Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (28)

Глава 27
Приятелски огън

Гарет Брин крачеше през лагера, който бе вдигнал на арафелската страна, на няколкостотин разтега от кандорската граница източно от брода, без да обръща внимание на отдаващите му чест войници. Сюан ситнеше от едната му страна, вестоносецът с донесенията крачеше от другата. След тях се точеха гвардейци и адютанти, понесли карти, мастило и хартия.

Цялото проклето място се тресеше от взривовете на Силата. Трясъци, грохот и разруха. Все едно човек е попаднал в каменно свлачище.

Вече не го притесняваше миризмата на пушек. Беше повсеместна. Добре поне, че някои от огньовете бяха потушени. Преливащите от Сеанчан бяха застанали край реката и теглеха струи вода.

Стойка с алебарди край пътеката се катурна на земята с дрънчене, щом вълна на Силата порази лагера някъде наблизо. Гарет се олюля, буци пръст се разхвърчаха около него и Сюан, камъчета изтропаха по шлема и бронята му.

— Говори, човече — сопна се той на Холком, вестоносеца.

— Ъъ, да, милорд. — Дългурестият мъж имаше лице като на кон. — Айез Седай на Червения, Зеления и Синия хълмове се държат. Сивите са отстъпили, а Белите донасят, че силите им се изчерпват.

— Другите Айез Седай също са уморени — каза Сюан. — Не съм изненадана, че Белите го признават първи. За тях не е повод за срам, а просто факт.

Брин изсумтя, без да обръща внимание на засипалия ги пореден дъжд от пръст и камъни. Трябваше да продължава да се движи. Сянката вече имаше твърде много портали. Щяха да се опитат да ударят по командните му центрове. Точно това щеше да направи той, ако беше на тяхно място.

Най-добрият отговор на тази стратегия беше да няма команден център — поне такъв, който лесно можеше да се открие.

Общо взето битката вървеше според плана. Беше изненадващо понякога, когато се случеше така. На бойното поле се очаква човек да променя тактиката си според терена при всеки обрат… но този път поне всичко вървеше гладко.

Айез Седай пердашеха шараите от върховете на хълмовете южно от брода, подсилени от постоянния дъжд от стрели от разположените точно под тях по склоновете стрелци. Поради това пълководецът на Сянката — самият Демандред — не можеше да ангажира всичките си части срещу защитниците при реката. Нито можеше да хвърли всичките си войски срещу Айез Седай — те щяха да Отпътуват, — тъй че пълното му ангажиране там щеше да го оголи, без да му донесе голяма изгода. Затова беше раздвоил силите си, изпращайки тролоците от десния си фланг към хълмовете — тролоците щяха да понесат тежки загуби, но щяха да държат Айез Седай притиснати — и изнасяйки шараите напред в бой с ядрото на войските на Бялата кула при реката.

Сеанчанците ангажираха вниманието на повечето вражески преливащи. Което пречеше на някои от преливащите шараи да мятат огън по лагера на Брин през реката. Нямаше смисъл да се притеснява, че ще го ударят. Тук беше толкова невредим, колкото щеше да е навсякъде, освен може би ако се оттеглеше чак до Бялата кула. Не можеше да понесе идеята да е в безопасност в някоя стая някъде, на мили от бойното поле.

„Светлина — помисли Брин. — Сигурно точно така ще правят командирите в бъдещето. Безопасна командна позиция, достъпна само през портали.“ Но един пълководец трябваше да усеща течението на бойното поле. Не можеше да го прави от мили разстояние.

— Как се справят копията на хълмовете? — попита той.

— Много добре, милорд — каза Холком. — Толкова, колкото може да се очаква след няколко часа задържане на тролоци. — Брин беше разположил отбранителни линии от копиеносци на средата на хълмовете. Всички тролоци, които успееха да пробият през кордона, можеше да бъдат прихванати от стрелците над него, без да се разстройва работата на Айез Седай. — Пиките, бранещи Червената Аджа на средата на хълма, ще трябва скоро да получат подкрепление обаче. Загубили са доста в последния щурм.

— Ще трябва да издържат още малко. Червените са достатъчно гадни да се погрижат за всяко изчадие, ако още пробият през отбраната. — Така поне се надяваше. Поредният взрив сплеска една палатка наблизо. — А отделенията стрелци горе? — Брин изрита от пътя си паднала алебарда.

— На някои им привършват стрелите, милорд.

Е, за това не можеше да направи кой знае какво. Погледна към брода, където цареше пълна бъркотия. Глождеше го, че е толкова близо до боя, а няма представа как вървят нещата за войниците му.

— Някой знае ли какво става на брода? — изрева той и се обърна към адютантите си. — Не мога да видя и едно проклето от Светлината нещо, само гмеж от тела и огнените кълба, дето хвърчат насам-натам и ни заслепяват!

Холком пребледня.

— Сеанчанските жени преливат все едно имат нажежени до червено железа натикани в… искам да кажа, доста затрудняват шараите, милорд. Левият ни фланг току-що понесе много жертви, но изглежда, че вече отбиват врага удивително добре.

— Не сложих ли Йони начело на пиките там?

— Капитан Шагрин е мъртъв, милорд — докладва току-що дотичал вестоносец. Лицето му беше в кръв. — Току-що идвам оттам.

„Да ме изгори дано.“ Е, Йони винаги беше искал да падне в битка. Брин овладя чувствата си и попита:

— Кой командва сега?

— Уно Номеста — отвърна вестоносецът. — Стегна ни, след като Йони падна, но предупреждава, че сме силно притиснати.

— Светлина, Номеста дори не е офицер! — Все пак имаше опит в тежката конница от години и сигурно нямаше да се намери по-добър мъж на седлото от него. — Добре, връщай се и му кажи, че му давам малко подкрепления.

Отново се обърна към Холком.

— Иди при капитан Денхолд и го накарай да прати конния си резервен ескадрон през брода да укрепи левия ни фланг. Да видим какво могат да направят ония иллианци! Не можем да загубим тази река!

Вестоносецът затича. „Ще трябва скоро да направя нещо, за да облекча Айез Седай.“

— Аннах, къде си? — ревна Брин.

Двама войници, които си говореха наблизо, бяха избутани настрани и между тях се провря едра млада жена, бивша търговска охрана, а сега — боец от пехотата и вестоносец на служба при генерал Брин.

— Милорд?

— Аннах, иди помоли онова имперско чудовище, водачката на сеанчанците, ако е така добра, да ни заеме малко от проклетата си конница.

— Точно така ли да го формулирам? — попита Аннах и отдаде чест. Хилеше се.

— Ако го направиш, момиченце, ще те хвърля от някоя скала и ще оставя Юкири Седай да пробва няколко от новите си сплитове за падане върху тебе. Бегом!

Вестоноската се ухили още по-широко, обърна се и затича към терена за Пътуване, за да я прехвърлят.

Сюан го изгледа.

— Кисел ставаш нещо.

— Влияеш ми добре — сопна се Брин и погледна нагоре към сянката, преминала по небето. Посегна за меча си, очакваше поредното ято драгхари. Оказа се само един от сеанчанските летящи зверове. Брин въздъхна облекчено.

Огнено кълбо профуча и шибна съществото в небето. То се завъртя във въздуха с пламнали криле и запада. Брин изруга и отскочи назад, щом чудовищното създание рухна на пътеката точно пред него, където тичаше вестоноската Аннах. Трупът му се претъркаля върху нея и се натресе в една от обозните палатки. Миг след това ездачът на ракена тупна на земята.

Брин се съвзе, скочи напред и се шмугна под падналото платнище и пилони, покрили пътеката. Двамата от охраната му хванаха един затиснат от крилото на мъртвия звяр войник и го издърпаха, а Сюан коленичи и извади ангреала си, за да направи Цяра.

Брин клекна до падналата Аннах. Беше премазана от падналия звяр.

— Да го изгори дано! — Изтласка бързо от ума си мисълта за мъртвата, за да реши какво да направи. — Трябва ми някой, който да иде при сеанчанците!

От свитата му в лагера бяха останали само двама от охраната и един писар. Трябваше да помоли сеанчанците да му дадат още конница. Всичко зависеше от това да опази Айез Седай на хълмовете. В края на краищата самата Амирлин беше там горе с тях.

— Май ще трябва да идем ние — каза Брин, след като се надигна от трупа на Аннах. — Сюан, имаш ли достатъчно сила да направиш портал с тоя ангреал?

Тя също се изправи. Постара се да прикрие умората си, но това не му убягна.

— Мога, макар че ще е толкова малък, че ще трябва да изпълзим през него. Не познавам достатъчно добре този район. Ще трябва да се върнем до центъра на лагера.

— Да ме изгори дано! — изръмжа Брин и се обърна, понеже откъм реката отекнаха нови взривове. — Нямаме време за това.

— Мога да ида да потърся други вестоносци — каза един от охраната. Другият помагаше на войника, когото Сюан бе Изцерила.

— Не знам дали имаме още вестоносци — каза Брин. — Я просто да…

— Аз ще отида.

Мин Фаршоу се изправи и изтупа прахта от дрехите си. Брин почти беше забравил, че я беше пратил да помага като писар в една от обозните части.

— Изглежда, че няма да писарствам в близко бъдеще — каза Мин и огледа рухналата палатка. — Мога да тичам не по-зле от всеки ваш вестоносец. Какво да направя?

— Намери сеанчанската императрица — каза Брин. — Лагерът й е на няколко мили северно оттук, на арафелската страна. Иди до терена за Пътуване. Те знаят къде да те пратят. Кажи на императрицата, че трябва да ми прати още конница. Резервите ни са изчерпани.

— Разбрано — каза Мин.

Не беше войник. Но то май половината му армия не бяха войници допреди няколко седмици.

— Върви — каза той и се усмихна. — Ще го призная за един работен ден от това, което ми дължиш.

Тя се изчерви. Той да не би да си мислеше, че ще забрави клетвата си? Все едно с кого беше близка. Клетвата си беше клетва.

 

 

Мин затича през армейския тил. Лагерът имаше повече палатки, отколкото коли — бяха докарани от снабдителните складове в Тар Валон и Тийр, за да заменят изгубените при първата атака на шараите. Оказаха се препятствия, които трябваше да заобикаля, докато намери терена за Пътуване.

Теренът представляваше редица оградени с въжета карета, номерирани с боядисани дъски, набити в земята. Четири жени със сиви шалове си говореха приглушено, като едната държеше отворен портал за обозна кола, натоварена със стрели. Кротките волове не вдигнаха глави, когато подобно на комета огнено кълбо се натресе в земята наблизо и изхвърли нажежени до червено камъни във въздуха и върху купчина походни завивки, които запушиха.

— Трябва да отида до сеанчанската армия — каза Мин на Сивите. — Заповед на лорд Брин.

Една от Сивите, Ашманаил, я изгледа. Погледът й обходи бричовете и къдриците й и жената се намръщи.

— Елминдреда? Сладурче, какво правиш тук?

— Сладурче ли? — попита една от другите. — Тя е от писарите, нали?

— Трябва да ида до сеанчанската армия — повтори Мин задъхано. — Заповед на лорд Брин.

Този път май я чуха. Една от жените въздъхна и попита другите:

— Четвърти квадрат ли?

— Трети, скъпа — отвърна Ашманаил. — Всеки момент до четвърти може да се отвори портал от Иллиан.

— Трети — каза първата и махна на Мин. Малък портал разцепи въздуха в карето. — Всички вестоносци пълзят — обясни жената. — Трябва да пестим силите си. Порталите трябва да се правят разумно малки.

„Да бе, разумно“ — помисли ядосано Мин и изтича до дупката. Смъкна се на ръце и колене и пропълзя.

Озова се в кръг изгорена до черно трева, бележеща терена. До него стояха двама сеанчански стражи с лентички на копията и с лица, скрити зад насекомоподобните им шлемове. Мин понечи да тръгне напред, но единият я спря с ръка.

— Аз съм вестоносец от генерал Брин — каза тя.

— Нови вестоносци чакат тук.

— Спешно е!

— Нови вестоносци чакат тук.

Не получи повече обяснения, тъй че скръсти ръце — след като излезе от кръга, за да не би да се отвори нов портал — и зачака. Оттук се виждаше реката и голям военен лагер, изпънат покрай двата й бряга. „Сеанчанците могат коренно да променят тази битка — помисли Мин. — Толкова много са.“ Тук беше далече от битката, на няколко мили северно от лагера на Брин, но все пак достатъчно близо, за да се виждат блясъците светлина от убийствените сплитове, които си разменяха преливащите.

Тук взривовете от преливането звучаха като глух тътен. Идваха след блясъците светлина, като гръм след мълния. Защо ли беше така?

„Всъщност едва ли е важно“, помисли Мин. Трябваше да осигури конница за Брин. Поне правеше нещо. През последната седмица беше подавала ръка там, където видеше, че е нужна помощ. Беше изненадващо колко много имаше да се върши в един военен лагер, освен воюването. Не беше работа, за която да е нужна точно тя, но беше по-добре, отколкото да седи в Тийр и да се притеснява за Ранд… или да се ядосва, че й беше забранил да отиде с него на Шайол Гул.

„Щеше да си пречка там — каза си Мин. — Знаеш го.“ Ранд не можеше да се тревожи за спасяването на света и как да я опази от Отстъпниците едновременно. Понякога й беше трудно да не се чувства нищожна в свят на преливащи като Ранд, Елейн и Авиенда.

Хвърли поглед на стражите. Само единият имаше образ, зареян над главата му. Окървавен камък. Щеше да умре, като падне от високо. Сякаш бяха минали десетилетия, откакто бе виждала нещо обнадеждаващо около главата на човек. Само смърт, унищожение, символи на страх и на мрак.

— И коя е тя? — попита някой с провлечения сеанчански говор. Към тях се приближи сул-дам, без дамане. Жената държеше ай-дам и потупваше сребристия нашийник в другата си длан.

— Нов вестоносец — отвърна стражът. — Не е идвала досега през порталите.

Мин си пое дъх.

— Праща ме генерал Брин…

— Той трябваше да уточни всички вестоносци с нас — каза сул-дам. Беше тъмнокожа, с къдрици, стигащи до раменете. — Императрицата — дано да живее вечно — трябва да бъде защитена. В лагера ни ще цари ред. Всеки вестоносец уточнен, никакви възможности за убийци.

— Не съм убийца — каза намръщено Мин.

— А ножовете в ръкавите ти? — попита сул-дам.

Мин се стъписа.

— Увисналите маншети на ръкавите ти го издават, дете — каза сул-дам, макар да не беше по-възрастна от самата Мин.

— Една жена трябва да е глупачка да тръгне по бойно поле без оръжие — отвърна Мин. — Нека да предам съобщението си на някой от генералите. Другата вестоноска беше убита, когато един от ракените ви бе улучен и падна от небето в лагера ни.

Сул-дам повдигна вежда.

— Аз съм Катрона — рече тя. — А ти ще правиш точно каквото ти кажа, докато си в лагера. — Обърна се и махна на Мин да я последва.

Мин кимна и забърза след нея.

Сеанчанският лагер бе много различен от този на Брин. Имаха ракени, с които да пренасят по въздуха пратениците и донесенията си, да не говорим за императрицата, която трябваше да опазят. Бяха разположили лагера си далече от военните действия. Също така изглеждаше много по-спретнат от лагера на Брин, който беше почти унищожен и вдигнат наново и който включваше хора от много различни държави и с различен военен опит. Сеанчанският лагер беше еднороден и пълен с обучени войници.

Така поне Мин си обясни неговата подреденост. Сеанчанските войници стояха в редици, мълчаливи и в очакване на сигнала за битка. Частите на лагера бяха маркирани с пилони и въжета, всичко бе изрядно организирано. Никой не се суетеше. Хората вървяха спокойно и целенасочено или чакаха в строева поза „свободно“. Колкото и критично да можеше да говори човек за сеанчанците — а Мин имаше да каже доста неща в един такъв разговор, — определено бяха организирани.

Сул-дам отведе Мин до един сектор, където няколко мъже стояха до счетоводни книги, поставени на високи писалища. Бяха с халати и с обръснати наполовина глави и нанасяха бележки в книгите. Нескромно облечени млади жени, понесли лъскави подноси, обикаляха между писалищата и поставяха на тях тънки бели чашки с димяща черна течност.

— Изгубили ли сме ракен наскоро? — попита Катрона мъжете. — Бил ли е някой улучен от вражеските марат-дамане в полет и възможно ли е да е паднал в лагера на генерал Брин?

— Току-що пристигна съобщение за такъв случай — отвърна с поклон един от слугите. — Изненадан съм, че сте чули за това.

Веждата на Катрона се повдигна малко по-високо, щом изгледа Мин.

— Да не си мислеше, че лъжа? — попита Мин.

— Не — отвърна сул-дам. Ръката й върна ножа в канията на кръста й. — Последвай ме.

Мин въздъхна. Е, беше се разбирала дори с айилци. Сеанчанците едва ли бяха толкова сприхави като тях.

Катрона я поведе по друга пътека и Мин усети, че я обзема тревога. Колко време беше изтекло, откакто я беше изпратил Брин? Нямаше ли да се окаже твърде късно?

Светлина, колко обичаха сеанчанците всичко да е добре охранявано. Имаше по двама войници на всяка пресечка на пътеките, стояха с вдигнати копия и наблюдаваха зорко през отворите на ужасните си шлемове. Не трябваше ли всички тези мъже да се бият?

Най-сетне Катрона я поведе към едно истинско здание, което бяха вдигнали тук. Не беше палатка. Имаше стени, като че ли от надиплена коприна, изпъната в дървени рамки, дървен под и таван, покрит с летви. Сигурно се разваляше бързо за превоз, макар да изглеждаше префърцунено.

Стражите тук бяха едри мъже с броня в черно и червено. Видът им беше неприятен. Катрона ги подмина, докато й отдаваха чест, двете с Мин влязоха в зданието и Катрона се поклони. Не до земята — императрицата май я нямаше в помещението, — но дълбоко все пак, тъй като вътре имаше много от Кръвта. Хвърли поглед към Мин и изсъска:

— На колене, глупачко!

— Мисля да си остана права — отвърна Мин, скръсти ръце и огледа командирите вътре. Най-отпред стоеше доста позната фигура. Мат. Беше с копринени сеанчански дрехи — чула беше, че е в този лагер, — но с прословутата си шапка. Превръзка покриваше едното му око. Значи онова видение най-сетне се беше сбъднало.

Мат я погледна и се ухили.

— Здрасти, Мин!

— Аз съм пълна глупачка — рече тя. — Можех просто да кажа, че те познавам. Щяха да ме доведат направо тук, без цялата тая суетня.

— Не знам, Мин — отвърна Мат. — Доста си падат по суетнята тука. Нали, Галган?

Един широкоплещест мъж с оредяла бяла коса на темето, но иначе с обръсната глава, го изгледа накриво, сякаш се чудеше какво да мисли за него.

— Мат — каза Мин. — Генерал Брин моли за конница.

— Не се съмнявам — изсумтя Мат. — Назорил е войските си здраво. Човек трябва медал да му даде за това. Не бях виждал някоя от ония жени да мръдне и стъпка, за да влезе вътре, когато я съветва мъж, та дори да стои под дъжда. Първи легион, Галган?

— Ще стигнат — отвърна Галган. — Стига шараите да не успеят да прехвърлят брода.

— Няма — каза Мат. — Брин е заел добра отбранителна позиция, която би трябвало да накаже Сянката, с малко окуражаване. Леро ленде ан индемела.

— Какво значи това? — попита намръщено Галган.

На Мин също й убягна. Нещо за знаме? Изучаваше Древната реч напоследък, но Мат го каза прекалено бързо.

— Хмм, какво ли? — каза Мат. — Никога ли не сте го чували? Това е фраза от „Падналата армия на Кардия“.

— Какво? — попита объркано Галган.

— Няма значение. Тилий, би ли повела легиона си, ако почитаемият генерал одобрява?

— За мен ще е чест, Гарванови принце — отвърна стоящата наблизо жена с броня. Държеше на сгъвката на ръката си шлем с четири пера. — Винаги ми се е искало да наблюдавам по-пряко действията на този Гарет Брин.

Мат погледна Галган, който потърка брадичката си, докато оглеждаше картите.

— Вземи легиона си, лейтенант-генерал Кирган, както предлага Принцът на Гарваните.

— И трябва да държим под око стрелците на шараите. Ще се придвижат на север покрай реката за по-добър прицел по десния фланг на Брин.

— Откъде сте сигурен?

— Просто е очевидно — отвърна Мат и потупа по картата. — Пратете ракен да се уверите, ако искате.

Галган помисли малко, след което даде заповедта. Мин не беше сигурна дали им трябва повече, тъй че понечи да си тръгне, но Мат я хвана за ръката.

— Чакай малко. Бих могъл да… да те използвам, Мин.

— Да ме използваш? — попита тя намръщено.

— Да се възползвам от тебе — рече Мат. — Това имах предвид. Имам проблем с думите, които излизат от устата ми напоследък. Само глупавите излизат май. Все едно, би ли могла да… ъъ… знаеш…

— Не виждам нищо ново около теб — каза тя. — Макар да допускам, че вече си обясняваш едното око на везните.

— Да — отвърна Мат и потръпна. — Скапано очевидно е. Нещо за Галган?

— Кама, забита в сърцето на гарван.

— Кръв и пепел…

— Не мисля, че означава теб — добави тя. — Не мога да кажа защо.

Галган говореше с няколко от низшите благородници. Поне имаха повече коса от него, което беше сеанчанският знак за по-низш ранг. Говореха приглушено и Галган от време на време поглеждаше към Мат.

— Не знае какво да мисли за мен — каза Мат тихо.

— Колко необичайно! Не мога да се сетя за никой друг, който е реагирал така на тебе, Мат.

— Ха-ха. Сигурна ли си, че проклетата кама не означава мен? Гарвани… ами, гарваните един вид означават мен, нали? Понякога. Аз съм проклетият Принц на Гарваните.

— Не си ти.

— Той се опитва да реши кога да поръча убийството ми — каза Мат и присви очи към Галган. — Поставен съм точно под него в армията и се притеснява, че ще го изместя. Тюон твърди, че е предан войник, тъй че ще изчака за удара след Последната битка.

— Това е ужасно!

— Знам — каза Мат. — Няма да играе на карти с мен първо. Надявах се да го спечеля. Да изгубя нарочно няколко пъти.

— Не знам как би могъл да уредиш това.

— Всъщност измислих как да загубя преди няколко скапани века. — Като че ли беше съвсем сериозен. — Тюон твърди, че би било израз на неуважение, ако не се опита да ме убие. Те са луди, Мин. Скапано луди.

— Сигурна съм, че Егвийн ще ти помогне да избягаш, ако я помолиш, Мат.

— Е, не казах, че не са забавни. Просто са луди. — Оправи си шапката. — Но ако още някой от тях се опита да…

Прекъсна, щом стражите извън входа паднаха на колене, а след това се проснаха на земята. Мат въздъхна.

— Спомени името на Тъмния, и окото му е на теб. Йалу казат д-Замон патра Десея аса дарши.

— Какво?!

— И тази ли не я знаеш? — попита Мат. — А бе никой ли не чете вече?

Сеанчанската императрица пристъпи вътре. Мин се изненада, като видя, че не е с рокля, а с широки сребристи панталони. Или… е, може би беше рокля. Не можеше да реши дали бяха поли, раздвоени за езда, или панталони с много надиплени крачоли. Горнището на Фортюона беше от плътна пурпурна коприна, а над него носеше син халат, отворен отпред и с много дълъг шлейф. Приличаше на военно облекло, нещо като униформа.

Всички паднаха на колене, после се поклониха доземи, дори генерал Галган. Мат остана прав.

Мин стисна зъби и се смъкна на едно коляно. Тази жена все пак беше императрица. Нямаше да се поклони на Мат и генералите, но беше съвсем уместно да покаже уважение към Фортюона.

— Коя е тази, Кнотаи? — попита Фортюона с любопитство. — Смята се за високопоставена.

— Е, малко — отвърна Мат небрежно. — Просто е жената на Преродения Дракон.

Катрона, която бе опряла чело на пода, издаде приглушен звук. Надигна глава и погледна опулено Мин.

„Светлина — помисли тя. — Сигурно я е страх, че ме е обидила.“

— Колко любопитно — каза Фортюона. — Това, изглежда, я прави равна на теб, Кнотаи. Ти, разбира се, отново забрави да се поклониш.

— Баща ми щеше да се натъжи — отвърна Мат. — Винаги се е гордял с добрата ми памет.

— Отново ме затрудняваш публично.

— Само доколкото затруднявам себе си — каза Мат с усмивка и замълча, сякаш се замисли повторно над думите си.

Императрицата също се усмихна, макар че определено изглеждаше хищна. Влезе по-навътре в стаята и хората се заизправяха, тъй че Мин също стана. Мат веднага започна да я бута към изхода.

— Мат, чакай — прошепна Мин.

— Хайде, тръгвай си — каза той. — Рискуваш да те спипа. Няма навика да пуска лесно неща, щом се докопа до тях. — Прозвуча всъщност гордо, като го каза.

„И ти си луд също като тях“, помисли Мин.

— Мат, проклето цвете…

— Какво? — попита той и продължи да я бута.

— Проклето цвете около главата й. Лилия на смъртта. Някой ще се опита да я убие много скоро.

Мат замръзна. Фортюона рязко се обърна.

Мин не разбра кога се задвижиха двамата стражи, докато не я притиснаха на пода. Бяха онези, странните, с черната броня… макар че от толкова близо всъщност се оказа тъмнозелена.

„Идиотка“, каза си тя, щом притиснаха лицето й в пода. „Трябваше да се оставя Мат да ме избута навън.“ Не беше правила такава грешка от години, да говори за виденията си толкова високо, че другите да я чуят. Какво й ставаше?

— Спрете! — извика Мат. — Пуснете я да стане!

Можеше да са го издигнали в Кръвта, но стражите явно нямаха проблем да пренебрегнат заповедите му.

— Тя откъде знае това, Кнотаи? — попита Фортюона и пристъпи към Мат. Прозвуча ядосано. Може би разочаровано. — Какво става тук?

— Не е каквото предполагаш, Тюон — отвърна Мат.

„Недей…“

— Вижда разни неща — продължи Мат. — Няма защо да се ядосваш толкова. Просто шега на Шарката, Тюон. Мин вижда образи около хора, като картини. Нищо нямаше предвид с това, което каза. — Засмя се, но престорено.

Стаята затихна. Беше толкова тихо, че Мин отново чу взривовете в далечината.

— Пророчица на съдбата — прошепна Фортюона.

Стражите внезапно я пуснаха и се отдръпнаха. Мин простена и се надигна. Бяха се задвижили, за да защитят императрицата, но този, който я беше натиснал на земята, смъкна ръкавиците си и избърса ръката си в бронята, сякаш искаше да очисти кожата си от нещо.

Фортюона не изглеждаше уплашена. Пристъпи към Мин и устните й се разтвориха почти в благоговение. После посегна и я докосна по лицето.

— Това, което казва той… истина ли е?

— Да — отвърна Мин с неохота.

— Какво виждаш около мен? — попита Фортюона. — Кажи го, Пророчице на съдбата. Искам да чуя поличбите ти и да преценя истинска ли си, или лъжлива!

Прозвуча опасно.

— Виждам проклета лилия на смъртта, както казах на Мат. И три кораба, плаващи. Насекомо в тъмното. Червени светлини по поле, което трябва да е тучно и злачно. Мъж със зъби на вълк.

Фортюона вдиша рязко. Обърна се към Мат.

— Донесъл си ми голям дар, Кнотаи. Толкова голям, че да изплати наказанието ти. Много повече от това. Такъв голям дар…

— Ами… аз…

— Не принадлежа на никого — каза Мин. — Освен може би на Ранд, и той на мен.

Фортюона се изправи, без да й обръща внимание.

— Тази жена е моята нова Сое’фейа. Пророчица на съдбата, Истинореча! Свята жена, тази, що не може да се докосва. Ние сме благословени. Нека се знае. Кристалният трон не е имал истинска гадателка на поличбите от над три столетия!

Мин я гледаше стъписано. После прошепна на Мат:

— Това хубаво ли е?

— Проклет да съм, ако знам — сопна се Мат. — Но помниш ли какво ти казах? Да се махнеш от нея. Е, май вече можеш да го забравиш това.