Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (4)

Глава
4

Срещнахме се на уговореното място — в една анонимна малка сладкарница зад ъгъла на станция „Новокузнецка“. Пристигнах първи и окупирах малка масичка с мраморен плот до задната стена на тесния салон с дървена ламперия. Най-напред обаче посочих към една дебела плоча лепкава, подгизнала от мед торта, пълна с конфитюр от сливи и поисках пожалуйста (моля,) кофе без сахара с молоком — кафе с мляко, без захар. Това беше един от първите изрази, които запомних в самолета насам и бях щастлив, че съм отстранил меланхоличното си произношение достатъчно, за да може независимо от грейката и сака да не предизвикам свързания с туристите трепет в замислената бабушка с дебели рамки на очилата, докато плащах с две банкноти от по един долар, които не се добраха до касата, а изчезнаха в дълбоко деколте. Хей, може би вече не стърчах като смачкан хуй.

Пиех второто си кофе, когато той влезе през вратата. Не бях виждал Ави Бен Гал повече от десет години. Изглеждаше, както го помнех — само малко по-остарял и косите му бяха с половин идея по-сиви. Той е един мургав, нисък, добре сложен мъж, дребен по онзи начин, който не привлича вниманието, когато влезе някъде. Днес носеше дълго, дебело вълнено палто с двоен ревер върху широк панталон от сив фланелен плат, натъпкан малко небрежно в чифт мъхести обувки с импрегнирана с восък кожа и гумени подметки, които изглеждаха, сякаш са направо от ловджийски магазин.

Започна да говори с бабушката зад тезгяха като автомат АК-47 на пълна автоматична рускоезична стрелба. Намръщената й физиономия заприлича на човешка, тя сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад, разтърси провисналата си гуша и се засмя, показвайки половин дузина зъби от неръждаема стомана от времето на Сталин. Закима енергично с глава:

— Да, да, да.

Ави смъкна палтото си, докато приближаваше, пусна го на облегалката на най-близкия стол, след това ми подаде дясната си ръка.

— Най-после отново се срещаме лице в лице — топло каза той. — Добре дошъл в Дикий Восток — Дивия изток. Жалко, че трябваше да мине толкова време.

— Аз също съжалявам.

Наистина съжалявах. И не само защото обичам Ави. Бях му се обадил от Вашингтон и се уговорихме за една работна среща вечерта, когато пристигна, но се наложи да я отменим, защото го извикаха по спешност в Тел Авив предишната вечер. Но дори и така, от разстояние, успя да ми уреди запознаването с Борис Макаров.

Благодарен му бях за това и му го казах, като стиснах малката му ръка в лапата си 45-ти номер и я разтърсих с топло чувство, докато гледах надолу, както винаги, към малкото пънче, където трябваше да се намира кутрето му. Две трети от него липсваха. Доколкото си спомням, е било откъснато от куршум при една разпра с група гадняри в Южен Ливан, когато Ави е бил още млад и зелен лейтенант, на служба в Saye’eret (разузнавателния) взвод на елитния батальон Egoz от голанската бригада.

Вместо да пусне ръката ми, той продължи да я стиска със своите две и критично я обърна, за да разгледа мастилените пищови на кирилица по дланта и китката ми с очевидна веселост. Нищо не остава незабелязано при Ави.

— Добра тактическа идея — каза накрая той. — Имаш ли против, ако я заемам понякога?

— Мислех, че говориш руски.

Той се ухили.

— Да, но може някой ден да попадна в наистина непозната враждебна територия — Ню Йорк или може би Вашингтон.

— Върви по дяволите.

Много добре знаех, че Ави познава Ню Йорк и Вашингтон не по-зле от Тел Авив или Хайфа. Седнах на мястото си и вдигнах кафето си:

— Създаваш ли си работа?

Той сви рамене и седна на стола от дясната ми страна с въздишка. Седеше с гръб към стената.

— Има едно-друго — отговори с палаво пламъче в сивите си очи. — Водя скучния живот на аташе по селскостопанските въпроси.

Да бе, аташе! А аз? Бях дошъл в Москва като стипендиант на една организация за женските права, за да изнасям лекции по икебана.

— Е, така ви се пада, като правите пустините да цъфтят. Сега трябва да ходиш да обучаваш други как да го правят — даже и в страни без пустини и с много малко цъфтеж, нали?

— Прав си, Дики — засмя се той и прекъсна, когато над масата падна една сянка. Ави премина на майчиния си език:

— Biduke — точно така.

Разговорът съвсем спря, когато бабушката се приближи с патешката си походка (троп, троп), а чехлите й под обвитите в нещо кадифено глезени стържеха по мръсния под. Носеше поднос, на който имаше огромна чаша с две дръжки, пълна с пенливо черно кафе, чиния с пет-шест дебели филии ронлив черен хляб, купчина мазна херинга, посипана с накълцан лук, и голям напукан съд с нещо наподобяващо четвърт кило сладко бяло масло. Започна да кудкудяка като някаква шибана квачка и постави всичко пред нас.

Лицето на Ави грееше. Усмихна й се като благодарно дете — съвсем честно си помислих, че тя ще разроши косата му и ще го щипне по бузите. Той й пъхна една петдоларова банкнота и тя се оттегли с грейнала физиономия, като пъхна парите в огромното деколте на бялата си престилка.

Ави извади една кърпичка и грижливо избърса ножа, след което натрупа масло върху две филии, сложи с вилицата няколко парчета херинга отгоре, поръси сол, внимателно прибави и накълцан лук, после сряза филиите на две и отхапа огромен залък.

Накрая ми отдели половината от вниманието, което обръщаше на храната:

— Е, как беше снощи с Борис и момчетата?

— Коя версия искаш — късата или подробната?

Отпи от кафето си:

— Късата. Утре имам една среща и знам колко описателен ставаш.

Радвах се, че не е загубил нищо от сарказма си през годините, когато не бяхме се виждали.

— Тотален провал — наврени сме в овчи задник.

Той отхапа още малко от черния хляб с херингата.

— Знаеш ли как му казват на това на руски? В пизде. — Избърса точица масло от ъгъла на устата си и се усмихна. — Това значи, че съм сврян в много дълбока вагина.

— Руския вариант на това да ти го начукат много.

— Да.

Все още усмихнат, захапа другата филия с херинга и лук и я прокара с огромна глътка кафе. След това лицето му стана сериозно.

— Виж, както ти казвах, Борис май още е читав. Въпросът е защо, и си мисля, че все още не са му дали цената.

— Казваш „все още“.

— Да. Все още. Истината е, че не съм намерил руснак, който да не може да бъде купен. Затова не мога да гарантирам за Миша или всеки от останалите. Всъщност, момче, като стане дума за изтичане на информация или пък за каквото и да е друго, цялата страна е като някакво шибано сито.

Ако някой разбира от информация или каквото и да е друго, това е Ави. Както казах, беше акредитиран тук, в Москва, като аташе по селскостопанските въпроси. Всъщност имаше звание полковник в Zahal — както казват в Тел Авив на израелската армия — и работеше за АМАН^[1] — съкращение от Agaf Modiin, което в груб превод от еврейски означава Разузнавателен клон на командването. (А, като се замислих за това, се сетих, че израелците винаги успяват да вземат огромни хапки английски съчетания и да ги натъпчат в много тесни еврейски думи. Как го правят, по дяволите? Сигурно защото живеят в такава малка страна.)

Докато Ави приключва със закуската си, позволете да ви дам малко междуличностна история, за да поставим нещата в перспектива. С Ави Бен Гал се срещнахме през осемдесетте години, малко след като ме бяха внедрили в Ливан през Кипър. Задачата ми, както я очерта тогавашният главнокомандващ военноморските операции Блек Джек Морисън, разрешена от съветника по националната сигурност и санкционирана с разкривения подпис на президента в долната част на бланка на Агенцията за национална сигурност, беше да извърша някои дискретни неутрализации на предводителите на малка фундаменталистка ислямска банда от танга, станала доста неприятна и смъртоносна с операциите си срещу американците в района. Или поне така Блек Джек бе казал на Съвета по националната сигурност, на човека от ЦРУ и на хората от сенатската Комисия за въоръжените сили.

На практика имах по-сложна и тайна задача, известна само на президента, министъра на отбраната, главнокомандващия военноморските операции и председателя на Комитета на началник-щабовете. Трябваше да проникна в Сирия и да направя възможно най-подробна карта на съветската комуникационна мрежа. След това щях да вложа находките си в СЗМ — това е Списък със задачи от съществено значение за мисията, — за да може в случай на онова, което политиците наричат сериозен конфликт, бързо да се изпрати диверсионна група, която да разруши всички руски К³Р (което се чете К-три-Р и означава Командване, Контрол, Комуникации и Разузнаване) в Сирия, да ослепи Съветите и да ги направи небоеспособни, което би улеснило значително възможността да ги убива човек.

Вижте, през седемдесетте и осемдесетте години Съветите използваха Сирия като свой главен подслушвателен пост в Близкия изток, за да оглеждат небето за събиране на СИГРАЗ (СИГнализационно РАЗузнаване), ЕЛРАЗ (РАЗузнаване с ЕЛектронни средства) и КОМРАЗ (РАЗузнаване на КОМуникациите) от САЩ, Израел и НАТО. Ние правехме същото срещу тях от подслушвателни станции в Турция и — докато не изритаха шаха — в Иран. С кораби и самолети руснаците бяха докарали хиляди тонове електронно оборудване. Уж го използваха за изграждане на сирийските военни комуникационни системи. Но имаше и друго (с руснаците винаги има нещо друго, поради което и в наше време съм мнителен). Докато предоставяха военна помощ на сирийците, се включваха в собствените им комуникации и подслушваха мрежите на тяхната система. Нашите средства за СИГРАЗ ни позволиха да редуцираме съветските нервни центрове К³Р до една дузина. Но спътниците казват само някои неща, а Разузнавателното управление към МО бе научило от човешки източници, че три четвърти от тези инсталации са бутафорни, за отклоняване на вниманието.

Кои бяха истинските? Ето защо работех по случая. Моята работа се състоеше в определянето на истинските подслушвателни центрове. Това значеше, че трябваше да проверя повече от дузина сирийски военни инсталации. Нямаше друг начин да се види кои бази руснаците използваха за камуфлаж и в кои бяха вградили системите си.

Аспектът прокрадване и надзъртане нямаше да е труден — не и за мен. Но поддържането на прикритие в Сирия за продължително време можеше да създаде проблеми. Арабският не е от силните ми езици. Не е и от слабите ми дори. И макар да наподобявам типичен мургав сириец, кехлибарен арабин или кафяв като пръстта египтянин, не мога да говоря като нито един от тях — изключвайки, разбира се, че мога да ви кажа да си го начукате на себе си и на камилата, с която сте дошли.

Проблемът се реши на ниво далеч по-високо от това на моята заплата, когато някой с четири звезди на яката си и голям респект към израелските военни реши да ме закачи към един израелски офицер, който говореше арабски и изпълняваше подобна задача в G3 — оперативната зона. (Влиза Ави Бен Гал, отдясно на сцената.)

По онова време Ави беше млад капитан, изпратен в Ливан от АМАН. Седалището му се намираше в хотел „Александър“ в Източен Бейрут и той извършваше дълги самостоятелни пътувания из контролирани от терористи райони в планините Чуф и в долината Бекаа, за да събира дейно (а дори и с показност) досиета на терористките фракции и да съставя списъци на евентуални терористки цели, заедно с ливанската християнска милиция, която контролираше Източен Бейрут. Но привидната задача на Ави, съвсем както моята, представляваше прикритие. Истинската му мисия беше да проникне в Сирия и да направи оценка на степента, в която съветската армия е проникнала сред сирийските бойни части, разположени в грубия квадрант между Дамаск, Бейрут, Хомс и Шосе 7. Израелците искаха да разберат доколко руснаците могат да работят в рамките на сирийската структура — и затова бяха изпратили офицер, който по думите на главнокомандващия военноморските операции е може би най-големият специалист по съветската тактика, за да хвърли един поглед. Защо? Просто е: защото, когато избухнеше следващата близкоизточна война, израелците искаха да знаят дали ще се бият с руснаци или със сирийци.

Причината за тези хитри увъртания се криеше в неприятния, но неоспорим факт, че нито израелският военен разузнавателен апарат — хората от АМАН, — нито техният американски военен еквивалент, генералите от Разузнавателното управление на МО, имаха доверие на цивилните си колеги. Хей, хей — спрете да търсите следващата екшън-сцена и не пропускайте този материал, защото онова, което ще ви кажа тук, ще добие значение колкото цял камион с лайна след около 150 страници.

Така че четете и се учете, попови лъжички.

 

• Факт: от началото на осемдесетте години Разузнавателното управление на МО започна да орязва взаимоотношенията си с Централното разузнавателно управление.

• Факт: Разузнавателното управление на МО не вярваше на оценките на ЦРУ за съветската армия, защото ги смяташе за напълно нереалистични.

• Факт: Разузнавателното управление на МО подозираше, че ЦРУ е добило политическа роля от серия директори-идеолози и че неговите данни отразяват политически предубеждения, а не безстрастна, обективна, разузнавателна информация.

• Факт: Най-вече Разузнавателното управление на МО се боеше, че ЦРУ е проникнато в опустошително висока степен от КГБ и получава дезинформация.

 

Историята показва, че Разузнавателното управление е имало право по всички тези въпроси.

От своя страна АМАН имаше подобни проблеми с Mossad Letafkidim Meouychadiym (Централния институт за разузнаване и специални задачи), повече известни в занаята като Мосад. Мосад е израелският еквивалент на ЦРУ. В годините след инвазията на Израел в Ливан през 1982 генералите начело на АМАН сметнали, че Мосад започва много да политизира оценките си и да казва на кабинета на министър-председателя нещата, които искат да чуят, а не нещата, които е нужно да знаят. Не харесваха значителното участие на Мосад в аферата „Иран-контри“, защото смятаха Оливър Норт и останалите, свързани с този въпрос, за добронамерени, но наивни некадърници, които накрая ще осерат всичко.

Също така смятаха, че някои служители на израелската шпионска агенция бяха направили огромна грешка с това, че са вербували американския предател Джонатан Полард за свой агент. Полард, цивилен аналитик от Военноморските сили на САЩ с достъп до необработени разузнавателни материали (това е учтивият начин да се каже, че той си стоеше начело, шибанякът му неден), бе осигурил на мошениците от израелското разузнаване 13 кубика документи (да, тази цифра може да звучи невероятно, но е абсолютно точна. Купчината хартия, която той предаде, бе висока метър и осемдесет, дълга метър и осемдесет и широка 3 м) — секретни документи, фотографии и засечени сигнали. Включително и източниците. Включително методите. Необработени шибани данни. Всичко — което в случая с Полард представляваше 13 кубика документи. Данните уж бяха отишли в една израелска организация за техническо разузнаване, позната като LEKEM (Leshkat Kesher Madao, или Бюро за научни връзки).

Много от тези документи обаче някак си (!) стигнаха до архивите на Мосад. От своя страна Мосад изтъргува част от новополучените бисери с други разузнавателни служби. Един от получателите беше КГБ, с който Мосад има дълга и неспокойна връзка.

Освен това АМАН от дълги години подозираше, че Мосад е силно проникнат от КГБ.^[2]

И така, тъй като нито неговите шефове, нито моите имаха доверие на цивилния разузнавателен апарат, Ави Бен Гал и аз получихме заповед да работим заедно, да си споделяме информация и да пазим онова, което открием, от ръцете на Мосад или ЦРУ. Отначало не ни беше лесно — и на двамата. Аз не харесвах факта, че ми е даден партньор, чиито оперативни способности не познавах. Всъщност дълго време бях се радвал на лукса да си избирам с кого да работя. От своя страна Ави не припадаше от радост, че са го насилили да работи с някакъв грозен американец, който не говори, чете или пише езика на ОЗ — оперативната зона — и чиято репутация на човек, привличащ вниманието към себе си, караше тихия израелец да бъде разбираемо неспокоен.

Но както често пъти става, скоро развихме онзи вид дълбоко взаимно уважение и разбирателство, което двучленните патрули във враждебна среда могат (и, разбира се, трябва) да имат. След три седмици в непосредствена близост можехме да действаме — и противодействаме, — без да се замисляме. Бяхме се слели в едно въпреки факта, че вероятно трудно биха се намерили двама по-силно различаващи се хора.

Ави е дребен, тих, с вид на книжен плъх и склонен към самовглъбение. Аз съм едър и донякъде колоритен, ако не сте забелязали. Той е женен щастливо и не изневерява. Аз съм разведен и похотливо импулсивен. Но операторите са всякакви на вид, размер и личност. А Ави беше адски добър оператор. Вече знаете, че говори руски свободно и без акцент. Е, и арабски говореше перфектно — всъщност адски добър слух имаше за този език.

Разбрах това на третия ден от съвместната ни работа. Настоял бях да излезем от града и затова в разрез с предпочитанията му седяхме в неговия разтропан „Датсун“ на осем километра източно от шосето (ако знаете какъв комплимент е да го наречеш така!), което се вие на изток и север по долината Бекаа и свързва Зале с Баалбек. Бяхме се отклонили от главния път по един изровен коларски коловоз за възвишението Бикуар — нещо като плато, от което се вижда Сирия, — за да наблюдаваме ПУ, което значи полево учение, на осми сирийски брониран корпус. Минахме край един малък град на име Ан Наби Шит^[3] (забелязах непогрешимите признаци на терористична дейност в него и си отбелязах, че трябва да поискам хората от Агенцията за националната сигурност да назначат един спътник за района), след това взехме завой, остър като кукичка за риба, и тръгнахме на юг покрай серия малки уади или пресъхнали речни корита, докато стигнахме в едно село на име, както ми го прочете Ави, Янта. Оттам отново завихме датсуна на изток покрай една тясна железопътна линия между подножията на хълмовете и се закатерихме бавно по планината Шарик.

Малко над средата на пътя към върха се натъкнахме на няколко двесталитрови варели, изтъркаляни и разхвърляни безредно на тесния път. Зад тях десетина дръгливи псевдоюноши в парцаливи униформи и с автомати „Калашников“ в ръце, ни спряха. В колата нямахме никакво оръжие. Аз даже не носех и нож. О, имахме документи, но се съмнявах, че някой от другата страна на барикадата може да чете.

Сега, позволете едно обяснение, приятели: малко неща на този свят са по-страшни от пътната блокада, издигната от дванадесетгодишни хлапета. Защото дванадесетгодишните убиват, без да мислят, понеже нямат концепция за смъртта. Те убиват. Не за развлечение. Не за спорт. Не от предизвикателство. Те просто убиват.

— И си затваряй устата — прошепна Ави през зъби, докато спирахме бавно — не че трябваше да ми го казва. Устните ми стояха запечатани.

Спря колата на десетина метра от блокадата. Ави вече беше свалил стъклото, без да го карат. Най-голямото от хлапетата, червенокосо с тениска в синьо и златисто с надпис UCLA, облечена върху изпоцапаната му униформа, и с наполовина изпушена цигара на лявото ухо, небрежно завря цевта на автомата през прозореца, наравно с гърдите на Ави.

Огледах хлапето, без да се втренчвам право в него. Имаше едни мъртви очи, от които се разбираше, че е изключително опасен. Виждах пръста му да стои на спусъка, над линията на стъклото.

Настъпи пауза, през която сърцето ми застина. След това хлапето нагло зададе на Ави някакъв въпрос. Той не обърна никакво внимание нито на наглостта, нито на автомата. Кимна небрежно и изломоти цял куп бързи арабски бръщолевици.

Хлапето трябва да хареса чутото, защото цевта на автомата се отдръпна, проскърцвайки по стъклото, спусна се със стържене по вратата и застана надолу.

Ави извади шепа ливански банкноти от джоба си, намота ги на топка и ги метна през прозореца към хлапето, което ги взе безмълвно. След това направи знак с палеца си към блокадата. Групата хлапета се раздели. Преметнаха оръжията си на рамо и изтърколиха варелите от пътя ни.

Не попитах Ави какво стана, докато не изминахме цял километър нагоре.

— Направи ми салатената проба — отговори той.

— Какво?

— Попита ме какво слагам в салатата си. Казах му.

— Е? И?

Той ме изгледа със същото невярващо изражение, което инструкторите от базовото обучение по подводни диверсии за тюлени използват за смрадливи новобранци, когато зададат въпрос, по-тъп и от кучешко лайно.

— Дик, ако си маронит, произнасяш думата домат по един начин — benadura. Ако си друз, най-вероятно ще я произнесеш по друг начин — bendura. Ако си палестинец, произношението е още по-различно — bandura.

— Да де. И какво?

— Ами кажеш ли го погрешно в тези краища, край с тебе — умираш. — Превключи на по-ниска предавка, когато се фраснахме силно в огромна дупка. — Ако се съди по говора на младия господар с тениската и автомата, очевидно бяха палестинчета от Южен Ливан. Може би Тир или пък Рашедие. Затова говорих на наречието набатие.

Не ги разбирах тези неща, но знаех кога трябва да мълча и от този момент държах голямата си словашка уста затворена и оставях Ави да се оправя, когато с блъф си проправяме път през случайните блокади из пътищата.

Ави, макар и смъртоносен със своя автомат „Узи“, ако е абсолютно необходимо, не е от онези, дето си падат по побоищата. Така че когато се стигнеше до боричкане съвсем отблизо и на съвсем лична основа, а няколко пъти се стигна, оставяше водачеството на мен.

Станахме добър екип. Не, станахме страхотен екип. И шест седмици след като бях се вмъкнал в Бейрут, се ексфилтрирах в южна посока с любезното съдействие на един хеликоптер от АМАН, до Сде Дов, едно малко летище на средиземноморския бряг, непосредствено на север от Тел Авив, където често кацат разузнавателни машини на Мосад и военното разузнаване. Брезентовото ми куфарче беше пълно със скици, снимки и бележки, необходими за разработването на Списъка с важни задачи за унищожаване на съветската комуникационна мрежа.

Ави ми каза чао и остана още. Седем месеца по-късно, когато се върна в подвеждащо укрепения комплекс в центъра на Тел Авив, който е щабът на АМАН, не само беше се снабдил с бойния ред на сирийската армия, но и също бе успял да определи по малко име и до звание капитан всеки съветски офицер, придаден към всяко сирийско звено в квадранта между нефтопровода южно от Хомс, Бейрут и Шосе 7. Това постижение му спечели за трети път Tzalash Shel Ha’Ramat’kal, или почетна грамота от главнокомандващия — малките кръстосани кинжали, които са второто по важност военно отличие.

Добре де, ну, питате вие, какво правеше този арабскоговорящ специалист по съветската армия в Москва, след като в наши дни същата съветска мечка е изчезнал вид? Отговорът е, че само през последните шест години повече от милион и половина руснаци бяха отишли в Израел — руските емигранти представляваха почти една трета от израелското население. „Ел Ал“, израелските авиолинии, правеха осем полета от Тел Авив до Москва и обратно всяка седмица и на южния курс бяха пълни на 100%.

И не е нужно да сте атомни физици, за да се досетите, че някои от тези руснаци, които емигрират в Израел, не са непременно чак толкова kosher^[4]. Някои от тях дори не са евреи — пътуват с подправени документи. Затова Ави, експертът по руснаците, беше определен да наглежда как се развиват нещата тук. С нежелание беше приел едно шестмесечно назначение. Това стана преди година и половина. Схващате картинката.

Ави слушаше, докато му разказвах за папката на Пол, и кимаше мълчаливо, с преплетени пръсти и притиснати длани като при молитва.

— Изглежда, пак сме на една и съща писта, стари приятелю — каза той накрая. — Щеше ми се да бяхме се запознали с контраадмирал Махон — много информация е можело да си споделим.

— Споделите?

— Изглежда, сме заинтересовани да следим едни и същи хора.

— Това не спира нас двамата, Ави.

Кокалчетата на израелеца потропаха по масата.

— Прав си — каза. Потупа с показалец копието на останката от товарителницата на „Ер Франс“, която бях му дал, а на лицето му се четеше значително разочарование. — И точно тук е ключът — продължи той. — Лантос. Вернер Лантос.

— Като в „Лантос и Ко“ от Париж?

— Същия.

— Ами какво ще кажеш за Андрей Юдин?

Напълно сигурен бях, че Андрей е накарал да убият Пол.

— Юдин е умен и опасен. Но той е вор — гангстер. Един от новите „спедитори“ в това общество. Това му дава сила и влияние. Обаче той няма много сила или истинско влияние. Най-малкото не много далеч извън околовръстното шосе. Вернер Лантос има.

Е, добре, кой беше този Вернер Лантос?

— Обясни ми, Ави.

— Моите хора — тези, с които работя — следят дейността му вече от години. Когато Мосад не им се пречка, искам да кажа. Всъщност накъдето и да се обърна, сякаш се блъсвам в този bynzona — кучи син — обясни Ави с очевидно раздразнение в гласа. — Нарича себе си „инвестиционен банкер“, каквото и да означава това. Идва и си отива от Москва от шестдесетте години. Направил е няколко съвместни проекта със старите кремълски шефове и е забогатял от това. После получи договор за изграждане на половин дузина нови хотели за олимпийските игри в Москва през 1980-та. Проектът се провали и някак си само Лантос не загуби пари. Дори и така, той остана истински близък с Брежнев и неговите хора. След това, когато Брежнев умря, се сгуши при Андропов. Човек би помислил, че е от КГБ, толкова голям хардлайнер беше. Но когато Андропов опъна петалата и Горбачов дойде на власт, изведнъж Вернер Лантос се обяви изцяло за гласност и перестройка.

— Използва ситуацията.

Мразя използвачите. Днешните Военноморски сили са пълни с тях.

— Да. Та сега, разбира се, е голям защитник на демокрацията и капитализма. Лансира смесени дружества. Урежда много сделки. Финансира проекти.

Учудих се на глас защо ли не бях чувал за Вернер Лантос преди.

— Не би чул за него, освен ако не си служител от израелското разузнаване, експерт по Съветите или икономист. Той е един от онези тихи, прикрити хора с големи връзки — вие май му викате политическа подкрепа — и без никакви досиета. Излязъл от Втората световна война като гладен сирак на юношеска възраст, някъде от Източна Европа.

— Някъде? Ави, стига.

Той поклати глава отрицателно.

— По-точна информация няма, Дик. Виж, милиони документи са били унищожени през войната. Удостоверения за раждане, брачни свидетелства, нотариални актове, документи за заеми — цялата структура на обществото е била заличена. Превърната в пепел. Между германците и съюзниците повечето документи навсякъде от Москва до Париж са били унищожени от едните или от другите. Така че няма начин да се каже кой точно е Вернер Лантос или откъде е.

— Какъв ти е интересът към него?

— Както ти казах — има силни протекции.

— Не може да е само това.

Ави сви рамене:

— Виж, той носи израелски паспорт — когато това му е необходимо. Има и сенегалски паспорт — подарък от президента за това, че измъкнал два милиарда долара от страната. Има приятели на високи постове в нашето правителство, както и тук, в Москва. Никой не ми е казвал, но предполагам, че е бил използван от Мосад като дипломатически канал по време на студената война.

— Значи търка рамене с много хора.

— Да, така е. А и някои от тези рамене може и да не са чак толкова приятни. Мосад не харесва, че се ровим в неговите работи, но въпреки това моите шефове искат да следят хора като Вернер, точно както и твоите.

Погледнах стария си приятел. Не беше достатъчно. Не и за да оправдае изпращането на един от най-висшите служители на военното разузнаване да следи някого. Повярвайте, приятели. Тези неща просто не се случват. Това не беше пълната картина. Ави го знаеше и аз го знаех, а сега го знаете и вие — и не го забравяйте, защото, както казват старите старшини, отново ще срещнете този материал.

Но по изражението му разбрах, че повече няма да каже.

Тъй като беше време да превключа на друга скорост, извадих от джоба си дузина снимки, които бях взел от папките на Пол, и ги разположих на масата пред Ави. Ако имах неподслушван факс, щях да ги изпратя на стария си приятел Тони Меркалди в ЦРУ. Но единствените неподслушвани факсове в Москва бяха тези в посолството. А ако използвах някой от тях, ЗРМ със сигурност щеше да научи. Пък и не ми се искаше да се занимавам с глупостите на Барт повече, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Колко от тези познаваш? — попитах.

Ави се вгледа в една снимка от списание с група знаменитости във фракове на някакво откриване или изложба. Една фигура — отчасти скрита в самия край на модната тълпа — беше заградена от Пол с кръгче.

Той посочи лицето в кръга:

— Това е Вернер Лантос — каза. — Виж…

Ави измъкна един джобен календар, превързан с гумен ластик, изпод блузата си. Свали ластика, разрови десетина цветни снимки с размери като за паспорт и избра една.

— Ето по-добра снимка.

Погледнах към загорялото, прорязано от бръчки лице и вълнистата, пригладена назад сива и побеляваща коса.

— Мога ли да я задържа?

— Да. — Концентрира се върху другите снимки, които бях донесъл. — Тази е хубава…

Погледнах към снимката, която виждах обратно. Тя представляваше зърнеста фотография на Андрей Юдин, направена на шумно парти. С една ръка беше прегърнал едър мъж, хванал чаша шампанско. Другата прегръщаше Вернер Лантос, който не изглеждаше никак спокоен.

— Това е заместник-министърът на отбраната — каза Ави. — Сигурно е направена в „Динамо“.

Динамото? О, така ли?

— Един грузински нощен клуб близо до станцията на метрото „Улица 1905 года“. Бих се обзаложил, че организацията на Андрей контролира това заведение — собственикът никога не кара онези кучи синове, мутрите на Андрей, да плащат, независимо колко ядат или пият. А цените са — оха! Една бутилка шампанско струва повече, отколкото аз изкарвам за месец.

— Той редовен посетител ли е?

— Андрей? Разбира се. Там прави повечето от партитата си. Заведението е точно по средата на грузинската територия — полицаите не смеят да идат там. Дори и Борис и неговите хора не смеят.

Ави забеляза изражението на лицето ми.

— Какво има?

Казах му за кибрита, който бях намерил, и за сметката от „Динамо“ в документите на Пол.

— Има смисъл — отговори израелецът. — Ти ще идеш там, нали?

— Ти как мислиш? Искаш ли да дойдеш?

Поклати глава:

— Не, лицето ми е твърде добре познато и ще ти разваля хубавото прекарване. Но слушай — пази гърба си там.

— Разбрано.

Допих кафето и махнах с ръка да отпъдя бабушката, която вдигна каната и тръгна към мен.

— Та довърши доклада за нашето приятелче Лантос.

— Наистина не знаем толкова, колкото бихме желали. Името Лантос е унгарско. Но той може просто да го е възприел. Никога не е уточнявал откъде е — предполагам, че така става по-мистериозен.

Не можех да повярвам.

— Стига де, Ави, ти и „Министерството на земеделието“ имате много източници…

Той ме прекъсна с нотка на раздразнение в гласа си:

— Да, може и да е така, но да ти кажа истината, дори и аз не съм успял да съпоставя пълна и вярна легенда за него. Истински шедьовър е. Най-доброто, което съм постигнал досега, е да проследя някои от сделките му. Знам, че се занимава с всичко от контрабанда на оръжие до картини и спекулативни капиталовложения. Сега живее предимно в Париж. Всъщност точно сега е там. Знам, защото е излетял от летище „Бен Гурион“ преди два дни — беше на посещение в офиса си в Тел Авив. Както ти казах, наблюдавам го.

Отбелязах си това.

— Значи той лети между Москва, Тел Авив и Париж?

— И Великобритания, и Италия — има офиси в Лондон и Рим.

— Нещо в Америка?

Ави поклати глава:

— Не. Не работи в твоята страна, защото банковите ви закони са най-строги от всички останали.

Потупах с пръст върху товарителницата, преди да я бутна към Ави, който я прибра в джоба си.

— Е, сега неговата банка финансира доставки с двойно предназначение — оборудване от критична важност за крайните етапи на производството на ядрено оръжие, — което уж е изпратено на някаква фирма, сигурно параван, на островче от пет квадратни мили в Карибите, където няма предприятия.

— И още нещо — обади се Ави.

— Да?

— Името на фирмата.

— „Limon“.

— Така се пише на испански или италиански. Но тук, в Москва, лимон на жаргона на мафията значи милион долара — не е ли това забележително съвпадение, Дики?

Размърдах вежди пред него, защото както всички вече знаете, в нашия занаят няма такива неща като забележително съвпадение.

— Има и друго — продължи Ави, — забележително съвпадение, което ме плаши до смърт. — Извади тънък плик от джоба на сакото си и го плъзна по масата към мен. — За теб са.

— Какво е това?

— Подарък. Малко сувенири. Товарителници, сметки, митнически документи. Някоя и друга снимка. Парче от карта. Всичко това е част от някаква проклета мозайка, от която нямаме всички късчета. Когато ми каза за документите на Пол Махон, аз прегледах моите. Намерих тези неща — събирал съм ги през последните шест месеца. Направих копия. Може би ще ти помогнат да убедиш своите шефове по-добре, отколкото аз успях да убедя моите. Все едно си блъскам главата в някаква проклета стена. Не успях да убедя шефовете си за нищо. Сякаш са парализирани в политически смисъл. Предприемат някакъв ход, и Мосад го осуетява. Аз понеча да действам, Мосад почва да крещи: „Ще разкриете източниците и методите!“. Знаеш какво става.

Знам какво става.

— Какви глупости!

— Biduke — точно така. Но най-лошото е, че всяко късче мосадска хартия, което успея да видя — а е трудно да се измъкне нещо от тези кучи синове, повярвай ми, макар да съм виждал някои неща, малко карти и един-два протокола, — и всичко останало, до което съм се докопал, ме убеждават, че Мосад е абсолютно сигурен, че много от оборудването с двойно предназначение, финансирано от Лантос и измъквано от Министерството на вътрешните работи от Андрей, отива в същия район, в който двамата с теб прекарахме известни неприятни моменти преди време.

— Това е безсмислено.

— Знам — това е онази част от уравнението, която не мога да разбера.

— Искам да кажа, Ави, за какъв дявол им е на руснаците сирийците да направят бомба, освен ако не искат да съсипят мирния процес.

— Точно това би трябвало да си мисли и Мосад, Дик — отговори Ави. — Че руснаците позволяват на лошите да направят една шибана бомба. Освен това чувствам, че проклетата машина е почти завършена. Както е казал твоят приятел Уондър, горещият фреон е част от окончателните етапи на сглобяването, а не от началните. Но нещо не се връзва. Опитвам да говоря за това, а Мосад казва на шефовете ми: „Той греши. Няма проблем. Всичко е под контрол.“ Май не мога да убедя никого освен теб, че има проблем.