Ръдиард Киплинг
Уилям Завоевателят ^[0] (2)

II

Недей хленчи, недей омеква,

за нова буря пак бъди готов

Тя весели се, но, помни, очаква

да й признаеш своята любов.

Напътствие

Беше изтощителна работа, независимо от това че пътуваше нощем, а през деня лагеруваше. Дотам, докъдето достигаше погледът му, нямаше човек, който Скот можеше да нарече „началник“. Беше свободен като Джими Хокинс… дори по-свободен, защото губернаторът държеше отговорника по глада да стои до телеграфа на повикване. Ако Джими някога се беше отнесъл сериозно към получаваните телеграми, смъртността по време на това гладно бедствие щеше да бъде много по-висока.

В края на няколкодневно тътрузене Скот научи нещо за безкрая на тази Индия, на която служеше. Това познание го стъписа. Неговите каруци бяха натоварени с жито, овес и пшеница, пълноценни хранителни зърна, които искаха само малко смилане. Но хората, на които носеше тези животоспасяващи храни, бяха свикнали с ориз. Те можеха да очистват ориза от люспите в своите хавани, но не знаеха нищичко за тежките ръчни каменни мелници, използвани в Севера и по-малко от нищо за храните, които белите хора ескортираха толкова съвестно. Те крещяха за ориз — неолющен ориз, на какъвто бяха свикнали — и, когато откриеха, че няма такъв, се разпръскваха, стенейки от каруците. Каква беше ползата от тези странни, корави зърна, които засядаха в гърлата им? Те щяха да умрат.

И тук, и там мнозина от тях спазваха това си обещание. Други вземаха полагащия им се дял и успяваха да спазарят просо, достатъчно да храни един човек в продължение на цяла седмица за няколко шепи изгнил ориз, запазен от някой по-малко изпаднал. Някои поставяха своя дял в оризовите си хаванчета и го счукваха, след което, с помощта на застояла вода, правеха каша, но те бяха малцина.

Скот имаше бегла представа, че много хора в южна Индия ядат ориз. Но той бе прекарал службата си в провинция, където се отглеждаше жито и рядко бе виждал ориз, и най-малко от всичко на света би повярвал, че в момент на крещяща нужда, хора по-скоро бяха готови да умрат от глад на една ръка от изобилието, отколкото да докоснат непозната за тях храна.

Напразно преводачите обясняваха, напразно двамата полицаи показваха с енергични жестове какво би трябвало да се прави. Гладуващите изпълзяваха обратно до техните кори и бурени, личинки, листа и пръст и оставяха отворените чували недокоснати. Понякога жените полагаха призрачните тела на своите деца в краката на Скот, като гледаха през рамо, докато се отдалечаваха.

Фейз Ула изказа становище, че такава е Божията воля — тези чужденци да измрат. Това, което им оставаше, бе да се издадат нареждания за изгарянето на мъртвите. Но липсваше каквато и да е причина сахиб да се лишава от удобствата си и Фейз Ула, опитен пътешественик, беше подбрал по пътя няколко изпосталели кози и ги беше добавил към процесията. За да могат да дадат мляко към закуската, той ги хранеше с доброкачественото зърно, което онези идиоти отказваха.

— Да — казваше Фейз Ула, — щом сахиб смята за подходящо, малко мляко ще бъде давано на някои от бебетата.

Но както сахиб добре знаеше, бебетата бяха евтини. От своя страна, Фейз Ула настояваше, че никоя от заповедите на губернатора не се отнася до бебета. Скот проведе убеждаващи разговори с Фейз Ула и двамата полицаи и им нареди да залавят кози, където успеят да намерят. Те го вършеха с удоволствие, защото си бе един вид развлечение, и много безстопанствени кози бяха включени в колоната. Веднъж нахранени, нещастните добичета се изпълваха с желание да следват каруците, а след няколко дни редовна храна — храна, заради чиято липсата човешки същества умираха — те отново започваха да дават мляко.

— Но аз не съм козар, — каза Фейз Ула. — Това е против моята иззат^[1].

— Когато отново пресечем река Биас, тогава ще говорим за иззат — отвърна му Скот. — До този ден ти и полицаите ще метете лагера, ако ви заповядам.

— В такъв случай е направено — изгрухтя Фейз Ула. — Щом сахиб така го иска.

И той нагледно показа как една коза трябва да бъде издоена, докато Скот стоеше над него.

— Сега ще ги храним — каза Скот, — ще ги храним два пъти в седмицата — и обърна гръб на доенето в ужасен спазъм.

Когато трябва да се запази ненарушена връзката между една разтревожена майка и едно бебе на прага на смъртта, човек е целият изтъкан от страдание. Но бебетата бяха хранени. Всяка сутрин Скот тържествено ги вдигаше едно по едно от техните гнезда — конопени чували под чергилото на колите. Много от тях имаха сили само да дишат и трябваше млякото да бъде изсипвано капка по капка в беззъбите им устица с паузи, когато се задавяха. Всяка сутрин хранеха и козите. Тъй като те се разпръскваха без водач, а туземците бяха наемници, наложи се Скот да се откаже от ездата и да крачи бавно начело на своите стада, нагаждайки своя ход към техните прищевки. Всичко това бе доста абсурдно и той остро чувствуваше тази абсурдност, но поне спасяваше живот. Когато майките виждаха, че децата им оцеляват, успяваха да си наложат да опитат от непознатата храна и се влачеха след колите, благославяйки господаря на козите.

— Посочи на жената смисъл на живота й — каза си Скот, докато кихаше от праха на стотиците малки крачета — и тя някак си ще издържи. Това разбива идеята с кондензираното мляко на Уилям на пух и прах. Аз, обаче, никога няма да го забравя.

Той достигна целта си много бавно, откри, че от Бирма е пристигнал един кораб ориз, тъй че изобилни запаси от неолющен ориз бяха на разположение. Откри също така и един преуморен от работа англичанин, който отговаряше за заслоните. След като натовари колите, тръгна обратно по пътя, който веднъж бе вече изминал. Остави някои от децата и половината от козите в лагерите за гладуващи. Разбира се, не получи благодарности от англичанина, при когото имаше повече изоставени бебета, с които да знае как да се оправя. Гърбът на Скот се бе нагодил за навеждането и той продължи с крайпътната си помощ в допълнение към разпределението на неолющения ориз. Още бебета и още кози бяха прикрепени към него. Но вече някои от бебета бяха облечени в дрипи и имаха мъниста около вратлетата или ръчичките си.

— Това означава — поясни преводачът, като че ли Скот не го знаеше, — че майките им се надяват евентуално да си ги върнат по официален път.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Скот. В същото време отбеляза, горд като собственик, как това или онова Рамасвами натрупва тегло подобно на дребна бантамска кокошка.

След като колите с ориза бяха разтоварени, той се отправи към лагера на Хокинс край железопътната линия, с надеждата пристигането му да съвпадне с времето за вечеря, тъй като доста отдавна не бе се хранил на маса с покривка. Нямаше намерение появата му да изглежда театрална, но тъй като се случи по залез-слънце, когато смъкна шлема си, за да си вдиша вечерния бриз, полегатите лъчи паднаха в очите му и той не можеше да види какво има пред него. Тази, която чакаше пред входа на палатката, зърна с изненадан поглед един млад мъж, красив като Парис, един бог в ореол от златен прах, да върви бавно начело на своите стада, докато малки голи Купидони тичат в краката му. И тя се засмя — Уилям, облечена в тъмносива блуза, продължи да се смее неистово, докато Скот, с най-подходящото за случая изражение на лицето, не спря своята армия и не предизвика палавото й детинско възхищение. Беше неуместна сцена, но благоприличието бе останало далеч във времето, при чаените партита в Амритсар, на около петстотин мили на север.

— Точно навреме — каза Уилям. — Сега тук са само двайсет и пет. Жените започват да си ги вземат.

— Ти ли отговаряш за бебетата?

— Да — г-жа Джим и аз. Но не сме се сетили за кози. Опитваме с кондензирано мляко и вода.

— Загуби?

— Повече, отколкото искам да си представя — каза Уилям и потръпна. — А при теб?

Скот не отговори. Много малки гробчета бележеха пътя му — човек не може да изгори мъртво бебе — и много разплакани майки, защото не откриваха децата си, които бяха поверили на грижите на Държавата.

Тогава Хокинс излезе със самобръсначка в ръце и Скот я загледа с копнеж, тъй като имаше брада, която не харесваше. А когато седнаха да вечерят на масата в палатката, разказа всичко с няколко думи, сякаш пишеше официалния си доклад. Г-жа Джим изсумтяваше от време на време, а Джим навеждаше глава критично; но сивите очи на Уилям не мръдваха от чисто избръснатото лице и Скот сякаш се обръщаше единствено към нея.

— Върхът е за бедняшка провинция! — каза Уилям, с ръка под брадичката си, като се навеждаше напред между чашите за вино. Страните й бяха хлътнали, белегът на челото й изпъкваше повече откогато и да било, но добре закръглената й шия се източваше красиво от набора на блузата й — вечерното облекло в лагера.

— Често бе пълен абсурд — каза Скот. — Не знаех почти нищо за доене или за бебета. Ще ме скъсат от подигравки, ако тая история стигне на Север.

— Остави ги — каза Уилям надменно. — Откакто сме тук, всички сме вършили работата на кули. Така е и с Джак.

Това бе предназначено за Хокинс и грамадният човек се усмихна любезно.

— Брат ти е много изпълнителен офицер, Уилям — каза той. — Аз му правя чест, като се отнасям с него, както заслужава. Не забравяй, че пиша и поверителните доклади.

— Тогава напиши, че Уилям струва колкото теглото си в злато — каза г-жа Джим. — Не знам какво бихме правили без нея. Тя е всичко за нас.

Сложи ръка върху дланта на Уилям, която беше загрубяла от продължителното дърпане на юздите, а Уилям леко я погали. Джим огледа компанията и засия. Нещата в неговия свят вървяха добре. Трима от некомпетентните му хора бяха починали, а местата им бяха заети от по-добрите. Всеки ден приближаваше времето на Дъждовете. Бяха прогонили глада в пет от осем провинции и в края на краищата, нивото на смъртността се оказа не толкова високо… ако се вземат предвид всички обстоятелства. Той огледа внимателно Скот, както великанът-канибал оглежда човека, и се наслади на мускулите и желязното му здраве.

— Всичко в него е свито от преумора — помисли си Джим, — но той все още може да върши работа за двама.

После осъзна, че г-жа Джим му прави знаци, които според семейния код се дешифрираха така „Работата е ясна. Погледни ги само.“

Тогава се вгледа и вслуша. Онова, което Уилям казваше, бе „Какво можеш да очакваш от страна, в която на водоносеца казват тани-катч?“, а отговорът на Скот беше „Ще се радвам да се върна в Клуба. Нали ще ми запазиш един танц за Коледния бал?“

— Рибата е още в реката. Да не приготвяме тигана — намеси се Джим. — По-добре си легни по-рано, Скот. Утре сутринта трябва да натовариш колите с неолющения ориз. Започваш още в пет.

— Няма ли да дадеш на г-н Скот поне ден почивка?

— Много ми се иска, Лизи, но се страхувам, че е невъзможно. Докато стои прав на краката си, трябва да го използвам.

— Поне прекарах една европейска вечер. Господи, едва не забравих! Какво да правя с моите бебета?

— Остави ги тук — каза Уилям — ние ще поемем грижата за тях. Както и толкова кози, колкото можеш да си позволиш. Трябва да се науча да ги доя.

— Ако си направиш труда да станеш утре рано сутринта, ще ти покажа. Нали разбираш, аз трябва да нахраня бебетата. Половината от тях имат мъниста или подобни неща около врата си. Внимавай да не ги сваляш; майката може да се появи.

— Забравяш, че и ние имаме някакъв опит тук.

— Силно се надявам да не се преуморяваш — Скот не успя да овладее гласа си.

— Ще се грижа за нея — каза г-жа Джим, изпращайки дълги послания към мъжа си. Отведе Уилям, докато Хокинс даваше нарежданията си за предстоящата кампания. Беше много късно — почти девет часа.

— Джим, ти си животно! — упрекна го жена му през нощта, а шефът на Гладната мисия се засмя.

— Ни най-малко, скъпа. Спомням си как строях първото си селище в Джандиала заради едно момиче в кринолин, и то бе много крехко, Лизи. Оттогава не съм направил нищо толкова добро. Той ще работи като демон.

— Можеше да му дадеш поне един ден.

— И да оставя работите да узреят сега? Не, скъпа, това е най-щастливото им време.

— Не съм сигурна дали и двамата разбират какво става с тях. Прекрасно е, нали? Нали?

— Да станеш в три, за да се учиш да доиш? Какво сърце, Господи! Боже, защо трябва да остаряваме и да дебелеем?

— Тя е очарователна. Свърши много работа под мое ръководство.

— Под твоето? От деня, в който пристигна, тя ръководи, а ти й си подчиняваш. И оттогава е така; тя те командва, така както ти командваш мен.

— Тя не ме командори и за това я обичам. Пряма е като мъж — като брат си.

— Брат й е по-слаб от нея. Винаги чака от мен заповеди; но той е честен и ненаситен за работа. Признавам, че Уилям ми е любимка и ако имах дъщеря…

Разговорът секна. Далече, в Дераджа, имаше един детски гроб, от преди повече от двадесет години, за който нито Джим, нито жена му искаха да говорят.

— Въпреки това, ти отговаряш — добави Джим след миг мълчание.

— Бог да ги благослови! — каза г-жа Джим сънливо.

 

 

Преди да избледнеят звездите, Скот, който бе спал в една празна кола, стана и мълчаливо се зае с работата си. Струваше му се жестоко да събужда толкова рано Фейз Ула и преводача. Свел глава близо до земята, той не усети Уилям, докато тя не застана над него, облечена в сивкавия си костюм за езда, с очи още натежали от съня и чаша чай с препечена филийка в ръце. На земята лежеше бебе и се гърчеше върху парче одеяло, а над рамото на Скот надничаше едно шестгодишно дете.

— Ти малък бързак — каза Скот — как по дяволите ще си получиш порцията, ако не стоиш кротко?

Бяла хладна ръка успокои зверчето, което веднага се задави и млякото загърголи в устата му.

— Добро утро — каза доячът. — Нямаш представа как тези малки дяволчета непрекъснато мърдат.

— О, имам. — Тя шепнеше, защото светът още спеше. — Само че аз ги храня с лъжица или с кора от портокал. Твоите са по-дебелички от моите. И правиш всичко това ден след ден? — Гласът й почти заглъхна.

— Да, абсурдно е. Сега опитай, — каза той, като отстъпи мястото си на момичето. — Внимавай! Козата не е като кравата.

Козата възропта срещу аматьора-дояч и последва боричкане, при което Скот сграбчи бебето. После всичко трябваше да се повтори отново. Уилям се засмя тихо и щастливо. Тя, обаче, успя да нахрани две бебета, после още едно.

— Харесва им на бедничките, нали? — попита Скот. — Тренирал съм ги.

Те бяха много заети и потънали в работата си, когато изведнъж се съмна и докато се усетят, лагерът се събуди. Клечаха сред козите, изненадани от деня и зачервени до ушите. И все пак, целият околен свят, който се появяваше от тъмнината, сигурно бе чул и видял какво се е случило между тях.

— О — възкликна Уилям, грабвайки чая и филийката, — направих това за теб. Изстинали са. Помислих си, че може и да нямаш нищо готово толкова рано. По-добре да не го пиеш, той е… студен е като лед.

— Страшно мило от твоя страна. Съвсем нормален чай. Страшно мило от твоя страна, наистина! Ще оставя моите деца и козите при теб и г-жа Джим и, разбира се, всеки в лагера може да ти покаже как се дои.

— Разбира се — каза Уилям. Тя поруменяваше все повече и все по-предизвикателно, докато се приближаваше към палатката си. Вееше си с чинийката като с ветрило.

Последваха пронизителни писъци из целия лагер, когато по-големите деца видяха „бавачката“ им да заминава без тях. Фейз Ула се отпусна дотолкова, че дори се пошегува с полицая, а Скот стана синьо-червен от срам, защото Хокинс, вече яхнал коня, се развика.

Едно дете се изтръгна от ръцете на г-жа Джим, побягна като заек и се залепи за ботуша на Скот, а Уилям го последва с големи, но леки крачки.

— Няма да отида, няма да отида! — пищеше детето, сплитайки краката си около глезена на Скот. — Те ще ме убият тук. Не познавам тези хора.

— Чуй ме — каза Скот на развален тамилски — тя няма да ти стори нищо лошо. Върви с нея и тя ще те нахрани.

— Ела! — подкани го Уилям, задъхвайки се, хвърляйки гневен поглед към Скот, който стоеше безпомощен и като че ли лишен от сила.

— Върни се — бързо каза Скот на Уилям. — Ще изпратя малкия след минута.

Властният тон даде резултат, но не по начин, който Скот целеше. Детето се изплъзна от ръцете му и каза сериозно:

— Не знаех, че това е твоята жена. Ще отида.

После извика на другарите си — тълпа от три, четири и петгодишни деца, които очакваха края, преди да се разбягат панически:

— Върнете се и яжте. Тя е жената на нашия човек. Изпълнява неговите заповеди.

Джим рухна на мястото си. Фейз Ула и двамата полицаи се ухилиха; а заповедите на Скот към коларите заваляха като град.

— Така се държат сахибите, когато истината им се каже в лицето — отбеляза Фейз Ула. — Идва времето, когато трябва да си потърся друга служба. Младите съпруги, особено тези, дето говорят нашия език и знаят нещо за похватите на полицията, създават големи неприятности на почтени икономи като мен по отношение на седмичните сметки.

Уилям не сподели какво мислеше за всичко това, но когато десет дни по-късно нейният брат пристигна в лагера за по-нататъшни заповеди и чу за подвизите на Скот, каза през смях:

— Е, добре, това решава нещата. Той ще бъде Бакри^[2] Скот до края на дните си. Какъв майтап! Бих дал половината си месечна заплата да можех да го видя как се грижи за гладните бебета. Хранил съм някои с конджи^[3], но това е съвсем нормално.

— Възмутително е — отвърна сестра му с блеснали очи. — Един мъж извършва нещо като… нещо като това… а вие, останалите мъже, не можете да измислите друго освен един абсурден прякор! После се смеете и мислите, че е много забавно.

— Аха — подкрепи я г-жа Джим, съчувствувайки й.

— Точно ти нямаш право да говориш така, Уилям. Ти прекръсти малката г-ца Демби на Дребничкия пъдпъдък, миналата зима. Знаеш, че е така. Индия е страната на прякорите.

— Това е друго, — възропта Уилям. — Тя беше само едно момиченце и не правеше нищо, освен да подскача като пъдпъдък. Но не е справедливо да се забавлявате за сметка на един мъж.

— Скот няма да се обиди — каза Мартин. — Не можеш да ядосаш стария Скоти за нищо. От осем години се опитвам напразно, а ти го познаваш само от три. Как изглежда?

— Изглежда много добре — отвърна Уилям и се отдалечи с пламнали бузи. „Бакри Скот, как не!“ После се засмя, защото познаваше страната си. „Все едно, ще си остане Бакри.“ Тя си го повтори няколко пъти тихичко, с бавен шепот, за да обърне прякора в доброжелателен хумор.

Когато се завърна към задълженията си по железницата, Мартин разпространи прякора сред всички колеги, така че Скот се сблъска с него, когато водеше колите с неолющения ориз към войната. Местните вярваха, че това е някаква английска почетна титла. Коларите я използваха в своето незнание, докато един ден Фейз Ула, който не одобряваше шегите на чужденците, не им счупи главите.

Сега оставаше много малко време за доене, освен в големите лагери, където Джим бе въвел идеята на Скот и охранваше големи стада с безполезното северно зърно. В Осемте провинции беше пристигнал небелен ориз в достатъчни количества, за да запази хората, стига да можеше да се разпредели бързо. В това никой не беше по-добър от грамадния офицер по каналите, който нито веднъж не се ядоса, не издаде ненужна заповед и не оспори нито едно нареждане. Скот продължаваше решително, пазеше впрегатните животни, измивайки всеки ден ожулените им вратове, така че да не се губи време по пътя. Явяваше се във всяка мисия за гладуващите, разтоварваше и се завръщаше с олекнал товар в ускорен нощен марш към следващия разпределителен център, за да намери неизменната телеграма на Хокинс; „Направи го пак.“

И той го вършеше отново и отново и пак, докато Джим Хокинс, петдесет мили по-далеч, бележеше на голяма карта следите от колелата, за да получи мрежа от линии по поразената от бедствието страна. Другите се справят добре — докладва накрая Хокинс — всички са добри, но Скот е отличник. Защото имаше в себе си достатъчно рупии, уреждаше на място поправката на собствените си коли и посрещаше всякакви непредвидени разходи, с надеждата да бъде обезщетен по-късно. На теория, Правителството би трябвало да плаща за всяка подкова и чивия, за всеки работник, нает да товари. Но правителствените ваучери се осребряваха бавно, а интелигентни и ловки чиновници пишеха безкрайно и оспорваха разходи дори от осем ана. Този, който иска да върши успешно работата си, трябваше да тегли от собствената си банкова сметка или да търси други начини.

— Казах ти, че той ще работи — каза Джим на жена си в края на шестата седмица. — Цяла година ръководи сам няколко хиляди души на север, по Мосулския канал, но ни създава по-малко грижи от Мартин и неговите десет полицаи. И съм морално убеден — само че Правителството не признава моралните задължения — че той е похарчил половината си заплата за смазка за колите. Погледни тук, Лизи, това е за една седмица! Четиридесет мили за два дни с дванайсет коли; два дни прекъсване, за да построи спасителната мисия на младия Роджърс. Този идиот Роджърс би трябвало сам да си я построи.

После още четиридесет мили обратно, натоварва по пътя шест коли и раздава храната през целия неделен ден. Вечерта, запрята ръкави над двайсет страници полуофициален доклад до мен, в който пише, че там, където се намира, хората могат да бъдат „наети изгодно в строителни задачи“ и предлага да ги впрегне на работа на някакъв скапан стар резервоар, който бил открил, така че да имат достатъчно запаси от вода, когато започнат Дъждовете. Мисли, че могат да запушат язовира за две седмици. Погледни рисунките му в полето — колко са ясни и хубави, нали? Знаех, че е изключителен, но не чак толкова.

— Трябва да ги покажа на Уилям — каза г-жа Джим. — Детето се съсипва покрай бебетата.

— Не повече от теб, скъпа. Следващите два месеца трябва да ни измъкнат от дъното. Съжалявам, че не е във властта ми да те препоръчам за Викториански кръст.

В същата тази нощ Уилям стоя до късно в палатката си и разчиташе ред по ред ъгловатия почерк. Поглаждаше скиците за предлаганите поправки на резервоара и свиваше вежди над колоните от цифри с оценката на водните запаси. „И той намира време да прави всичко това!“ — възкликна тя на себе си — „Е, добре, и аз се представих… спасих едно-две бебета.“

За двайсети път тя сънува младия бог в златистия прах и се събуди освежена, за да храни черни деца. Десетки деца, нехранимайковци, събрани по пътя, чиито кости почти пробиваха кожата им, ужасна и покрита с белези.

Не разрешиха на Скот да изостави работата си с колите, но писмото му бе препратено на Правителството. Така той получи утешението, често срещано в Индия, че друг човек жъне това, което той е посял. Това също бе полезна дисциплина за характера.

— Той е твърде добър, за да се погубва по каналите — каза Джими. — Всеки може да надзирава кулите. Не се сърди, Уилям. И той може. Но аз се нуждая от този бисер сред коларите на биволи и затова го прехвърлих в областта Кханда^[4], където ще трябва да направи същото отново. Сега би трябвало да е на път.

— Той не е кули — каза яростно Уилям. — Трябва да върши обичайната си работа.

— Той е най-добрият в своята служба, а това значи много ако ще се използва самобръсначка, за да се разрязва камък… е добре, аз предпочитам най-добрия нож.

— Не е ли време да го видим отново? — попита г-жа Джим. — Сигурна съм, че бедното момче не е хапвало от месец свястна храна. Навярно седи в колата и яде сардини с пръсти.

— Всяко нещо с времето си, скъпа. Дългът преди добрите маниери — не каза ли точно това г-н Чъкс?

— Не, юнкер Изи^[5] го каза — засмя се Уилям. — Понякога се чудя какво ли ще е отново да танцувам, или да слушам оркестъра, или въобще да седя под покрив. Не вярвам, че някога в живота си ще облека бална рокля.

— Една минута — каза г-жа Джим, която се бе замислила. — Ако отива в Кханда, той ще мине само на пет мили от тук. Разбира се, че ще дойде.

— О, не, няма! — каза Уилям.

— Откъде знаеш, скъпа?

— Това ще го откъсне от работата. Няма да има време.

— Ще успее — настоя г-жа Джим и намигна.

— Зависи от собствената му преценка. Абсолютно никаква причина няма, но защо да не го направи, ако сметне за уместно — каза Джим.

— Няма да го сметне за уместно — отговори Уилям, без тъга и без емоции. — Ще изневери на себе си, ако го стори.

— Човек наистина опознава хората по-добре във времена като тези — каза Джим сухо. Лицето на Уилям беше ведро както винаги. Точно както тя предсказа, Скот не се появи.

Най-накрая Дъждовете заваляха, късни, но обилни. Сухата, ранена земя се превърна в червена кал, слугите убиваха змии в лагера, където всички бяха задържани от времето за две седмици. Всички без Хокинс, който на кон радостно пляскаше из водата наоколо.

Правителството постанови зърното за посев да бъде раздадено на хората, а също и парични помощи за покупка на нови биволи. Белите мъже заработиха двойно повече поради това задължение. Уилям подскачаше от тухла на тухла, сложени, за да се прегази калта, и тъпчеше поверениците си със загряващи лекарства, които ги караха да трият малките си кръгли коремчета. Млечните кози наедряваха от изобилната трева.

Никаква вест не дойде от Скот в Кханда, окръг далеч на югоизток, освен редовните телеграфически доклади до Хокинс. Лошите селски пътища изчезнаха; коларите му бяха готови да се разбунтуват. Един от наемните полицаи на Мартин умря от холера. Скот вземаше трийсет капки хинин дневно, за да се пребори с треската, която идваше с дъжда. Това, обаче, бяха неща, за които той не считаше за необходимо да докладва. Както обикновено започваше от база с припаси и покриваше кръг в радиус от петнадесет мили. Тъй като не беше възможно колите да се товарят в пълния си капацитет, пренасяше четвърт от обичайния товар и в резултат се блъскаше четири пъти повече. Защото не пое риска да предизвика епидемия, която можеше да стане неконтролируема поради струпването на хиляди селяни в мисиите за подпомагане. По-евтино беше да вземеш държавни волове, да ги умориш до смърт и после да ги оставиш на гарваните в крайпътните мочурища.

Настана времето, когато осем години напрегнат живот и тежки условия казваха своето и главата му звънеше от хинина, когато се изправеше, и земята се люлееше под краката му и под леглото му, когато спеше. Ако Хокинс бе избрал да го превърне в колар на биволи, останалото, мислеше си той, си бе изцяло негова, собствена работа. Имаше хора на север, които щяха да научат какво бе направил. Хора с трийсетгодишна служба в собствения му отдел щяха да кажат, че е свършил „нелоша работа“.

А над всички, неизмеримо високо над различните хора на различни постове, в самото му сърце, беше Уилям, която щеше да одобри усилията му, защото го разбираше. Така бе тренирал душата си, че тя щеше да вкопчи в автоматичната рутинност на деня. Въпреки че гласът му звучеше странно в собствените му уши, а ръцете, докато пишеше, ставаха ту огромни като възглавници, ту малки придатъци в края на китките. Тази негова твърдост го отведе до телеграфната служба на железопътната станция и продиктува телеграма до Хокинс, в която му съобщи, че окръгът Кханда, според неговата преценка, е в безопасност и че сега очаква „по-нататъшни заповеди“.

Мадрасецът телеграфист не хареса високия, измършавял мъж, който се свлече върху него в смъртен припадък, не толкова поради тежестта му, колкото поради ругатните и ударите, които Фейз Ула му нанесе, когато откри свитото под пейката тяло. После Фейз Ула взе одеяла, юргани и покривки, каквито намери, и легна под тях край господаря си. Завърза ръцете му с палатково въже, започна да го тъпче с ужасни билкови отвари и уговори полицая да не му позволява, дори със сила, да избяга от непоносимата горещина на завивките. Затвори вратата на телеграфната канцелария и в продължение на две нощи и един ден държа любопитните навън. Така че, когато една дрезина пристигна по линията и Хокинс ритна вратата, Скот го поздрави със слаб, но естествен глас, а Фейз Ула се отдръпна назад, за да приеме похвалите.

— Цели две нощи, Превъзходни, беше pagal^[6] — каза Фейз Ула. — Погледни носа ми и окото на полицая. Удряше ни с вързани ръце, но ние седнахме върху него, Превъзходни, и макар думите му да бяха tez^[7], ние го загряхме до изпотяване. Превъзходни, не съм виждал такава пот! Сега е по-слаб и от дете; но треската си отиде от него, благодаря на Бога. Останаха само носът ми и окото на полицая. Сахиб, да поискам ли освобождаване от служба, защото моят сахиб ме е бил? — Фейз Ула постави внимателно дългите си тънки ръце на гърдите на Скот, за да се увери, че треската си е отишла напълно, преди да отвори консервите със супа и с поглед да обезкуражи онези, които се подиграваха на подутия му нос.

— Районът е наред — пошепна Скот. — Вече няма значение. Получихте ли телеграмата ми? Ще се оправя за една седмица. Не разбирам как се случи. Ще се оправя за няколко дни.

— Идваш в лагера с нас — нареди Хокинс.

— Вижте, аз…

— Всичко свърши, като изключим виковете. Нямаме повече нужда от твоите пенджабци. Честна дума, нямаме. Мартин се връща след няколко дни; Арбътнот вече се върна; Елис и Клей довършват последните работи по една подхранваща линия, която Правителството изгражда, за да създаде работни места. Мортън е мъртъв… но той беше бенгалец; сигурно не го познаваш. Честна дума, ти и Уил… г-ца Мартин минахте през всичко това наред с останалите.

— О, как е тя? — докато говореше, гласът му се повдигаше и спадаше.

— Заякваше, когато я оставих. Римските католически мисии осиновяват непотърсените бебета, за да ги направят малки свещеници. Мисията в Басил^[8] взема няколко, а майките вземат останалите. Трябваше да чуеш как малките хубостници реват, когато ги отделят от Уилям. Тя е малко изтощена, но всички ние сме уморени. Кога мислиш, че ще можеш да се движиш?

— Не мога да дойда в лагера в това състояние. Не искам — отвърна той раздразнително.

— Наистина си прелюбопитна гледка, но от това, което разбрах, те ще се радват да те видят във всякакво състояние. Ще хвърля поглед на работата ти тук за два дни, а ти можеш да се съвземеш, докато Фейз Ула те поохрани.

Когато инспекцията на Хокинс привърши, Скот вече можеше да върви, клатушкайки се. Той се изчерви целият, когато Джим заяви, че работата му „не е лоша“ и си позволи да добави, че е считал Скот за своята дясна ръка по време на гладната криза и че е негов дълг да заяви това официално.

Те се върнаха с железницата в стария лагер. Тълпите ги нямаше, дългите огньове в окопите бяха угаснали и почернели, а навесите — почти пусти.

— Виждаш ли! — каза Джим. — Няма кой знае какво за вършене. По-добре иди да видиш жената. Направили са ти палатка. Вечерята е в седем. Тук имам малко работа.

Яздейки бавно, с Фейз Ула до стремето, Скот се приближи до Уилям в нейния кафяв костюм за езда, седнала пред вратата на палатката, където се хранеха, с пепелнобели ръце в скута, слаба и уморена, лошо вчесана. На хоризонта не се виждаше и сянка от г-жа Джим, а Уилям можа да каже само, „Боже, колко изтощен изглеждаш!“

— Имах треска. И ти не изглеждаш особено добре.

— О, наред съм. Справихме се с болестта. Предполагам, че знаеш?

Скот кимна.

— Всички ще бъдем изпратени обратно след няколко седмици. Хокинс потвърди.

— Преди Коледа, така каза г-жа Джим. Няма ли да си доволен да се върнеш? Вече усещам дима от дървата в огнището — Уилям помириса въздуха. — Ще пристигнем точно навреме за коледната подготовка. Мисля, че дори Пенджабското правителство няма да е толкова подло и да прехвърли Джак преди новата година.

— Струва ми се, че беше преди стотици години… Пенджаб и останалото, нали? Доволна ли си, че дойде тук?

— Сега, когато всичко свърши, да. Иначе, тук беше отвратително. Знаеш, че трябваше да стоим със скръстени ръце и да не вършим нищо, а сър Джим отсъстваше толкова много.

— Със скръстени ръце! Как се справи с доенето?

— Справих се някак… след като ме научи. Помниш ли?

Разговорът спря заради едва доловимото несъгласие. Все още г-жа Джим не се появяваше.

— Това ми напомня, че ти дължа петдесет рупии за кондензираното мляко. Помислих си, че може би ще се отбиеш, когато те преместиха в Кханда, и щях да ти ги върна тогава. Но ти не дойде.

— Минах на пет мили от лагера, но беше по средата на пътя. Колите непрекъснато се чупеха и в онази нощ не можах да ги оправя до десет часа. Ужасно ми се искаше да дойда. Ти знаеше, че искам, нали?

— Аз, вярвам, че… аз… да — каза Уилям. Извърна се към него и сведе очи.

Бледността й започна да изчезва.

— Разбра ли защо?

— Защо не дойде ли? Разбира се!

— Защо?

— Естествено, защото не можеше. Знаех го.

— Това имаше ли значение за теб?

— Ако беше дошъл… но аз знаех, че няма да дойдеш… ако беше дошъл, щеше да има голямо значение за мен! Знаеш, че е така.

— Благодаря на Господа, че не дойдох! Но толкова исках! Не можех дори да си позволя да яздя пред колите, защото непрекъснато щях да ги отклонявах насам.

— Знаех, че няма да дойдеш — каза Уилям със задоволство. — Ето ти твоята петдесетачка.

Скот се приведе напред и целуна ръката, която държеше мръсните банкноти. Уилям го погали несръчно, но много нежно по главата.

— И ти знаеше, нали? — каза Уилям с нова нотка в гласа си.

— Не, честна дума, не знаех. Нямах… не можех да си позволя нахалството да очаквам от твоя страна такова нещо, освен… Виж, да си минавала наблизо с коня си тогава, когато отивах в Кханда?

Уилям кимна и се усмихна като ангел, изненадан сред добро дело.

— Тогава просто съм зърнал петънце от твоя костюм в…

— В палмовата горичка на Южния коларски път. Видях шлема ти, когато идваше от моллата при храма… стигаше ми да се уверя, че всичко е наред. Има ли значение за теб?

Този път Скот не целуна ръката й. Тъй като бяха в сумрака на палатката и тъй като коленете на Уилям трепереха, тя трябваше да седне на най-близкия стол, където си поплака дълго и щастливо, с глава на облегалката му. Скот си помисли, че трябва да я утеши, тя, понеже не се нуждаеше от нищо подобно, изтича в своята собствена палатка.

Скот излезе навън и се усмихна на света широко и глуповато. Но когато Фейз Ула му донесе за пиене, трябваше да подкрепи ръката си с другата. Иначе хубавото уиски със сода щеше да се разплиска. Има трески и трески.

Но имаше и по-лошо от това. Много по-лошо. Напрегнатия, избягващ погледите разговор на масата вечерта, докато прислужниците се оттеглиха. А най-лошото беше, когато г-жа Джим, която бе на прага да се разплаче върху супата, целуна Скот и Уилям и те изпиха цяла бутилка шампанско, почти топло, защото нямаше лед. После Скот и Уилям седяха пред палатката под звездите докато г-жа Джим не ги накара да влязат, защото се страхуваше от нова „треска“.

Между тези и другите неща Уилям вметна:

— Възмутително е да си сгоден, нали? Нямаш официална позиция. Трябва да сме благодарни, че имаме много работа.

— Работа! — извика Джим, когато му съобщиха. — Нито един от двамата вече не става за това. Не мога да очаквам и пет часа работа дневно от Скот. Половината от времето витае в облаците.

— О, но те са толкова красиви, Джими. Ще ми се пръсне сърцето от мъка, когато си заминат. Не можеш ли да направиш нещо за него?

— Намекнах на Правителството… поне, надявам се да е така, че той лично е ръководил цялата кампания. Но това, което желае той, е да получи работа на канала Л’уни, а и Уилям не е по-различна. Чувала ли си ги как разговарят за баражи, прагове и отточна вода? Така разбират те ухажването, предполагам.

Г-жа Джим се усмихна нежно.

— Е, така е в междинните станции… Бог да ги благослови.

Любовта се носеше из лагера, посред бял ден, свободна и неподвластна на клюките, докато мъжете прибираха останките от гладните мисии в Осемте окръга и ги скътваха настрана.

* * *

Утрото донесе пронизващия хлад на декември от Севера, пластовете дим от дървата в огнищата, прашното сиво-синьо на тамарикса, сводовете на срутените гробници и всички миризми на белите Северни равнини. Пощенският влак се приближаваше към моста Сътлидж, дълъг една миля^[9]. Уилям, загърната в поштин — яке от гладка овча кожа, с копринена бродерия и гарнирано по края с астрахан — гледаше навън с влажни очи и ноздри, разширени от възбуда. Югът с неговите пагоди и палмови дървета, пренаселеният индуски юг, остана назад. Това беше земята, която тя познаваше и обичаше. Пред себе си виждаше приятния живот, който разбираше, сред хора от собствената си каста и интелект.

Сега се качваха от почти всяка гара — мъже и жени, които се събираха за Коледната седмица, с ракети за тенис, стикове за поло, с любимите, издраскани бухалки за крикет, фокстериери и седла. Повечето от тях носеха якета като Уилям, защото северният студ е нещо, с което шега не бива, както и със северните горещини. Уилям бе сред тях и една от тях. С ръце дълбоко в джобовете, с яка вдигната до ушите, тропаше с крака по платформата, докато се движеше нагоре-надолу, за да се стопли. Минаваше от вагон във вагон и навсякъде я поздравяваха.

Скот беше с ергените в далечния край на влака, където те се задяваха безмилостно с него с шеги за хранене на бебета и доене на кози. От време на време той се разхождаше до прозореца на Уилям и промърморваше: „Доста добре, нали?“, а Уилям отговаряше, въздишайки с чист възторг: „Наистина доста добре.“ Приятно й бе да чува дългите, отворени имена на родните градове — Умбала, Лудиана, Филор, Джулундур.

Те звъняха в ушите й като предстоящите сватбени камбанки. И Уилям почувствува дълбоко и неподправено съжаление към всички чужденци и външни хора — посетители, туристи и новопристигнали да служат в страната.

Връщането бе тържествено и когато ергените дадоха Коледния бал, Уилям беше, ако може така да се каже, главният и почетен гост между организаторите, постарали се да направят всичко много приятно. Тя и Скот танцуваха заедно всички танци, а в останалото време седяха в голямата тъмна галерия и наблюдаваха превъзходния под от тиково дърво, където униформите блестяха, шпорите звъняха, а новите рокли и четиристотин танцьори се носеха в кръг, докато драпираните знамена по колоните се вееха и издуваха от вихъра на бала.

 

 

Около полунощ половин дузина хора, които не се интересуваха от танците, се упътиха към Клуба, за да поиграят на „коледари“. Това бе изненада, подготвена от организаторите — преди някой да разбере какво става, оркестърът спря и потайни гласове запяха „Добрият крал Уенслот“, а Уилям в галерията си тананикаше и отмерваше ритъма с крак:

„Внимателно следи за стъпките ми, паже,

без отдих следвай ме, танцувай

от студ и зимна ярост ще те пазя даже

кръвта ти ще кипи и ще палува.“

— О, надявам се те да ни представят още нещо. Нали е хубаво, да излезеш от мрака по този начин? Погледни. Г-жа Грегъри си бърше очите!

— Също като у дома е — каза Скот. — Спомням си…

— Шт! Слушай, скъпи.

И песента започна отново.

„Когато пазят овчарите стадата свои…“

— А-а-а! — припя Уилям и се доближи още повече до Скот.

„Те седнали са на земята мирна,

и Ангел Божи спусна се към тях,

небесен блясък заслепи ги и обгърна

 

«Не бойте се», изрече (защото страх

бе обладал душите изтерзани);

Донасям ви велика радост

на вас, но всички хора са призвани.“

Уилям затърка очите си.