Дон Лучио
Смърт във влака (4)

„Аз исках да убия Портър!“

Младият критик Пат Станлей посрещна детектива в обичайното си състояние — нервен и злъчен:

— Вие сте от Скотланд Ярд, не ме изненадва това! Очаквах да се домъкне някой Шерлок Холмс. Може би си мислите и това, че съм го убил аз, и няма да сте далече от истината! Макар да сме били приятели, макар да живееше един етаж по-долу, ненавиждахме се, знайте това! И макар и да са ни смятали за приятели, мразехме се! Какво правеше той?! Пиеше и пишеше стихове, а аз трябваше да пиша критики за него, това не е като да се пишат стихове! И какво — за него слава и пари, за мене грошове! Колко пъти ми е идвало на ума: „Ще го убия тоя Портър! Ще го убия!“

Милтон Силс наблюдаваше с изненада литературния критик, а оня продължаваше:

— Не вярвате, а?! Охо! Ей сега ще ви покажа. Виждате ли това писмо, още от адреса личи женският почерк! Само дето този плик съм го надписал аз. Джон получаваше сума ти писма от разни момичета и жени. И това щеше да отвори, както го правеше — вечер, когато си легне… Само дето в него има отрова… Вземете го това писмо, но не го отваряйте вие, дайте го в полицейската ви лаборатория, за да разберете, че наистина исках да го убия този нищо и никакъв поет, славата на който аз му я изградих! Само дето не изпратих това писмо! Размислих…

— И все пак сте имали намерение да убиете Портър?

— За намерение не се ходи в кафеза. Ако се ходеше за намерения за убиване, 90 процента от населението щеше да е по затворите! Имал съм намерение, но не съм го убил! Това е! Край! Не си заслужаваше труда! Толкова по въпроса!

Като сметна, че критикът се е успокоил, Силс каза:

— Арестувахме Бъканън…

Критикът не почака повече, веднага започна:

— Правилно! Между двамата, макар привидно да съществуваха топли отношения, вражда имаше! Нещо недоизречено, нещо съмнително…

Като изслуша поредния порой от нападки, детективът помоли Станлей да го придружи до стаята на Портър.

Поетът живееше в скромно подредена стая, която се отличаваше от обикновена хотелска по това, че бе отрупана с книги, както и голямо количество папки, пълни с изрезки от вестници или ръкописи.

Не открил нищо съществено, детективът се упъти към редакцията на „Дейли Мейл“, където завари Дик Кросби на редакторската маса, отрупан с ръкописи и шпалти.

— Да — каза той, — радвам се, че идвате, ако не бях затънал както виждате до гуша в работа, аз сам щях да дойда в полицията. Защото научих за ареста на нашия главен редактор — та това е фантастика!

— Може би — кимна с глава детективът. — Само че всички улики говорят против него… Освен…

— Освен? — запита Кросби.

— Според следствието куршумът, убил Портър, е дошъл отвън, нали…

— Ами как иначе?

— Има и друга вероятност — да е стрелял някой от вас, които сте се намирали в купето!

— Ааа — не! — изправи се Кросби. — Нали експертите са се изразили, че е стреляно с ловна пушка „Централ“, калибър е посочен…

— Така е — съгласи се Силс. — Но има стари револвери с такъв калибър… Пораженията от такива револвери са досущ същите като от ловна пушка…

Детективът се изправи. Кросби го гледаше с широко отворени очи. В същото време в кабинета влезе огромното му куче, приближи до Силс, изръмжа. Детективът не му обърна внимание, сбогува се и си тръгна, оставяйки журналиста все така прав и изненадан от разсъжденията му.