Метаданни
Данни
- Серия
- Свирепия (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Designation Gold, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Градинаров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард Марчинко и Джон Вайсман
Свирепия 6. Код: Злато
Превод: Венцислав Градинаров
Корица: „Атика“
Предпечатна подготовка и печат: „Атика“, ЕАД
Хартия: J. W. CAPPELEN
Шрифтове: SoflPlus
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 21
ИК „Атика“, 1998 г.
История
- —Добавяне
Глава
15
Очевидно беше, когато излязохме от ресторанта, че екскурзията до офиса на Вернер Лантос трябваше да почака. Часовникът показваше 17:45. Тъмно — но не достатъчно, за да могат да се скрият. Две двойки пушачи седяха в тъмен седан на отсрещната страна на улицата. Те бяха хората, които трябваше да видим — не съвсем лесно откриваеми, но все пак там. Онези, които не трябваше да видим, се намираха в две или три, или може би дори четири допълнителни коли и на Бог знае колко много оризови ракети — онези ниски японски мотоциклети, любими на куриерите за лавиране през парижките задръствания.
Колата на пушачите се намираше на ъгъла срещу входната врата на „Ла петит Тур“.
Тези Ави ли следяха, или мен? Ави бе казал, че се е отърсил от преследвачите си. Аз не бях видял никой да следи мен. Но нямаше време за размисли над този въпрос. Побутнах Ави с лакът:
— Разделяме се. Ще се видим в Cercle, когато можем.
Не си направи труд да отговори — просто се отклони наляво и тръгна по „Рю Гаварни“ срещу трафика и се загуби в тъмното. Задните врати на седана се отвориха и двама побойници излязоха от затъмнената вътрешност с лекотата и синхрона на група, работила заедно доста време. (Добра работа, приятели. Винаги гасете вътрешните светлини в колата, преди да отваряте вратите, ако следите някого. Спомнете си онзи Иван в БМВ-то в Москва. Е, той не беше професионалист — за разлика от тези.) Захвърлиха цигарите на мократа улица и потеглиха след Ави, привели рамене под палтата си срещу студения парижки вятър. Всичко приличаше на сцена от френски шпионски филм от петдесетте години.
Французи ли бяха? Израелци? Араби? Ивановци? Всъщност нямаше значение кои са — важно беше само едно — да се освободим от тях. Което ще рече, че или трябваше да им се загубя, или да загубя тях. Безразлично ми беше точно кое от тези неща щеше да стане.
Свих надясно и тръгнах в студения вятър надолу по лекия наклон към площад „Коста Рика“. Пред мен спря един лъскав мерцедес такси. Съвсем навреме — щях да се чупя. Тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато една дребна като врабче жена с чантичка от крокодилска кожа, голяма колкото десеткилограмов чук, изтича, изпревари ме, замахна с цилиндричната чантичка и ме удари в гърдите достатъчно силно, за да изохкам, избута ме, седна, затръшна и заключи вратата и започна да бърбори на шофьора на скорострелен френски.
Той се обърна към мен, сви рамене в класическия франкофонски жест на безпомощност с обърнати нагоре длани и замина. Огледах се на 360 градуса. Нямаше други таксита, а едно трио враждебни типове вървяха надолу по улицата зад мен. Следваше ги нисък, тъмен ситроен „Ксантия“ — същото проклето комби с четири врати, тъмни стъкла и многобройни антени, дето ни съпровождаше с Вернер Лантос до ресторанта за закуска — едва пълзеше.
Можех да ги оправя още тук, но нямаше смисъл. Не сега — не, когато съм на обществено място и без тактически преимущества. Трябваше да вървя — и то бързо. Пресякох оживения площад „Коста Рика“ и свърнах надолу към площад „Чарлз Дикенс“. Големите улици отстъпиха място на тесни, тъмни странични улички.
Тази ситуация несъмнено съществуваше с любезното съдействие на мосю Мърфи. Защо? Защото в подобни ситуации е по-добре човек да стои на открито. Колкото повече са свидетелите, толкова по-малко вероятно е опозицията да действа безнаказано. Пресякох горната част на площада с устремна походка наляво към изтъняващия автомобилен поток, към сигурността на малко, слабо осветено кафене в далечния край. Един кръгъл знак с буквата „М“ и стрелка, поставен на стълб от уличното осветление, подсказваше, че мога да сляза към спирка „Паси“ на метрото. Бил съм там, правил съм го — нямаше смисъл точно сега да се затварям под земята.
Вместо това продължих край кафенето. Погледнах вътре. Половин дузина редовни посетители седяха на бара и пиеха. Барманът бършеше чаши. Сигурно ще помислите, че ми се искаше да вляза, да намеря маса в ъгъла, да седна с гръб към стената и да ги накарам да влязат след мен. Но знам, че така не печелех абсолютно нищо.
Вие — да, точно вие там, читателят, който вее ръка като шибано знаме във вятър. Вие какво? Искате да знаете защо не печелех, ако вляза в това кафене и накарам лошите да влязат след мен. Елементарен въпрос. Това е стар урок от специалните полицейски екипи, който научих от Дан Къситър, ветеран от службата на шерифа в Лос Анджелис със стаж двадесет и четири години. Преследвате заподозряно лице. Той изтичва в някоя къща — или в някоя стая в някоя къща — и затръшва вратата пред лицето ви.
Тръгвате ли след него? Не, казва мъжагата Дан. Защо? Защото е възможно гореупоменатият зле настроен злодей да има подкрепления в тази къща или стая, а вие не искате да се превърнете в статистическа информация за полицията. Затова правилата се изменят: преследването в момента се е превърнало в криене зад барикада и вие изчаквате кучия син да излезе. Времето е на ваша страна.
Е, същото важеше и тук. Те могат да седят цяла нощ, ако трябва. Могат да повикат подкрепления. Да блокират целия шибан квартал. Рано или късно щеше да се наложи да изляза от това кафене — през предната или задната врата. И толкова. Времето щеше да е на страната на преследвачите ми, а не на моята.
Освен, разбира се, ако не обърна нещата в своя полза. Но за тази цел ми трябваше кола — а в момента нямах такава на разположение. Проверих какво става зад мен. Триото беше станало квартет — две двойки, обхождащи противоположни краища на площада. Имаха и втора кола — втори ситроен, но този път седан. Двата автомобила стояха в началото на площада и чакаха да видят какво щях да направя, преди да заобиколят от едната или другата страна. Умно. Биваше си ги.
Навярно бяха решили, че е настъпил най-подходящият момент за тях и най-лошият за мен. Харесва ми, когато враговете ми са прекалено самоуверени — точно тогава отвръщам на удара. Така че според мен моментът беше подходящ за големи надежди. Но най-напред трябваше да поизравня шансовете.
Затова отидох надолу, до средата на площада, като забелязах, че единият екип ме следи по паралелен курс, а другият се движеше така, че да пресече пътя ми за бягство. Добре — това означаваше, че се намираха там, където ги исках.
Ти, нежни читателю, питаш какво става, мамка му. Е, ще обясня оптимистичния си възглед. В момента между мен и първата двойка противникови тихи подметки имаше малък парк в центъра на площада „Чарлз Дикенс“. Приличаше на онези малки паркове в Лондон (и сигурно е бил замислен като такъв, като се има предвид името). В центъра стоеше статуя — несъмнено на Дикенс. И всичко това беше заобиколено от двуметрова островърха ограда от ковано желязо — каквато би подхождала на шибания Бъкингамски дворец. Имаше четири врати — по една от всяка страна на площада. Бяха затворени и ако се съди по катинарите и веригите по тях — надеждно заключени.
Значи лошите, които се наслаждаваха на факта, че аз няма да мога да прекося парка, за да избягам, също нямаше да могат да го прекосят — освен ако не са бегачи с препятствия. А дори и да имаха златни олимпийски медали, нямаше да е възможно да прескочат двуметрова ограда от ковано желязо с дългите си и в момента изключително подгизнали палта. Така че докато Екип Първи се намираше във физическа близост до мен по права линия, не беше в състояние да ми навреди точно сега.
Това означаваше също, че между втория екип, който се криеше в сенките на „Рю дез’О“, и евентуалната подкрепа имаше двеста метра. Разстояние, преодолимо за двадесет, двадесет и пет секунди тичане, ако се съди по всичко и по външния вид на Екип Първи. Това време ми стигаше.
Свърнах обратно към Екип Втори. Когато преминах през сянката между две улични лампи, бръкнах в сакото си. Дясната ми ръка извади отвертката от пояса.
Огледах площада. Освен нас — петимата играчи — на улицата нямаше никой. Добре. Време за действие. Пресякох тясната улица в посока към целите си. Тялото ми преминаваше от нормално в агресивно състояние; отвертката беше здраво стисната в дясната ми длан в изменен захват от тип „нинджа“ — металната част прилягаше към китката ми. Лявата ми ръка беше свита в юмрук и направих бойна гримаса.
Какво? Казвате, че нещо се съмнявате, когато говоря за бойна гримаса? Още мъжкарски психобръщолевици от стария Свиреп, казвате.
Слушайте и се учете, попови лъжички. Бойната гримаса е важен елемент от битката. В морската пехота карат всеки мъхнатоглав смрадлив новобранец да си разработи такава. Ние, тюлените, също го правим. Бойната гримаса е най-лошият кошмар на враговете ви. Това е гримасата, с която работите отблизо, в личен план, с ножове, щикове и други разнообразни инструменти на войната. Това е гримасата на ръкопашния бой, която кара врага да разбере дълбоко в душата си, че ще го убиете, преди той да убие вас. Това е гримасата на омерзението, на самата мерзост.
Приближавахме се един към друг като кораби преди сблъсък — между нас нямаше и двадесет метра разстояние, десет, пет. Огледаха лицето ми и си взеха бележка като професионалисти, каквито бяха. Същото направих и аз. Видях присвитите им, тъмни очи и безизразни лица, сбръчкани в гримаси от вятъра, както и гъстите рунтави мустаци, предпочитани от средиземноморските хора от Барселона до Кайро и от Палермо до Тунис. Тези двамата обаче не бяха испанци, италианци или араби. Не. Те имаха изцъклени, безчувствени, безразлични лица, характерни за повечето Корсикански Уродливи Ръбове и затова ги нарекох КУР едно и КУР две. КУР едно беше слаб и висок с леко прошарен мустак. КУР две беше по-дребен и мургав от КУР едно. Също и по-грозен.
Докато се приближавах, точно до празния тъмен ъгъл, където улица „Чарлз Дикенс“ се задънва при улица „Дез Фо“, опозицията се раздели. Три прозореца на антикварен магазин, всеки със собствена метална решетка, даваха малко светлина. КУР едно спря, сякаш за да огледа един диван в стил Луи XV с позлатена рамка и копринена дамаска на райета. КУР две, застанал пет метра по-напред, се концентрира върху няколко свещника, окачени над раздвижени дървени мебели и акцентирани с ярки метални орнаменти.
Виждаше се колко напрегнати са, когато наближих КУР едно. Той се отмести и направи жест с глава, сякаш, за да видя по-лесно стоките на витрината.
— Bon soir, m’sieur[1] — изръмжа. Изхлъзна се край десния ми фланг (и негов ляв), като постоянно се стараеше да не отдалечава рамо от пазещата го здрава метална решетка на антикварния магазин.
Направих се, че гледам, но всъщност се взирах в отражението му във витрината, докато той тихо и плавно се промъкна зад мен и се оказах между него и прозореца. Сега светлината беше в негова полза. Но с периферното си зрение пак виждах движенията му.
А такива имаше: долових нещо тъмно в облечената в ръкавица длан на КУР едно. Кожена палка с оловни топчета или може би от онези, разтягащите се. Ръката му тръгна — рязък, отработен мощен замах, който би ме ударил по главата отзад. КУР две сега се движеше ляво на борд от мен, на две врати разстояние, като бъркаше в джоба си, наближавайки достатъчно близо за удар.
В горния край на площада ситроенът започна да лази. Виждах габаритите му по улицата, успоредна на тази, на която се намирах аз. Щеше да се върне с обратен завой и да ме вземе. Разработили го бяха като за отвличане. Удряш и бягаш. Не искаха смъртта ми — искаха мен. Сигурно за да ме вържат и да ми задават въпроси, може би с помощта на горящи цигари, островърхи клещи и дванадесетволтов акумулатор.
Това изнерви ли ме? Честно казано — малко. Но ако в подобна ситуация не сте наострен, ако сърцето ви не помпи и ако порите ви не са като антени, които долавят всичко наоколо, значи нещо не ви е наред. Освен това очакването на кръв и черва, особено тези на враговете, кара адреналина ми да се лее. Позволете да ви кажа нещо за себе си: напрежението ме прави изключително опасен.
Добре, къде бях? О, да — описвах как опозицията започваше атаката си.
Е, аз също нападнах. Заех се с най-непосредствената опасност. Извърнах се леко вдясно, завъртях отвертката така, че острието й да сочи навън, и с бойна гримаса и адски побеснял, я забих докрай в китката на КУР едно.
От болката, изписана по грозната му муцуна, разбрах, че май го е заболяло. Но аз не бях свършил. Извих дръжката на отвертката на деветдесет градуса северно, с което поставих ръката му в най-неестествено положение. Изпука като дайре — изскочи раменната му става или стана нещо по-лошо. КУР едно започна да пищи неразбираеми псувни, ругатни и други възхитителни и унищожителни цинизми на неразбираем език и се спусна на колене в агония, като дръпна и мен и отвертката ми заедно със себе си.
Това не беше хубаво от негова страна. В края на краищата тази отвертка ми трябваше, а КУР едно — е, ръката на КУР едно — най-недисциплинирано не ми я връщаше. Надвесих се над него, три пъти го праснах с коляно в лицето, като в същото време дърпах рязко отвертката, но тя, да я вземат дяволите, стоеше така здраво забита, както шибания меч Ескалибур на Крал Артур в средновековната си скала. Май я бях прокарал през костта на китката на КУР едно. Уф!
Както се борех, над мен се извиси някаква сянка и се обърнах точно навреме, за да видя юмрука на КУР две, полетял към главата ми. Държеше нещо — сгъваема палка от метал. Удари я в рязка дъга, за да й даде повече сила. Кофти неща са тези палки. Всъщност щеше ми се точно сега да имам със себе си моята. Изправих се, вдигнах ръце в отбранителен жест, извих се и се плъзнах встрани от силния му замах. Но недостатъчно бързо. Той беше очаквал движението ми, парира ме и промени ъгъла на удара си, за да ме цапне от долу на горе. И като вдигнах дясната си ръка, за да защитя лицето си, тежката метална топка в края на пружината влезе в плътен контакт с кокалчето на лакътя ми — и цялата ми ръка се вцепени.
Много кофти кокалче е това. И изобщо не ми стана весело.
Междувременно едно нещо стана както трябва: инерцията на КУР две го засили край мен. Възползвах се от тежестта му и въпреки вцепенената си дясна ръка, го тласнах грубо в посоката, в която вече се движеше. Моето тегло засили движението му и след една-две крачки той се прасна в стената между двата антикварни прозореца. Осъществи контакт със стената първо с юмрука си, а после с лицето.
Двойно прас, двойно ох. Палката падна на льо тротоара — така ги наричат в ла Франция. Втурнах се, за да я вдигна, но ръката ми все още беше толкова вцепенена, че не можех да свия дланта си около нея. Вдигнах поглед точно навреме — отдръпваше се от стената, за да си вземе оръжието. Ако аз не можех да имам палката, той също нямаше да я получи. Ритнах я настрани, към канавката, под една кола, където и двамата нямаше да я стигнем, след това се изтърколих встрани от него, което ми позволи да стана на крака, да разтъркам болния си лакът и да ритна КУР едно в главата, за да съм сигурен, че ще кротува на мястото си. Тръгнах по посока на часовниковата стрелка, за да притисна КУР две до стената, където нямаше да му остане много място за маневриране. Той изплю кръв към мен, сякаш за да ме отпъди, а после изръмжа, наведе глава като овен и се втурна. Вцепенен или не, праснах го по дебелия врат. Но той успя да ме прегърне през гърдите, да стисне ръцете ми и да ме изтласка назад, сякаш съм кукла за борба, и да ме прасне в една кола. Чух силния протестен вик на гърба си. Е, приятели, обичам звука на чупещи се гръбначни прешлени, но само когато са на някой друг.
Време беше да разкарам този кучи син. Взех инициативата в ръце — освободих се от захвата му, изпрасках го два пъти, за да наруша равновесието му, а след това го стиснах за двойните ревери на палтото, за да не се измъкне, и му ударих една глава с всичка сила — и за малко не се докарах до припадък.
Ох, мамка му, ох, еба ти, ох, дявол да ме вземе. Той трябваше сега да е проснат в несвяст на плочките, а аз виждах звездичките. По дяволите — страхотна грешка. Не бях преценил относителните ни позиции, или пък той се беше мръднал, без да го отчета, или мистър Мърфи беше вкарал гадната си глава между нас, без да го усетя — както и да е, в крайна сметка подобни схватки не стават във вакуум и е трудно да направите всичко както трябва, когато противникът ви не стои неподвижен както в курсовете по бойни изкуства. Затова, вместо да зашеметя кучия син, аз го бях ударил по темето с веждата си, което навреди много повече на мен, отколкото на него.
Докато се олюлявах, той ме удари в корема. Това не помогна — коремът ми, приятели, е опнат като дъска и твърд като камък, — прегърна ме здраво и ми нашепна нещо сладко в ухото, докато се опитваше да го отхапе. Какво нещо ли? Kooz emeq — това ми каза. Ако знаех какво ми казва и на какъв език, щях да му отговоря със същото. Но нямах представа какво е то, освен че едва ли се превежда като „Ти си красив и умен и ухото ти е приятно на вкус“, затова му казах на прост английски да върви на майната си, и се опитах да вдигна ръце достатъчно високо, за да му строша чикиярския врат, само че не можех да го докопам, защото внезапно се оказа, че пред мен има три, донякъде неясни, КУР две — или поне така ми се струваше в състоянието ми на главоудароболие.
От начина, по който ме млатеше, разбирах, че разбира, че съм замаян, докато аз разбирах, че той не е (ето ви едно изречение, приятели, което илюстрира замаяното ми състояние чрез литературните средства конструкция, синтаксис и ирония). Как го разбирах ли? Разбирах го, защото виждах три гадни ръце да бъркат в джоба на палтото, докато други три гадни ръце се опитваха да ме притискат към колата. Имах чувството, че се боря с някоя от онези шесторъки статуи в Тайланд. Спрях да опитвам да го задуша, грабнах средната ръка и стиснах въздух. Опитах тази до нея и я улових точно навреме, за да видя каква изненада ми готвеше в другата.
Майната му на Дики — държеше малка спринцовка, от онези, самоизтласкващи се спринцовки с морфин за бойни условия. Направени са да преминават през униформи, дори и бронежилетки. Какво ли имаше в нея, по дяволите — кетамин, натриев пентотал или друго гадно любовно биле, което би ме накарало да се посера мигновено — не ме интересуваше. Нито ми се искаше да разбера. Капачката на иглата падна и спринцовката се насочи към бедрото ми.
Аз стиснах ръката със спринцовката на пет сантиметра от крака си, преди да проникне през плата на панталона ми. Той изви ръка, разби захвата ми и още веднъж насочи иглата към мен.
Нямаше да му се дам. Ударих го с лакът в лицето. Това го разлюля и го накара да отстъпи, което ми осигури малко работно пространство. Праснах дланта си отстрани на носа му. Трябва да го бях счупил, защото той се олюля и отстъпи, като свободната му ръка неволно пусна ревера ми и се насочи към нараненото място. Но спринцовката продължаваше да е прекалено близо. Искам да кажа, че не трябваше да ме уцели в ръката като лекар при инжекция. Можеше да вкара шибаната игла навсякъде и тя щеше да свърши работа. Крак, ханш, хълбок, рамо — нямаше значение. Не се притесняваше дали ще действа нежно или точно — аз бях просто един шибан игленик, а той — ЧСК — човекът с карфицата.
Но бях му причинил болка — показа го, като спря да ме бута, и започна да отстъпва, за да се пази от мен. Лош ход. Отстъпването е нещо, което не се прави, освен ако не искаш да примамиш врага в засада — а случаят със сигурност не беше такъв. Затова се приближих достатъчно, за да го ударя, но достатъчно далеч, за да не ме стигне с иглата, направих финт надясно, паднах наляво и замахнах с крак към неговите, и ги отлепих от земята. Не беше очаквал това и падна силно — което изхвърли шибаната спринцовка от дланта му.
Добре — защото вече бях използвал осемнадесет или деветнадесет от двадесетте и пет секунди, които си бях дал, за да се разправя с тези две грозни КУР-чета.
Нямаше време. Скочих върху КУР две и натиснах коляно с цялото си тегло върху адамовата му ябълка. Кучият син изгъргори и се отпусна. Готово.
И навреме. Защото един от лошите от Група едно пуфтеше като сивия вълк към мен от горния край на площада. Добрата новина беше, че изглеждаше с тридесетина кила по-дебел от необходимото, защото не се движеше много бързо. Лошата новина — размахваше нещо, подобно по размер и форма на малокалибрен полуавтоматичен пистолет със заглушител.
Бързо огледах ситуацията, за да видя къде е другият лош от Група едно — и го открих увиснал на оградата от пръти в далечния край на площада. Не — наистина висеше. Закачил си беше глезена между острите върхове на коловете и висеше надолу с глава като акробат, като напразно опитваше да измъкне крака си, без да го счупи.
Да — а идваше и ситроенът. Седанът чакаше в горния край на площада, за да блокира всеки мой опит за бягство, а „Ксантията“ идваше да ме прибере, когато ме обезвредят пешаците. Изчаках комбито да завие около ъгъла на площада и да тръгне към мен. Когато стигнаха на шестдесетина метра, смъкнах шлифера си и с едно движение се метнах през оградата от ковано желязо, като изтласках тялото си като при овчарски скок. Вижте, приятели, след като се научите да се катерите по заледени люлеещи се стълби на борда на кораб, движещ се с двадесет възла в час, неподвижната двуметрова ограда е детска играчка.
Седанът реагира — излезе от кръстовището и започна преследването. Останах в парка, като се местех напред-назад и наляво-надясно на борд. По движението на седана разбирах, че шофьорът не може да ме види ясно. Добре, това ми даваше възможност да се насоча към пустата стоянка за таксита в долния край на площада.
Точно под телефонната будка — всички парижки стоянки за таксита имат телефонни будки — може би на сто метра от мястото, в което в момента ми се свършваха алтернативите, забелязах тясна уличка, за която не знаех. Далеч надолу по нея една реклама с мигащи оранжеви, зелени и бели светлини прокламираше някаква неаполитанска пицария.
Време беше да се огледам. Обърнах се и проверих как са преследвачите ми. Комбито беше спряло пред ранените КУР-ове. Усетил, че е отишъл твърде далеч, шофьорът даде на задна скорост и тръгна, за да пресече пътя ми в долния край.
Веднъж и в моя живот, нежни читателю, мистър Мърфи хвърли гадната си, прогнила личност върху друг. Точно когато ситроенът смени курса, един бял мерцедес излезе от страничната уличка в края на площада, даде наляво и започна да мига светлини и разярено да натиска клаксона, застанал до задната броня на ситроена.
Вече не можеха да ми пресекат пътя. Но и не се отместиха веднага. Видях как предната пасажерска врата на ситроена се отвори и от нея се появи висока среброкоса фигура с бинокъл за нощно виждане на челото. Макар и от триста метра, разбрах кой е това — Ахуд Голан.
Тези КУР-ове не бяха корсиканци, а шибани израелски М2 — което, сещате се, означава Мосадски Мускули. Ави си беше въобразил, че се е отърсил от преследвачите си, поставени от собствения му шеф. Точно той би трябвало да си спомни заповедта на стария свиреп воин — „Не си въобгъзявай“.
Отправих еднопръст поздрав към Ахуд, прескочих оградата в долния край на площада и затичах към светлините на пицарията, а въоръженият задник с тежко дишане търчеше обратно към седана на двеста метра зад мен.