И падна Сянката над Земята, и Светът бе раздран камък от камък. Отдръпнаха се океаните и планините бяха погълнати, а народите бидоха разпръснати по осемте краища на Света. Луната бе като кръв, а слънцето бе като пепел. Моретата възвряха и живите завидяха на мъртвите. Всичко бе разбито и всичко бе изгубено, освен спомена, и един спомен над всички, за оногова, що донесе Сянката и Разрушението на Света. И го нарекоха Дракон.

Из „Алет нин Таерин алта Камора, Разрушението на света“

Неизвестен автор

Четвърти век

Пролог
По милост и с паднали пряпорци

Бейрд притисна монетата между палеца и показалеца си. Беше наистина притеснително да усетиш как металът се смачква.

Отдръпна палеца си. Твърдата мед вече ясно носеше отпечатъка му, отразила колебливата светлина на факлите. Чувстваше се смразен, все едно бе изкарал цяла нощ в някое дълбоко мазе.

Стомахът му изръмжа. Отново.

Северният вятър се усили и факлите запращяха. Бейрд седеше с гръб към голяма скала недалече от центъра на военния лагер. Гладни мъже грееха ръце около огньовете и мърмореха. Други войници наблизо почнаха да редят на земята всичко от метал по себе си — мечове, токи, ризници — като лен за сушене. Сигурно се надяваха, че щом изгрее, слънцето ще върне метала в нормалното му състояние.

Бейрд смачка доскорошната монета на топче между пръстите си. „Светлината да ни опази“, помисли. „Светлина…“ Хвърли топчето на тревата, после вдигна камъните, с които работеше.

— Искам да знам какво стана тук, Карам — сопна се лорд Джарид. Джарид и съветниците му стояха наблизо пред маса с разгънати на нея карти. — Искам да знам как се приближиха толкова и искам главата на оная проклета кралица Айез Седай! — Тупна с юмрук по масата. Доскоро очите му не бяха показвали такава безумна жар. Натискът на всичко това — изгубените дажби, странните неща нощем — го променяше.

Командирската шатра лежеше смъкната на купчина. Косата на Джарид — пораснала дълга по време на изгнанието им — се вееше свободно, а лицето му бе окъпано от накъсаната светлина на факлите. Късчета суха трева бяха полепнали по наметалото му, докато бе изпълзявал от шатрата.

Слисани слуги събираха железните клинове на шатрата, които — също като всичкия метал в лагера — бяха станали меки на допир. Укрепващите пръстени се бяха разтеглили и скъсали като топъл восък.

Нощта миришеше лошо. На застояло, на стаи, в които не е влизано от години. Въздухът на една горска поляна не трябваше да мирише на стара прах. Стомахът на Бейрд отново изръмжа. Светлина, колко му се искаше да има нещо за ядене. Съсредоточи вниманието си върху работата и защрака с единия камък по другия.

Държеше камъните както старият му дедец го беше учил като момче. Усещането на камък, чукащ по камък, прогонваше глада и студа. Поне на този свят все още имаше нещо стабилно.

Лорд Джарид го погледна и се навъси. Бейрд беше един от мъжете, които бе настоял да го охраняват тази нощ.

— Ще взема главата на Елейн, Карам — каза Джарид, след като отново се обърна към капитаните си. — Тази неестествена нощ е работа на нейните вещици.

— Главата й ли? — скептично се обади Ери. — И как точно ще ти донесе някой главата й?

Лорд Джарид се обърна, както и другите около огряната от светлината на факлите маса. Ери зяпаше в небето. На рамото си носеше знака със златния глиган, връхлитащ пред червено копие. Беше знакът на личната охрана на лорд Джарид, но в гласа на Ери нямаше много почтителност.

— С какво ще й отреже главата, Джарид? Ще я отхапе със зъби ли?

При тази ужасно непокорна реплика всички се смълчаха. Бейрд спря да чука камъните. Да, приказваше се колко неуравновесен е станал Джарид. Но това?

Джарид кипна и лицето му почервеня от яд.

— Смееш да ми говориш с такъв тон? От личната ми охрана?

Ери продължаваше да оглежда пълното с облаци небе.

— Два месеца запор на заплатата — сопна се Джарид, но гласът му трепереше. — Разжалван си и те назначавам чистач на клозетите до второ нареждане. Ако пак ми заговориш, ще ти отрежа езика.

Бейрд потръпна в студения вятър. Ери беше най-добрият, с когото разполагаха в останките от бунтовническата им армия. Другите от охраната се размърдаха и сведоха погледи.

Ери погледна лорда и се усмихна. Не каза ни дума, но някак си и нямаше нужда. Да му отреже езика? Всяко парче метал в лагера беше станало меко като лой. Ножът на самия Джарид лежеше на масата изкривен и огънат — беше се разтеглил и изтънял, докато го вадеше от канията. Палтото на Джарид плющеше разтворено — имало беше сребърни копчета.

— Джарид… — Карам беше млад лорд от дребен дом, верен на Саранд, имаше мършаво лице и дебели устни. — Наистина ли… наистина ли смяташ, че това е работа на Айез Седай? Всичкият метал в лагера?

— Разбира се — джафна Джарид. — Какво друго да е? Не ми разправяй, че вярваш на лагерните приказки. Последната битка? Ха! — Отново погледна към масата. Разгъната и затисната с камъчета по ъглите, на нея лежеше карта на Андор.

Бейрд отново се зае с камъните си. Щрак, щрак, щрак. Шистова плочка и гранит. Доста се беше потрудил, докато намери подходящи, но дедецът го беше научил да разпознава всякакви видове камък. Старецът се беше почувствал предаден, когато бащата на Бейрд бе заминал и беше станал касапин в града вместо да продължи семейния занаят.

Мека гладка шистова плоча. Буцест ръбат гранит. Да, някои неща на света все още бяха стабилни. Малко неща. Напоследък човек не можеше да разчита на много. Доскоро непоклатими лордове вече бяха станали меки като… ами, меки като метал. Небето кипеше от чернилка, а смели мъже — мъже, които Бейрд дълго време беше гледал отдолу — трепереха и хленчеха в нощта.

— Притеснен съм, Джарид — каза Дейвис. Вече възрастният лорд Дейвис беше най-близкият довереник на Джарид. — Не сме виждали никого от дни. Нито селяк, нито войник на кралицата. Става нещо. Нещо нередно.

— Разчистила е хората — изръмжа Джарид. — Подготвя се да удари.

— Мисля, че тя ни пренебрегва, Джарид — каза Карам и погледна към небето. Там все още кипяха облаци. Месеци сякаш бяха минали, откакто Бейрд за последен път бе видял чисто небе. — Защо да се занимава с нас? Хората ни гладуват. Храната продължава да се разваля. Знаците…

— Опитва се да ни смачка — заяви Джарид, облещил очи от ярост. — Това е работа на Айез Седай.

Изведнъж в лагера се възцари мълчание. Тишина, освен чаткането на камъните в ръцете на Бейрд. Изобщо не се беше чувствал на място като касапин, но в охраната на лорда си бе намерил дом. Колене на крави или на хора, и двете се бяха оказали удивително сходни. Притесняваше го колко лесно се бе прехвърлил от едното на другото.

Щрак, щрак, щрак.

Ери се обърна. Джарид изгледа стража подозрително, сякаш се канеше да кресне още по-сурово наказание.

„Не беше винаги толкова лош, нали? — помисли Бейрд. — Искаше трона за жена си, но кой лорд нямаше да го поиска?“ Не е лесно да се пренебрегне името. Семейството на Бейрд беше следвало почтително фамилията Саранд от поколения.

Ери си тръгна невъзмутимо.

— Какво правиш? — ревна след него Джарид.

Ери посегна към рамото си и отпра знака на домашната гвардия на Саранд. Захвърли го и напусна светлината на факлите, запътен в нощта към ветровете от север.

Повечето мъже в лагера не бяха легнали да спят. Седяха край огньовете, за да са по-близо до топлина и светлина. Някои се опитваха да сварят стръкове трева, листа и ивици щавена кожа като нещо за ядене, каквото и да е.

Заизправяха се и се загледаха след Ери.

— Дезертьор — кресна Джарид. — След всичко, което понесохме, сега напуска! Само защото нещата са трудни.

— Хората гладуват, Джарид — повтори Дейвис.

— Знам. Страшно ти благодаря, че ми казваш за проблемите с всеки проклет дъх, който поемаш. — Джарид избърса чело с треперещата си ръка, плесна по масата. — Ще трябва да ударим един от градовете. Няма бягане от нея, след като вече знае къде сме. Бели мост. Ще го вземем и ще се запасим. Нейните Айез Седай трябва да са отслабнали след хитрината, дето ни извъртяха тази нощ, иначе щеше да е нападнала.

Бейрд присви очи в тъмното. Още мъже ставаха и вдигаха криваци или сопи. Някои тръгваха без оръжия. Събираха походни одеяла. Мятаха торби с дрехи на раменете си. После започнаха да се точат от лагера мълчаливо, все едно се движеха призраци. Никакво дрънчене на ризници или броня. Всичкият метал си бе отишъл. Все едно, че душата му беше изтръгната.

— Елейн не смее да тръгне насреща ни със сила — каза Джарид, сигурно за да убеди себе си. — В Кемлин трябва да има раздор. Всички тия наемници, за които донесе Шив. Бунтове може би. Еления ще действа срещу Елейн, разбира се. Бели мост. Да, Бели мост ще е идеално.

— Взимаме го, нали, и цепим държавата на две. Събираме там войска, принуждаваме мъжете в Западен Андор да се стекат под знамето ни. Отиваме до… как се казваше онова място? Две реки. Би трябвало да намерим годни ръце там. — Джарид изсумтя. — Чувам, че не са виждали лорд от десетилетия. Дайте ми четири месеца и ще имам армия, с която да се съобразяват. Достатъчно, за да не посмее да ни удари с вещиците си…

Бейрд вдигна камъка на светлината на факлите. Номерът с правенето на добро острие на копие бе в това да започнеш отвън и да продължиш навътре. Беше очертал подходящата форма с креда на плочката и беше сякъл към центъра, за да довърши формата. Оттам минаваш от удари на почукване, да откъртиш по-малките парченца.

Едната страна бе завършил преди това. Тази, втората половина, беше почти готова. Можеше почти да чуе как дедецът му шепне: „Ние сме от камъка, Бейрд. Все едно какво казва баща ти. Дълбоко вътре ние сме от камъка.“

Още войници напускаха лагера. Странно колко малко от тях говореха. Джарид най-сетне забеляза. Грабна една факла и я вдигна високо.

— Какво правят? На лов ли са тръгнали? Не сме виждали дивеч от седмици. Примки ли мислят да слагат?

Никой не отвърна.

— Може да са видели нещо — промърмори Джарид. — Или да им се струва така. Няма да търпя повече приказки за духове и други глупости. Вещиците създават привидения, за да ни плашат. Това е… това трябва да е.

Някъде отблизо се чу шумолене. Карам ровеше в падналата си шатра. Изправи се с малък вързоп в ръце.

— Карам? — попита Джарид.

Карам погледна лорда, а после наведе очи и започна да връзва малка кесия за монети на кръста си. Спря и се засмя, а после я изпразни. Златните монети вътре се бяха стопили на една бучка, като свински уши в гърне. Карам пъхна бучката в джоба си. Бръкна в кесията и извади пръстен. Кървавочервеният скъпоценен камък в средата все още беше цял.

— Сигурно няма да стигне да купя и една ябълка в днешно време.

— Настоявам да знам какво правиш — изръмжа Джарид. — Твоя работа ли е това? — Махна към напускащите лагера войници. — Бунт вдигаш, тъй ли?

— Не е моя работа — отвърна Карам. — А и твоя не е. Виж… съжалявам.

И за изненада на Бейрд се отдалечи от кръга светлина. Лорд Карам и лорд Джарид бяха неразделни приятели от деца.

После и лорд Дейвис забърза след Карам. Щеше ли да се опита да задържи младия мъж? Не, и той тръгна до него. Скоро двамата се скриха в тъмното.

— Ще заповядам да ви накажат! — ревна след тях Джарид. Пронизителен глас, отчаян. — Ще бъда консортът на кралицата! Никой няма да ви даде, на вас и на никой от фамилиите ви, подслон и убежище за десет поколения!

Бейрд отново погледна камъка в ръката си. Още една стъпка оставаше, оглаждането. На един добър връх на копие му трябва малко оглаждане, да е по-опасен. Извади друго парче гранит, което си бе избрал за целта, и започна внимателно да стърже по страната на плочката.

„Май го помня това по-добре, отколкото си мислех“, помисли си, докато лорд Джарид продължаваше да реве.

Имаше някаква мощ в изработването на връх на копие. Самото действие сякаш изтласкваше сумрака. Някаква сянка бе надвиснала над Бейрд, а и над целия лагер напоследък. Сякаш… сякаш не можеше да остане на светло, колкото и да се опитваше. Всяка сутрин се будеше с чувството, че някой, когото е обичал, е умрял предния ден.

Това отчаяние можеше да съкруши човек. Но създаването на нещо — на каквото и да е — го надвиваше. Беше начин да се опълчиш на… него. На онзи, за когото никой не говореше. Онзи, за когото всички знаеха, че стои зад това, каквото и да разправяше лорд Джарид.

Бейрд се изправи. По-късно щеше да го оглади повече, но върхът на копието всъщност изглеждаше добре. Вдигна дървения прът — металното острие се беше разхлабило и паднало, когато злото порази лагера — и наби новия връх на мястото му, точно както дедецът му го бе научил преди толкова години.

Другите стражи го гледаха.

— Ще ни трябват още такива — каза Мореар. — Стига да си готов.

Бейрд кимна.

— Пътьом можем да спрем край хълма, където намерих шистите.

Джарид най-после спря да реве, но беше облещил очи на светлината на факлите.

— Не. Вие сте личната ми гвардия. Няма да ми се противопоставяте!

И скочи да докопа Бейрд, но Мореар и Рос го задържаха. Рос изглеждаше стъписан от бунтовническия си акт. Не го пусна обаче.

Бейрд прибра няколко неща, оставени на земята до походната постеля. След това кимна на другите и те тръгнаха с него — осем души от личната охрана на лорд Джарид, повлекли със себе си запенения лорд през останките от лагера. Подминаха тлеещи огньове и срутени шатри, изоставени от мъже, които се изнизваха в тъмното, вече все повече, и тръгваха на север. Срещу вятъра.

В края на лагера Бейрд избра едно хубаво здраво дърво. Кимна на другите и им даде въжето, което беше взел, и те вързаха лорд Джарид за дървото. Той крещеше и пръскаше слюнки, докато Мореар не му запуши устата с носна кърпа.

Бейрд напъха мях с вода под мишницата на Джарид.

— Не се дърпайте много, да не го изпуснете, милорд. Сигурно ще можете да избутате кърпата — май не е много стегната — и да наклоните меха, за да пиете. Ето, махам запушалката.

Джарид го изгледа убийствено.

— Не е заради вас, милорд — каза Бейрд. — Винаги сте се отнасяли добре със семейството ми. Но вижте, не можем повече да се мъкнем с вас и да ни утежнявате живота. Просто има нещо, което трябва да направим, а вие спирате всеки да го направи. Може би някой трябваше да каже нещо по-рано. Все едно, свърши се. По някой път, оставиш ли месото да виси много дълго, се разваля целият бут.

Кимна на другите и те се разтичаха да съберат походни одеяла. Посочи на Рос шистовата скала наблизо и му каза какви камъни да търси за добри върхове на копия.

После се обърна и погледна борещия се с въжето лорд Джарид.

— Това не са вещиците, милорд. Това не е Елейн… Май трябва да я наричам „кралицата“. Странна работа, да мислиш за такова хубаво момиченце като нея като за кралица. По-скоро бих я друсал на коляното си в някоя кръчма, отколкото да й се кланям, но на Андор ще му трябва владетелка, след която да тръгне на Последната битка, и тя не е жена ви. Съжалявам.

Джарид се отпусна, всичкият гняв сякаш се изцеди от него. Дори се разплака. Странна работа.

— Ще кажа на хората, които видим, къде сте — ако срещнем хора — обеща Бейрд. — И че може би има скъпоценности по вас. Може и да дойдат. Би могло. — Помълча малко. — Не биваше да заставате на пътя ни. Май всички разбират какво предстои, всички освен вас. Дракона се е преродил, стари връзки се прекъсват, стари клетви се отменят… и по-скоро ще висна на въжето, отколкото да оставя Андор да тръгне на Последната битка без мен.

Закрачи в нощта, вдигнал новото си копие на рамо. „Все едно, имам по-стара клетва от тази към фамилията ти. Клетва, която и самият Дракон не може да отмени.“ Беше клетва към земята. Камъните бяха в кръвта му и кръвта му — в камъните на този Андор.

Събра другите и тръгнаха на север. Зад тях, в нощта, лордът им хлипаше сам, а призраците се раздвижиха из лагера.

Талманес дръпна рязко юздите на Селфар и конят заподскача на място и затръска глава. Навярно долавяше безпокойството на господаря си.

Гъст дим изпълваше нощния въздух. Дим и писъци. Талманес подкара Бандата покрай задръстения от зацапани със сажди бежанци път. Движеха се като плавей в разкаляна река.

Мъжете от Бандата поглеждаха бежанците с тревога.

— По-леко! — извика им Талманес. — Не можем да тичаме чак до Кемлин. Намали ход! — Караше ги толкова бързо, колкото смееше, почти на бегом. Бронята им дрънчеше. Елейн беше взела половината Банда със себе си към Полето на Мерилор, включително Естеан и повечето от конницата. Може би беше предвидила необходимостта да се оттегли бързо.

Все едно, конницата нямаше да му е от голяма полза по улиците, които несъмнено щяха да са задръстени също като този път. Селфар изпръхтя и тръсна глава. Вече бяха близо. Градските стени пред тях, черни в нощта, задържаха яростна светлина все едно градът се беше превърнал в огнена пещ.

„По милост и с паднали пряпорци“, помисли Талманес и потръпна. Огромни облаци пушек изригваха над града. Това беше лошо. Много по-лошо, отколкото когато айилците бяха дошли да го превземат.

Най-сетне отпусна юздите на коня. Дорчото препусна в галоп покрай пътя, а след това Талманес с неохота го подкара напряко, без да слуша молбите за помощ наоколо. Времето, прекарано с Мат, го караше да съжалява, че не може да предложи повече на тези хора. Много странна работа, това влияние, което имаше Матрим Каутон над хората. Талманес вече гледаше на простите хора съвсем различно. Може би беше защото все още не знаеше точно дали да мисли за Мат като за лорд, или не.

Пак спря и загледа горящия град, докато изчакваше хората му да го настигнат. Можеше да ги накара всички да яздят — макар да не бяха обучена конница, всеки мъж в Бандата имаше кон за дълги преходи. Тази нощ обаче не смееше. С дебнещите тролоци и мърдраали по улиците, мъжете му трябваха в пълна бойна готовност. Стрелците с арбалети крачеха със заредени оръжия по фланговете на стегнатите колони пиконосци. Нямаше да остави войниците си открити за тролокска атака, колкото и спешна да беше мисията им.

Но ако загубеха онези дракони…

„Светлината да ни освети“, помисли Талманес. Градът сякаш вреше с всичкия този дим, кипнал над него. И все пак някои части на Вътрешния град, извисен на хълма и видим над стените, все още не горяха. Дворецът все още не гореше. Кралицата сигурно все още не беше разбрала, а това беше лошо.

Много, много лошо.

Зърна напред Сандип с неколцина от съгледвачите на Бандата. Слабият мъж се мъчеше да се отскубне от група бежанци.

— Моля ви, добри господине — плачеше млада жена. — Детето ми, дъщеря ми, в разгара на северния поход…

— Трябва да стигна до дюкяна си! — изрева дебел мъж. — Стъкларията ми…

— Чуйте ме! — Талманес си запробива път с коня през тълпата. — Ако искате да помогнем, по-добре ни пуснете да стигнем до проклетия град!

Бежанците се заотдръпваха с неохота и Сандип му кимна благодарно. Смугъл и тъмнокос, Сандип беше един от командирите на Бандата и вещ странстващ лечител.

— Сандип — викна Талманес и посочи. — Там.

Недалече от тях се беше струпала голяма група мъже в бойно снаряжение. Гледаха към града.

— Наемници — изсумтя Сандип. — Срещнахме няколко тайфи по пътя. Никой май не е склонен да си мръдне и пръста.

— Ще видим тая работа.

През градските порти продължаваха да се изливат хора, кашляха, стиснали жалките си вещи и повели разплакани деца. Потокът нямаше да спре скоро. Кемлин беше пълен като хан в пазарен ден. Извадилите късмет да се измъкнат щяха да са само малка част от тези, които щяха да останат вътре.

— Талманес — заговори тихо Сандип, — този град скоро ще стане смъртен капан. Няма достатъчно изходи. Ако Бандата се заклещи вътре…

— Знам. Но…

Сякаш вълна премина през гъстото множество бежанци при портата. Писъците се усилиха. Талманес се обърна рязко натам. В сенките от вътрешната страна на портата се движеха изгърбени фигури.

— Светлина! — извика Сандип. — Какво е това?

— Тролоци — изръмжа Талманес и обърна Селфар. — Светлина! Ще се опитат да затворят портата и да спрат бягащите.

Пет порти извеждаха от града. Ако тролоците ги овладееха всичките…

И дотук вече беше касапница. А ако тролоците успееха да спрат бягството на уплашените хора, щеше да стане още по-лошо.

— Стегни редиците! — ревна Талманес. — Всички към портата!

И пришпори Селфар.

Другаде сградата щеше да се нарича „хан“, макар Айсам никога да не беше виждал вътре други хора освен жените с изнурени очи, които поддържаха няколкото сиви стаички и готвеха безвкусни ястия. Гостуванията тук не носеха никаква разтуха.

Седеше на твърдо столче до чамова маса, толкова похабена от старост, че сигурно бе посивяла много преди той да се е родил. Гледаше да не я пипа много, за да не се набият в дланите му повече трески от копията на айилец.

Очуканата калаена чаша пред него беше пълна с тъмна течност догоре — той не я докосваше. Седеше до стената, достатъчно близо до единствения прозорец, за да може да гледа мръсната улица, огряна смътно от няколко ръждиви фенера, окачени пред сградите. Внимаваше да не си показва много профила през зацапаното стъкло. Никога не поглеждаше право навън. Винаги беше най-добре човек да не привлича внимание в Града.

Това бе единственото име на мястото, ако изобщо можеше да се каже, че си има име. Сградите бяха вдигани и подменяни безброй пъти от две хиляди години насам. Всъщност приличаше на град с прилични размери, стига човек да примижи. Повечето сгради бяха строени от затворници, често с малко или никакво познаване на занаята. Надзиравани бяха от също толкова невежи хора. Доста от къщите като че ли се крепяха от съседните.

Пот капеше по страните му, докато наблюдаваше скришом улицата. Кой ли щеше да дойде за него?

В далечината едва можеше да различи очертанията на планински връх, разцепил нощното небе. Някъде в Града кънтеше метал в метал, като удари на стоманено сърце. По улицата се движеха мъже, загърнати в тежки наметала и закачулени, със скрити до очите зад кървавочервени була лица.

Айсам внимаваше погледът му да не се задържа на тях.

Проехтя гръм. Склоновете на далечната планина бяха изпълнени със странни мълнии, изригващи нагоре към неизменните сиви облаци. Малко човешки същества знаеха за съществуването на този Град, не толкова далече от долината на Такан’дар, със самата Шайол Гул, извисена над него. Малцина знаеха слухове за съществуването му. Айсам нямаше да има нищо против да е един от невежите.

Още един от мъжете мина покрай прозореца. Червени була. Винаги бяха забулени. Е, почти винаги. Видиш ли някой да си е смъкнал булото, време беше да го убиеш. Защото иначе той щеше да те убие. Повечето мъже с червени була като че ли нямаха никаква причина да са навън, освен да се въсят един на друг и може би да подритват многобройните улични псета — кльощави и озверели, — щом някое им пресечеше пътя. Малкото жени, оставили топлото кътче и излезли навън, ситнеха покрай стените с наведени очи. Деца не се мяркаха, а и сигурно малко щяха да се намерят. Градът не беше място за деца. Айсам го знаеше. Беше израснал тук.

Един от минаващите мъже вдигна очи към прозореца и спря. Айсам замръзна. Самма Н’Сей, Наочниците, винаги бяха докачливи и изпълнени с гордост. Не, „докачливи“ беше твърде мека дума. Само една прищявка им стигаше, за да наръгат някой от Бездарните. Обикновено плащаше някой от слугите им. Обикновено.

Мъжът с червеното було продължаваше да го гледа. Айсам овладя нервите си и се постара да не се вторачи и той в отговор. Призовали го бяха спешно, а човек не пренебрегва такива неща, ако иска да живее. Но все пак… ако мъжът навън направеше една стъпка към сградата, Айсам щеше да се шмугне в Тел-айеран-риод, уверен, че дори някой от Избраните нямаше да може да го проследи оттук.

Изведнъж, Самма Н’Сей се обърна от прозореца. След миг вече се отдалечаваше с бързи крачки. Айсам усети как напрежението му се стопи отчасти, макар така и да не го напусна напълно, не и тук. Това място не беше дом, въпреки детството му тук. Това място беше смърт.

Долови движение и надникна навън към края на улицата. Друг висок мъж, с черно палто и наметало, крачеше към него с открито лице. Невероятно, улицата се опразваше, след като Самма Н’Сей хукнаха по други улици и задни улички.

Значи беше Моридин. Айсам не беше тук, за да види първото гостуване на Избрания в Града, но беше чул. Самма Н’Сей бяха помислили Моридин за някой от Бездарните, докато не бе показал обратното. Ограниченията, които ги задържаха, не задържаха и него.

Броят на мъртвите Самма Н’Сей варираше в разказите, но никога не падаше под дузина. Ако съдеше по това, което виждаха очите му, Айсам можеше да го повярва.

Когато Моридин стигна до хана, улицата беше съвсем празна, освен кучетата. А Моридин продължи напред. Айсам наблюдаваше толкова внимателно, колкото смееше. Моридин като че ли изобщо не се интересуваше от него, нито от хана, където бяха наредили на Айсам да чака. Избраният навярно си имаше друга работа, а Айсам щеше да е за допълнение.

След като Моридин подмина, Айсам най-сетне се отпусна и отпи от черното питие. Местните го наричаха просто „огън“. Отговаряше на името си. Разправяха, че уж било свързано с някакво питие от Пустошта. Като всичко друго в Града, беше опорочена версия на оригинала.

Колко дълго щеше да го накара Моридин да чака? Айсам не обичаше да е тук. Твърде много му напомняше за детството. Мина слугиня — с толкова опърпана рокля, че си беше направо дрипа — и тупна чиния на масата. Не си размениха и дума.

Айсам погледна яденето. Зеленчуци — чушки и лук най-вече, — тънко нарязани и сварени. Взе една и опита, а после въздъхна и избута яденето настрани. Зеленчуците бяха блудкави и безвкусни като просена каша. Нямаше никакво месо. Това всъщност беше добре. Не обичаше да яде месо, освен ако сам не го е убил и заклал. Останка от детството му. Ако не си го заклал лично, няма как да знаеш. Не и със сигурност. Тук горе, ако намериш месо, можеше да е нещо хванато на юг, или да речем животно, отгледано тук, крава или коза.

Или можеше да е нещо друго. Някои хора тука губеха игри, не можеха да платят и после изчезваха. И често пъти Самма Н’Сей, които не се учеха добре, ги премахваха от обучението. Изчезваха тела. Трупове рядко изтрайваха достатъчно дълго за погребение.

„Да го изгори дано това място — помисли Айсам и стомахът му се обърна. — Да го изгори дано с…“

Някой влезе в гостилницата. От тази посока, за жалост, не можеше да наблюдава двата подстъпа към вратата. Беше хубава жена, облечена в черно, с червена обшивка. Айсам не разпозна стройната й фигура и изящно лице. Беше все по-уверен, че може да разпознае всички от Избраните. Беше ги виждал достатъчно често в съня. Те не знаеха това, разбира се. Смятаха се за господари там, а някои от тях наистина бяха много опитни.

Той беше също толкова опитен. И освен това — изключително добър в това да остава невидим.

Тъй че която и да беше, беше се предрешила. Защо си правеше труда да се прикрива тук? Тъй или иначе, трябваше да е онази, която го бе призовала. Никоя жена не вървеше из Града с такова властно изражение, с такава самоувереност, все едно очаква самите камъни да й се подчинят, ако им заповяда да скачат. Айсам стана, после коленичи.

Движенията съживиха болката от раната в корема му. Все още не се беше изцерил от битката с вълка. Усети раздвижване вътре в себе си. Люк мразеше Айбара. Необичайно. Люк обикновено беше по-приспособимият, Айсам — по-твърдият. Е, така поне виждаше себе си.

Все едно, за този вълк двамата бяха съгласни. От една страна, Айсам беше възбуден. Като ловец, рядко се беше изправял пред такова предизвикателство като Айбара. Само че омразата му беше по-дълбока. Щеше да убие Айбара.

Прикри болезнената гримаса и наведе глава. Жената го остави коленичил и се настани на масата му. Почука няколко пъти с пръст по калаената чаша, загледана в съдържанието й, и не проговори.

Айсам не помръдваше. Много от ония глупци, които се наричаха Мраколюбци, щяха да скимтят и да се гърчат, когато друг им наложи властта си. Всъщност Люк щеше също да скимти, призна той с неохота.

Но Айсам беше ловец. Нищо друго не го интересуваше. Когато си сигурен какво си, нямаш никаква причина да негодуваш, щом ти посочат мястото.

Да го изгори дано, но раната наистина болеше.

— Искам го мъртъв — рече жената. Гласът й беше тих, но напрегнат.

Айсам мълчеше.

— Искам го изкормен като животно, червата му пръснати на земята, кръвта му — в поилка за гарвани, костите му — оставени да посивеят, да избелеят и да се натрошат в слънчевия пек. Искам го мъртъв, ловецо.

— Ал-Тор.

— Да. Ти се провали в миналото.

Гласът й беше лед. Айсам се смрази. Тази беше твърда. Твърда като Моридин.

През годините си служба се бе научил да изпитва презрение към повечето Избрани. Дърлеха се като деца, въпреки цялата им мощ и уж мъдрост. Тази жена го накара да премисли и той се зачуди дали наистина ги е издебнал всички. Изглеждаше различна.

— Е? — попита тя. — Ще кажеш ли нещо за провалите си?

— Всеки път, когато някой ми възложеше този лов, друг идваше да ме измъкне и да ми възложи някоя друга задача.

Всъщност щеше да предпочете да продължи с лова на вълка. Нямаше да се опълчи на заповеди, не и преки от някой Избран. Освен Айбара, един лов не се различаваше много от всеки друг. Щеше да убие този Дракон, ако му заповядаха.

— Този път такова нещо няма да се случи — заяви Избраната, без да откъсва очи от чашата му. Не го беше погледнала, нито му бе дала разрешение да стане, тъй че Айсам остана коленичил. — Всички други се отказаха от претенциите си към теб. Освен ако Великият властелин не ти каже друго — освен ако той самият не те призове, — ще се придържаш към тази задача. Убий ал-Тор.

Движение зад прозореца привлече погледа на Айсам. Избраната не погледна към минаващите фигури с черни качулки. Вихрещият се навън вятър не раздвижваше наметалата им.

Придружаваха ги карети — необичайна гледка в Града. Каретите се движеха бавно, с люшкане и тропот по неравната улица. Айсам нямаше нужда да наднича в покритите с пердета прозорци на каретите, за да разбере, че вътре се возят тринайсет жени, колкото бяха мърдраалите. Никой от Самма Н’Сей не се бе върнал на улицата. Обикновено избягваха такива процесии. По обясними причини изпитваха… силни чувства към подобни неща.

Каретите отминаха. Така. Още някого бяха заловили. Айсам беше предполагал, че практиката е прекратена, след като покварата бе изчистена.

Преди да се обърне и отново да забие поглед в пода, зърна нещо още по̀ не на място. Малко оцапано лице гледаше от сенките на малка пресечка от другата страна на улицата. Ококорени очи, но крадлива поза. Преминаването на Моридин и идването на тринайсетте беше прогонило Самма Н’Сей от улицата. Там, където ги нямаше, уличните хлапета можеха да се появят, донякъде безопасно. Донякъде.

Искаше му се да извика на момчето да се махне. Да му каже да бяга, да рискува да прекоси Погибелта. Да умре човек в корема на Червей беше по-добре, отколкото да живее в този Град и да търпи това, което му причиняваха. Иди си! Избягай! Умри!

Мигът отмина и хлапето се отдръпна в сенките. Айсам помнеше, когато бе същото онова дете. Толкова много неща беше научил тогава. Как да си намериш храна, на която почти можеш да се довериш и да не я повърнеш, щом разбереш какво има в нея. Как да се биеш с ножове. Как да избягваш да те забележат.

И как да убиеш човек, разбира се. Всеки, който оцелееше достатъчно дълго в този Град, научаваше точно този урок.

Избраната все още гледаше в чашата му. Гледаше отражението си, осъзна Айсам. Какво ли виждаше там?

— Ще ми трябва помощ — каза най-сетне Айсам. — Прероденият Дракон има охрана и рядко идва в съня.

— Помощ е уредена — отвърна тя тихо. — Но ти трябва да я намериш, ловецо. Без онези игри, които въртеше преди, да се опитваш да го привлечеш към себе си. Луз Терин ще усети такъв капан. Освен това той вече няма да се отклони от каузата си. Времето е кратко.

Говореше за катастрофалния провал в Две реки. Тогава операцията беше водил Люк. Какво знаеше Айсам за истински градове, за реални хора? Почти изпитваше копнеж за тези неща, макар да знаеше, че чувството всъщност беше на Люк. Айсам беше просто ловец. Хората не го интересуваха, освен най-подходящите места, където да влезе стрела и да порази сърцето.

Онази операция в Две реки обаче… вонеше като леш. Все още не знаеше. Беше ли целта наистина да се примами ал-Тор, или беше, за да се задържи Айсам настрани от важни събития? Знаеше, че Избраните се възхищават на способностите му. Можеше да направи нещо, което те не можеха. О, можеха да уподобят начина, по който той влизаше в съня, но им трябваше преливане, портали, време.

Омръзнало му беше да е пионка в игрите им. Защо просто не го оставеха да ловува? Защо не престанеха да променят плячката всяка седмица?

Никой не казваше такива неща на Избраните. Така че Айсам пазеше възраженията за себе си.

Сенките на входа на гостилницата помръкнаха и слугинята се скри някъде отзад. С това помещението съвсем се опразни, останаха само Айсам и Избраната.

— Можеш да станеш — каза тя.

Айсам го направи припряно, още повече че вътре влязоха двама мъже. Високи, мускулести и с червени була. Облечени бяха в кафяво като айилци, но не носеха копия или лъкове. Тези същества убиваха с много по-смъртоносни оръжия.

Макар лицето му да си остана безизразно, го обзе възбуда. Детство на болка, на глад и смърт. Цял живот в отбягване погледа на мъже като тези. Помъчи се да надвие трепета си, когато двамата тръгнаха към масата с изяществото на хищни зверове.

Смъкнаха булата си и оголиха зъби. „Да ме изгори дано!“ Зъбите им бяха заострени.

Тези бяха Обърнати. Можеше да се види в очите им — очи, които не бяха съвсем наред, не бяха съвсем човешки.

Айсам едва не избяга в съня. Не можеше да убие и двамата. Щеше да стане на пепел още преди да е успял да свали и единия. Виждал беше как убиват Самма Н’Сей. Често го правеха само за да изпитат нови начини да приложат силите си.

Не нападнаха. Знаеха ли, че тази жена е Избрана? Тогава защо бяха смъкнали булата си? Самма Н’Сей никога не смъкваха булата си, освен за да убият — и то само за убийствата, които очакваха с най-голямо настървение.

— Те ще те придружат — каза Избраната. — Ще разполагаш и с няколко Бездарни, да ти помогнат да се справиш с охраната на ал-Тор. — Извърна се към него и за първи път го погледна в очите. Изглеждаше… погнусена. Сякаш изпитваше отвращение, че й е потрябвала помощта му.

„Ще те придружат“, беше казала. Не „Ще ти служат“.

Това щеше да е наистина гадна работа.

Талманес се хвърли настрани и едва отбягна брадвата на тролока. Земята потрепери, щом тя се натресе в каменната настилка. Талманес се присви и заби меча си в бедрото на съществото с бича муцуна. То отметна глава и изрева.

— Да ме изгори дано, дъхът ти вони ужасно — изръмжа Талманес, издърпа рязко меча си и отстъпи назад. Съществото рухна на колене и той отсече десницата му.

Отскочи назад, а двама от бойците му пронизаха с копия тролока в гърба. Винаги беше за предпочитане да се биеш с тролоци в група. Е, винаги беше за предпочитане да се биеш с който и да е с екип на твоя страна, но още по-важно беше с тролоци, предвид големината и силата им.

Трупове лежаха наоколо като купища смет. Талманес се беше принудил да запали караулните на градската порта за повече светлина. Шепата оцелели стражи вече бяха в редиците на Бандата, поне засега.

Тролоците започнаха да отстъпват от портата като черна вълна. Бяха разтеглили много бойната си линия, докато напираха към нея. Или по-скоро докато бяха тласкани към нея. С тази група беше имало Получовек. Талманес опипа раната на хълбока си. Беше мокра.

Огньовете на караулните вече догаряха. Трябваше да нареди да подпалят и няколко дюкяна. С това рискуваше пожарът да се разрасне, но градът така и така вече бе изгубен. Нямаше смисъл да се задържа повече.

— Бринт! — изрева той. — Запали ей оная конюшня!

Бринт затича с факла в ръка, а Сандип се приближи и каза:

— Ще се върнат. Вероятно скоро.

Талманес кимна. След като боят беше свършил, от улички и входове започнаха да се изсипват градски хора, които плахо се запътваха към портата, с надежда за спасение.

— Не можем да стоим тук и да държим портата — каза Сандип. — Драконите…

— Знам. Колко мъже загубихме?

— Нямам бройката все още. Поне стотина.

„Светлина, Мат ще ми съдере кожата, когато чуе.“ Мат мразеше да губи бойци. Някаква мекота имаше у този човек, равна на гения му. Странно, но вдъхновяващо съчетание.

— Прати съгледвачи да наблюдават улиците наоколо за Твари на Сянката. Струпайте барикади от труповете на тия тролоци — ще свършат работа не по-зле от всичко друго. Ти, войник!

Един от минаващите покрай него уморени бойци замръзна на място. Носеше униформата на кралицата.

— Милорд?

— Трябва да съобщим на хората, че изходът през тази порта е безопасен. Има ли някой сигнал с рог, който андорските селяци ще разпознаят? Нещо, което да ги доведе насам?

— Селяци — повтори мъжът замислено. Май не му харесваше думата. Не я използваха често тук в Андор. — Да. „Маршът на кралицата“.

— Сандип?

— Ще предам на сигналистите, Талманес — отвърна Сандип.

— Добре.

Талманес клекна да почисти меча си в ризата на паднал тролок. Хълбокът леко го заболя. Раната не беше лоша. Не и в обичайния смисъл. Само драскотина всъщност.

Ризата беше толкова мръсна, че той почти се поколеба да изтрие оръжието, но тролокската кръв беше лоша за метала, тъй че го забърса. Стана, без да обръща внимание на болката в хълбока, и тръгна към портата, където беше вързал Селфар. Не беше посмял да му се довери срещу Твари на Сянката. Беше добър кон, но не достатъчно обучен.

Никой от мъжете не се обади, когато яхна Селфар и го обърна на запад, извън портата и към наемниците, които беше видял по-рано да гледат отстрани какво става. Не се изненада, че са се приближили към града. Боят привличаше воини както огън привлича пътници в студена нощ.

Не се бяха включили в битката обаче. Посрещна го малка група — шестима мъже със здрави мишци и задръстени мозъци, вероятно. Познаваха и него, и Бандата. Мат направо се беше прочул напоследък, а покрай него — и Бандата. Също тъй несъмнено бяха забелязали петната тролокска кръв по дрехите на Талманес и превръзката на хълбока му.

Раната наистина бе започнала да пари жестоко. Талманес дръпна юздите на Селфар и потупа дисагите си. „Скътах малко табак тук някъде…“

— Е? — попита един от наемниците. Водачът. Лесно можеше да се разпознае — беше с най-добрата броня. Човек лесно се превръщаше във водач на такава банда — с това, че оставаше жив.

Талманес измъкна от дисагите втората си най-добра лула. Къде се беше дянал онзи табак? Никога не взимаше най-добрата си лула в битка. Баща му казваше, че това носело лош късмет.

„Аха“, каза си и извади кесийката с табака. Сложи малко в чашката, а после измъкна пръчка за палене, наведе се и я долепи до горящата факла в ръката на гледащия го подозрително наемник.

— Няма да се бием, ако не ни се плати — заяви водачът. Беше як мъж и изненадващо чист, макар че малко подкастряне на брадата нямаше да му дойде зле.

Талманес запали лулата си и пухна кълбо дим. Зад него надуха роговете. „Маршът на кралицата“ се оказа приятна мелодия. С роговете отекнаха викове и той погледна през рамо назад. Тролоци на главната улица, по-голяма орда този път.

Арбалетчиците стегнаха редици и започнаха да стрелят по заповед, която не можа да чуе.

— Няма да… — почна пак водачът.

— Знаеш ли какво е това? — попита тихо Талманес, с лулата в устата. — Това е началото на края. Това е падането на държави и единението на човечеството. Това е Последната битка, проклет глупако.

Мъжете се размърдаха неловко.

— Ти… ти от името на кралицата ли говориш? — рече водачът в опит да опази достойнството си поне отчасти. — Искам просто да опазя хората си.

— Ако се биете — каза Талманес, — ви обещавам голяма награда.

Мъжете зачакаха.

— Обещавам ви, че ще продължите да дишате. — Дръпна отново от лулата.

— Това заплаха ли е, кайриенецо?

Талманес изпуфка дим, а после се наведе от седлото и доближи лицето си до неговото.

— Тази нощ убих мърдраал, андорецо — каза му кротко. — Перна ме с меч от Такан’дар и раната е почерняла. Това означава, че ми остават само още няколко часа в най-добрия случай, преди отровата на оръжието да ме изгори отвътре навън и да умра по най-болезнения възможен начин. Ето защо, приятелче, те съветвам да ми повярваш, когато казвам, че наистина нямам нищо за губене.

Мъжът пред него примига.

— Имате две възможности. — Талманес се изправи в седлото и заговори високо на всички: — Можете да се биете като нас и да помогнете този свят да види нови дни, и може би да спечелите някоя монета накрая. Не мога да обещая това. Другата ви възможност е да седите тук, да гледате как избиват хората и да си казвате, че не работите безплатно. Ако имате късмет и ние останалите спасим този свят без вас, ще дишате колкото докато увиснете на страхливите си вратове.

Мълчание. Рогове прокънтяха от мрака отзад.

Водачът огледа хората си. Всички кимнаха в съгласие.

— Идете да помогнете да се задържи онази порта — каза Талманес. — Аз ще събера другите наемници за помощ.

Лейлвин огледа множеството биваци, осеяли тъй нареченото Поле на Мерилор. В тъмното, докато луната все още не беше изгряла, можеше почти да си представи лагерните огньове като корабни фенери в оживено пристанище нощем.

Навярно никога повече нямаше да види тази гледка. Лейлвин Безморска не беше капитан. Никога повече нямаше да бъде. Да й се иска да не е така означаваше да отрече самото естество на това, в което се беше превърнала.

Бейл сложи ръка на рамото й. Дебели пръсти, груби от безброй дни работа. Тя се пресегна и отпусна дланта си на неговата. Колко лесно беше да се шмугне през един от онези портали, които правеха в Тар Валон. Бейл можеше да се оправя из града, макар да негодуваше, че е там.

— Направо настръхвам от това място — беше казал. И: — Щеше ми се кракът ми да не стъпи пак по тия улици. Честно ти казвам.

Все едно, щеше да дойде с нея. Добър човек беше Бейл Домон. Може би най-добрият, когото бе намерила в тези непознати земи, въпреки противния му занаят в миналото. Това беше зад него. И да не разбираше как стояха нещата, опитваше се.

— Бива си я гледката — каза той, докато оглеждаше кроткото море от светлини. — Какво искаш да правим сега?

— Намираме Нинив ал-Мийра или Елейн Траканд.

Бейл се почеса по брадата. Носеше я по иллианската мода, с горната устна обръсната. Косата по главата му беше с различни дължини. Спрял беше да бръсне част от главата си, след като тя го бе освободила. Беше го направила, за да могат да се оженят, разбира се.

Беше добре. Бръснатата глава щеше да привлича внимание тук. Беше се справял добре като со’джин, докато се решиха някои… проблеми. Накрая обаче тя трябваше да признае, че Бейл Домон не е създаден за со’джин. Просто беше грубичко скроен и никаква вълна не можеше да смекчи тези остри ръбове. Точно така го искаше тя, макар никога да не го казваше на глас.

— Късно е май, Лейлвин — каза той. — Може би да почакаме до заранта.

Не. Лагерите бяха затихнали, вярно, но това не беше тишината за дрямка. Беше тишината на кораби, очакващи попътни ветрове.

Не разбираше много какво става тук — не беше посмяла да отвори уста в Тар Валон, за да не издаде с говора си, че е сеанчанка. Такова голямо събиране на хора не ставаше без усърдно планиране. Величината му я бе изненадала. Чула беше за срещата тук, на която щяха да присъстват повечето Айез Седай. Но това надвишаваше всичко, което бе очаквала.

Тръгна през полето, а Бейл я последва, за да се присъединят към групата слуги от Тар Валон, които им бе разрешено да придружат, благодарение на подкупа на Бейл. Методите му не й харесваха, но самата тя не бе успяла да измисли никакъв друг начин. Стараеше се да не мисли много за предишните му връзки в Тар Валон. Е, щом тя нямаше да бъде повече на кораб, Бейл също нямаше да намери повече възможности за контрабанда. Беше малко утешение.

„Ти си капитан на кораб. Само това знаеш, само това искаш. А сега си Безморска.“ Потръпна и стисна юмруци. Да изкара остатъка от живота си по тези неизменни земи, без никога да може да се понесе на скорост по-отривиста, отколкото може да предложи кон, без никога да помирише въздуха на откритото море, без никога да насочи нос към хоризонта, да изпъне платно, без да…

Овладя се. Трябваше да намерят Нинив и Елейн. Можеше да е без кораб, но нямаше да си позволи да се плъзне в дълбините и да се удави. Избра посоката и тръгна. Бейл леко се изгърби, изпълнен с подозрения — опитваше се да наблюдава зорко всички наоколо едновременно. Няколко пъти погледна нея, присвил устни в тънка резка. Тя вече знаеше какво означава това, така че го попита:

— Какво има?

— Лейлвин, какво правим тука?

— Казах ти. Трябва да намерим…

— Да, но защо? Че те са Айез Седай.

— Показаха ми уважение.

— И мислиш, че ще ни вземат?

— Може би. — Изгледа го накриво. — Хайде казвай, Бейл. Върти ти се нещо в ума.

Той въздъхна.

— Защо трябва да ни взимат, Лейлвин? Можем да си намерим кораб за някъде, в Арад Доман. Където да няма Айез Седай, нито сеанчанци.

— Не бих командвала кораб, какъвто ти би предпочел.

Той я изгледа сърдито.

— Знам как да въртя честна търговия, Лейлвин. Няма да е…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и след това я отпусна на рамото му. Спряха на пътеката.

— Знам, обич моя. Знам. Говоря объркани думи, въртим се в течение, което не води наникъде.

— Защо?

Тази единствена дума я убоде като треска под нокът. Защо? Защо наистина беше била целия този път чак дотук? Да пътува с Матрим Каутон, да се постави в опасна близост до Щерката на Деветте луни?

— Сънародниците ми живеят с ужасно погрешна представа за света, Бейл. С това извършват несправедливост.

— Че те те отхвърлиха, Лейлвин — каза той. — Ти вече не си от тях.

— Винаги ще съм една от тях. Името ми беше отнето, но не и кръвта ми.

— Съжалявам, че те обидих.

Тя кимна отсечено.

— Все още съм вярна на Императрицата, дано да живее вечно. Но дамане… те са самата основа за управлението й. Те са средството, чрез което създава ред, чрез което държи Империята цяла. А дамане са лъжа!

Сул-дам можеха да преливат. Талантът можеше да се научи. Сега, месеци след като бе открила тази истина, умът й не можеше да обхване всички последици. Друга на нейно място може би щеше повече да се заинтересува от политическата изгода. Друга можеше да се върне в Сеанчан и да използва това, за да спечели власт. Лейлвин почти съжали, че не го беше направила. Почти.

Но молбите на сул-дам… да опознае тези Айез Седай, които изобщо не бяха такива, каквито я бяха учили, че са…

Трябваше да се направи нещо. И все пак дали така не рискуваше да срине цялата Империя? Ходовете й трябваше да се обмислят много, много внимателно, като последните кръгове в игра на шал.

Двамата продължиха след колоната слуги в тъмното. Айез Седай често пращаха слуги за нещо, което бяха оставили в Бялата кула, тъй че вървенето напред-назад беше обичайно и удобно за Лейлвин. Подминаха външната охрана на лагера на Айез Седай, без някой да ги спре.

Беше изненадана от леснината, докато не зърна няколко мъже покрай пътеката. Беше много лесно да не ги забележи човек — някак си се сливаха с околността, особено в тъмното. Забеляза ги едва когато един от тях се раздвижи, отдели се от другите и закрачи зад нея и Бейл.

След секунди стана ясно, че ги е откроил от останалите. Може би беше поради начина, по който вървяха, начина, по който се държаха. Бяха се постарали да се облекат просто, макар че брадата на Бейл го отличаваше като иллианец.

Лейлвин спря, хвана Бейл за ръката и се обърна срещу мъжа, тръгнал след тях. Стражник, предположи тя, доколкото можеше да се съди по описанията.

Стражникът спря пред тях. Все още бяха близо до периметъра на лагера с подредените в кръгове шатри. Беше забелязала с притеснение, че някои от шатрите сияят с твърде постоянна светлина, за да идва от свещ или светилник.

— Здрасти. — Бейл вдигна дружески ръка към Стражника. — Търсим една Айез Седай, Нинив ал-Мийра. Ако не е тук, може би Елейн Траканд?

— И двете не лагеруват тук — рече Стражникът. Беше дългорък и се движеше с изящество. Лицето му, обрамчено от дълга тъмна коса, изглеждаше… недовършено. Изсечено от камък от скулптор, изгубил интерес към проекта някъде на средата.

— Аха — каза Бейл. — Значи сме сбъркали. Може ли да ни посочите къде лагеруват? Работата е малко спешна. — Говореше гладко и с лекота. Можеше да е доста обаятелен, когато се наложеше. Много повече от Лейлвин.

— Зависи — отвърна Стражникът. — Спътничката ти, и тя ли иска да намери тези Айез Седай?

— Ами… — почна Бейл, но Стражникът вдигна ръка да го прекъсне.

— Искам да го чуя от нея — каза и изгледа Лейлвин от главата до петите.

— Че как иначе! — каза тя. — Кълна се в старата ми баба! Тези жени ни обещаха заплащане и ще си го взема. Айез Седай не лъжат. Всички го знаят. Ако няма да ни заведете при тях, викнете някой друг да го направи!

При този порой от думи Стражникът се поколеба. После кимна.

— Насам.

Поведе ги извън лагера. Вече не изглеждаше изпълнен с подозрение.

Лейлвин въздъхна тихо и тръгна с Бейл след Стражника. Бейл я погледна с гордост и й се ухили толкова широко, че със сигурност щеше да ги издаде, ако Стражникът беше погледнал назад. Самата тя не можа да се сдържи и също се подсмихна.

Иллианският говор не й идваше естествено, но и двамата се бяха съгласили, че сеанчанската реч е опасна, особено докато се движеха сред Айез Седай. Бейл твърдеше, че никой истински иллианец няма да я приеме за своя сънародничка, но я биваше достатъчно, за да излъже външен.

Изпита облекчение, когато се отдалечиха от лагера. Това, че имаше две приятелки Айез Седай — приятелки бяха, въпреки търканията помежду им, — не означаваше, че й се иска да е в лагер, пълен с тях.

Стражникът ги поведе през Полето на Мерилор към много по-голям лагер от малки шатри.

— Айилци — тихо й каза Бейл. — Десетки хиляди.

Интересно. За айилците се разправяха страховити истории, легенди, които не беше възможно да са верни. Все пак приказките — макар и преувеличени — намекваха, че тези хора са най-добрите воини от тази страна на океана. Тя с охота би изпробвала бойните си умения с един-двама от тях, ако ситуацията беше различна. Опипа пътната си торба. Беше пъхнала бойната си тояга в един дълъг джоб отстрани, леснодостъпна.

Тези айилци определено бяха високи. Лежаха на земята край лагерните огньове, привидно отпуснати. Очите им обаче наблюдаваха ставащото наоколо по-бдително и от Стражниците. Опасни хора, готови да убиват, макар уж да се изтягаха нехайно край огньовете. Тя не можа да различи знамената над лагера в нощното небе и попита:

— Кой крал или кралица владее този лагер, Стражнико?

Мъжът се извърна към нея със скрито в нощната сянка лице.

— Твоят крал, иллианко.

Бейл потръпна.

„Моят…“

Прероденият Дракон. Тя чак изпита гордост, че не заплете стъпките си, докато вървяха, но беше на косъм. Мъж, който можеше да прелива. Това беше лошо. Много по-лошо от Айез Седай.

Спряха пред една шатра близо до центъра на лагера.

— Късмет имате. Светлината й грее.

На входа на шатрата нямаше пазачи, тъй че той извика и получи разрешение да влезе. Дръпна с една ръка платнището на входа и им кимна, но другата му ръка беше на меча и той застана в поза за бой.

Никак не й харесваше този меч зад гърба й, но се подчини и влезе.

Шатрата се осветяваше от едно от онези свръхестествени кълба светлина, а до писалището седеше позната жена в зелена рокля и пишеше нещо.

Нинив ал-Мийра беше това, което в Сеанчан човек щеше да нарече теларти — жена с огън в душата. Лейлвин беше разбрала, че Айез Седай уж са спокойни като кротка вода. Е, тази жена можеше и да е такава понякога — но с кротостта и гладкостта на вода пред страховит водопад.

Нинив продължи да пише, без да вдига глава. Вече не носеше плитки и косата й висеше свободно. Гледката беше много странна — все едно да видиш кораб без мачта.

— Изчакай малко, Слийти — каза тя. — Честно, въртите ми се напоследък над главата като птици, загубили яйце. Вашите Айез Седай нямат ли работа за вас?

— Лан е важен за много от нас, Нинив Седай — отвърна Стражникът, Слийти, наглед съвсем спокойно.

— О, а за мен не е ли важен? Честно, чудя се дали да не ви пратим да насечете дърва или нещо такова. Ако още един Стражник дойде да види дали имам нужда…

Вдигна глава и най-после видя Лейлвин. Лицето й мигновено стана безизразно. Студено. Изгарящо студено. Лейлвин усети, че се изпотява. Тази жена държеше живота й в ръцете си. Защо Слийти не ги бе завел при Елейн? Може би не трябваше да споменават за Нинив.

— Тези двамата настояха да се видят с вас — каза Слийти. Мечът му беше изваден от ножницата. Лейлвин не беше видяла това. Домон измърмори нещо под нос. — Твърдят, че сте обещали да им платите, и са дошли за парите. Не се представиха в Кулата обаче и са успели да се измъкнат през една от портите. Мъжът е от Иллиан. Жената — от другаде някъде. Прикрива си говора.

Е, май не беше толкова добра с говора, колкото си въобразяваше. Лейлвин погледна крадешком към меча му. Ако отскочеше настрани, може би нямаше да успее да я прободе. А тя можеше да измъкне кривака и да…

Стоеше срещу Айез Седай. Изобщо нямаше да може да отскочи. Щяха да я хванат в сплит на Единствената сила или нещо по-лошо.

— Познавам ги, Слийти — каза хладно Нинив. — Добре си направил, че ги доведе при мен. Благодаря ти.

Мечът му мигновено се скри в ножницата и той се измъкна от шатрата тихо като шепот.

— Ако си дошла да молиш за прошка — каза Нинив, — не си дошла при когото трябва. Чудя се дали да не те предам на Стражниците да те разпитат. Може би ще изтръгнат нещо полезно за народа ви от вероломния ти ум.

— И аз се радвам, че те виждам отново, Нинив — отвърна хладно Лейлвин.

— И какво стана? — попита строго Нинив.

За какво говореше тази жена?

— Опитах се — заговори Бейл разкаяно. — Бих се с тях, но лесно ме хванаха. Можеха да запалят кораба ми, да ни потопят всички, да убият хората ми.

— По-добре да беше умрял с всички на борда, иллианецо — каза Нинив. — Тер-ангреалът се озова в ръцете на една от Отстъпниците. Семирага се криеше сред сеанчанците, представяйки се за някакъв вид съдия. Истинореча? Това ли е думата?

— Да — отвърна тихо Лейлвин. Сега разбра. — Съжалявам, че наруших клетвата си, но…

— Съжаляваш ли, Егеанин? — Нинив рязко стана. — „Съжалявам“ не е точната дума, която бих използвала за застрашаване на самия свят, за докарването ни до ръба на мрака и само дето не бяхме бутнати в пропастта! Тя имаше направени копия на онова устройство, жено! Едно от тях се озова на врата на Преродения Дракон. Самият Прероден Дракон под властта на една от Отстъпниците!

Нинив вдигна ръце.

— Светлина! Бяхме на косъм от края, заради теб. Краят на всичко. Няма Шарка, няма свят повече, нищо. Животът на милиони щеше да угасне заради твоето безхаберие.

— Аз… — Провалите изведнъж й се сториха грандиозни. Животът й — изгубен. Самото й име — изгубено. Корабът й — отнет от самата Щерка на Деветте луни. Всички те бяха нищожни пред това.

— Борих се — каза Бейл, този път по-твърдо. — Борих се колкото можах.

— Май трябваше да се присъединя към теб — промълви Лейлвин.

— Опитах се да го обясня това — каза Бейл. — Много пъти вече, да ме изгори дано.

— Ба. — Нинив се хвана за челото. — Какво правиш тук, Егеанин? Надявах се, че си мъртва. Ако беше умряла, опитвайки се да спазиш клетвата си, нямаше да те виня.

„Аз лично го дадох на Сурот — помисли Лейлвин. — Цена, която платих за живота си, единственият изход.“

— Е? — Нинив я изгледа с гняв. — Казвай, Егеанин.

— Не нося вече онова име. — Лейлвин падна на колене. — Всичко ми беше отнето, дори и честта ми, както изглежда. Предавам ти се в отплата.

— Не държа хора все едно, че са животни, за разлика от вас, сеанчанците — изсумтя Нинив.

Лейлвин остана на колене. Бейл отпусна ръка на рамото й, но не се опита да я вдигне. Много добре разбираше защо не трябва да го прави. Беше си почти цивилизован, този Бейл.

— Ставай — сопна се Нинив. — Светлина, Егеанин. Помня, че беше толкова силна, че можеше да сдъвчеш камъни и да изплюеш пясък.

— Тъкмо силата ми ме заставя — каза тя и наведе очи. Нима Нинив не разбираше колко трудно бе това? По-лесно щеше да е да си пререже гърлото, само че не й беше останала чест да поиска толкова лесен край.

— Стани!

Лейлвин се подчини.

Нинив сграбчи наметалото си от леглото и се загърна.

— Хайде. Ще идем при Амирлин. Може би тя ще знае какво да правим с теб.

И излезе. Лейлвин я последва. Беше взела решението си. Имаше само един логичен път, един път, по който да съхрани поне трошица от честта си и може би да помогне на народа си да преживее тези лъжи, които си бяха казвали от толкова дълго.

Лейлвин Безморска вече принадлежеше на Бялата кула. Каквото и да кажеха, каквото и да се опитаха да направят с нея, този факт нямаше да се промени. Притежаваха я. Щеше да бъде да’ковале на тази Амирлин и щеше да яхне тази буря като кораб, чиито платна са разкъсани от вятъра.

Може би с това, което бе останало от честта й, щеше да спечели доверието на тази жена.

— Част от старо облекчение за болката на Пограничниците е това — каза Мелтен, докато махаше превръзката от хълбока на Талманес. — Листът от подшупляк забавя покварата, оставена от прокълнатия метал.

Мелтен беше дългурест мъж с рошава коса. Обличаше се като андорски дървар, с проста риза и наметало, но говореше като Пограничник. В кесията си носеше няколко цветни кълбета, с които понякога жонглираше за другите от Бандата. В някой друг живот трябваше да е бил веселчун.

Не беше подходящ мъж за Бандата, но те всички не бяха, по един или друг начин.

— Не знам как притъпява отровата — каза Мелтен. — Но го прави. Не е естествена отрова, имай предвид. Не можеш да я изстискаш.

Талманес притисна хълбока си с ръка. Парещата болка бе като трънливи лози, пропълзели под кожата му, разкъсваха плътта му с всяко движение. Направо усещаше как отровата тече през тялото му. Светлина, колко болеше.

Мъжете на Бандата си пробиваха с бой път през Кемлин към двореца. Бяха влезли през южната порта, оставяйки наемническите чети — под командата на Сандип — да държат западната.

Ако някъде в града изобщо имаше човешка съпротива, щеше да е при двореца. За жалост, в района между позицията на Талманес и двореца обикаляха юмруци тролоци.

Талманес не можеше да разбере дали горе наистина има съпротива, без да стигне там. Това означаваше да поведе хората си нагоре към двореца с бой по целия път, като се остави да бъде отрязан отзад, ако някоя от тези вилнеещи групи го заобиколи. Нищо не можеше да се направи обаче. Трябваше да разбере какво е останало от отбраната на двореца — ако изобщо бе останало нещо. Оттам можеше да удари още по-навътре в града и да се опита да прибере драконите.

Въздухът миришеше на пушек и кръв. През една кратка пауза между сраженията бяха струпали мъртви тролоци от дясната страна на улицата, за да отворят проход.

В този квартал също имаше бежанци, макар и не такъв порой. Поток по-скоро, който се изсипваше от тъмното, докато Талманес и Бандата завземаха участъци от главната улица, водеща нагоре към двореца. Тези бежанци изобщо не настояваха Бандата да защити стоката им или да спаси домовете им. Хлипаха от радост, че са намерили човешка съпротива. Мадвин отговаряше да бъдат отпращани към свободата по безопасния коридор, просечен от Бандата.

Макар повечето от града да гореше, дворецът все още не беше в пламъци. Белите му стени бяха надвиснали в димната нощ като привидения. Никакъв огън. Това трябваше да означава съпротива, нали? Нямаше ли тролоците да са го щурмували като едно от първите им действия в града?

Талманес беше изпратил съгледвачи нагоре, когато даде на хората си — и на себе си — малко време да си поемат дъх.

Мелтен привърши с превръзката и Талманес каза:

— Благодаря, Мелтен. Усещам, че лапата вече действа. Каза, че била част от цяра за болката. Каква е другата част?

Мелтен откачи от колана си манерка и му я подаде.

— Шиенарско бренди, чисто.

— Не е добра идея да се пие в бой, човече.

— Вземете я — каза Мелтен. — И пийте, милорд. Иначе до другата камбана няма да можете да стоите.

Талманес се поколеба, а после взе манерката и удари една яка глътка. Гореше като раната. Закашля, след това прибра манерката.

— Май си сбъркал пиенето, Мелтен. Това си го намерил в някой казан за щавене.

— А казват, че сте нямали никакво чувство за хумор, лорд Талманес — изсумтя Мелтен.

— Нямам. Стой плътно до мен с този твой меч.

Мелтен кимна и прошепна:

— Губител на злото.

— Какво значи това?

— Титла на Пограничник. Вие убихте Сенчест. Губител на злото.

— Вече беше набоден с поне петнайсет стрели от арбалет.

— Все едно — каза Мелтен. — Губител на злото. Когато не можете да понесете повече болката, стиснете юмруци и ги вдигнете към мен. Ще направя каквото трябва.

Талманес се надигна със стон. И двамата разбираха. Няколкото Пограничници в Бандата бяха единодушни. Раните, нанесени от оръжие от Такан’дар, бяха непредсказуеми. Някои забираха бързо, от други хората заболяваха. Когато някоя почернееше като на Талманес обаче… това беше най-лошото. Нищо не можеше да го спаси, освен ако не намереше някоя Айез Седай до два-три часа.

— Виж — промърмори Талманес, — добре е, че нямам чувство за хумор. Иначе щях да помисля, че Шарката си прави шега с мен. Денел! Имаш ли карта? — Светлина, колко му липсваше Ванин!

— Милорд. — Денел забърза към него по тъмната улица, понесъл факла и набързо нахвърляна карта. Беше един от капитаните на дракони на Бандата. — Мисля, че намерих по-бърз път по улиците до склада с драконите на Алудра.

— Първо стигаме с бой до двореца — каза Талманес.

— Милорд. — Думата излезе тихо от бърнестите устни на Денел. Чувстваше се неловко в униформата, сякаш не му беше скроена по мярка. — Ако Сянката стигне до драконите…

— Наясно съм с опасностите, Денел, благодаря. Колко бързо можеш да задвижиш нещата, ако стигнем до тях? Притеснявам се да не се разтеглим много, а този град ще гръмне по-бързо от киснати в масло любовни писма до любовница на Висш лорд. Искам да вземем оръжията и да напуснем града колкото може по-скоро.

— Мога да изравня със земята всеки вражески защитен вал с един-два изстрела, милорд, но драконите не се движат бързо. Закачат се за талиги, тъй че това ще помогне, но няма да се движат по-бързо от… да речем, обозни фургони. И ще иска време да се устроят на позиция и да стрелят точно.

— Значи продължаваме към двореца — каза Талманес.

— Но…

— В двореца може да намерим жени, които да ни прелеят портал право до склада на Алудра. Освен това ако Дворцовата гвардия все още се сражава, ще знаем, че имаме приятел зад гърба си. Ще приберем онези дракони, но ще го направим умно.

Видя, че Ладвин и Мар забързаха отгоре към него.

— Горе има тролоци — каза Мар, щом спря задъхан пред Талманес. — Поне стотина, запушили са улицата.

— Стегнете редиците! — извика Талманес. — Натискаме към двореца!

В шатрата за потене се възцари гробна тишина.

Авиенда беше очаквала неверие. Въпроси — със сигурност. Не и това болезнено мълчание обаче.

Макар да бе неочаквано, тя го разбираше. Самата тя го беше изпитала след споходилото я видение как айилците бавно губят джи-е-тох в бъдещето. Беше видяла смъртта, опозоряването и гибелта на своя народ. Сега поне беше споделила това бреме.

Сгорещените камъни в котела засъскаха тихо. Някой трябваше да сипе още вода, но никоя от шестте в шатрата не помръдна да го направи. Всичките други пет бяха Мъдри, голи — като Авиенда, — както се полагаше в шатрите за потене. Сорилея, Амис, Баир, Мелайне и Кимер от Томанеле Айил. Всички бяха вперили погледи право напред, всяка сама с мислите си за момента.

Една по една заизправяха гърбове, сякаш поеха ново бреме. Това я успокои. Не че беше очаквала новината да ги прекърши. Все пак беше добре да види, че извръщат лица към опасността и не трепват пред нея.

— Заслепителят на зрака вече е твърде близо до света — заговори Мелайне. — Шарката е някак усукана. В съня ние все пак виждаме много неща, които може да се случат или не, но има твърде много възможности. Не можем да ги различим една от друга. Съдбата на народа ни е неясна за сънебродниците, както и съдбата на Кар-а-карн, щом плюе в окото на Заслепителя на зрака в Последния ден. Не знаем истината за онова, което е видяла Авиенда.

— Трябва да проверим — каза с твърд като камък поглед Сорилея. — Трябва да разберем. На всяка жена ли се показва това видение вместо другото, или преживяното е уникално?

— Еленар от Дарин — каза Амис. — Обучението й е почти завършено. Тя ще е следващата, която ще посети Руйдийн. Можем да помолим Хайде и Шани да я окуражат.

Авиенда едва потисна трепета си. Много добре знаеше колко „окуражаващи“ могат да са Мъдрите.

— Това би било добре — рече Баир и се наведе напред. — Може би точно това става, когато някоя мине за втори път през стъклените стълбове? Може би точно затова е забранено.

Никоя не погледна към Авиенда, но тя усещаше, че я преценяват. Стореното от нея наистина беше забранено. Говоренето за случилото се в Руйдийн също беше табу.

Нямаше да последват укори. Руйдийн не я беше убил. Колелото беше изпрело това. Баир продължаваше да се взира в празното. По страните и гърдите на Авиенда започна да се стича пот.

„Не ми липсват баните“, каза си тя твърдо. Не беше мекушава влагоземка. Все пак шатра за потене не беше наистина нужна от тази страна на планините. Нямаше го жестокия студ нощем, тъй че горещината на шатрата бе задушаваща и не носеше разтуха. А и водата все пак беше достатъчно изобилна за къпане.

Не. Тя стисна зъби.

— Може ли да говоря?

— Не бъди глупава, момиче — каза Мелайне. Беше със закръглен корем, срокът й наближаваше. — Ти вече си една от нас. Не е нужно да искаш разрешение.

Момиче? Щеше да отнеме време, докато наистина започнеха да я виждат като една от тях, но все пак полагаха усилие. Никоя не й предложи да направи чай или да налее вода в котела. След като нямаше чирачка или гай-шайн подръка, се редуваха с тези задачи.

— По-малко ме притеснява дали видението се повтаря — каза Авиенда, — отколкото показаното ми. Ще се случи ли? Можем ли да го спрем?

— Руйдийн показва два типа видение — обясни Кимер. Беше по-млада от другите, може би с по-малко от десет години по-възрастна от Авиенда, с тъмночервена коса и дълго смугло лице. — Първото гостуване е какво би могло, второто, според стълбовете — какво се е случило.

— Третото видение би могло да е едното или другото — каза Амис. — Стълбовете винаги показват миналото точно. Защо да не покажат и бъдещето също толкова точно?

Сърцето на Авиенда подскочи.

— Но защо — заговори тихо Баир — стълбовете ще показват нещо отчайващо, което не може да се промени? Не. Отказвам да го повярвам. Руйдийн винаги ни е показвал това, което е трябвало да видим. Да ни помогне, не да ни унищожи. Това видение също трябва да има някаква цел. Да ни окуражи към по-голяма чест?

— Не е важно — отсече Сорилея.

— Но… — понечи да възрази Авиенда.

— Не е важно — повтори Сорилея. — Ако това видение беше непроменимо, ако съдбата ни е да… паднем… както се изрази ти, би ли спряло това някой от нас да се бори да го промени?

В шатрата се възцари тишина. Авиенда поклати глава.

— Трябва да се отнасяме към него все едно, че може да се промени — заяви Сорилея. — Най-добре да не се занимаваме с въпроса ти, Авиенда. Трябва да решим какво да правим.

Авиенда кимна неволно.

— Аз… Да, права си, Мъдра.

— Но какво да правим? — попита Кимер. — Какво все пак променяме? Последната битка трябва да бъде спечелена.

— Почти ми се иска видението да е непроменимо — каза Авиенда. — Защото поне доказва, че печелим тази битка.

— Нищо не доказва — каза Сорилея. — Една победа на Заслепителя на зрака би разбила Шарката, тъй че никое видение за бъдещето не би могло да е сигурно или благонадеждно. Дори с пророчества за това, което би могло да се случи в бъдещи Векове, ако Заслепителят на зрака спечели тази битка, няма да остане нищо.

— Това видение, което ми се появи, трябва да има нещо общо със замисъла на Ранд — каза Авиенда.

Обърнаха се към нея.

— Утре — каза тя. — Според това, което ми казахте, той се подготвя за важно откровение.

— Кар-а-карн… обича драматични изяви — каза Баир с тон, в който звучеше обич. — Той е като къкривец, който се е трудил цяла нощ да си направи гнездо, за да може да пее сутринта на всички, които ще го слушат.

Авиенда се беше изненадала, когато откри събраното в Мерилор множество. Беше го намерила само благодарение на връзката си към Ранд ал-Тор, която трябваше да й покаже къде е той. Когато дойде тук и завари толкова много хора на едно място, със събраните сили на влагоземците, се зачуди дали това не е част от видяното. Дали това събиране не е началото на онова, което щеше да стане според видението й?

— Чувствам се все едно, че знам повече, отколкото би трябвало. — Каза го почти на себе си.

— Надникнала си дълбоко в онова, което би могло да таи бъдещето — каза Кимер. — Това ще те промени, Авиенда.

— Утрешният ден е ключов — заяви Авиенда. — Неговият план.

— Според това, което каза — отвърна Кимер, — той като че ли се кани да пренебрегне айилците, собствения си народ. Защо ще дава предимства на всеки друг, но не и на тези, които най ги заслужават? Нима иска да ни обиди?

— Не мисля, че това е причината — каза Авиенда. — Мисля, че се кани да постави искания пред тези, които присъстват, не да им прави подаръци.

— Той не спомена цената — каза Баир. — Цена, която смята другите да платят. Никой не е успял да изтръгне тайната за тази цена от него.

— Отиде през портал до Тийр по-рано тази вечер и се върна с нещо — каза Мелайне. — Девите го донасят — вече спазва клетвата си да ги взима със себе си. Когато разпитахме за тази цена, казал е, че е нещо, за което айилците не трябвало да се притесняват.

Авиенда се намръщи.

— Кара хора да му платят, за да направи това, което всички знаем, че е длъжен да направи? Може би прекарва твърде много време с онази гледачка, която му изпрати Морският народ.

— Не, това е добре — каза Амис. — Тези хора искат твърде много от Кар-а-карн. Има право да иска и той нещо от тях в замяна. Те са меки. Може би се кани да ги направи твърди.

— И затова ни оставя отвън — промълви Баир. — Защото знае, че ние вече сме твърди.

Настъпи мълчание. Угрижена, Авиенда изля вода върху сгорещените камъни в котлето. Те засъскаха и се вдигна пара.

— Това е — заяви Сорилея. — Не иска да ни обиди. Иска да ни окаже чест, поне според него. — Поклати глава. — Само да внимава той.

— Кар-а-карн често обижда неволно — съгласи се Кимер. — Като дете. Ние сме силни, тъй че искането му — каквото и да е то — няма значение. Ако е цена, която могат да платят други, и ние можем.

— Нямаше да прави тези грешки, ако беше правилно обучен в нашите порядки — промърмори Сорилея.

Авиенда срещна погледите им хладнокръвно. Да, не го беше обучила толкова добре, колкото можеше да бъде обучен, но те знаеха, че Ранд ал-Тор е опърничав. Освен това тя вече им беше равна. Въпреки че й беше доста трудно да го приеме, докато гледаше неодобрително стиснатите устни на Сорилея.

Навярно бе заради многото време, прекарано с влагоземци като Елейн, но изведнъж тя видя нещата така, както сигурно ги виждаше Ранд. Да изключи айилците от искането си срещу някаква цена — ако наистина се канеше да направи това — беше акт на зачитане. Ако го беше поискал и от тях, наред с другите, същите тези Мъдри можеше да се обидят, че не ги различава от влагоземците.

Какво замисляше той? Беше видяла само смътни намеци за това във виденията си, но ставаше все по-уверена, че следващият ден ще започне с айилците, тръгнали към своята орис.

Трябваше да се погрижи това да не се случи. Това беше първата й задача като Мъдра и вероятно щеше да е най-важната, която изобщо щеше да й се даде. Нямаше да се провали.

— Задачата й не беше просто да го научи — каза Амис. — Какво не бих дала да знам, че е в безопасност, под бдителния поглед на една добра жена. — Изгледа Авиенда многозначително.

— Той ще е мой — каза твърдо Авиенда. „Но не заради теб, Амис, нито заради народа ни.“ Силата на чувството я стъписа. Беше айилка. Народът й означаваше всичко за нея.

Но този избор не беше техният избор. Този избор беше неин.

— Да те предупредя, Авиенда — каза Баир и отпусна ръка на китката й. — Той се е променил, откакто ти замина. Станал е силен.

Авиенда се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Приел е смъртта — заяви с гордост Амис. — Може все още да носи меч и да се облича като влагоземец, но вече е наш, окончателно и истински.

— Трябва да видя това. — Авиенда се изправи. — Ще открия каквото мога за плановете му.

— Не остава много време — предупреди я Кимер.

— Една нощ остава. Ще стигне.

Другите кимнаха, а Авиенда започна да се облича. Неочаквано останалите също станаха и се заобличаха. Изглежда, бяха преценили, че новината й е достатъчно важна, за да я споделят с другите Мъдри, вместо да седят и да я обсъждат.

Авиенда първа излезе навън в нощта. Хладният въздух след душния зной на потилнята погали приятно кожата й. Вдиша дълбоко. Умът й бе натежал от умора, но спането трябваше да почака.

Платнището на входа на шатрата прошумоля зад останалите Мъдри. Мелайне и Амис си заговориха тихо, забързани в нощта. Кимер закрачи устремено към лагерния отсек на Томанеле. Навярно щеше да говори със своя посестрим-баща Хан, главатаря на Томанеле.

Авиенда също понечи да тръгне, но една костелива ръка я хвана за ръката. Беше Баир, вече с блуза и пола.

— Мъдра — каза по навик Авиенда.

— Мъдра — отвърна с усмивка Баир.

— Има ли нещо…

— Искам да ида до Руйдийн — промълви Баир, загледана към небето. — Ще бъдеш ли така добра да ми отвориш портал?

— Ще минеш през стъклените колони.

— Една от нас трябва да го направи. Каквото и да казва Амис, Еленар не е готова, особено да види… нещо от такова естество. На това момиче половината му време минава в грачене като на мишелов над последното късче гниеща леш.

— Но…

— О, хайде не започвай и ти. Вече си една от нас, Авиенда, но все пак съм толкова стара, че съм се грижила за баба ти, когато беше дете. — Баир поклати глава. Бялата й коса сякаш засия на лунната светлина. — Аз съм най-подходящата да отиде. Преливащите трябва да бъдат съхранени за предстоящата битка. Не бих искала някое дете да влезе сред онези стълбове точно сега. Аз ще го направя. Е, а порталът? Ще уважиш ли молбата ми, или ще трябва да изтормозя Амис да го направи?

На Авиенда много щеше да й хареса да види как някоя „изтормозва“ Амис да направи каквото и да било. Сорилея сигурно щеше да може. Но си замълча и запреде подходящия сплит, за да отвори портал.

Стомахът й се обърна при мисълта, че друга ще види онова, което беше видяла тя. Какво ли щеше да означава, ако Баир се върнеше със същото видение? Щеше ли да сочи, че това бъдеще е по-вероятно?

— Ужасно беше, нали? — попита тихо Баир.

— Ужасно. Можеше да накара копия да заплачат и камъни да рухват, Баир. Щях да предпочета да танцувам със самия Заслепител на зрака.

— Значи е по-добре да отида аз, отколкото някоя друга. Най-силната от нас трябва да направи това.

Авиенда се въздържа да повдигне вежда. Баир беше корава като спечена кожа, но и другите Мъдри не бяха точно цветни венчелистчета. Изведнъж й хрумна нещо.

— Баир. Срещала ли си някога някоя си Накоми?

— Накоми. — Баир се замисли. — Древно име. Не знам някоя да го е използвала. Защо?

— Срещнах една айилка на път към Руйдийн — каза Авиенда. — Твърдеше, че не е Мъдра, но имаше нещо в нея… — Поклати глава. — Няма значение, просто попитах.

— Е, ще научим част от истината за тези видения — каза Баир и пристъпи към портала.

— А ако все пак са верни, Баир? — попита Авиенда. — Ако се окаже, че не можем да направим нищо?

Баир се обърна.

— Каза, че си видяла децата си?

Авиенда кимна. Не беше говорила подробно за тази част от видението. Сторила й се беше по-лична.

— Промени едно от имената — каза Баир. — Никога не изричай името, с което детето е наречено във видението, дори пред нас. Тогава ще разбереш. Ако едно нещо е различно, и други може да са различни. Ще са различни. Това не е нашата съдба, Авиенда. Това е път, който ще избегнем. Заедно.

Да. Проста промяна. Малка промяна, но пълна със смисъл.

— Благодаря, Баир.

Старата Мъдра й кимна и пристъпи през портала.

Талманес заби рамо в изгърбения тролок с глиганска зурла и с груба метална ризница. Звярът миришеше ужасно — на пушек, мокра козина и немита плът. Талманес изпъшка, все едно беше блъснал дърво. От друга страна, тролоците винаги изглеждаха изненадани, когато ги нападнеш.

Изтръгна меча си от хълбока на чудовището, докато то рухваше, после го заби в гърлото му, без да мисли за грубите нокти, дращещи към краката му. Животът в малките, твърде човешки очи на чудовището угасна.

Мъжете се биеха, викаха, пъшкаха и убиваха. Улицата продължаваше стръмно нагоре към двореца. Орда тролоци пречеше на Бандата да стигне до билото.

Талманес се подпря тежко на стената на някаква сграда — съседната беше в пламъци, огряваше улицата с ярки цветове и го заливаше със зной. Огънят изглеждаше студен в сравнение с ужасната пареща болка от раната му. Паренето минаваше по крака до стъпалото му и започваше да пълзи нагоре към рамото.

„Кръв и кървава пепел — помисли той. — Какво не бих дал за още няколко часа с лулата ми и някоя книга, сам и в мир.“ Хората, които говореха за бляскава смърт в битка, бяха проклети глупаци. Нищо бляскаво нямаше да умреш сред огън и кръв. Дай му на човек кротка смърт, всякога.

Беше целият в пот. Тролоците се трупаха зад тила му. Бяха затворили пътя зад хората му, а той все още не можеше да си пробие път напред.

Отстъплението щеше да е трудно. Чудовищата можеше да заобиколят по страничните улици на малки групи и да го удрят по фланговете, докато настъпваше, а след това и при оттеглянето.

— Напред! — изрева той и се хвърли срещу преградилите пътя тролоци.

Дворецът вече беше съвсем близо. Талманес отби меча на един тролок с козе лице с щита си миг преди той да отсече главата на Денел. Опита се да изтласка назад оръжието на чудовището, но Светлина, тролоците бяха силни. Талманес едва успя да го задържи за миг, докато Денел се съвземе и го повали.

Мелтен се озова до Талманес. Беше верен на думата си да стои плътно до него в случай, че се наложи нечий меч да сложи край на живота му. Двамата поведоха щурма нагоре по хълма. Тролоците заотстъпваха, а после се стегнаха — ръмжаща и настръхнала грамада от черна плът, очи и оръжия на светлината на пламъците.

Бяха толкова много!

— Напред! — изрева пак Талманес. — За лорд Мат и Бандата на Червената ръка!

Ако Мат беше тук, сигурно щеше да ругае много, да се оплаква също толкова, а после щеше да ги спаси с някое военно чудо. Талманес не можеше да възпроизведе сплавта от безумие и вдъхновение на Мат, но ревът му все пак като че ли окуражи мъжете. Редиците се стегнаха. Гавид изкара двайсетината си стрелци с арбалети на върха на една вече изгоряла сграда — последните, останали с Талманес. Започнаха да мятат залп след залп метални стрели по тролоците.

Огънят можеше да разбие строя на човешки враг, но не и тролоци. Стрелите свалиха няколко, но не толкова, колкото се беше надявал Талманес.

„Още един Сенчест има там, отзад — помисли той. — Тласка ги напред. Светлина, не мога да надвия още един. Не би трябвало да мога да надвия и първия!“

Не би трябвало и да е още на крака. Манерката на Мелтен беше свършила, отдавна изцедена, за да умъртви каквото можеше. Умът му вече беше по-замаян, отколкото можеше да си позволи. Тръгна отново напред, с Денел и Лондраед в челото. Биеше се съсредоточено, а тролокската кръв се лееше по каменната настилка и се стичаше на вада надолу по склона.

Бандата се биеше добре, но ги надвишаваха многократно и те бяха изтощени. А долу към тролоците зад тях се вля нов юмрук.

Това беше. Трябваше или да удари силата отзад — като се обърне с гръб към чудовищата отпред, — или да разбие хората си на по-малки части и да ги прати да се оттеглят по страничните улици, за да се прегрупират долу при портата.

Отвори уста да извика заповедите и изведнъж…

— Напред с Белия лъв! — ревнаха гласове. — За Андор и кралицата!

Талманес се обърна и видя мъже в бяло и червено да пробиват през тролокските редици горе. Втора сила андорски пиконосци се изсипа от една странична улица в тила на тролокската орда, която тъкмо ги бе обкръжила. Тролоците се огънаха пред настъпващите пиконосци и след няколко мига сганта им се пръсна като гноен цирей.

Талманес се олюля и залитна. Наложи се да се подпре за миг на меча си, а Мадвин пое командването на контраудара и мъжете се втурнаха след бягащите тролоци.

Няколко офицери в окървавени униформи на Гвардията на кралицата затичаха надолу по склона. Не изглеждаха по-добре от Бандата. Водеше ги Гайбон.

— Наемник — каза той на Талманес. — Благодаря, че се появихте.

Талманес се намръщи.

— Държиш се, сякаш сме ви спасили. Според мен стана обратното.

— Дадохте ни глътка въздух. Тролоците щурмуваха портите на двореца. Извинявам се, че ни отне толкова време, докато стигнем до вас — отначало не разбрахме какво ги е привлякло в тази посока.

— Светлина! Дворецът още се държи?

— Да — отвърна Гайбон. — Пълни сме с бежанци обаче.

— А преливащи? — попита обнадеждено Талманес. — Защо андорските армии не са се върнали с кралицата?

— Мраколюбци. — Гайбон се намръщи. — Нейно величество взе повечето Родственички със себе си, най-силните поне. Остави четири с достатъчно сила, за да направят заедно портал, но… наемен убиец погуби две от тях, преди другите да успеят да го спрат. Сами двете не са достатъчно силни да пратят за помощ. Използват силата си да Церят.

— Кръв и кървава пепел — изруга Талманес, макар да изпита смътна надежда, докато го казваше. Тези жени сигурно не можеха да направят портал, но сигурно можеха да Изцерят раната му. — Трябва да изведете бежанците от града, Гайбон. Хората ми държат южната порта.

— Чудесно. — Гайбон изправи рамене. — Но ти ще трябва да изведеш бежанците. Аз трябва да браня двореца.

Талманес повдигна вежда. Не приемаше заповеди от Гайбон. Бандата си имаше своя командна структура и отговаряше само пред кралицата. Мат го беше заявил съвсем ясно, когато бе приел договора.

За жалост Гайбон също не приемаше заповеди от него. Талманес си пое дъх, но се олюля замаян и Мелтен го сграбчи под мишницата, за да го задържи да не рухне.

Светлина, колко болеше! Не можеше ли проклетият му хълбок просто да прояви благоприличие и да изтръпне? Кръв и кървава пепел! Трябваше да стигне до онези Родственички.

Попита обнадеждено:

— А двете жени, дето могат да Церят?

— Пратих вече да ги доведат — отвърна Гайбон. — Веднага щом видяхме тази сила тука.

Е, това поне беше нещо.

— Сериозно ти казвам, че оставам тук — предупреди го Гайбон. — Няма да изоставя този пост.

— Защо? Градът е изгубен!

— Кралицата заповяда да пращаме редовни доклади през портали. Рано или късно ще се запита защо не сме пратили вестоносец. Ще прати преливаща да види защо не сме докладвали и тя ще пристигне на терена за Пътуване в двореца. Това…

— Милорд! — извика някой. — Милорд Талманес!

Гайбон спря, а Талманес се обърна и видя Филджер — един от съгледвачите — да се катери запъхтян по оплискания с кръв калдъръм към тях. Филджер беше мършав мъж с рехава коса и хилав врат и като го видя сърцето на Талманес се изпълни със страх. Беше един от мъжете, които бе оставил да бранят градската порта долу.

— Милорд — заговори задъхано Филджер, — тролоците завладяха градските стени. Струпват се по бастионите и хвърлят стрели и копия по всеки, който се доближи. Лейтенант Сандип ме прати да ви съобщя.

— Кръв и пепел! А портата?

— Държим я — отвърна Филджер. — Засега.

— Гайбон. — Талманес се обърна. — Прояви малко милост, човече. Някой трябва да защити портата. Моля те, изведи бежанците и подкрепи хората ми. Портата ще е единственият ни изход от града.

— Но пратеникът на кралицата…

— Кралицата ще разбере какво е станало щом се сети да погледне тук. Огледай се! Да се опитваш да опазиш двореца е лудост. Вече нямате град, а клада.

Гайбон мълчеше, стиснал устни в тънка резка.

— Знаеш, че съм прав — каза Талманес и се смръщи от болка. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да подсилиш хората ми да задържат портата за колкото може повече бежанци.

— Може би. Но да оставя двореца да изгори?

— Можеш да го използваш за нещо — каза Талманес. — Да оставиш малко войници да се бият в двореца например. Заповядай им да отбиват тролоците, докато могат. Това ще ги отвлече от хората, които бягат насам. Когато не могат да държат повече, войниците ти могат да избягат от двореца от другата страна и да заобиколят до южната порта.

— Добър план — съгласи се Гайбон с неохота. — Ще направя каквото съветваш, но ти?

— Аз трябва да стигна до драконите — каза Талманес. — Не можем да позволим да попаднат в ръцете на Сянката. Те са в един склад в края на Вътрешния град. Кралицата нареди да ги скрием от наемническите банди навън. Трябва да ги намеря. Ако е възможно, да ги приберем. Ако не, да ги унищожим.

— Е, добре. — Гайбон се обърна разочарован, че трябва да приеме неизбежното. — Ще направя каквото предлагаш. Половината ми хора ще изведат бежанците и после ще помогнат на твоите да удържат южната порта. Другата половина ще държи двореца още малко и ще се изтегли. Но аз идвам с теб.

— Наистина ли ни трябват толкова много лампи? — попита строго Айез Седай от столчето си в дъното на стаята. Все едно седеше на трон. — Помисли за маслото, което хабиш.

— Трябват ни — промърмори Андрол.

Дъждът пердашеше по прозореца, но той не му обръщаше внимание, а се опитваше да се съсредоточи върху щавената кожа, която шиеше. Щеше да стане на седло. В момента се трудеше над подпругата.

Пробиваше дупки в кожата в двоен ред и работата го успокояваше. Шилото, което използваше, правеше дупки с форма на диамант. Можеше да използва чукчето за повече бързина, но точно сега му допадаше да работи без него и да усеща натиска при пробиването.

Измери местата за следващите бодове и заработи над поредната дупка. За такива дупки човек трябваше да реди плоските страни на диаманта една към друга, тъй че когато кожата се дръпне, да не опъва плоските страни. Спретнатите редове щяха да запазят седлото в добра форма през годините. Редовете трябваше да са достатъчно близо, за да се подсилват взаимно, но не толкова близо, че да има опасност да се отпорят. Поставянето на дупките на зигзаг помагаше.

Дребни неща. Човек просто трябва да се постарае дребните неща да станат добре и…

Пръстите му трепнаха и той проби дупка прекалено близо до съседната, кожата се скъса и се получи голяма продълговата дупка.

За малко да запокити всичко в ъгъла от яд. Беше за пети път тази нощ!

„Светлина! — помисли си. — Какво стана със самообладанието ми?“

Лесно можеше да отговори на този въпрос, за жалост. „Черната кула, това стана.“ Чувстваше се като многокрак начи, заклещен в изсъхваща локва, останала от прилива, и чакащ отчаяно водата да се върне, докато гледа как обикалящите по брега деца събират всичко, което изглежда вкусно…

Вдиша и издиша, а после отново взе кожата. Това щеше да е най-калпавата подпруга, която беше правил от години, но щеше да я довърши. Да остави човек нещо недовършено беше почти толкова лошо, колкото да оплескаш дреболиите.

— Любопитно — каза Айез Седай. Казваше се Певара, от Червената Аджа. Усещаше погледа й върху гърба си.

„Червена.“ Е, по обичайни маршрути срещаш необичайни спътници, както гласеше старата тайренска поговорка. Може би трябваше да приложи салдейската поговорка. „Ако мечът му е на гърлото на врага ти, не мисли, че е бил на твоето.“

— Е? — каза Певара. — Разказваше ми за живота си преди идването в Черната кула?

— Не мисля, че бях аз — отвърна Андрол и започна да шие. — Защо? Какво искаш да разбереш?

— Просто съм любопитна. Ти от тези, които дойдоха тук сами за да ги изпитат ли беше, или от тези, които издириха и изловиха?

Той дръпна нишката. Силно.

— Сам дойдох. Евин нали ти каза вчера, когато го попита за мен.

— Хм. Била съм наблюдавана, разбирам.

Той я погледна и остави кожата.

— Учат ли ви на това?

— На кое? — попита невинно Певара.

— Да извъртате разговора. Седиш и едва ли не ме обвиняваш, че съм те шпионирал — след като ти разпитваш приятелите ми за мен.

— Искам да знам какви са ресурсите ми.

— Искаш да знаеш защо един мъж избира да дойде в Черната кула. За да се учи да прелива Единствената сила.

Тя не отвърна. Видимо избираше отговор, който да не влезе в конфликт с Трите клетви. Да говори човек с Айез Седай беше все едно да се опитваш да проследиш зелена змия, докато се шмугва през тревата.

— Да — заяви тя.

Андрол примига изненадано.

— Да, искам да знам — продължи тя. — Съюзници сме, все едно дали го желаем, или не. Искам да знам що за личност е този, в чието легло съм се пъхнала. — Изгледа го. — Образно казано, разбира се.

Той вдиша дълбоко и си наложи да бъде спокоен. Мразеше да говори с Айез Седай, както изкривяваха всичко. Това, наред с напрежението в нощта и неспособността да направи добре това седло…

Щеше да е спокоен, Светлината да го изгори!

— Трябва да се упражняваме да правим кръг — каза Певара. — Ще е предимство за нас — колкото и да е малко — срещу мъжете на Таим, ако дойдат.

Андрол изтласка от ума си неприязънта към жената — имаше други неща, за които да се тревожи — и си наложи да мисли обективно.

— Кръг ли?

— Не знаеш ли какво е това?

— Не, не знам.

Тя нацупи устни.

— Понякога забравям колко невежи сте всички вие… — Замълча, осъзнала сякаш, че е казала твърде много.

— Всички сме невежи, Айез Седай — каза Андрол. — Областта на невежество може да се променя, но естеството на света е такова, че никой не може да знае всичко.

Това май също не беше отговорът, който бе очаквала. Твърдите й очи го изгледаха съсредоточено. Тя не обичаше мъже, които могат да преливат — повечето хора не ги обичаха, — но при нея беше нещо повече. Беше прекарала целия си живот в залавяне на мъже като Андрол.

— Един кръг — каза Певара — се сътворява, когато жени и мъже слеят мощта си в Единствената сила. Трябва да се направи по специфичен начин.

— Значи М’хаил ще знае за него.

— На мъжете им трябват жени, за да оформят кръг — каза Певара. — Всъщност в един кръг трябва да има повече жени, отколкото мъже, освен в много ограничени случаи. Една жена и един мъж могат да свържат, както и една жена и двама мъже, както и две жени и двама мъже. Тъй че най-големият кръг, който можем да сътворим, е от трима, с мен и двама от вас. Все пак би могло да е от полза за нас.

— Ще ти намеря други двама, с които да го упражниш — каза Андрол. — Между тия, на който се доверявам, бих казал, че Налаам е най-силният. Имарин също е много мощен, но не мисля, че все още е стигнал върха на силата си. Също и Джонет.

— Те ли са най-силните? — попита Певара. — Не ти?

— Не — отвърна той и отново се залови с работата си. Дъждът отвън отново се усили и изпод вратата се промъкна студен въздух. Една от лампите в стаята догаряше и сенките се сгъстяваха. Той се огледа.

— Трудно ми е да го повярвам, майстор Андрол — рече тя. — Всички гледат теб.

— Вярвай каквото щеш, Айез Седай. Аз съм най-слабият сред тях. Може би най-слабият мъж в Черната кула.

Това я накара да замълчи, а Андрол стана да долее масло в гаснещата лампа. Когато седна, на вратата се почука и влязоха Имарин и Канлер. Макар и двамата да бяха мокри от дъжда, едва ли беше възможно да са по-различни. Единият беше изискан и внимателен, другият — капризен и склонен към клюки. Бяха намерили общ терен някъде и като че ли им харесваше да са заедно.

— Е? — попита Андрол.

— Би могло да подейства — каза Имарин, докато сваляше прогизналото си от дъжда палто и го окачваше на куката до вратата. Отдолу носеше дреха, извезана по тайренския стил. — Ще трябва силна дъждовна буря. Стражите наблюдават внимателно.

— Чувствам се като бик, докаран за панаирна награда — измърмори Канлер и изтупа калта от ботушите си, след като също окачи палтото си на куката до вратата. — Където и да идем, любимците на Таим ни следят. Кръв и пепел, Андрол. Те знаят. Знаят, че ще се опитаме да избягаме.

— Намерихте ли някои слаби места? — попита Певара и се наведе напред. — Някъде, където стените са по-слабо пазени?

— Май зависи от избраните стражи, Певара Седай — отвърна Имарин.

— Хм… предполагам. Споменавала ли съм колко интригуващо е за мен това, че най-уважаващият ме между вас е тайренец?

— Да си учтив с някого не е знак за уважение, Певара Седай — отвърна Имарин. — Просто е признак на добро възпитание и уравновесен характер.

Андрол се усмихна. Имарин беше абсолютно чудо с обидите. Повечето пъти обиденият дори не схващаше, че са му се подиграли.

Певара присви устни.

— Е, добре. Наблюдаваме смяната на стражите. Използваме следващата буря за прикритие и се измъкваме през стената там, където смятаме, че са по-невнимателни.

Двамата мъже се обърнаха към Андрол, който неволно се беше загледал в ъгъла на стаята, където от една маса падаше сянка. Уголемяваше ли се? Пресягаше се към него като че ли…

— Не ми харесва да оставяме хора — каза той, след като с усилие извърна поглед от ъгъла. — Тук има десетки и десетки мъже и момчета, които все още не са под властта на Таим. Не можем да изведем всички, без да привлечем внимание. Ако ги оставим, рискуваме да…

Не можеше да го каже. Те все още не знаеха, не разбираха какво става. Хората се променяха. Доскоро благонадеждни съюзници се превръщаха във врагове за една нощ. Изглеждаха същите хора външно, и в същото време не бяха. Други бяха, зад очите. Андрол потръпна.

— Жените, пратени от бунтовничките Айез Седай, все още са извън портите — каза Певара. Стояха там на лагер вече от доста време и настояваха, че Прероденият Дракон им е обещал Стражници. Таим все още не беше пуснал нито една от тях. — Ако успеем да стигнем до тях, можем да щурмуваме Кулата и да спасим останалите.

— Наистина ли ще е толкова лесно? — попита Имарин. — Таим ще разполага с цяло село заложници. Много от мъжете доведоха семействата си.

Канлер кимна. Неговото семейство беше едно от тях. Нямаше да го изостави.

— Освен това — каза тихо Андрол и се извърна към Певара, — искрено ли си убедена, че Айез Седай могат да спечелят тук?

— Много от тях имат десетилетия — някои столетия — опит.

— Колко от тях са прекарани в бой?

Певара не отвърна.

— Тук има стотици мъже, които могат да преливат, Айез Седай — продължи Андрол. — Всеки от тях е бил обучаван — продължително — да бъде оръжие. Ние не учим политика или история. Не изучаваме как да влияем на държави. Ние се учим да убиваме. Всеки мъж и момче тук е тласкан до предела на възможностите си, принуждаван е да се напряга и да расте. Да печели повече мощ. Да унищожава. И много от тях са безумни. Могат ли вашите Айез Седай да се бият с това? Особено когато много мъже, на които разчитаме — същите, които се опитваме да спасим, — най-вероятно ще се бият редом с хората на Таим, ако видят, че Айез Седай се опитват да нахлуят?

— Аргументите ти не са неоснователни.

„Също като кралица“, помисли той, неволно впечатлен от държането й.

— Но, разбира се, трябва да пратим съобщение навън — продължи Певара. — Щурм може би е неразумно решение, но да седим тук, докато ни изловят всички, един по един…

— И аз съм убеден, че би било разумно да пратим някого — каза Имарин. — Трябва да предупредим лорд Дракона.

— Лорд Дракона — изсумтя Канлер, докато сядаше до стената. — Той ни е изоставил, Имарин. Нищо не сме за него. Това…

— Прероденият Дракон носи света на плещите си — промълви Андрол и Канлер се смълча. — Не знам защо ни е оставил тук, но бих предпочел да допусна, че е защото според него можем да се справим сами. — Опипа с пръсти кожените ремъци и стана. — Това е времето ни да го докажем, изпитанието на Черната кула. Ако трябва да прибегнем до Айез Седай, за да ни защитят от нашите, покоряваме се на тяхната власт. Ако прибегнем до Преродения Дракон, тогава ще сме нищо, щом той си замине.

— Не може да има никакво помирение с Таим вече — заяви Имарин. — Всички знаем какво прави той.

Андрол не погледна към Певара. Беше обяснила какво подозира, че става и — въпреки многото години обучение в сдържане на чувствата си — не беше могла да потисне страха в гласа си, когато говореше за това. Тринайсет мърдраала и тринайсет преливащи, събрани в ужасяващ ритуал, можеха да обърнат всеки преливащ на страната на Сянката. Против волята му.

— Това, което прави той, е зло — каза Певара. — Вече не съществува разделение между мъжете, които следват един водач, и тези, които следват друг. Това е работа на Тъмния, Андрол. Черната кула е паднала под властта на Сянката. Трябва да го приемеш.

— Черната кула е мечта — отвърна той и я погледна в очите. — Убежище за мъже, които могат да преливат, нашето място, където мъжете не е нужно да се страхуват или да бягат, или да бъдат мразени. Няма да отстъпя това на Таим. Няма.

Възцари се тишина. Чуваше се само плющенето на дъжда по прозорците. Имарин започна да кима, а Канлер стана, хвана Андрол за рамото и каза:

— Прав си. Светлината да ме изгори, ако не си прав, Андрол. Но какво можем да направим? Слаби сме и сме малобройни.

— Имарин — каза Андрол, — чувал ли си за Бунта на Нокс?

— Как не. Причини голям смут, дори извън Муранди.

— Проклети мурандийци — изсъска Канлер. — Ще откраднат палтото от гърба ти и ще те скъсат от бой, ако не им предложиш и обущата си.

Имарин повдигна вежда.

— Нокс беше много извън Люгард, Канлер — каза Андрол. — Мисля, че хората там ще ти се сторят не по-различни от андорците. Бунтът стана преди около… мм, десет години вече.

— Група селяни отхвърлиха господаря си — каза Имарин. — Заслужил си го, както казват всички — Десартин беше ужасен човек. Имаше армия, една от най-големите извън Люгард, и като че ли се канеше да си основе свое малко кралство. Кралят не можеше да направи нищо.

— И Десартин беше отхвърлен? — попита Канлер.

— От прости мъже и жени, на които им беше дошло до гуша от жестокостта му — каза Андрол. — Накрая много от наемниците, неговите слуги, застанаха на наша страна. Макар и да изглеждаше силен, прогнилата му сърцевина доведе до падането му. Тук нещата изглеждат зле, но повечето мъже на Таим не са му верни. Хора като него не вдъхват вярност. Събират си приятели, други, които се надяват да споделят власт или богатство. Ние можем и ще намерим начин да го свалим.

Двамата закимаха, но Певара само го гледаше с присвити устни. Андрол се почувства малко глупаво. Не мислеше, че другите трябва да гледат към него, вместо към някой извисен като Имарин или могъщ като Налаам.

С крайчеца на окото си видя как сенките под масата се издължиха и се пресегнаха към него. Стисна челюсти. Нямаше да посмеят да го вземат пред толкова хора, нали? Ако сенките се канеха да го погълнат, щяха да изчакат, докато остане сам и се опитва да заспи.

Нощите го ужасяваха.

„Вече идват, когато не съм се вкопчил в сайдин — помисли си. — Да ме изгори дано, Изворът беше прочистен! Не би трябвало да губя повече от ума си!“

Стисна седалката на столчето си и след малко ужасът отстъпи и тъмнината се отдръпна. Канлер — който изглеждаше нетипично весел — каза, че отива да донесе нещо за пиене. Тръгна към кухнята, но тъй като никой не трябваше да върви сам, при вратата се поколеба.

— Мисля, че едно пиене и на мен ще ми дойде добре — каза с въздишка Певара и отиде да го придружи.

Андрол продължи работата си, а Имарин взе едно столче и седна до него. Направи го небрежно, сякаш търсеше добро място да отдъхне и гледка навън през прозореца.

Имарин обаче не беше от хората, които правеха нещата без поне няколко причини.

— Бил си се в Бунта на Нокс — тихо каза той.

— Казах ли това? — Андрол се захвана да пробива кожата.

— Каза, че наемниците се били на ваша страна. „На нашата страна“, така каза за бунтовниците.

Андрол се поколеба. „Да ме изгори дано. Наистина трябва да внимавам.“ Щом Имарин беше забелязал, Певара също щеше да е забелязала.

— Просто минавах оттам и се забърках в нещо непредвидено.

— Имаш странно и разнообразно минало, приятелю — каза Имарин. — Колкото повече научавам за него, толкова по-любопитно ми става.

— Не бих казал, че съм единственият с интересно минало — отвърна тихо Андрол. — Лорд Алгарин от Дома Пендалоун.

Имарин се отдръпна и се ококори.

— Как го научи?

— Фаншир имаше книга с благородните родове на Тайрен — позова се Андрол на един от войниците, който беше учен, преди да дойде в Кулата. — В нея имаше любопитна бележка. За Дом, притеснен от история с мъже с неприятен за упоменаване проблем, последният от които опозорил Дома преди няколко десетки години.

— Разбирам. Е, предполагам, че не е кой знае каква изненада, че съм благородник.

— Който е имал преживяване с Айез Седай — продължи Андрол — и който се отнася към тях с почитание въпреки — или заради — това, което са направили за Дома му. Тайренски благородник, забележи. Който няма нищо против да служи под командата на хора, които би нарекъл „селянчета“, и който симпатизира на градски бунтовници. Ако мога да кажа, приятелю, това не е преобладаващо поведение сред сънародниците ти. Не бих се поколебал да предположа, че и ти самият имаш интересно минало.

Имарин се усмихна.

— Би могъл да се окажеш чудесен играч в Играта на Домове, Андрол.

— Не бих казал — отвърна Андрол с гримаса. — Последния път, когато опитах ръка в нея, за малко да… — Замълча.

— Какво?

— По-добре да не казвам. — Лицето му се изчерви. Нямаше да обяснява този период от живота си. „Светлина, хората ще ме вземат за разказвач на измишльотини като Налаам, ако продължавам така.“

Имарин се загледа в дъжда зад прозореца.

— Бунтът на Нокс успя само за кратко, доколкото помня. След две години благородническият род си върна властта, а бунтовниците бяха прогонени или екзекутирани.

— Да — промълви Андрол.

— Тъй че тук вършим по-добра работа — каза Имарин. — Твой човек съм, Андрол. Всички сме твои.

— Не. Ние сме на Черната кула. Ще ви водя, ако трябва, но тук не става въпрос за мен или за теб, или за когото и да е от нас поотделно. Командвам само докато се върне Логаин.

„Ако изобщо се върне — помисли той. — Входните портали към Черната кула вече не действат. Дали не се опитва да се върне и открива, че му е затворено?“

— Добре — каза Имарин. — Какво ще правим?

Навън изтрещя гръм.

— Остави ме да помисля. — Андрол вдигна парчето кожа и инструментите си. — Дай ми един час.

— Съжалявам — промълви Джесамин, коленичила до Талманес. — Нищо не мога да направя. Тази рана е твърде сложна за умението ми.

Талманес кимна и върна превръзката на мястото й. Кожата по целия му хълбок беше почерняла като от ужасно измръзване.

Родственичката го изгледа намръщено. Беше младолика жена със златиста коса, но при преливащите възрастите можеше да са подвеждащи.

— Удивена съм, че все още можеш да ходиш.

— Не съм сигурен дали може да се определи като ходене — отвърна Талманес и закуцука обратно към войниците. Все още можеше да куца сам, общо взето, но замайванията вече го спохождаха по-често.

Гайбон спореше с Денел, който непрекъснато сочеше картата и жестикулираше. Във въздуха имаше толкова пушек, че много от мъжете бяха вързали на лицата си кърпи. Приличаха на банда проклети айилци.

— … дори тролоците се изтеглят от този квартал — настоя Гайбон. — Заради пожарите.

— Тролоците се изтеглят към крепостните стени из целия град — каза Денел. — Ще го оставят да гори цяла нощ. Единственият сектор, който не гори, е този, където е Пътният портал. Събориха всички сгради там, за да направят противопожарен вал.

— Използваха Единствената сила — каза Джесамин зад Талманес. — Усетих го. Черни сестри. Не бих ви съветвала да тръгвате натам.

Джесамин беше единствената останала Родственичка. Другите бяха загинали. Не беше достатъчно силна, за да сътвори портал, но не беше и безполезна. Талманес бе видял как изгори шест тролока, пробили бойната му линия.

При тази схватка беше седял отзад, надвит от болката. За щастие, Джесамин му беше дала някакви билки за дъвчене. От тях главата му се беше замаяла още повече, но болката бе станала поносима. Имаше чувството, че тялото му е в менгеме, което бавно го смачква, но поне можеше все още да се държи на крака.

— Хващаме най-бързия път — каза Талманес. — Кварталът, който не гори, е твърде близо до драконите. Няма да рискувам Тварите на Сянката да открият Алудра и склада й. — „Стига вече да не са го направили.“

Гайбон го изгледа ядосано, но това беше задачата на Бандата. Гайбон беше добре дошъл, но не участваше в командването им.

Силата на Талманес продължи през града нащрек заради възможните засади. Макар да знаеха приблизителното местоположение на склада, стигането до него беше проблематично. Много улици бяха преградени от отломки, огън или от врага. Налагаше се да се провират през тесни улички и проходи, толкова извити, че трудно поддържаха желаната посока.

Пътят им заобикаляше части от града, в които горяха толкова силни пожари, че сигурно пукаха каменната настилка. Талманес зяпаше тези огньове, докато очите му не пресъхнеха, след което повеждаше хората си на още по-големи обходи.

Стъпка по стъпка все пак се приближаваха към склада на Алудра. На два пъти се натъкнаха на тролоци, дебнещи да избиват бежанци. Довършиха ги набързо — останалите стрелци с арбалети свалиха над половината от всяка група преди тролоците да имат време да реагират.

Талманес наблюдаваше отзад, но не смееше да се довери на себе си да се бие повече. Проклетата рана го бе изтощила твърде много. Светлина, защо бе оставил коня си? Е, тролоците бездруго щяха да го подплашат.

„Мислите ми кръжат в кръг.“ Посочи с меча си към една от пресечките. Съгледвачите забързаха напред и огледаха в двете посоки, преди да подадат сигнала „всичко е чисто“. „Едва мога да мисля. Не ми остава още много, преди мракът да ме вземе.“

Първо обаче щеше да се погрижи драконите да се опазят. Трябваше.

Излязоха на позната улица. Близо бяха. От едната страна на улицата горяха сгради. Статуите там приличаха на окаяни души, пленени от пламъците. Огньовете бушуваха около тях и белият им мрамор бавно се покриваше с черно.

Другата страна на улицата беше затихнала, нищо не гореше там. Хвърляните от пламъците сенки танцуваха и играеха като пияни гуляйджии, гледащи как враговете им горят. Въздухът миришеше потискащо. И сенките, и горящите статуи сякаш се движеха в размътения ум на Талманес. Танцуващи създания от сянка. Умиращи красоти, погълнати от болест по кожата — петносва я, пирува с нея, убива душата…

— Близо сме вече! — каза Талманес и затича тромаво напред. Не можеше да си позволи да ги забави. „Ако тези огньове стигнат до склада…“

Излязоха на обгорено парче земя. Огънят бе дошъл тук и явно си бе отишъл. Доскоро тук се бе издигал голям дървен склад, но беше рухнал. Само гредите тлееха, затрупани с отломки и опърлени трупове на тролоци.

Мъжете се струпаха около него смълчани. Единственият звук бе от пращящите пламъци. Студена пот изби на лицето на Талманес.

— Закъсняхме — прошепна Мелтен. — Взели са ги, нали? Драконите щяха да гърмят, ако се бяха запалили. Твари на Сянката са дошли, взели са драконите и са запалили склада.

Изморените членове на Бандата се струпаха около Талманес. „Съжалявам, Мат — помисли той. — Опитахме се…“

Изтрещя внезапен гръм. Разтърси Талманес до костите, а мъжете вдигнаха глави.

— Светлина! — възкликна Гайбон. — Тварите на Сянката използват драконите?

— Може би не — отвърна Талманес.

Сила закипя в него и той отново затича напред. Мъжете около него го последваха.

Убийствена болка го жегваше в хълбока с всяка стъпка. Той тичаше по улицата със статуите, с пламъците от дясната му страна и хладното безмълвие отляво.

БУММ.

Взривовете не бяха достатъчно силни, за да са от дракони. Смееше ли да се надява за някоя Айез Седай? Джесамин тичаше, надигнала поли, с мъжете. Стигнаха ъгъла и се натъкнаха на задните редици на настръхнала сила Твари на Сянката.

Талманес изрева с изненадваща ярост и вдигна меча си с две ръце. Огънят от раната му беше плъзнал през цялото му тяло. Дори пръстите му горяха от него. Имаше чувството, че се е превърнал в една от онези статуи, осъден да изгори с града.

Обезглави един тролок с един размах и се хвърли към следващия. Съществото се отдръпна с почти плавно изящество и извърна към него лице, на което нямаше очи, а наметалото му не се раздвижи от вятъра. Бледите устни се разкривиха в ръмжене.

Талманес усети, че се смее. „Защо не?“ А някои казваха, че нямал чувство за хумор. Задвижи се в Ябълкови цветчета във вятъра и удари напред дивашки, със сила и ярост, неотстъпващи на огъня, който го убиваше.

Мърдраалът явно го държеше в неизгодна позиция. В най-добрия случай на Талманес щеше да му трябва помощ, за да го надвие. Съществото се задвижи като сянка, преливаше от една форма към друга, страховитото му оръжие се стрелкаше към Талманес. Явно знаеше, че трябва само да го пореже.

Успя да го перне по бузата — върхът на меча му докосна кожата и сряза гладка ивица в плътта. Талманес обаче само се изсмя и удари по оръжието със своя меч, при което Сенчестият зяпна от изненада. Не се очакваше хора да реагират така. Трябваше да залитнат от изгарящата болка и да зареват, разбрали, че животът им е свършил.

— Вече ме прободе един от проклетите ви мечове, скапан козешки сине — изкрещя Талманес и нападна неумолимо. „Ковачът удря с чука“. Много неизящна форма. Подхождаше обаче съвършено на настроението му.

Мърдраалът се олюля. Талманес замахна плавно назад, изнесе меча си настрани и сряза бледата бяла ръка на съществото при лакътя. Крайникът се изви във въздуха, мечът на Сенчестия изпадна от сгърчените пръсти. Талманес се завъртя за инерция, посече с меча и отряза главата на Сенчестия над ключиците.

Плисна тъмна кръв и съществото падна. Талманес застана над него и мечът изведнъж се оказа твърде тежък, за да може да го удържи. Изплъзна се от пръстите му и издрънча върху каменната настилка. Той се олюля, изгуби равновесие и започна да пада по очи, но нечия ръка го хвана отзад и го задържа.

— Светлина! — възкликна Мелтен, зяпнал трупа. — Още един?

— Открих тайната как се надвиват — прошепна Талманес. — Просто вече трябва да си умрял. — И се изкиска.

Около тях десетки тролоци рухнаха с гърч на земята. Бяха свързани към Сенчестия. Бандата се събра около Талманес. Някои бяха ранени. Мнозина си бяха отишли завинаги.

Мелтен взе меча на Талманес, почисти го и му го подаде. Талманес обаче едва се държеше на крака, тъй че го прибра в ножницата и махна на един от мъжете да му донесе тролокско копие, на което да се подпре.

— Хей, вие! — извика нечий глас. — Които и да сте, благодарим ви!

Талманес закуца напред, а Филджер и Мар избързаха да огледат, без да им трябва заповед. Улицата беше тъмна и затрупана с тролоци, тъй че му трябваше малко време, докато се изкатери над труповете и види кой му вика.

В края на улицата имаше барикада и на нея стояха хора, сред които и жена, вдигнала високо факел. Косата й беше на плитки и носеше проста кафява рокля с бяла престилка. Алудра.

— Войници на Каутон — каза Алудра, не особено впечатлена. — Доста време ви трябваше да дойдете. — В едната си ръка държеше дебел кожен цилиндър, по-голям от мъжки юмрук, с къс черен фитил, прикрепен към него. Талманес знаеше, че избухват, когато ги запалиш и хвърлиш. Бандата ги беше използвала — мятаха ги с прашки. Не бяха толкова опустошителни като драконите, но все пак бяха мощни.

— Алудра — извика той, — пазиш ли драконите? Моля те, кажи ми, че си ги спасила.

Тя изсумтя и махна с ръка на няколко от хората си да издърпат едната страна на барикадата, та хората на Талманес да могат да минат.

Зад барикадата имаше няколкостотин — а може би няколко хиляди — души. И — Талманес се ухили — стотици дракони.

Бронзовите тръби бяха на талиги, доста маневрени всъщност. Талигите можеше да се закотвят за земята, за да понесат отката, знаеше Талманес, и драконите стреляха, след като разпрегнеха конете. Сега коне нямаше, но пък хората тук бяха предостатъчно, за да свършат работата им.

— Да не мислиш, че щях да ги изоставя? — попита Алудра сърдито. — Тази тълпа не е обучена да стреля с тях. Но могат да теглят талигите не по-зле от коне.

— Трябва да ги изкараме — каза Талманес.

— Да бе, как се сети? — изсумтя Алудра. — Нали точно това се опитвам да направя. Какво ти е на лицето?

— Нищо ми няма. Подпухнало е от много спане.

Алудра го изгледа накриво. „Може би ако се усмихвах повече, когато пускам шеги — помисли той разсеяно и се подпря на стената на барикадата, — щяха да разбират какво имам предвид.“ Това, разбира се, повдигаше друг въпрос: искаше ли да разбират? Често обратното беше по-забавно. Освен това усмихването беше толкова… крещящо. Къде оставаше лукавството? И…

И наистина му беше трудно да се съсредоточи. Примига към Алудра, на чието лице се беше изписала загриженост.

— Какво ми е на лицето? — Талманес вдигна ръка към бузата си. Кръв. Мърдраалът. Да. — О, драскотина.

— А тия жилки?

— Жилки ли? — Чак сега погледна ръката си. Черни жилки, като бръшлян, израснал под кожата, бяха плъзнали от китката му към пръстите. И сякаш ставаха все по-тъмни, докато ги гледаше. — О, това ли? Умирам, за съжаление. Ужасно трагично. Не вярвам да ти се намира бренди, нали?

— Аз…

— Милорд! — извика някой.

Талманес примига, а след това се обърна с усилие.

— Да, Филджер?

— Още тролоци, милорд. Много са! Стичат се зад нас.

— Чудесно. Слагайте трапезата. Надявам се, че имаме достатъчно прибори. Знаех си, че трябваше да пратим слугинята да донесе още…

— Ти… добре ли си? — попита Алудра.

— Кръв и кървава пепел, жено, изглеждам ли ти да съм добре? Гайбон! Отстъплението е отрязано. Колко далече сме от източните порти?

— Източните порти ли? — викна Гайбон. — Половин час преход, може би. Трябва да слезем още надолу по хълма.

— Значи продължаваме — каза Талманес. — Вземи съгледвачите и в челото. Денел, организирай местните да теглят драконите! Бъдете готови да заредите оръжията.

— Талманес — намеси се Алудра. — Много малко драконови яйца и прах ни останаха. Ще ни трябват боеприпаси от Бейрлон. Няколко изстрела от всеки дракон, само толкова мога да ти дам.

— Драконите не правят фронтови части сами по себе си, милорд — обади се Денел. — Трябва им поддръжка, за да спира врага да не се приближи и да ги унищожи. Можем да ги екипираме, но няма да издържим дълго без пехота.

— Точно затова бягаме — каза Талманес. Обърна се, направи една крачка и толкова се замая, че едва не падна. — И мисля… мисля, че ми трябва кон…

Могедиен пристъпи на каменна платформа, зареяна сред открито море. Огледално синята вода се къдреше под каприза на морския бриз, но нямаше вълни. Не се виждаше и суша.

Моридин стоеше в края на платформата, стиснал ръце зад гърба си. Морето пред него гореше. Огънят не изпускаше дим, но беше горещ и водата близо до него съскаше и вреше. Каменен под сред безкрайно море. Вода, която гори. Моридин винаги беше обичал да сътворява невъзможности със своите сънни късчета.

— Седни — каза й, без да се обръща.

Тя се подчини и седна на един от четирите стола, появили се внезапно в средата на платформата. Небето беше тъмносиньо, безоблачно, слънцето бе надвиснало на около три четвъртини от пътя си към зенита. От колко ли време не беше виждала слънцето в Тел-айеран-риод? Напоследък вездесъщата черна буря бе загърнала небето. Но пък това не беше изцяло Тел-айеран-риод. Нито беше сън на Моридин, а… сплав от двете. Като временен навес в единия край на сънния свят. Шупла от слети реалности.

Могедиен носеше рокля в черно и златно, с дантела по ръкавите, смътно наподобяваща паяжина. Само смътно. Добре беше да не се прекалява с дадена тема.

Щом седна, се постара да излъчи самообладание и самоувереност. Някога и двете й идваха лесно. Днес усилието да улови което и да е от двете бе все едно да се опитва да хване семена на глухарче от въздуха, а те да се изплъзват и отлитат от стиснатата й длан. Стисна зъби, ядосана на себе си. Беше една от Избраните. Беше карала крале да плачат и армии да тръпнат. Поколения майки бяха плашили децата си с името й. А сега…

Опипа шията си и намери висящия там медальон. Все още беше в безопасност. Знаеше, че е, но допирът все пак й донесе спокойствие.

— Не се успокоявай твърде много от носенето на това — каза Моридин. Вятър лъхна пред него и закъдри девствената повърхност на океана и в този вятър тя долови смътни писъци. — Не си напълно опростена, Могедиен. Това е изпитание. Може би при следващия ти провал ще дам умствения капан на Демандред.

— Демандред иска само едно нещо — изсумтя тя. — Ал-Тор. Всеки, който не го води към целта му, е маловажен за него.

— Подценяваш го — промълви Моридин. — Великият властелин е доволен от Демандред. Много доволен. Ти обаче…

Могедиен се смъкна в стола, отново изтерзана от болката. Болка, каквато малцина на този свят бяха изпитвали. Болка, каквато едно тяло не би трябвало да може да понесе. Вкопчи се в кур’сувра и прегърна сайдар. Това й донесе малко облекчение.

Преди преливането в помещение с кур’сувра беше непоносимо болезнено. Сега, след като тя, а не Моридин носеше медальона, не беше така. „Не просто медальон — помисли тя и го стисна в шепата си. — Самата ми душа.“ Мракът вътре! Никога не си беше помисляла, че точно тя ще се окаже подвластна на едно от тези. Не беше ли тя паякът, внимателна и грижлива във всичко, което правеше?

Пресегна се с другата си ръка и я притисна над тази, която държеше медальона. А ако паднеше, ако някой й го вземеше? Нямаше да го загуби. Не можеше да го загуби.

„В това ли съм се превърнала?“ Призля й. „Трябва да се възстановя. Някак.“ С огромно усилие пусна умствения капан.

Последната битка беше дошла. Тролоци вече нахлуваха в южните земи. Беше нова Война на Сянката, но само тя и другите Избрани знаеха по-дълбоките тайни на Единствената сила. Тайните, които онези ужасни жени не бяха успели да изтръгнат от нея…

„Не, не мисли за това.“ За болката, за страданието, за провала.

В тази война срещу тях не стояха Стоте етаири, нито Айез Седай със столетия умения и опит. Щеше да докаже себе си, а старите грешки щяха да бъдат забравени.

Моридин продължаваше да се взира в невъзможните пламъци. Единствените звуци идваха от огъня и от водата, която вреше близо до него. Рано или късно щеше да обясни защо я е призовал, нали? Напоследък се държеше все по-странно. Може би лудостта му се връщаше. Някога мъжът на име Моридин — или Ишамаел, или Елан Морин Тедронаи — щеше с удоволствие да е държал кур’сувра за някой от съперниците си. Щеше да е изобретил наказания, възбуден от агонията й.

Имало го беше донякъде в началото. След това… беше загубил интерес. Все повече и повече време прекарваше сам, загледан в огньове и замислен. Наказанията, които бе наложил над нея и Циндейн, изглеждаха почти формални.

Струваше й се много по-опасен така.

Портал проряза въздуха досами платформата.

— Наистина ли е нужно да правим това през ден? — попита Демандред, след като пристъпи в Света на сънищата. Беше висок и красив, с лъскава черна коса и гърбав нос. Удостои с бегъл поглед Могедиен, забеляза умствения капан на шията й и продължи: — Трябва да свърша важни неща, а ти ги прекъсваш.

— Има хора, с които трябва да се срещнеш, Демандред — каза тихо Моридин. — Освен ако Великият властелин не те е провъзгласил за Не’блис, без да ме уведоми, ще правиш каквото ти се каже. Играчките ти може да почакат.

Лицето на Демандред помръкна, но той не възрази. Остави портала да се затвори, след което се отмести встрани и се загледа в морето. Намръщи се. Какво имаше във водите? Могедиен не беше погледнала. Почувства се глупаво, че го беше пропуснала. Къде се беше дянала предпазливостта й?

Демандред се приближи до един от столовете, но не седна. Стоеше загледан в гърба на Моридин. Какво беше правил Демандред? Откакто бе обвързана с умствения капан, Могедиен беше изпълнявала повелите на Моридин, но така и не бе намерила отговор за Демандред.

Отново потръпна при мисълта за всички тези месеци под властта на Моридин. „Ще си отмъстя.“

— Освободил си Могедиен — каза Демандред. — А тази… Циндейн?

— Тя не е твоя грижа — отвърна Моридин.

Могедиен не беше пропуснала да забележи, че Моридин все още носи умствения капан на Циндейн. Циндейн. Означаваше „последен шанс“ на Старата реч, но истинското естество на жената беше тайна, която Могедиен все пак бе разкрила. Моридин лично беше спасил Ланфеар от Синдхол, беше я освободил от съществата, които се угощаваха от способността й да прелива.

За да я спаси и за да я накаже, разбира се, Моридин я беше убил. Това бе позволило на Великия властелин да плени отново душата й и да я постави в ново тяло. Жестоко, но много ефикасно. Точно това решение, което Великият властелин предпочиташе.

Моридин се беше съсредоточил върху огньовете си, а Демандред — върху него, тъй че Могедиен използва възможността да се измъкне от стола си и да пристъпи до ръба на каменната платформа. Водата долу беше съвършено бистра. През нея съвсем ясно можеше да види хора. Плуваха, с крака оковани към нещо дълбоко долу и с вързани отзад ръце. Полюшваха се като водорасли.

Бяха хиляди. И всички гледаха нагоре с ококорени, изпълнени с ужас очи. Бяха пленени в състояние на вечно удавяне. Не мъртви, не им беше позволено да умрат, но непрекъснато зяпваха за въздух и намираха само вода. Пред очите й нещо тъмно отдолу придърпа един от тях в дълбините. Кръв се надигна като разцъфващ цвят и накара другите да започнат да се борят още по-отчаяно.

Могедиен се усмихна. Хубаво беше да вижда как и други страдат. Тези можеше да са само плод на въображение, но беше възможно и да са хора, провалили Великия властелин.

До платформата се отвори нов портал и през него пристъпи непозната жена. Имаше обезпокоително неприятни черти, с крив и в същото време закръглен като патладжан нос и светли кривогледи очи. Носеше рокля, която претендираше да е фина, от жълта коприна, но само подчертаваше грозотата й.

Могедиен се подсмихна презрително и се върна на стола си. Защо Моридин допускаше непозната на срещите им? Тази жена можеше да прелива. Трябваше да е някоя от онези некадърни жени, които се наричаха Айез Седай в този Век.

„Вярно — помисли Могедиен, — могъща е.“ Как беше пропуснала да забележи жена с този талант сред Айез Седай? Източниците й бяха засекли онази нещастна въртиопашка Нинив почти мигновено, но бяха пропуснали тази стара вещица. Как така?

— С тази ли искаш да се срещнем? — попита изкривил устни Демандред.

— Не — отвърна разсеяно Моридин. — Срещали сте Хессалам преди.

Хессалам? Означаваше… „без прошка“ на Древната реч. Жената срещна гордо погледа на Могедиен. В позата й имаше нещо познато.

— Трябва да свърша някои неща, Моридин — каза новодошлата. — По-добре да беше…

Могедиен ахна. Този глас…

— Няма да ми говориш с този тон — прекъсна я тихо Моридин, без да се обърне. — Нито на мен, нито на никого от нас. В момента дори Могедиен е по-привилегирована от теб.

— Грендал? — попита с ужас Могедиен.

— Не използвай това име! — Моридин се обърна рязко към нея, горящата вода зад него лумна. — То й беше отнето.

Грендал — Хессалам — седна, без да погледне повече Могедиен. Да, поведението й беше същото. Наистина беше тя.

Могедиен едва сподави кикота си. Грендал винаги беше използвала външността си като тояга за бой. Е, сега беше тояга от друг тип. Колко прелестно! Тази жена определено трябваше да се гърчи отвътре. Какво бе направила, за да си спечели такова наказание? Висотата на Грендал — авторитетът й, митовете, разказвани за нея — всички бяха свързани с красотата й. Сега какво? Щеше ли да започне да търси най-ужасните живи хора, за да ги държи като домашни любимци, единствените, които можеха да съперничат на нейната грозота?

Този път Могедиен все пак се изсмя. Тих смях, но Грендал го чу. И я изгледа с такъв гняв, че можеше сам по себе си да запали част от океана.

Могедиен й отвърна със спокоен поглед, вече много по-уверена. Устоя на подтика да погали кур’сувра. „Поднеси ми каквото поискаш, Грендал — помисли тя. — Вече сме на равни позиции. Ще видим коя ще свърши тази предстояща надпревара.“

Задуха по-силен вятър и морето се развълнува, но самата платформа остана стабилна. Моридин остави огъня си да угасне и наоколо се надигнаха вълни. Могедиен успя да различи тела сред тези вълни, не повече от тъмни сенки. Някои бяха мъртви. Други се бореха да изплуват на повърхността, освободени от веригите си, но щом се доближеха за глътка въздух, нещо винаги ги повличаше отново надолу.

— Малко сме вече — каза Моридин. — Четирима и онзи, който беше наказан най-много, само това остана. По определение, това ни прави най-силните.

„Някои от нас — помисли Могедиен. — Един от нас бе убит от ал-Тор, Моридин, и беше нужна намесата на Великия властелин, за да бъде върнат.“ Защо Моридин изобщо не беше наказан за своя провал? Е, добре беше да не се търси много справедливост в делата на Великия властелин.

— Да, твърде малко сме. — Моридин махна с ръка и до платформата се появи каменна врата. Не портал, просто врата. Това беше сънен къс на Моридин — можеше да го владее. Вратата се отвори, през прага прекрачи мъж и застана на платформата.

Беше тъмнокос, с чертите на салдеец — извит като клюн нос и леко дръпнати очи. Беше висок и красив. Могедиен го позна.

— Водачът на онези новооперени мъже Айез Седай? Познавам го. Той е Маз…

— Това име е отменено — каза Моридин. — Когато сме Избрани, всички ние отхвърляме онова, което сме били, и имената, с които са ни наричали хората. От този миг този мъж ще бъде известен само като М’хаил. Един от Избраните.

— Избран? — Хессалам сякаш се задави на думата. — Това дете? Той… — И изведнъж млъкна.

Не беше тяхна работа да обсъждат, ако някой бъдеше Избран. Можеха да спорят помежду си, дори да заговорничат, стига да го правеха внимателно. Но оспорването на решения на Великия властелин… това не бе позволено. Изобщо.

Хессалам не каза нищо повече. Моридин нямаше да посмее да нарече този мъж Избран, ако Великият властелин не го беше решил. Таим… М’хаил… казваха, че е силен, може би силен колкото всеки от тях, но издигането на някого от този Век, с цялото невежество на днешните… глождеше я мисълта, че този М’хаил ще бъде приеман като равен на тях.

— Виждам негодуванието в очите ви — каза Моридин на тримата, — макар че само една прояви глупостта да отвори уста да го изрече. М’хаил е спечелил наградата си. Твърде много от нас се хвърлиха в двубои с ал-Тор, докато се предполагаше, че е слаб. Вместо това М’хаил спечели доверието на Луз Терин, а след това му бе възложено обучението на неговите оръжия. Той отглежда ново поколение Властелини на ужаса за каузата на Сянката. Какво имате вие тримата да покажете за работата си, откакто бяхте освободени?

— Ще научиш за плодовете, които съм пожънал, Моридин — каза Демандред. — И ще ги получиш. Само не забравяй искането ми: аз се изправям срещу ал-Тор на полето на битката. Неговата кръв е моя и ничия друга. — Погледна ги един по един в очите, а накрая впи погледа си в М’хаил. Имаше сякаш някаква фамилиарност помежду им. Двамата явно се бяха срещали и преди.

„Този ще ти бъде съперник, Демандред — помисли Могедиен. — Иска ал-Тор точно толкова, колкото и ти.“

Демандред търпеше някаква промяна в последно време. Някога щеше да му е все едно кой ще убие Луз Терин… стига той да умре. Какво го караше да настоява точно той да извърши деянието?

— Могедиен — каза Моридин. — Демандред има планове за предстоящата война. Ти трябва да му помагаш.

— Да му помагам? Аз…

— Толкова бързо ли се самозабравяш, Могедиен? — Гласът на Моридин бе мек като коприна. — Ще правиш каквото ти се каже. Демандред иска да наблюдаваш една от армиите, която засега е лишена от надлежен надзор. Изречеш ли и една дума на възражение, ще разбереш, че болката, която понасяше досега, е само сянка на истинската агония.

Ръката й посегна към кур’сувра на шията й. Тя го погледна в очите и усети как цялата й самоувереност се изпари. „Мразя те — помисли тя. — Мразя те, че ми причиняваш това пред другите.“

— Последните дни са пред нас — заяви Моридин, обърнал се с гръб към тях. — В тези часове ще получите сетните си награди. Ако имате недоволства, загърбете ги. Ако имате заговори, довършете ги. Довършете последните си игри, защото това… това е краят.

Талманес лежеше на гръб, зяпнал в тъмното небе. Облаците сякаш отразяваха светлината отдолу, светлината на един умиращ град. Това не беше правилно. Светлината трябваше да идва отгоре, нали?

Беше паднал от коня скоро след като поеха към градската порта. Можеше да си спомни това — поне повечето пъти. Трудно му беше да мисли от болката. Някакви хора си крещяха един на друг.

„Трябваше да… Трябваше да изтормозя Мат повече“, помисли той и усети как от усмивката му устните му се пукат. „Тъп момент да мисля за такива неща. Трябва да… трябва да намеря драконите. Или вече ги намерихме…?“

— Казвам ви, проклетите неща не действат така! — Гласът на Денел. — Не са проклети Айез Седай на колела. Не можем да направим огнен вал. Можем да мятаме тия метални топки през тролоците.

— Те избухват — Гласът на Гайбон. — Можем да използваме допълнителните им качества, както казвам.

Талманес се унесе и очите му се затвориха.

— Топките избухват, да — рече Денел. — Но първо трябва да ги хвърлиш. Да ги наредиш всички в редица и да оставиш тролоците да ги прегазят няма да свърши много работа.

Нечия ръка разтърси рамото му.

— Лорд Талманес — каза Мелтен. — Няма нищо безчестно да позволите да свърши вече. Знам, че болката е голяма. Дано прегръдката на Майката ви приюти.

Изстърга изваден от ножницата меч. Талманес се вцепени.

И откри, че наистина, наистина не иска да умре.

Отвори с усилие очи и вдигна ръка към Мелтен, който стоеше над него. Джесамин също беше тук, със скръстени ръце и угрижен поглед.

— Помогни ми да се изправя — изпъшка Талманес.

Мелтен се поколеба, но се подчини.

— Не трябва да стоите — каза Джесамин.

— По-добре е, отколкото да ме обезглавят с чест — изръмжа Талманес и стисна зъби да надвие болката. Светлина, неговата ръка ли беше това? Беше толкова черна, все едно беше овъглена в огън. — Какво… какво става?

— Заклещени сме, милорд — каза мрачно Мелтен. Явно ги смяташе всички вече за мъртви. — Денел и Гайбон спорят как да се поставят драконите за последен отпор. Алудра претегля зарядите.

Талманес, най-сетне вдигнал се на крака, рухна безсилно в ръцете на Мелтен. Пред него две хиляди души се бяха струпали на големия градски площад. Бяха се присвили като мъже в дивата пустош, търсещи да се стоплят един друг в студена нощ. Денел и Гайбон бяха подредили драконите в извит навън полукръг, сочещ към центъра на града, с бежанците отзад. Бандата вече се бе посветила на обслужването на драконите. Три чифта ръце бяха нужни за всяко оръжие. Почти всички мъже от Бандата имаха поне малка тренировка за това.

Сградите наблизо горяха, но светлината вършеше странни неща. Защо не стигаше до улиците? Всички те бяха много тъмни. Все едно бяха боядисани. Като…

Примига, за да махне сълзите от болката от очите си, и бавно осъзна. Тролоци изпълваха улиците като мастило, потекло към полукръга от дракони, насочен срещу тях.

Нещо задържаше чудовищата засега. „Изчакват, докато всички се съберат за щурм“, помисли Талманес.

Отзад се чуха викове и ръмжене. Талманес се обърна рязко и се вкопчи в рамото на Мелтен, щом светът се килна. Пое дъх. Болката… болката всъщност се притъпяваше. Като пламъци, тлеещи по гаснеща жарава. Беше се угощавала с него, но не беше останало много от него за ядене.

Щом светът се закрепи, Талманес видя какво предизвиква ръмженето. Площадът, на който бяха, опираше до градската стена, но гражданите и войниците се бяха задържали на разстояние от стената, защото беше затрупана с тролоци, като дебел пласт мръсотия. Вдигаха оръжия във въздуха и ревяха на хората долу.

— Хвърлят копия по всеки, който се приближи — каза Мелтен. — Надявахме се да стигнем до стената, а след това покрай нея и до портата, но не можем — не и докато тези чудовища хвърлят смърт по нас. Всички други пътища са отрязани.

Алудра се доближи до Гайбон и Денел и каза:

— Мога да поставя зарядите под драконите. — Каза го тихо, но не толкова тихо, колкото трябваше. — Ще ги унищожат. Ще наранят и хората обаче.

— Направи го — отвърна й Гайбон. — Това, което ще направят тролоците, е много по-лошо, а не можем да позволим драконите да попаднат в ръцете на Сянката. Точно затова изчакват те. Водачите им се надяват, че един внезапен щурм ще им даде време да ни надвият и да ги завладеят.

— Идат! — извика един войник откъм драконите. — Светлина, тръгват!

Тъмната тиня от Твари на Сянката закипя по улиците. Зъби, нокти, почти човешки очи. Тролоците прииждаха от всички страни, жадни да убиват. Талманес с мъка си пое дъх.

Виковете на стените станаха още по-възбудени. „Обкръжени сме — помисли той. — Притиснати сме към стената, хванати сме в капан. Ще…“

Притиснати към стената.

— Денел! — извика Талманес над врявата. Капитанът на драконите се обърна от бойната си линия, където мъжете чакаха със запалената прахан за сигнала да изстрелят единствения залп, с който разполагаха.

Талманес си пое дълбоко дъх и дробовете му пламнаха.

— Каза ми, че можеш да срутиш вражеско укрепление само с няколко изстрела.

— Разбира се — извика Денел. — Но нали не се опитваме да влезем… — И млъкна.

„Светлина — помисли Талманес. — Всички сме толкова изтощени! Трябваше да се сетим за това!“

— Вие, в средата, драконово отделение Ридън, кръгом! — изкрещя Талманес. — Останалите, стойте на позиция и огън по настъпващите тролоци! Хайде, действай, действай!

Драконирите се раздвижиха трескаво, Ридън и хората му припряно заобръщаха оръжията, заскърцаха колела. Другите дракони откриха залпов огън към улиците. Гърмежите бяха оглушителни и караха бежанците да пищят и да затискат ушите си. Приличаше на края на света. Стотици, хиляди тролоци падаха в локви кръв, докато драконовите яйца избухваха сред тях. Площадът се изпълни с бял пушек, който бълваше от устата на драконите.

Бежанците, вече изплашени до смърт, запищяха, щом драконите на Ридън се обърнаха срещу тях, и повечето се хвърлиха на земята от страх, отваряйки път. Път, който оголи гъмжащата от тролоци крепостна стена. Редицата дракони на Ридън се извъртяха така, че дулата им се насочиха към един и същи участък от градската стена.

— Дайте на мен! — извика Талманес и протегна ръка. Един от драконирите се подчини и му подаде факла и Талманес се оттласна от Мелтен, решен да стои сам в този съдбовен миг.

Гайбон пристъпи зад него.

— Тези стени са на стотици години. Клетият ми град. Клетият ми град…

— Вече не е твоят град. — Талманес вдигна горящата факла високо, непоколебим пред гъмжащата от тролоци стена, с горящия град зад гърба му. — Техен е.

Размаха главнята във въздуха, после рязко я смъкна — сигналът за огън. Драконите изреваха.

И стената пред тях се пръсна, все едно беше от дървени кубчета, изритани от дете.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън Спомен за светлина (1)

Метаданни

Данни

Спомен за светлина

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПрологПо милост и с паднали пряпорци

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (1)

Пролог
По милост и с паднали пряпорци