Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (10)

Глава
10

Скоростно се върнах в офиса на Кен Рос, грабнах първия попаднал ми телефон и се обадих до кабинета на моята Мобилна група за обучение по сигурността във Военноморските сили на третия етаж в крило Б. Там, в МГОСВС, нямаше нищо за мен — не чух дори и гласа си по телефонния секретар, който бях използвал. Обадих се до службата в Пентагона за информация за служителите и попитах за себе си. Операторът ми каза, че не съществувам. Набрах апартамента, който Шепард Алигатора делеше с Гризача и Дюи Пачия крак. Никой не отговори. Опитах пейджъра на Пачия крак. Не отговаряше. Пробвах след това Гризача. Същият резултат. Обадих се до бунгалото на Док Трембли близо до Форт Белвоар и оставих телефона да звъни дълго. Nada. Опитах и пейджъра му. Той също беше изключен. Сега наистина се чувствах деморализиран. Набрах номера на наетия от Уондър приземен етаж в Стария град и получих съобщение, че телефонът е изключен и няма нов номер. Откачена работа, мамка му.

Кен Рос подаде глава през вратата на кабинета си.

— Здрасти, Дик. Какво каза той? Как мина?

Предполагам, че по лицето ми разбра как е минало. Махна с ръка да вляза, с мрачно, но решително изражение.

— Влизай. Да видим какво може да се направи.

Като за подводничар — при повечето подводничари, искам да ви напомня, ако нещо не е на проверочния списък, значи не съществува — Кен Рос имаше едно чудесно и агресивно отношение към моята ситуация и му бях много благодарен в този момент.

Защото, приятели, факт е, че нямах намерение да приема присъдата на Пинки или на системата. Първо, оставаше смъртта на Пол. След това курсът на моя кораб още не беше свършил и нямаше да свърши, докато не раздам възмездие на всичките му убийци. Второ, мътеше се нещо голямо и опасно и нямаше да спра, докато не разкрия какво е то. И на последно място дори и да сметнете, че не е важно, вярвам, че съществуват сериозни проблеми във връзка с концепцията за нулево дефектни Военноморски сили. Смятам, че за да оцелеят Военноморските сили, някой трябва да оспори концепцията.

О, нулево дефектни е политически подходящият начин да разрешиш редица объркани, сложни и нерядко чепати проблеми. Политиците обичат нулевия дефект, защото елиминира всички неприятни бичувани в пресата събития като „Тейлхук“. Всичко е чисто. Спретнато. Изрядно. Така си е.

Но, приятели, военните не са клуб за социални контакти или университет, или корпорация. Това е огромна и понякога трудно управляема структура, която съществува само за едно: да воюва. Много политици забравят това и се опитват да използват армията за други цели. Според мен в момента, в който възложите на военните други мисии — да се правят на полицаи или социални работници, както ги използваха в Хаити или Сомалия например, — ще се провалите. А в момента, в който опитате да превърнете армията в поредната организация от цивилен тип, със социални правила за нулеви дефекти и наредби и други изисквания, я обричате на провал.

Военните са различни дори на най-ниско ниво. Вие, цивилните, си имате президент. Аз нямам. Аз имам главнокомандващ. Вие имате граждански права. Аз нямам. Попадам под Общия военен устав, който ми отнема много от конституционните права, за чиято защита съм готов да умра.

Значи ние сме различни. Освен това в момента, в който опитате да направите всички в армията равни във всяко отношение, ще се провалите. Да, всички войници са тъмносиви. Да, всички морски пехотинци са зелени, а всички моряци са сини. Расата, религията, социалният произход — не давам и не трябва да давам пет пари за тях. Както казах, аз съм застъпник за РВР, или равните възможности при работа. Което означава, както е и в онази Божия заповед за войната със специални методи — аз се отнасям към всички еднакво. Което означава (хайде всички да го повторим, моля): просто… като… с боклуци. Не търпя нищо по-различно.

Като казах това, трябва да добавя и че има някои служби — сещам се за тюлените и рейнджърите, — които не приемат добре идеята за РВР-изма. Всъщност те не приемат добре 99,9 процента от „измите“, каквито и да са те.

Тъй като съм човек от Военноморските сили, нека изследвам типа личност, от която става тюлен. Той трябва добре да понася болка и дискомфорт. Задължително е да стане част от екип, но да знае как да мисли за себе си. Трябва да гледа врага в очите и да натисне спусъка без колебание, независимо дали този враг е мъж, жена или дете. Да, дете. Едно единадесетгодишно момиче с АК-47 е толкова потенциално опасно за живота, колкото двадесет и пет годишен мъж с АК-47. Трябва да го застреляте. Шокира ли ви това? Е, позволете да ви напомня, че Рой Боъм създаде тюлените първо и преди всичко за убийци. Всъщност той ми казваше, че предпочита хората му да идват направо от ареста — защото така знае, че са склонни към някое и друго углавно престъпление и дребна кражба (а често и за всички останали углавни престъпления и дребни кражби). И не се шегуваше.

Също така Рой ми казваше, че ако трябва да избира между семейството си и своите тюлени, без да се колебае, ще избере вторите.

— Винаги можеш да си намериш друго семейство — ръмжеше той. — Но не можеш да си намериш друг екип.

Факт: когато съчетавате личностите, когато изпълнявате напрегнати до краен предел мисии и градите близостта на групата от склонни към повишен тестостерон мъже, изковани върху наковалня от болка, стомана и кръв, понякога ще получавате и искри в групи като лодковите екипажи от тюлени, A-групите на зелените барети и разузнавателните взводове на морските пехотинци. И това е Добро Нещо. Като командир на тюлени, не се препоръчва да желаете да ръководите мъже, чиято идея за добре прекарано време е играта на шикалки. Трябва да предпочитате група стрелци, падащи си по бирата, мацетата и побоищата в баровете.

Но познайте какво става. В днешните Военноморски сили един тюлен, получил глоба от полицай във Вирджиния Бийч, губи удостоверението си за изпълнение на секретни мисии. Без него го изритват от екипите. Побоища? Един удар и си В-Ъ-Н. Дори и фиш за превишена скорост може да те изкара оттам. Гонене на мацки? Забравете. Всъщност лепнат ли ви обвинение в сексуален тормоз, дори ако успеете да докажете, че не сте правили нищо нередно, това ще значи край на кариерата ви. Така стана с полковник Ев Грийн — военен съд установи, че е невинен по обвинения в сексуален тормоз, но за да не си слага таралеж в гащите, министърът на Военноморските сили отказа на Ев полагащото му се повишение в контраадмирал.

Приятели, това не е правилно. Не можете да вземете един човек, да го научите как да скача от самолети на двадесет километра височина, да плува с километри в студената вода, с тридесет кила бойно снаряжение на гръб, да се катери по обледенени нефтени кули, по стоманени мостове, нагорещени достатъчно, за да пържиш яйца на тях, и по огромни язовирни стени; да го посветите в смъртоносното изкуство на сриване на сгради с експлозиви, нагласяване на убийствени засади и безшумни превземания — и да не очаквате от време на време той да изпуска пара.

Факт: приятели, не може да вземете един човек и да го обучите да убива ефикасно и да очаквате от него да постъпва като безхарактерен мухльо, когато дойде време за бира. Тренирай здравата, работи здравата, забавлявай се здравата — това е моето кредо. Но в днешните Военноморски сили този принцип е мъртъв.

В днешните Военноморски сили най-талантливите тюлени — истинските стрелци и плячкаджии — се пенсионират рано. Защо? Защото до имената им стоят букви, обозначаващи твърде много недостатъци, а и офицерите им, страхуващи се за повишението си, не ги подкрепят. Подкрепа ли? По дяволите, точно офицерите са тези, които пишат обвиненията, защото в днешните политически коректни и ръководени от мухльовци Военноморски сили до адмиралско звание стигат точно онези, с които човек не може да се ебава (не сте забравили, че има такива, нали?). И така, Военноморските сили губят най-добрите си воини от корабите. Съществува опасност вече никога да няма истинско поколение убийци — бойци-десантници по истински образ и подобие на Рой Боъм — или на мен.

Е, приятели, това си е просто погрешно. Гадният, но все пак неоспорим факт е, че на тази нация й трябват убийци. Не често — или не толкова често, колкото аз бих искал. Но когато дойде моментът, ние трябва да ги имаме — мъже, желаещи да вършат всяко гадно, враждебно нещо, за да изпълнят задачата си. Мъже, които ще побеждават на всяка цена. Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, ги нарича воини от корабите.

И това, приятели, е причината да се боря толкова усилено, мамицата му, за да остана тук колкото може повече. Не ми трябват пари — тези книги ми докараха цял един шибан камион с пари, повярвайте ми. Не искам и слава — имам достатъчно медали. А и зная, че никога няма да стана адмирал — побойници като мен не ги допускат дотам. Е, приятели, познайте нещо. Нито едно от горните неща не е от значение за мен. Никак. Причината да остана където съм и да се боря срещу Пинки Прескът и останалите като него е много основен елемент на характера ми. Просто казано, ще използвам всяка частица от своята енергия, всеки атом от своята същност, за да се бия срещу статуквото и да продължа да обучавам и водя бойци по свой образ и подобие, та когато тюлените на войната бъдат развързани, да не се провалим.

Въпреки тези чувства нищо не успяхме да направим за събирането на групата ми. Или не сега. Обадих се на Карен, моята сладка връзка в БЮЛС, и се отдадох на малко орален секс. Десет минути по-късно тя се обади, за да ми каже лошата новина. Дюи Пачия крак бил засилен за инструктор по базово обучение по подводна диверсия. Трябвало да се яви в Коронадо след двадесет и два часа. Двете ми животни — Алигатора и Гризача — били изпратени, считано от настоящия момент и незабавно, в специалната група от Военноморските сили за водене на война със специални методи Две във Вирджиния Бийч. Обадих се на водолазната база в Литъл Крийк, поговорих с един подполковник, който нямаше против да помогне на един низвергнат, и разбрах, че трябва да се явят към края на РВ — работното време.

Док Трембли не можах да намеря. Или поне не, докато не се обадих до къщата си и не пуснах паролата на телефонния си секретар. Съобщение едно беше с депресирания глас на Док, който се оплакваше, че се обажда от един телефон във влак на „Амтрак“, тръгнал за военноморската медицинска служба в Гротън, Кънектикът, и питаше какво, мамицата ми, бих могъл да направя, за да го измъкна оттам с максимална скорост. Съобщения две и три, и четири бяха от останалите — с подобно съдържание. Да направя ли? Затворих телефона, като знаех, че нищо не мога да направя.

Единственият оцелял беше Уондър — той не е тюлен и е неофициално освободен от секретната си работа във Военноморските сили и прехвърлен в моята МГОСВС. Кени Рос направи някои бързи проверки и установи, че Пинки изобщо не знае за съществуването на Уондър. Запишете това като малка, но значителна победа за добрите. Но онова съобщение — дето казваше, че телефонът му е откачен и няма нов номер? Отново набрах в дома на Уондър, като натисках всяка цифра внимателно. Този път получих ръмжащо известие, че вкъщи лампите светят, но няма никой. В обърканото си състояние просто бях набрал грешен номер. Оставих кратък доклад за ситуацията и го предупредих — долу главата и горе пишката.

Но фактът, че Уондър си беше наред, не решаваше моята дилема. Пинки много добре ме беше заврял натясно. Не можех да го заобиколя, защото нямаше при кого да отида. Цялата ми шибана командна верига от главнокомандващия надолу стоеше на негова страна.

Кен Рос се облегна в стола и вдигна крака върху бележника на бюрото.

— Нещо пропускаме — каза. — О, между другото получих твоите листа.

Посочи към един плик под тока на дясната си обувка.

Взех го, отворих го и се вгледах в списък на патагонски. Списък с неща като вакуумни пещи, центрофуги, помпи, газопречиствателно оборудване — безсмислени неща.

Кен Рос протегна ръка:

— Дай да видя какво пише.

Погледна. Зачете се. Каза:

— Посрани Боже!

— Мама му стара, какво има, адмирале?

— Дик, това си е списък на оборудването, което ти трябва, за да вземеш уран и да го обогатиш до плутоний за бомби.

Не разбирах това напълно. Но Кен Рос разбираше.

— Вземаш урана и го нагряваш във вакуумна пещ, докато стане газ. След това го завърташ в центрофуга. Атомите U-238 се отделят, защото са по-тежки. Атомите U-235 — от тях правим оръжията — падат на дъното. Събират се, отново се пускат в центрофугата, и отново — стотици, дори хиляди пъти, докато получиш чист U-235.

— Звучи като да правиш уиски нелегално.

— Принципът е същият. Вземаш ферментиралия ечемик — урана — и го „дестилираш“, докато получиш стопроцентов атомен коктейл за цепене на глави. Главната разлика е, че при атомния вариант няма истинска дестилация. Прегряваш го, след това го преохлаждаш, после центрофугираш и пречистваш. След като свършиш процеса, получаваш плутоний от оръжейно качество.

— За това трябва ли голям завод?

— Зависи колко голямо оръжие искаш. Ирак се опитаха да направят атомни оръжия — ядрени глави и артилерийски снаряди. Но ако ти трябва преносимо устройство, са необходими само няколко десетки грама обогатен плутоний. — Замисли се. — А той може да се произведе в относително малки мащаби.

— Адмирале — казах, като се чувствах достатъчно комфортно, за да му говоря на малко име, — разбирам каква е реакцията в Москва, но от онова, което току-що каза, мисля, че списъкът на Андрей е истински динамит. Израелците също го разбират. Изпратили са един от най-добрите си агенти в Москва да работи в посока, направо успоредна на тази на Пол. И смятам, че гледаме към потенциална катастрофа — да не говорим, че Пол загина, докато събираше информацията — и трябва да действаме. Но аз не мога да действам, ако ще бъда шибаният помощник на помощник-задника в корабостроителницата. — Замълчах. — Виж, ако имах възможност да покажа материалите си на някой с половин мозък, знам, че ще успея да го убедя, че съм попаднал на нещо.

Кени Рос си свали очилата, събра длани зад тила си и се намръщи към мен.

— Убеди мен, Дик — каза. — Слушам те.

Е, отворих куфарчето, натрупах всички документи върху бюрото му, където можех да ги подредя както трябва, и разказах на адмирала същото, което бях казал и на Барт Вайът преди два дни.

Монологът ми беше сложен, но не объркан. Нека ви дам някои от най-основните елементи:

 

• Основната изследователска работа на Пол показваше, че руското правителство, или някой елемент в него, използва мафията, за да краде всичко — от ядрени оръжия до оборудване с двойно предназначение. Защо? Първо, защото използвайки мафията, руското правителство можеше да отрича всичко. Второ, защото, като използва мафията, операцията сама плащаше цената си — организираната престъпност поемаше разходите и прибираше печалбата накрая.

• Много от тези оръжия и голяма част от оборудването за производство на ядрено оръжие се изпращаха зад граница — в държавите, бивши клиенти на Съветския съюз, все още имаха силно антизападни възгледи. Защо? Отговорът беше очевиден: за да помогнат за дестабилизирането на Запада.

• Финансирането за всичко това се ръководеше от „Лантос и Ко“ в Париж. Като банкер на предприятието, Вернер Лантос получава къс от печалбата. Освен това той служеше като банкер за онези служители от руското правителство, които тайно управляваха операцията.

• Документите от Андрей, изглежда, потвърждаваха, че мафията можеше да осигури на Вернер Лантос голяма част от необходимото оборудване с двойно предназначение за обзавеждане на завод за производство на ядрени оръжия. Колко ли други мафиотски „ворове“ бяха продали на Лантос останалите парченца от мозайката?

• Днешното откровение се връзваше напълно с твърдението на Мосад — че някъде в Сирия е пред завършване малко термоядрено устройство с плутоний, пречистен с внесено от Русия оборудване с двойно предназначение. Ако бомбата бъде направена, тя би унищожила мирния процес в Близкия изток и би хвърлила района в нова война.

 

Кен Рос ме прекъсна:

— Мосад казват, че в Сирия се прави бомба?

Замислих се.

— Не, не го твърдят като факт. Доколкото знам, само намекват, защото ЦРУ няма конкретна информация.

— Хайде отново да започнем отначало. Давай бавно, Дик, и се опитай да бъдеш максимално точен.

След това предупреждение извади един жълт бележник от чекмеджето на бюрото си и кимна да започвам. Този път си водеше бележки, докато говорех. Когато свърших, пред него лежаха дузина страници с компактния му, спретнат краснопис.

Поиска материалите на Андрей, както и тези на Ави и моите. Насочих купчинките, за да може да ги види. Разгледа ги една по една, огледа всяка снимка и проучи всеки от документите, които бях донесъл със себе си.

Спря се над товарителницата от „Ер Франс“.

— Горещ фреон — каза. — Помниш ли процеса за направата на ядрените материали?

— Да.

— Е, горещият фреон е част от процеса за пречистване накрая. Ако това им трябва, значи доста са напреднали.

Замълча, бутна назад големия си кожен стол с колелца, наведе го и отново качи крака на бюрото. Събра длани на темето си като китайска къщичка и се загледа в тавана на кабинета си. Седя така в продължение на пет-шест минути. Аз не го прекъсвах, защото знаех какво прави — мислеше.

След това, като свърши с мисленето, свали крака обратно на килима, започна да събира донесеното от мен и да го подрежда в прегледни купчинки.

— Какво става, адмирале?

Гледах го как вдига телефона на бюрото си и набира номер.

— Кени Рос се обажда — каза той на който се намираше на другия край. Адмиралът покри микрофона с ръка и ме изгледа нетърпеливо: — Какво чакаш, по дяволите? Събирай всичко.

Когато започнах да събирам листата, той каза:

— Да, да, мога.

Започна да чака, като безшумно барабанеше с пръсти по бюрото си и нетърпеливо гледаше действията ми.

— Ъхъ. Да. Питайте дали може да ме приеме по спешен въпрос. — Замълча. — Пет минути.

Кени Рос погледна към мен и видя, че не действам с максимална скорост.

— Дик, събери шибаните хартии и ги подреди както трябва — веднага!

Когато използваше такъв език, знаех, че не се шегува.

Осем минути по-късно седяхме в неподслушвания, гледащ към задния двор кабинет-скривалище на генерал Томас Е. Крокър, бивш футболист от Уест Пойнт, който през последните две години работеше като заместник-председател на Съвета на началник-щабовете. Преди два месеца председателят, един четиризвезден генерал от морската пехота на име А. Г. Барет, неочаквано си даде оставката по причини, които информацията за пресата от Съвместното командване нарече здравословни.^[1] Осем часа след освобождаването на Барет, генерал Крокър, офицер от кариерата, чиито предишни назначения включваха заместник-командващ НАТО в Брюксел и кратък престой като главнокомандващ американската армия в Европа, беше назначен на тази длъжност.

За разлика от предшественика си Том Крокър не тичаше заедно с президента и не играеше голф с него. Той не прекарваше много време в Овалния кабинет. Нито пък ухажваше пресата или който и да било друг. Като командващ американските войски в Европа беше известен с това, че скривал генералските звезди под пуловер и отивал на анонимно посещение в частите, sans адютанти и свита, за да чуе от какво се оплакват в столовата и клубовете, а след това действал за бързото оправяне на нещата.

Той беше от онези, които наричат войници, а не от мениджърите, които искаха да предприемат все по-големи неща в корпоративния или политическия свят. Той бе предводител, който знаеше, че е на върха на кариерата си, когато е начело на своите мъже. Назначили го бяха точно по тази конвенционална логика и точно защото е неполитически избраник, който ще свърши работата, без да се оплаква.

От начина, по който се поздравиха, се виждаше, че имаха онзи вид дружба, която испанците наричат cuate. В буквален превод това е „близнак“, а в преносен смисъл значи приятел от типа „дупе и гащи“. Е, откровено казано, нежни читателю, нямах представа как може един еднозвезден подводничар и четиризвездният председател на Съвместното командване да бъдат така добри приятели, докато председателят не ми обясни, че са работили заедно в Съвета за национална сигурност при администрацията на Буш.

— Дългото работно време създава неочаквани познанства — обясни генерал Крокър. — След шест седмици с по осемнадесетчасов работен ден, както беше през войната в Персийския залив, дори и сухопътните войски и Военноморският флот започнаха да виждат еднакво някои неща.

Председателят ме изгледа любопитно.

— Не ви ли познавам отнякъде, полковник? — запита с леко пламъче в очите. — Никога не забравям такива плитки.

Обясних, че сме се виждали за много кратко преди година в кабинета на Барет. Той кимна, но не поиска допълнителни разяснения. Вместо това седна в добре изтъркан кожен фотьойл, вдигна крака върху ниска табуретка и постави върху коленете си бележник в черна папка с гравирани четири златни звезди. Изправи десния си палец и показалец като пистолет 45-ти калибър и насочи ръка към Кен Рос:

— Стреляй, Кени.

Кени Рос изглеждаше така уверен, сякаш виждаше на мерника си руска подводница, а програмната последователност за пускане на торпедото чака в компютъра, двата клавиша за изстрелване са отблокирани и ръцете му са на бутоните „изстрел“.

— Слушам, сър — каза. — Дик, докладвай на председателя Крокър това, което ми каза.

След два часа и петнадесет минути знаех, че проблемът ми с равина е решен за близкото бъдеще. Първо, генерал Крокър поиска да излезем от кабинета, за да се обади по секретния телефон. Понечих да кажа нещо, но лицето на Кен Рос ми съобщи, че не е в ранга на заплатата ми да питам на кого звъни председателят. Напуснахме сцената отляво и отидохме при доверения адютант на генерал Крокър, където гореупоменатият доверен адютант — полковник с дебел кант на панталона и с осанка на министър — носеше слушалка на телефонист, чиито кабели отиваха в червен кодиращ телефон, и стенографираше с няколко старомодни моливи с надпис „Тикондерога“^[2], докато председателят и събеседникът му, който и да беше той, си приказваха. Осем минути по-късно, когато разговорът приключи, записките отидоха в папка с оранжеви линии по краищата и надпис „Свръхсекретно“. Папката беше почтително поставена и заключена в сейфа на доверения адютант. Като свърши този процес, отново ни пуснаха във Валхала^[3] на Съвместното командване.

— Това вече има официално одобрение — каза председателят, когато седнахме по местата си. Две минути по-късно с едно сърдечно и все пак твърдо обаждане по телефона до главнокомандващия военноморските операции председателят ме прехвърли на служба при себе си, за да се заема с текущото изпълнение на един специален проект, както се изрази. Като искаше услугите ми, той напомни на главнокомандващия, че съвместността — което е модната бюрократична идея и дума за междуведомствено сътрудничество при планирането и изпълнението на мисии — е нещо, за което Конгресът в момента мисли много и че моите услуги ще бъдат запомнени с добро, когато дойде време да се говори пред комисията по съкращенията, защото бюджетът на Военноморските сили бил застрашен с още по-сериозно орязване отпреди. Председателят Крокър обеща, че срещу помощта си по този въпрос главнокомандващият военноморските операции може да разчита на безусловната помощ на един четиризвезден генерал, когато дойде време за бюджета.

Като мина и това, двамата с главнокомандващия ми измислиха командна верига. Председателят и там получи каквото искаше. Издейства преместването на Кени Рос от Пинки Прескът и назначаването му към Съвместното командване J-2 — разузнавателния персонал. След това председателят се обади на тризвездния генерал, който ръководеше работата на J-2. Обясни, че утре сутринта при него ще се яви Кени, за да започне работа по една секретна програма, ръководена от кабинета на председателя, и че Кен трябва да получи пълно съдействие.

Генерал Крокър насочи показалеца си към моя нос.

— Дик, ти ще докладваш направо на контраадмирал Рос. — Погледна към Кени. — А ти, Кен, ще докладваш направо на мен. — Поусмихна се. — Ще правим нещата прости като целувка, глупако. Така може и да свършим нещо.

Поисках да си върна хората. Тук срещнах голямото разочарование за сезона. Председателят настоя, че събирането на групата ми е невъзможно. Щяло да предизвика прекалено силни вълни в системата — а може и да предупреди някой за това, което става. Генерал Крокър каза, че съм сам — поне засега.

Решението му ме обезсърчи. По принцип тюлените не действат сами. От първия ден на обучение се научаваш да действаш като част от екип. От приятел в плувната двойка до корабен екипаж, до взвод тюлени — всичко се прави така, че да се поощрява сплотеността на групата и взаимозависимостта между хората в нея. Ето защо заминаването ми соло ме правеше по-неефективен тактически, отколкото щях да бъда с малка група.

В по-личен план мислех, че ако оставя решението на Пинки непроменено, изпращах неверни сигнали към хората си — че са наказани заради мен. Но пък такова мислене е прекалено далновидно за него. Винаги съм смятал, че първостепенното задължение на офицера е към хората му. Той може да бъде наказван заради лошите си решения — или решения, които вдигат прекалено вълнение, — но те не трябва да страдат заради такива решения. Очевидно Пинки Фъшкията не мислеше като мен и затова хората ми страдаха. И най-лошото беше, че нищо не можех да направя — засега.

Може и да болеше, но нямаше време за размисли. Трябваше да се изпълнява мисия и за момента поне щях да съм сам. А в известен смисъл последните няколко часа имаха приятен резултат — отново можех да заобиколя Пинки Прескът и тромавата бюрокрация на Военноморските сили относително (наблягам на тази дума) безнаказан.

Но манипулирането на системата, колкото и да ме задоволяваше лично, не беше целта на малкото ни упражнение. Нещата бяха далеч по-сериозни. Хората, които задействаха веригата събития, завършила със смъртта на Пол Махон и семейството му, все още се намираха някъде там, ненаказани.

Руснаците замисляха нещо ново и опасно и моята страна беше изложена на опасност.

Трябваше да тръгвам на работа.