Василий Гросман
Живот и съдба (187)

49

От мазето на двуетажното здание, където се бе помещавало полевото управление на Гестапо, германски военнопленници изнасяха трупове на съветски хора.

Няколко жени, старци и хлапета въпреки студа стояха до часовия и наблюдаваха как германците нареждат труповете върху замръзналата земя.

По лицата на повечето германци бе изписано безразличие, те крачеха отпуснато, покорно вдишваха трупната миризма.

Само един от тях, младеж с офицерски шинел, овързал носа и устата си с мръсна носна кърпа, трескаво като кон въртеше глава, сякаш го жилеха стършели. В очите му се четеше мъка, близка до безумието.

Военнопленниците поставяха носилките на земята и преди да започнат да свалят труповете, оставаха над тях в размисъл — ръцете и краката на някои трупове се бяха отделили и германците решаваха на кой ли труп принадлежи един или друг крайник, долепваха го до тялото. Повечето мъртъвци бяха полуразсъблечени, по бельо, а някои — по войнишки панталони. Един беше съвсем гол, с крещяща отворена уста, с хлътнал, залепнал за гръбнака корем, с червеникави косми в половата област, с тънки и мършави крака.

Невъзможно бе да си представи човек, че тези трупове с изсечените дупки на устите и очните кухини са били доскоро живи хора с имена, с местожителство, че са казвали: „Мила моя, хубавице, целуни ме и не ме забравяй“, че са мечтали за халба бира и са пушили цигари.

Явно само офицерът с превързаната уста го усещаше.

Но именно той най-силно дразнеше жените, застанали пред входа на мазето, те го наблюдаваха с живо внимание и поглеждаха равнодушно останалите военнопленници, двама от които бяха в шинели със светли петна от отпраните есесовски емблеми.

— Аха, извръщаш се, а — мърмореше ниска набита жена, хванала за ръка момчурляк, и следеше с очи офицера.

Германецът с офицерския шинел усети тежестта на бавния настървен поглед, с който го следеше рускинята. Веднъж родила се, омразата търсеше и не можеше да не намери приложението си, както не може да не намери приложение електрическата сила, събрана в буреносния облак, увиснал над гората, сляпо избиращ дърво за своя изпепеляващ удар.

Германецът с офицерския шинел работеше в двойка с дребно войниче, чийто врат беше омотан с пешкир, а краката — увити в чували, овързани с телефонен кабел.

В погледите на хората, мълчаливо застанали край мазето, имаше толкова омраза, че германците с облекчение слизаха долу и не бързаха да излизат, предпочитаха тъмнината и зловонието пред чистия въздух и дневната светлина.

Когато тръгваха към мазето с празни носилки, германците чуваха познатите им мръсни псувни.

Пленниците вървяха към входа, без да ускоряват крачка, долавяйки с някакъв животински инстинкт, че направят ли припряно движение, тълпата ще се нахвърли върху тях.

Германецът с офицерския шинел изохка и часовият недоволно каза:

— Ей, момче, защо хвърляш камъни, ти ли ще носиш вместо фрица, ако го осакатиш?

В мазето войниците си говореха:

— Засега си пати само оберлейтенантът.

— Нали видя оная, само него гледа.

От мрака на мазето някой се обади:

— Оберлейтенанте, поне веднъж останете в мазето, че ще започнат с вас, а ще свършат с нас.

Офицерът замънка със сънен глас:

— Не, не, не бива да се крием, това е страшният съд. — Обърна се към другаря си и добави: — Хайде, тръгвай, тръгвай.

При поредното си излизане от мазето офицерът и другарят му крачеха малко по-бързо от обичайното — товарът им беше по-лек. На носилката лежеше труп на съвсем младо девойче. Мъртвото тяло се бе свило, изсушено, и само светлите разрошени коси бяха запазили млечната си, пшенична прелест, разпръснати около ужасното, черно-кафяво лице на умъртвена птица. Тълпата тихо изахка.

Пронизващо изви гласът на набитата жена и като блеснал нож разпра студеното пространство.

— Детенце! Детенце! Детенце мое златно!

Този вопъл по чуждото дете разтърси хората. Жената заоправя още пазещите следи от къдренето коси по главата на трупа. Тя се взираше в лицето с изкривена, вкаменена уста и виждаше, както само майка може, едновременно и тези ужасни черти, и онова живо и мило лице, което някога й се е усмихвало от пеленките.

Жената се изправи на крака. Пристъпи към германеца и всички видяха — очите й го гледаха и същевременно търсеха по земята тухла, която ледът да не е залепил здраво за други тухли, такава тухла, която би се поддала на нейната болна, обезобразена от страшния труд, от ледената и вряла вода, от киселините ръка.

Часовият чувстваше неизбежността на това, което щеше да се случи, и не можеше да възпре жената, защото тя беше по-силна от него и от неговия автомат. Германците не можеха да откъснат очи от нея, и децата я гледаха стръвно и нетърпеливо.

А жената вече нищо не виждаше освен лицето на германеца със завързаната уста. Без да разбира какво става с нея, понесла силата, която подчиняваше всички наоколо, и сама подчинила се на тази сила, тя напипа в джоба си коматче хляб, подарено й снощи от един червеноармеец, подаде го на германеца и каза:

— На, вземай, лапай.

После тя самата не можа да разбере как се случи това, защо го направи. В тежки часове на обида, безпомощност, злоба, а те бяха толкова много в живота й — след като се сби със съседката, която я обвини, че й е откраднала шишенце с олио, след като председателят на районния съвет я изгони от кабинета си, понеже не искаше да слуша молбите й за жилище, наскърбена и смазана от мъка, когато синът й се ожени и започна да я прокужда от стаята и когато бременната й снаха я нарече дърта курва, — тя толкова се тормозеше, че не можеше да заспи.

Една нощ, както си лежеше в леглото, нажалена и ядосана, си спомни за тази зимна сутрин и си помисли: „Глупачка бях и глупачка си останах“.