Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (6)

Глава
6

Пристигнахме самостоятелно — и много тихо — на мястото за среща — запусната, усамотена странична улица на две преки от къщата на Достоевски, малко след 03:15. Да, същото място, в което е написана „Престъпление и наказание“. Този факт ми се стори уместен: в края на краищата планирах да извърша и двете след няколко минути. Освен това смятах, че ще мога да си свърша работата, без да ме прекъсват, защото тази вечер не допусках никакви рискове с оперативната сигурност.

Разработили бяхме една според мен нелоша операция, като се има предвид малкото време и липсата на разузнавателни данни. Позволете да отделя една минутка на това място, за да поговоря за онова, което съставителите на специалните операции за Пентагона наричат „планиране на мисията“. За да имат успех, всички специални операции изискват онова, което авторите на доктрини в Управлението по специалните операции във военновъздушната база „Макдил“ в Тампа обичат да наричат „динамиката на относителното превъзходство“, или по-просто ОП.

ОП има, когато малък, неконвенционален отряд победи по-голяма, но по-конвенционална сила. Искате един-два примера? Окей. Какво ще кажете за Ентебе, когато израелски командоси спасиха заложниците в един самолет от терористична банда, защитавана от две роти на угандийската редовна армия. По-пресен случай, неотдавна, когато поведох седем стрелци срещу многобройни, добре въоръжени танга в северозападните планини на Афганистан.

Сърцевината на принципа на относителното превъзходство лежи в динамиката, формата, същността на самите специални операции. Виждам как махате с ръка и ме обвинявате, че се връщам към бюрократичните бръщолевици на военноморскоговора. Казвате: „Какви ги плещите, по дяволите, мистър Свиреп?“

Добре де, казвам, че всичките елементи — разузнаване, комуникации и обучение — са сред най-съществените, трябва да се съчетават така, че да ви позволяват да действате решително при бойните операции със специални методи, иначе ще загубите предимството. Колкото повече време ви трябва да постигнете целите на мисията си, колкото повече стъпки има в нея например или колкото по-стари са разузнавателните ви данни, толкова по-голяма е вероятността да се осерете и да похарчите себе си и хората си. Пример? „Орлов нокът“, Техеран, 1980 г. Старият ми приятел Чарли Бекуит беше натоварен с лош оперативен план с твърде много стъпки и етапи и с недостатъчно решителни агресивни действия. Тази поредица от усложнения, дефектни разузнавателни данни и лошо обучение доведоха до фиаското в „Пустиня едно“.

Тази вечер трябваше да постигнем динамична, решителна победа, въпреки че имахме непълни, груби оперативни разузнавателни данни, числена недостатъчност и липса на време да планираме какво да правим при разни евентуалности.

Каква е тази шумотевица, която чувам? О, обвинявате ме, че изпадам в противоречия. Не, не е така. Въпреки всичките доктрини и всички казуси във войната със специални методи има моменти, когато трябва просто да ДЕЙСТВАТЕ — веднага; моменти, когато просто трябва да ИДЕТЕ и ДЕЙСТВАТЕ с надеждата за най-доброто. Този беше от тях.

Бяхме се опаковали, заредили и натоварили, след което напуснахме хотела възможно най-потайно. Аз излязох първи с един радиопредавател. Заобиколих района, за да проверя дали не ни наблюдават, но не открих нищо и ударих излъчващия бутон два пъти, което представляваше сигнала за тръгване. Един след друг Уондър, Док и Гризача се измъкнаха покрай задрямалата администраторка. Пачия крак и Алигатора, каквито са нетърпеливи и немирни, бяха излезли по свой начин — през прозореца, надолу по водосточната тръба и се появиха през двора. Уондър и Док закараха с колата на Дремльов оръжията до мястото на срещата близо до къщата на Достоевски. Останалите се разпръснахме и отидохме дотам пеша — четиридесет и нещо минутно бъхтене в гадната руска нощ, която с нищо не допринесе за повдигане на настроението ми.

Все пак бяхме стигнали чисти: пресякохме града, като минахме покрай възможно най-малко на брой стакани — кръглите, стъклено-метални будки, в които дежуреха денонощно пътни полицаи — и наблюдатели от разузнаването, — за да наглеждат нещата. По-важен за опазването на оперативната ни сигурност беше фактът, че тъй като се придвижвахме нощем, имаше по-малка вероятност да ни забележат пасивните уреди за наблюдение на древната, но все още действаща с пълна сила система „Визир“ на КГБ.

Казвате, че не сте чували за „Визир“? Не се изненадвам. Много малко хора са чули за нея. Така че позволете да ви просветя. В апогея на студената война КГБ разположи една строго секретна система от наблюдателни устройства по (и във) високи сгради покрай главните улици и булеварди на Москва. Системата работеше много добре, защото беше проста като ЦЕЛУВКА — ЦЕлта е Лекотата, Умнико Важен. При нея нямаше технологии или хитроумни дрънкулки. Вместо това тя беше сглобена от старомодни телескопи — напълно незабележим и същевременно високоточен начин да наблюдаваш какво става в колите по улиците.

Вижте, по онова време в Москва нямаше много коли. Всъщност повечето от тях ги караха или високопривилегировани членове на партията и високопоставени държавни служители, или чуждестранни дипломати — а всички тези категории бяха обозначени като официални мишени за любопитството на КГБ. За да задоволи това свое любопитство sans привличане на излишно внимание, КГБ създаде „Визир“.

Тази система използваше изключително стабилни, мощни, дистанционно контролирани телескопични устройства, снабдени с панорамни и вариообективи. С помощта на призми изображенията от телескопите се проектираха върху матови екрани досущ като тези на колежанските професори, които проектират бележките си върху екран в аудитория. Системата беше практична, проста и ефективна. Освен това се пазеше в дълбока тайна.

Станциите „Визир“ се управляваха от отдел Q на Шестнадесето главно управление. Ако не се сещате, това управление бе една автономна подсекция на Второ главно (контраразузнаването), което оставаше скрито за източниците на информация за Запада докъм края на седемдесетте години. Нямаше никакви видими признаци за съществуването на Шестнадесето управление или за неговия отдел Q и следователно нямаше начин да се научи за „Визир“.

Освен това местата на „Визир“ бяха свързани помежду си с една съвсем проста, елементарна комуникационна система с телефони и подземни кабели вместо по-модерните в технологично отношение свръхвисокочестотни или високочестотни радиопредавателни системи. Визирите бяха построени по този начин не защото Съветите са били хитри, а просто защото тогава не са имали по-модерна технология.

Но простият като ЦЕЛУВКА замисъл значеше, че не е възможно мрежата да бъде засечена дори и от НРС — помните, че това са инициалите на Националната Разузнавателна Служба, една призрачна агенция, ръководена от Пентагона и разположена в огромна, съвременна, луксозна сграда близо до международното летище „Дълес“. НРС отговаря за действието на всички спътникови програми. В това си качество, службата предприе редовни спътникови прелитания над московския район за събиране на СИГРАЗ и ЕЛРАЗ (СИГнализационно РАЗузнаване и РАЗузнаване с ЕЛектронни средства) със специално предназначен разузнавателен спътник KH-9 (Keyhole^[1]-9) по линията на първата програма BYEMAN за събиране на данни от орбита на Агенцията за национална сигурност. Проектът получи кодовото наименование IVY CHARM и започна рано през месец август 1974 г. Но той не хвана „Визир“. Милиарди от вашите данъчни долари заминаха и пак нямахме никаква представа.

Всъщност нашите приятели Християните в действие не знаеха (както обикновено) нищо за „Визир“, докато един офицер от Шестнадесето управление не премина към нас в края на седемдесетте и не им каза за това и за останалите тайни програми на отдел Q.^[2]

И макар вече да няма КГБ, мога да ви уверя, че „Визир“ си стои на мястото — и освен това се ползва от отдели на подчинение към Министерството на вътрешните работи на Виктор Гринков. Знам всичко това, защото, защото сам съм ги разглеждал през телескоп (хе, хе). И затова не бързахме да стигнем до мястото на събиране, особено защото в допълнение към дипломатическите си паспорти носехме от онези оръжия и смъртоносни устройства, които московската полиция, Министерството на вътрешните работи, а и никой друг, по принцип не одобряват.

Целта ни беше един шестетажен жилищен блок на самотна, занемарена улица без изход в западна посока от нас. Кръстникът Андрей щеше да пренощува на последния етаж в онова, което нашият неуслужлив, но накрая отстъпчив източник Заспальцов беше описал като тристаен апартамент, малко преди да ни напусне в неизвестна посока. Превод на английски: имаше три спални. Информацията от него ми позволи да съставя груба скица на апартамента, както и карта на околността.

За да стигнем при Андрей, трябваше да си пробием път през заключените врати на двора, да отворим ключалките на вътрешните врати, да се прокраднем по стълбите и да проникнем в апартамента — и всичко това, без да събудим съседите. И трябваше да го направим преди 05:00, когато голяма столична община Москва започва да се прозява, събужда и лее сутрешната си пикня.

03:25. Тръгнахме. Аз водех. Придържахме се близо до сградите, като се придвижвахме към задънената улица и се възползвахме от сенките. Едно от предимствата за нас беше отсъствието на улично осветление. На половин пряка от нас светеше улична лампа. Шест други не светеха — простреляни, съдейки по разбитите стъкла.

Придвижвах се така предпазливо, както бих го правил в джунглата. Не очаквах препъващи телове или противопехотни мини, но не исках да обявя присъствието си, като настъпя парче стъкло или друг трошлив боклук.

Вдигнах юмрук във въздуха на ниво на рамото си, за да дам мълчалив сигнал за спиране, когато приближихме ъгъла. От джоба на черната си бойна риза извадих монокуляр за нощно виждане. След това легнах на земята и много, много внимателно погледнах иззад ъгъла към мишената.

Защо налапах бетона? Отговорът е, че не исках да създавам неприятен силует. Спомняте си, че нощем нещата не се виждат направо. Виждат се периферно. Затова, ако бях подал големия си словашки нос иззад ъгъла на височина метър и осемдесет, той лесно би бил забелязан от някой, дори наполовина буден — защото линията на сградата ще се измени и аз ще изпъкна. Също е както при лова на елени. Почти никога не виждате целия елен — но движението на бута му или ушите, или опашката привличат вниманието ви, защото нещо мърда там, където не би трябвало.

Същият принцип важи и тук. Като се притисках близо до земята, се опитвах да направя най-малкия, най-незабележим профил за постовия, който и да е той.

А наистина имаше постови. Е, седеше. Един Иван, сам в БМВ серия 7000 — това прави горе-долу четвърт милиард рубли за колата. Моторът на БМВ-то мъркаше, несъмнено за да работи отоплението, и кехлибарените му габарити светеха. Виждах лицето му. Всъщност беше прекалено светло за монокуляра за нощно виждане, защото той бе пуснал осветлението на таблото. Гледаше надолу — може би четеше или дремеше. Както и да е, нямаше значение, защото звуците от приближаването ни щяха да бъдат заглушени от работещия на ниски обороти двигател. Пъхнах монокуляра обратно в джоба си и сигнализирах на останалите, че пред нас има единична мишена.

Паркирал се беше точно пред входа към двора — чифт тежки порти от дърво и ковано желязо, поставени в здрава стоманена рамка. В дясното крило, широко към метър и осемдесет и високо два и петдесет, имаше малка входна врата. Така, ако в блока се прибира сам човек, не трябва да отваря цялата порта.

След като преминехме двора, щяхме да се разделим на работни групи. Пачия крак, който обичаше височини, и Алигатора, който не ги обичаше, щяха да се изкатерят по водосточната тръба, която според покойния и неоплакан Заспальцов минаваше отстрани на сградата. Те щяха да се качат на покрива, да се спуснат с въже и да влязат през прозореца в спалнята на Андрей по същото време, когато ние останалите минем през вратата.

Но всичко по реда си. Със сигнали обясних намеренията си, след което приведен ниско, тръгнах край ъгъла. Правилото тук е да действаш бавно, за да не привличаш вниманието. Възловата дума е бавно. Говорим за напредък в сантиметри, приятели. Разбира се, онова прокрадване и надзъртане, дето го виждате в екшъните със Стив и Чък и Брус, и останалите, е пълна лайнола. Те се движат толкова бързо и шумно, че дори и недоказал себе си мераклия би ги забелязал.

Изминах около три четвърти от пътя си по уличката — шестдесет и пет, седемдесет метра от ъгъла — и започвах да заобикалям един прозорец в стената, край която лазех, когато мистър Мърфи реши, че съм сам и трябва да се присъедини.

Иван в БМВ-то се протегна и погледна през стъклото. Аз замръзнах на място, очертан на фона на мръсните сиви камъни около прозореца.

Той се прозя широко, изпука пръсти и се протегна отново. След това изключи двигателя, отвори вратата и се измъкна навън. Стоя там секунда, осветен от вътрешните лампи на колата. Очевидно нямаше усет за тоя занаят. Аз чух дрънкането на ключовете, когато ги пусна в джоба на панталона си. Бръкна в якето си и извади пакет цигари, с тръскане измъкна една и я пъхна между устните си. След това намери запалка и я приложи към края на цигарата. Дръпна два пъти и издуха дим едновременно през носа и устата.

Стоях като замразен. Дълбоко замразен — дори не дишах. Не забравяйте, че беше студено, а когато е студено, дъхът ви излиза като дим и се осветява от всяка светлинка наоколо. Въпреки че едва ли можеше да вижда добре в тъмното заради лампите на колата, които се включиха при отворената врата, не мислех да поемам рискове.

Дръпна ципа на якето догоре. В същото време се завъртя леко. И въпреки цигарата, въпреки непривикналите с тъмното очи, въпреки всичко, периферното му зрение ме откри.

Осъзнаването, че ме е видял, ми подейства като удар от… е, не може да се обясни, но човек разбира за какво става дума, когато се случи. А той дори не беше видял мен. Той просто беше видял нещо. А това нещо го направи мнителен. Замръзна на място за миг. След това ръката му се отправи на север — първоначалния етап на захвърлянето на цигарата, разкопчаване на ципа на якето и изваждане на скритото нещо в него.

В подобен случай се прави само едно нещо и аз го направих. Нападнах. Наведох глава, оттласнах се от стената и се завтекох като шибан бик към него.

Той все още се мъчеше с ципа си, когато стигнах до него. Отпусна ръка и направи финт наляво, след това надясно, докато летях към него като пословичния камион „Мак“.

Финт-минт — връхлетях отгоре му като шибан футболист-защитник срещу нападател. Съборих го на тротоара — инерцията ни отхвърли три-четири метра зад колата, и започнахме да се борим за захват. Той се изтърколи върху мен и ме прасна с коляно в топките. Ох, от това ми спря дъхът. Но не и преди да го прасна отдолу нагоре с юмрук в главата. Потъркаляхме се още малко, с длани, ръце и крака, борещи се за надмощие.

Режимът на обучение на отряда „Алфа“, най-елитните съветски и постсъветски специални части, разделя ръкопашния бой на два вида: бой за захващане и бой за убиване. Този Иван се опитваше да използва върху мен втората част. А като се съди от начина, по който едновременно замахваше към гърлото ми, ръгаше лицето ми с лакти и се опитваше да отстрани очните ми ябълки, се виждаше, че е ходил на спецназ-школа. Там учат на бързина — това ще рече, че искат учениците им да могат да нанесат повече от двеста удара в минута. Този се опитваше — ама съвсем истински — да се справи много по-добре.

Но скоростта не е всичко, приятели. Точността също е от значение. Затова той фраскаше и удряше, драскаше и праскаше, пляскаше и пердашеше. И доста го биваше, при това — беше силен по онзи гъвкав, неотстъпващ начин, типичен за слабите, жилави хора.

Но аз бях по-тежък от него най-малко с двадесет и пет килограма. Освен това съм едър, здрав и як кучи син, който прави преси с двеста килограма по 145 пъти всяка сутрин в 05:45 на двора във вила „Свирепия“. В дъжд или слънце. В сняг или киша. Махмурлия или с увиснала пишка. Така че 200 удара в минута или не, когато от бутаници се премине към тупаници, както казват в Париж, успях да го надвия. Хвърлих го точно както онези в родеото хвърлят юниците, претърколих го по корем, възседнах го, затиснах махащите ръце с краката си, сграбчих го под мандибулата — това е долната челюст в медицинските училища — и завъртях главата му на 270 градуса в дясна посока, което стори доста кофти неща на малките шийни прешлени във врата му.

Чух как костите му изпукаха — пук-пук-пук. С един удар с лакът малко над лопатките му гарантирах, че няма да стане никога вече, след това изтощен се изтърколих от него.

Целият епизод от момента, в който ме видя, досега не беше отнел повече от двадесет и пет секунди — но доста напрегнати секунди, повярвайте.

Лежах на тротоара със затворени очи, изпотен, задъхан и с болка в почти всеки от мускулите си. Накрая погледнах нагоре и видях приличните на велосипедно кормило мустаци на Док Трембли, които трептяха нервно над мен.

Коленичи, протегна ръка и вдигна лявата ми ръка от земята, после натисна китката ми с два пръста.

— Остаряваш, разбити заднико. Преди две години сърцето ти нямаше да надхвърли сто удара след такъв като него — прошепна той и леко ритна трупа с върха на обувката си. — Сега пулсът ти е към сто и четиридесет-четиридесет и пет.

— Да, ама това ми е за втори път за една вечер — изграках. — И освен това той е мъртъв, а аз съм жив.

Избърсах потта от лицето си, претърколих се, вдигнах се на колене и започнах да претърсвам трупа. От раменния му кобур извадих зареден и поставен на предпазител автоматичен пистолет „Токарев“ със заглушител и резервен пълнител с осем патрона с кух връх. Останалите части на тялото му предадоха цигарите и запалката, тънък евтин портфейл, смачкана кърпичка и ключовете от колата на стоманен ключодържател с още дузина други ключове. Проверих портфейла. В него имаше карта за самоличност със снимка — военна или от специалните служби, като я гледах. Опитах се да прочета думите на кирилица, но не беше възможно. Той полицай ли беше, или военен? Знаех, че много хора и от двете професии работеха за мафията като телохранители, и двете възможности съществуваха.

Подадох ключодържателя на Уондър, който бе дошъл с останалите:

— Виж дали някой от тези става на вратата.

След това се вдигнах на крака.

— Хайде да върнем Иван на мястото му, за да можем да се заемем с работата си.

Алигатора бръкна в колата и изключи плафона. Док хвана Иван за краката, аз — под ръцете и го повлякохме.

Никой от ключовете не стана на портата или малката врата. Това задейства аварийната ми сигнализация, която е монтирана точно под путкодетектора и глупостомера в десния долен сектор на мозъка ми, непосредствено зад малкия мозък. Изпратих Гризача и Алигатора за бърз оглед. Скоростното им разузнаване не показа нищо нередно. На източния фронт все още нямаше нищо ново.

Защо фактът, че ключовете на мъртвия Иван не ставаха в ключалката, ме притесни ли? Защото, приятели, знам от опит, че часовите обикновено имат ключове от вратите на къщите, които пазят, особено ако са поставени отвън и във вътрешния двор няма охрана.

Да, да, знам, че, от друга страна, този последен елемент не бяхме го проверили все още. Но от другата страна никой не беше дошъл да провери какъв е този шум, който вдигахме — не че беше много, но все пак.

03:31. Застанахме до малката врата в дясното крило. Уондър отвори зародиша на ключалка за по-малко от десет секунди, след това застана зад вратата, която се отваряше навън, и я дръпна широко, за да можем да влезем.

Досега казвал ли съм ви за военната дисциплина на онова, което правехме тук? Не. Добре, позволете да обясня, докато заемаме позиция. Този вид ходове аз наричам О²Д² — Обредни Отиграни Дисциплинирани Движения. В групи като „Делта форс“ или „Тюлен 6“ ги репетираме хиляди пъти във всякакви физически ситуации и условия. Затова, когато го правим наистина, не е необходимо да мислим кой от нас какво прави и как да изпълним основните неща — всичко това е насадено толкова дълбоко в нас, че ние ПГП — Просто Го Правим.

Коридори, антрета, порти, пътеки в кораби и надстройки, аварийни стълбища, дървени стълби, стълбищни шахти, фоайета — всички тези неща биват репетирани отново и отново, и отново. Упражняваме се и по всяко време. Известен съм с инсценировките си на сбор за влизане в стая под истински обстрел в 03:45, около седемдесет и пет минути, след като момчетата ми са в леглото, скапани от гонене на мацки през цялата нощ и наливане с бира в редица приятелски настроени към потребителя кръчми. Те просто си умират от радост, като правя това. Но винаги съм вярвал в доктрината на войната със специални методи, която видях написана на ръка и закачена над входа на палубата на сухоземната ни база в Литъл Крийк, Вирджиния, където се обучавахме по подводна диверсия. Тя гласеше: КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ ПОТИШ В УЧЕНИЕТО, ТОЛКОВА ПО-МАЛКО ЩЕ КЪРВИШ В БОЯ. Както може би се досещате, този знак е източникът на една от Десетте Божии Заповеди на войната със специални методи.

Това кредо носеха в сърцето си и старшините, които ме обучаваха. Хора като Гроус, Ред Койл, Хут Андрюс, Мъгс Съливан и, разбира се, любимият ми морски баща, Евърет Емерсън Барет, за когото работех по време на обучението по подводни диверсии, никога не допускаха ние, младите жабоци, да се разкисваме. Под тяхното изпълнено с въображение ръководство се научихме да лъскаме обувките си отгоре и по подметките. Намираха хитри начини да поддържат съзнанието ни и телата ни заети. Например, когато се обучавахме в Пуерто Рико, ни караха да правим около палатките си малки пътеки, очертани с пълни с пясък бирени кутии. А когато посетихме Вирджинските острови, където впрочем не се намери нито едно девствено маце^[3], Ев Барет ни накара да се катерим по палмовите дървета, за да търсим меки листа и да правим сламени шапки от тях.

Палмови листа? Сламени шапки? Да — така стъпалата ни ставаха по-здрави и се изостряха уменията ни да се катерим, независимо че Ев не си правеше труд да ни го обяснява.

Разбира се, той не трябваше да ни обяснява нищо — той бе старшината на взвода. Тази дума се пише така: Б-О-Г. Всяко негово желание представляваше заповед за мен. И независимо че бяхме с десетки години по-млади от него и се мислехме за мнооого печени копелета, той можеше (и го правеше) да забива редовно носа на дебелата си, лъсната като огледало цинтарка четиридесет и пети номер здраво петнадесет сантиметра навътре в нашите недисциплинирани задни отверстия, когато смяташе, че ситуацията го изисква.

Още едно мимолетно отклонение: израснах във Военноморските сили, в които дисциплината в строя се налагаше от старшини, а не от офицери. Тогава на това му викаха подводни камъни. И то означаваше, че от време на време някой старшина ще те посере от бой, ако направиш някоя тъпа грешка. Нямаше паметни записки, бележки, писмени доклади. Нищо не се включваше в досието ти. Осереш ли се, старшината просто те сплесква там, на място. И си научаваш урока. Това е.

Е, днес вече няма подводни камъни. Има Общ военноправен устав от 967 страници, чието спазване се изисква не от старшини, а от офицери. Всъщност според този устав всеки старшина, който посегне на моряк, си урежда военен съд. И тъй като в тази голяма, тлъста книга се съдържат толкова много правила и наредби, много войници получават наказания за множество нарушения от множество офицери. Но дисциплината във Военноморските сили е, накратко казано, боклук. Офицерите не водят — всъщност те издават квитанции за глоби. А старшините не обучават. Не, те се притесняват за опазването на собствените си задници от офицерите. А хората не научават — от примери или по друг начин. Ако питате мен, системата би имала полза от нас, ако се върнем към подводните камъни. Разбира се, никой не ме е питал.

Както и да е, всичката тази носталгия цели да ви обясни, че тъй като съм израснал с традициите на Ев Барет, Ред Койл, Мъгс Съливан, Хут Андрюс, аз натискам момчетата си по-силно от повечето командири. Всъщност след повече от три десетилетия живот като Воин, все още мога да броя загубите на пръстите на едната си ръка. Затова правиш О²Д². Отново и отново. И когато си помислиш, че си го усвоил абсошибанолютно идеално, тренираш още малко — и научаваш още малко.

Независимо от ситуацията принципите остават същите: влизаш, като се движиш бързо, за да вкараш възможно повече стрелци вътре, без да се струпвате на входа, което е уязвимо място. Като влизаш, се оглеждаш за най-близката цел. Ако има заплаха, тръгваш към нея и я неутрализираш. Не спираш да се движиш. Нека повторя това, защото е важно. Не спираш да се движиш. Никога.

Къде бях? О, да — тъкмо бяхме се подредили. Уондър стоеше до отключената врата. Кимна, за да разбера, че е готов. Дори без да ги виждах, знаех, че Гризача стиска дясното рамо на Алигатора, за да му каже, че е готов. След това Алигатора ще направи същото с Пачия крак, който ще го направи с Док, който — ето, да — твърдо стисна лявото ми рамо. Така разбрах, че всички сме готови за действие.

Поклатих глава нагоре и надолу. Уондър дръпна плавно вратата към себе си. Аз минах през отвора и незабавно се отместих вдясно, с гръб до стената и с очи, които се оглеждаха наоколо. Сега, ако сте почитател на тези, цитирам — реалистични — край на цитата, холивудски филми за отредите за специални оръжия и тактика и тюлени, както и за войната със специални методи, ще си припомните, че там правят следното — хората влизат от различни страни на вратата, с пистолети и автомати, насочени към тавана, с пръст на спусъка, и се придвижват, след това спират, придвижват се, спират, в една скоклива, надутомъжкарска хореография.

Е, приятели, за това си има един технически тюленски термин. Той е: говежди лайна. Това просто е холивудска повръщаница. Чиста фантазия. Влезте така в реална ситуация и със сигурност ще се случат две неща. Първо, ще застреляте другаря си, като се препънете в прага на вратата. Защо? Защото пръстът ви е на шибания спусък, а той стои точно срещу вас, а мистър Мърфи ви бута твърдо с ръка в кръста. Затова винаги се редим от една и съща страна на вратата — за да знаем къде сме и да не се изпозастреляме.

Второ, ако успеете да не застреляте другаря си, като се препънете, ще стреляте в тавана. Защо? Защото натам е насочено оръжието ви. Аз силно вярвам в правилото, известно във воинския бизнес като лазерно. Просто казано, според лазерното правило човек никога не насочва оръжието си натам, накъдето няма да стреля. Казвате, че не искате да стреляте в тавана? Добре — не насочвайте пистолета си натам. Моят P-7 беше в позицията, която хората в „Хеклер и Кох“ наричат ниска готовност — което ще рече, че го държах близо до гърдите си с показалец до рамката на спусъка на революционно новата и ефективна дръжка за лявата ръка, разработена от специалиста по пистолетите Джон Шоу от института „Мидсаут“. Оръжието ми се намираше в повече или по-малко хоризонтална позиция — цевта сочеше леко надолу, за да могат очите ми мигновено да определят накъде да се прицеля, но да не останат фокусирани върху предния мерник. Ако очите ви блокират върху него, няма да сканират наляво-надясно, наляво-надясно. Ако не сканирате, няма да забелязвате опасностите. Ако не забелязвате опасностите, ще станете мъртъв.

Окей. Значи вътре съм. Движа се. Сканирам. Дишам — о, не ви ли казах за дишането? Не? Добре, трябва да запомните, дишайте при такива маневри. Защото, ако не дишате, ще блокирате и ще се осерете. Няма да можете да се движите или да сканирате правилно, защото тялото ви ще се лиши от кислород и следователно няма да работи на 110 процента. Освен това почти веднага ще се задъхате, което е лошо нещо при влизане, когато сърцето ви бие с около 160 удара при нормални (!) обстоятелства.

Добре, нека опитаме пак. Вътре съм. Движа се. Сканирам. Дишам. Док е веднага след мен, отива наляво, докато аз завивам надясно. Алигатора, Пачия крак и Гризача го следват. Уондър със своя MP-5 със заглушител е последен. Сканирам. Няма заплахи. Дишам. Няма заплахи. Движа се. Няма заплахи.

Обиколихме целия двор — оказа се неочаквано голям, към седемдесет на седемдесет метра, — за да го проучим бързо и ефикасно. Празен беше — и чист. Дадох сигнал на Гризача да затвори вратата и да остане като тилова охрана, докато влезем. След това можеше да се присъедини към нас. Той печално ми изпрати еднопръст отговор.

Посочих водосточната тръба и дадох знак „нагоре“. Пачия крак, водещият катерач, кимна веднъж. Пъхна оръжието си в кобура и го осигури двойно, с капака, който се затваря с копче, и лентата от велкро над капака. Много са случаите, когато пистолетът се изхлузва по време на катерене и пада от пет-шест етажа, като оставя нещастния си притежател да плаши лошите с увисналата си пишка. След като осигури пистолета си, Пачия крак провери преметнатото през рамото си меко въже от изкуствена материя и тръгна нагоре. Като се качи на три метра, Алигатора, който през това време осигуряваше оръжието и снаряжението си, ме изгледа мръснишки и го последва.

Сега дойде ред на Док, Уондър и мен. Заспальцов беше казал, че има четири входа с дървени врати откъм двора. Всяко стълбище водеше към шест етажа с по два апартамента на етаж. Извадих монокуляра за нощно виждане от джоба си и се огледах. Познайте какво — имаше още четири входа, по два от всяка страна на тясна, осеяна с боклуци пътека, която разделяше двете крила на сградата.

Страхотно. Точно това ни трябваше сега: грешна посока. Коя беше шибаната врата, през която трябваше да минем, за да се качим до частния етаж на Андрей? Заспальцов беше се заклел, че това е втората врата отляво на двора. Но сега в лявата страна на двора имаше две втори врати. Коя беше нашата?

Отговорът — трябваше да отворим всяка една и да проверим.

Което стори Уондър. И в пълно съответствие със закона на мистър Мърфи първата ключалка му отне повече от обичайните десет секунди. Работи по нея цяла минута и половина. А ако не смятате, че това е дълго време, когато стоите изложен посред една операция, просто се опитайте да преброите до деветдесет още сега — не, бройте бавно.

Уондър или псуваше, или се молеше на шест-седем езика, когато накрая убеди пръстите и мозъка си да работят заедно. Виждаше се как устните му тихо рецитират нещо от катехизиса.

Накрая през стиснати зъби прошепна:

— Окей.

Отвори вратата и пъхна шперцовете в джоба си. Тръгна към втората врата. Направих му знак да спре. Нямаше смисъл да отваряме повече порти от необходимото.

Сложих си монокуляра за нощно виждане и влязох през вратата в тъмното. Видях ключ за лампа в основата на стълбището. Французите наричат стълбищните автомати minuteries, защото когато вие allumer la minuterie (сами си го преведете — това е доста елементарен френски), те остават включени за около минута, а след това автоматично се изключват, докато сте изтичали нагоре по стълбите на светло.

Погледнах нагоре по стълбищната шахта. Празно. Апартаментът на Андрей беше петдесет и втори. На вратата щеше да има номер. Знаех, че информацията е добра, защото Заспальцов изглеждаше доста притеснен, когато ми я каза.

Изкачих се до първата площадка. Вратите нямаха номера. Качих се до следващата, за да видя друга двойка врати без номера. Изприпках още нагоре. Пак врати sans номера. Усещах, че това не е нашето стълбище. Но трябваше да довърша шибаното изкачване, защото е казано: не си въобгъзявай. Затова се изтормозих до последния етаж, не видях номера и се върнах тихо на приземния.

Питащото лице на Уондър ме посрещна. Насочих палец надолу, след това към другия вход. Той вдигна очи нагоре, за да ми каже, че съм му губил времето, като съм го карал да чака, извади шперцовете си и отиде натам, като правеше слалом между замръзналите боклуци.

Премина през втората ключалка като вятър, без да се чуе драскане, стържене или друго. С монокуляр на окото, застанах начело и се пъхнах вътре. Притиснах се до стената и огледах пода, за да се убедя, че няма препъващи телове, топчета, тенекиени кутии или други сигнализации от подръчни материали. Подът беше мръсен, но чист.

Тръгнах към стълбите, като оглеждах всяка своя стъпка към площадката на първия етаж. Чисто. Извих врат и бавно огледах самата стълбищна шахта. Нищо. Заизкачвах се, докато не видях врата. На нея имаше номер: 11.

03:36. Върнах се при главния вход и вкарах хората вътре. Наредихме се до стената на стълбището и започнахме да се качваме. Ако не сте разбрали вече, работата в пълна тъмнина е трудна, създава стрес и е неприятна. Тъмното кара повечето хора да изпитват клаустрофобия. Движите се срещу неизвестен, невидим враг. Нямате представа къде е той. Също толкова неизвестно е и какво е направил, за да превърне навлизането ви в натаковане. А и мистър Мърфи се е скрил някъде, където може да вдигне най-голям шум и да направи най-големи поразии. Достатъчно ясен ли съм? Да? Добре. Тогава мога да се върна към работата си.

Ето състава на нашия „влак“, както наричат движещата се в една редица групичка: аз водех и щях да посветя цялата си енергия на извеждането на всички до вратата на Андрей, без да привличам ничие внимание. Да, бях извадил пистолета си, но Док Трембли, който ме държеше за рамото, щеше да елиминира всяка заплаха със заглушения „Токарев“. Док има нещо като зен възможност да стреля на сляпо и да уцелва това, което не вижда. Сякаш е направен с радар. Зад Док се качваше Гризача. Стиви Уондър със заглушения си MP-5 завършваше групата.

Изкачвах стъпалата по едно, като с крака си опипвах за разни неща. Движехме се съкрушително бавно. Така трябваше — нямаше друг начин да запазим тишината. И затова се движехме като ОХЛЮВИ (ОХ, какви заЛЮхани нещастници с шантави обуВкИ), а не като тюлени, а знаете, че тюлен е съкращение от Спи, Яж и си Живей живота^[4].

На втория етаж наредих да спрем — под вратата от лявата страна на площадката се процеждаше светлина. Това беше потенциално кофти — нямах нужда от някой, дето страда от безсъние и е решил да види какво има на стълбището. Продължихме с още по-ниска скорост.

03:51. Площадката на Андрей. Вратата му се намираше вляво и номерът 52 беше от месинг. Отпред нямаше часови. Всъщност не бяхме виждали никакви часови след влизането си. Дали това ме притесняваше? Да, донякъде. Но, честно казано, хубаво беше поне нещо да е в наша полза. Относителното превъзходство щеше да бъде леснопостижимо тази вечер.

03:52. Подредихме се в обичайната последователност. Уондър зае монокуляра ми и разгледа ключалката. Аз стоях срещу него. Зад мен бяха Док и Гризача. Уондър ми направи знак, че е готов да изпълни своя номер „Сезам, отвори се“. Завъртях копчето за включване на радиотелефона и натиснах бутона за предаване три пъти, за да предупредя Пачия крак и Алигатора, че вече сме на позиция, а след това отново го изключих. Бил съм там и не ми се искаше мистър Мърфи да започне излъчване в момент на радиомълчание. Уондър извади внимателно шперцовете. След това завъртя дръжката, за да провери колко силна е пружината на езичето.

Шибаното езиче се отвори с безбожно силно щракане. Отключено беше.

Поколебах се. Да, знам, че по време на влизане колебанието е Лошо Нещо. Но това не беше нормално влизане. Взех си монокуляра от Уондър. Вратата се отвори широко.

Мамка му. Можеше да се направи само едно — да се влезе. Влязох в антрето. Не ми се искаше, но го направих. Обърнах монокуляра наляво, надясно, наляво. Нищо. Продължих напред. По тесен коридор към хола. Монокулярът ми долови нещо на пода пред мен. Тяло, проснато в локва с тъмнозелен цвят. Проверих. Труп. Вгледах се в лицето. Познавах го — Блейкин.

Чух Пачия крак и Алигатора, които влязоха през прозорците на хола. Придържай се към оперативния план, Дики. Свих надясно. С монокуляра видях още три тела — седнали в столове, отпуснати върху кухненската маса. Бързо ги проверих. Бяха простреляни в главите в тесни групи от попадения, което подсказваше за двойна стрелба, която наричаме чук, защото стреляш страшно бързо — бам-бам, бам-бам. Това е метод, използван само от стрелците-диверсанти. Разтърсих глава, за да се проясни. Мама му стара — това си беше истинска кланица.

Още два трупа в хола. Свих назад и наляво по дълъг коридор към първостепенната си цел — главната спалня.

Юдини си бяха там — но трупове. Той беше прострелян в главата два пъти, отзад, в основата на тила, досущ по начина, по който КГБ екзекутираха своите затворници. По нейното тяло имаше подобни рани от куршуми. Но от петната на чаршафите, а да не говорим от позата на тялото, разбирах, че е била обърната и претърсена, след като е умряла. Лявата й ръка бе грозно извита — китката стоеше усукана, пръстите — счупени. Не разбирах какво става, докато не забелязах, че пръстените й липсват.