Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (18)

Глава
18

Позволете да ви разкажа нещо за Оли Норт. Когато разкриха скандала, добил известност като „Иран-контри“, подполковник Оливър Норт^[1] и някои от хората му, бяха преминали през всички папки в офиса и унищожили огромен брой от тях. Тези папки не можаха да се възстановят. След това влязоха в компютърната система на Белия дом и изтриха десетки, стотици инкриминиращи материали. Практически цялата кореспонденция, всички съобщения по електронната поща, всички по-щекотливи съобщения до и от участниците в онова, което комисията за „Иран-контри“ нарече „Предприятието“, бяха унищожени по електронен път.

Само че за разлика от хартиените папки електронните файлове не се унищожават наистина. Твърдите дискове не бяха автоматично изтрити просто защото Оли и хората му бяха казали на компютрите си „del“.

Вие там, вдигате ръка — искате да знаете защо. Добре, ще оставя Стиви Уондър, който разбира от тези лайна, да ви обясни. Стиви, обясни на хората.

— Готово, Дик. Вижте, да изтриеш един файл значи просто да промениш първата буква от името му в таблицата за разположение на файлове (известна като FAT). Новото име започва със знак, програмиран от компютъра да не се показва на екрана — така че ако поискате да ви го покаже, той няма да го направи. Но „изтритият“ файл си остава на твърдия диск. Също така дори върху него да се запише друга информация, има начини да се манипулира таблицата FAT така, че да се измъкне част или дори цялата информация. Някои най-обикновени програми, като „Нортън“, позволяват възстановяване на изтрити записи. Виждали ли сте как от името на изтрития файл липсва първата буква? Е, по принцип онова, което програмата прави, е, че възстановява тази липсваща първа буква и файлът отново става „видим“ за компютъра.

Благодаря, Уондър. Да, трябва да знаете също, че ако не форматирате напълно диска със специална осигуряваща програма или ако не запишете данни върху всеки един байт данни на диска, ще останат следи от електронни пръстови отпечатъци. А и дори да направите всичко това, пак може да се измъкнат малки части от даден запис — достатъчно за някой хитър следовател да се досети какво е имало там.

Кой е този отзад в залата с вдигнатата ръка? Искате да знаете какво? Искате да знаете защо, след като аз знам тези лайна, и Вернер Лантос не ги знае?

Уместен въпрос. Трябва да станете редактор. Отговорът е, че повечето хора не си правят труда да научат как действат компютрите. Те просто ги използват. Това е особено валидно за истински големите шефове. По тази причина например старият ми противник бившият министър на отбраната Грант Грифит беше оставил всички инкриминиращи го записи на своя портативен компютър — без изобщо да ги засекрети. Изобщо не беше помислил да защитава информацията. Оли Норт и хората му също бяха много изтънчени — и не разбираха колко данни остават, след като ги „изтриете“.

Така че, ако човек разполага с двама завършени компютъролози (като Уондър и Ави) и с хубав, топъл апартамент, в който да се скрие — а ние имахме с любезното съдействие на семейство Леклерк, — и ако има няколко часа да си поиграе (а те имаха), и ако семейство Леклерк са съгласни да използва мощния им компютър и лазерния принтер, и ако може да си напише сам разни помощни програми, което моите необуздани и злобни компютърджии умееха идеално, то той е в състояние да измъкне част от изтритите данни.

Което и стана. О, двамата не възстановиха сто процента от нещата в минирания компютър. Съвсем не. Очевидно беше (е, очевидно за Ави и Уондър, които ми обясниха, че устройство C: е напълно празно, защото било изчистено), че преди монпосран Лантос и Ахуд главореза да минират компютъра, са изтрили всички данни. Но след три часа търсене разполагахме с достатъчно битове и байтове, за да могат моите момчета да ми осигурят непълна картина за живота на Вернер Лантос.

И каква е тя, питате?

Ами имаше две неща. Първо, аз не съм гений на компютъра. Но от екрана изглеждаше, че Вернер Лантос си играе на „напълни джоба“ с чужди пари. Инвестирал беше десетки милиони долари в поредица маргинални сделки на борсата в Хонконг — и беше загубил. Хората, с чиито пари играеше, бяха вътре с много милиони долари.

Но кои хора? Това беше проблемът. Сметките имаха само номера. Но трябваше да има някакъв шифър. Дори едно късче от него би помогнало. Обърнах се към Ави и Уондър:

— Хайде, момчета, изровете го.

Това им отне още два часа програмиране, подкрепено с многоезични мръсотии, от които мога да призная, че и аз се изчервих. Но накрая моите лукави компютъролози бяха успели да докарат някакво грубо съвпадение между имената и номерата на сметките. Как го направиха, питате? Знаете ли, хич не ми пука как го направиха, дявол да ги вземе. Важното е само, че свършиха работа.

Разгледах екрана.

 

• Личните финанси на Вернер бяха в доста лошо състояние. Но, изглежда, все още имаше четвърт милион долара в една швейцарска сметка, други сто хиляди в банка, която, съдейки по телефонния код, трябва да беше в Бахрейн, и трета сметка (сума — неизвестна), на друго място — което нито Ави, нито Уондър успяха да дешифрират.

 

Справиха се далеч по-добре, като се стигна до записите на електронната таблица. Всъщност успяха да сглобят повече от 90 процента от информацията.

 

• Един файл показваше редица прехвърляния на руско оръжие за китайците — само през последните шест месеца над шестдесет милиона долара бяха сменили собствениците си. Това, приятели, позволява да купите много автомати АК-47 и друго малокалибрено оръжие. Питах се за какво, по дяволите, им трябва на китайците руско оръжие, след като те бяха петият по големина износител на оръжие в света.

• Втори файл съдържаше информация за крадени ядрени материали. Виктор Гринков и приятелчетата му продаваха verbotten^[2] технологии на всеки с твърда валута. Разгледах списъка. Включваше Пакистан, Иран, Ирак, Либия — и сирийците.

• Трети файл съдържаше данни за руски инвестиции зад граница. Чрез поредица от несъществуващи фирми и други паравани ивановците се опитваха да се напъхат в голям брой високотехнологични области. В това имаше смисъл — руснаците винаги са изоставали в технологиите. Сега използваха твърдата си валута, за да купуват западни фирми, произвеждащи всичко от микропроцесори до кодиращо компютърно оборудване. Единственият проблем — доколкото разбирах — беше, че Вернер Лантос е загребал двадесет и пет милиона долара от оперативната сметка на ивановците, за да покрие загубите от инвестициите си.

• Четвърти файл показваше влогове в доверителна сметка на Каймановите острови, разкрита от Вернер Лантос за някой си на име Бартлет Остин Вайът младши. Файлът беше отчасти заличен, но отпреди осем месеца в тази сметка стояха малко повече от половин милион долара. Това са доста сребърници за собствената ти страна.

• Един пети файл проследяваше частните инвестиционни сметки на Лантос — онези, с които обработваше бакшишите на ивановците. Името на Виктор Гринков се показа на самия връх на списъка. Човекът, който управляваше руското Министерство на вътрешните работи, имаше инвестиции в рискови акции в Хонконг. Акции, които според цифрите бяха загубили осем милиона доларчета през последните шест месеца.

 

А и Виктор не беше единственият руснак, загубил рубашката на гърба си на пазара в Хонконг. Имаше още пет-шест сметки на имената на различни Ивановци, до една контролирани от Вернер Лантос.

Очите на Ави се разшириха:

— Има сметка на И. Катавцев — това е Игор Катавцев, председателят на Комисията по разузнавателните въпроси в Думата — каза той. — И Сергей Павлов.

Израелецът подсвирна впечатлен.

— Павлов ръководи ГРУ.

Това съкращение означава Главно Разузнавателно Управление на руската армия.

Погледнах към Ави:

— Питам се дали някой в Москва знае за тези неща?

— Съмнявам се. Тези хора не са по изтънчените финанси. Те предпочитат авоарите им да бъдат инвестирани в хубави, безопасни швейцарски или бахамски сметки. Според мен Лантос си е вземал от парите им, когато ги е изнасял от страната.

— Не става дума за личните сметки. Те са достатъчно лошо нещо. — Потупах с пръст върху листа хартия, на който Уондър беше отпечатал оперативната сметка на руснаците. — Това е по-лошо.

Лошо и още как. Ставаше дума за прост като целувка план, тръгнал в лоша посока. Вернер беше изгребал около осем до десет милиона долара от руските си партньори. Използвал беше парите, за да разкрие сметки на техни имена в борсата на Хонконг. Тези сметки му даваха възможност да купува с около петдесет милиона долара. След това беше инвестирал всичко в маргинални сделки — което значи, че е платил част от цената, когато купува акциите, като остатъкът се заплаща по-късно. Планът му беше да заплати всичко, след като акциите повишат цената си, след това да ги продаде и да върне десетте милиона в сметките на руснаците в Женева или Бахамските острови, или където и да са. Но маргиналните инвестиции се объркали, банките си поискали парите и бедният Вернер ги изплащаше с все повече и повече от парите на ивановците.

— В крайна сметка Виктор и останалите руснаци са вътре — казах, като гледах екрана — с около петнадесет или двадесет милиона от откраднатите с труд печалби.

Дръпнах мустака си.

— Може би ще трябва да разпечатаме тези документи и да ги изпратим по факса в Москва, за да видим как ще се оправят с Вернер.

По лицето на Ави се разля злокобна усмивка.

— Това може — в тефтерчето си имам всички номера на министерството. Още по-забавно ще бъде да разгласим всичко — да го пратим на новинарската агенция „Интерфакс“.

Бръкна в джоба си за модемната карта и тъкмо щеше да я завре в компютъра, когато разбра какво прави, а ние с Уондър в същото време я измъкнахме от ръката му.

— Освен това аз имам по-добра идея — каза Уондър.

Я виж ти!

— Имаме номерата на сметките на ивановците в Хонконг. Имаме паролите. Това са парите, които Вернер е загубил.

Той огледа екрана на компютъра.

— Имаме и сметките на ивановците в Бахрейн, Сингапур, Женева, Кайманските острови и няколко други места — доста голям къс от парите за оръжие. И става дума за истински пари в банка. Към петдесет, шестдесет милиона долара — каза той, като натисна копчето за смяна на екрана.

— Е?

— Е, предлагам да поемем контрол над тези сметки. Да сменим паролите. Според теб кого ще обвинят — нас или Вернер?

Това беше покварена, долна, гадна, мръсна идея. Чудесна беше. Прекрасна.

— Можеш ли да го направиш?

Главата на Уондър се залюля в пълен режим „Стиви Уондър“ — ляво/дясно/ляво, дясно/ляво/дясно.

— Ти к’во мислиш? Разбира се, че мога.

— Тогава го направи. Идеята е страхотна. Но не пипай сметките на Лантос. Не сега. Не искам да го плаша.

Осени ме нова мисъл:

— Ави, има ли как да провериш къде са Вернер и Ахуд — тихичко?

Ави помисли няколко секунди.

— Мисля, че да — отговори. — В културния център има една секретарка, която познавам от години — тя ми каза, че Ахуд е идвал. Тя си отваря ушите за някои неща. И не харесва особено много настоящия, ъ, режим, нито приоритетите му. Мисля, че си струва да й купя чаша кафе.

— Ави, искаш да кажеш секретарка или секлецарка?

Той ми намигна:

— Бих могъл да ти кажа, Дик, но след това трябва да те убия.

* * *

08:25. Бръд се обади. Каза, че моят приятел, което означаваше Кени Рос, е оставил нещо за мен в „Градинаря“. Трябваше да го взема, а след това да се обадя на следния номер, който повтори два пъти, за да е сигурен, че го запомних.

Има нещо объркващо във френския, когато се произнася с акцент от Северна Вирджиния, но тъй като свободно владея жабарския и водолазкия, разбрах, че Бръд описваше северната гара — Гар дю Норд, най-голямата от шестте парижки железопътни гари.

— Ами пакета, как да го взема? — попитах.

— О — отговори Бръд.

Това би трябвало да значи, че са го оставили да си го прибера.

— Ясно. Място?

— Има пощенска кутия в северния край на първата от улиците в града, в който се намираш, наречена на първото му име. Трябва да търсиш двоен тебешир. Онова е залепено с тиксо отдолу. — Бръд млъкна. — Приятелят ти каза, че ще схванеш това. Аз му казах, че е побъркан.

— Прав си.

Оставих слушалката. Какво ли е това, мамка му? Първата улица на името на Кенет. Достатъчно добре познавам града, за да ми е ясно, че в Париж никоя улица не се казва Кенет.

О… има ли граница на моята тъпота? Нежни читателю, какво е първото име на Кени Рос? Хайде да го повторим всички заедно. Първото му име е Адмирал.

Извадих уличната карта на мосю Леклерк и потърсих amiral, което е френският начин да кажеш адмирал. Първи под рубриката стоеше булевард „адмирал Бюри“. Проверих в картата. Улицата преминаваше от югозапад на североизток, а спирката на метрото най-близо до северния край беше „Порт Майо“.

Нахлузих якето си.

— Стойте тук — казах. — Аз ще се върна след час.

Уондър се вдигна от стола:

— Трябва ли ти подкрепа?

Поклатих глава.

— Ще се справя.

10:42. Взех пратката при Гар дю Норд. Внимавал бях за преследвачи и знаех, че съм в безопасност. Когато отворих багажната клетка с ключа, залепен отдолу на жълтата пощенска кутия, намерих найлонова торбичка с надпис „Галери Лафайет“, в която имаше обезопасен срещу подслушване телефон. Обезопасените телефони са големи и тежки. Почти двойно по-големи от обикновените — горе-долу като онези, петкилограмовите радиотелефони PRC-1 от виетнамската ера, дето ги има по музеите.

Взех чантата, намотах я под ръка и тръгнах из метрото, където си поиграх на „скок вътре/подскок навън от влака“, докато се убедих, че не ме следят. Прехвърлих се на линията за „Порт Орлеан“ и се возих до булевард „Св. Михаил“. Спирка „Бо Миш“ винаги е лудница, което ми позволи да се скрия в тълпата, докато се качвах по елеватора към улицата.

След като излязох отгоре, се юрнах сред групите туристи, студенти, уличници и пътуващи музиканти по „Рю де Ар“, направих тесен кръг около няколко магазинчета, кафенета и пицарии и се върнах по собствените си следи. Не забелязах да ме следят.

Не бързах, разходих се по площада, като потайно проверявах тила си, докато разглеждах рафтовете с книги и картини в антикварните магазинчета. Nada. Небрежно се пуснах обратно към Сена при „Пон Ройял“ и изминах дългия път до кафене „Августин“, като спрях в три приятни бара, за да опитам кафето — и да проверя за опозиция. Нямаше такава.

13:15. Ави все още не беше се върнал от уговорената си среща и затова двамата с Уондър внимателно проверихме телефона, за да сме сигурни, че не е бъзикан.

Не бях ли обзет от параноя? Не, не мисля така — а вие?

Уондър го обяви за чист. Затова изключих един от телефоните на семейство Леклерк, свързах моя (той си имаше преходник за европейските системи, тъй като са го пратили за Париж) и набрах номера, който Бръд ми беше дал.

Кени Рос отговори на третото позвъняване:

— Рос.

— Здрасти — аз съм.

— Значи си получил апарата. Добре.

— Какво става?

— Това ти трябва да ми кажеш. При мен има един четиризвезден, който е ужасно нетърпелив да разбере какво става, по дяволите.

Всичко по реда си.

— Ти как ми прати телефона? — Притеснявах се да не бъдем разкрити.

— Председателят ме накара да се обадя директно до някой си в посолството и да ти го оставят. На чисто си.

— Не си го взел от някой от Християните в действие, нали, адмирале…

Той мълчеше, за да дешифрира думите ми. След това:

— Не, не, Дик — уредихме един от телефоните на председателя, дето са без онзи проклет чип.

Добра новина. Съвсем в началото на осемдесетте години тогавашният директор на Агенцията за национална сигурност, вицеадмирал Боби Рей Инман, който не харесваше факта, че не може да чете пощата на всички, си издейства позволение за разработване и използване на компютърен чип, който впоследствие беше инсталиран във всички осигурени срещу подслушване комуникационни системи. (Всъщност тъй като Инман имаше страхотно политическо влияние, той издейства чипът да бъде инсталиран и в комуникационните системи на всички други правителствени служби, които си предават секретни съобщения, включително Министерството на отбраната, Министерството на енергетиката, а дори и АКБД, произнасяно АКА-В-БИДЕ, и означаващо Агенцията по комуникациите в Белия дом.)

Този чип позволяваше на Агенция Безименна да подслушва дори най-сигурния трафик^[3]. Но през 1996 г. Обединеното командване на началник-щабовете се договори с „Моторола“ за комуникационно оборудване от пето поколение, което въпреки гневните викове на Агенцията за национална сигурност не съдържаше този чип. Причината се криеше в това, че председателят на Обединеното командване, както и другите шефове в него искаха да имат собствена сигурна мрежа, за да говорят на спокойствие със своя главнокомандващ. И тъй като Обединеното командване може да упражнява известен натиск върху топките на бюджета и ресурсите на Агенцията за национална сигурност, я заплашиха, насилиха, шантажираха и притиснаха, докато си получиха исканото.

И затова можех да докладвам ситуацията на адмирала, без да скривам нищо (с единствено изключение, разбира се — присъствието на Уондър), и да спирам и да повтарям, докато той си записва. Едва след като свърших, запитах онова, което всъщност ме интересуваше: трябваше ми да изместят един спътник FORTE. Без него работехме на тъмно.

Дочух отваряне на врата. Ави ми махна с ръка от антрето.

— Адмирале, задръж за секунда.

Притиснах длан върху слушалката.

— Е?

— Заминали са — изтеглили са се. Взели са чартърен самолет от Швейцария. Маршрутът включва петчасов престой в Женева, а след това една нощ в Кипър, с крайна отправна точка Бейрут.

Шибаният план влизаше в действие. Не можеше и да бъде друго. Струваше ми се напълно логично, че Лантос ще изтегли пари от сметката си в Швейцария, ще вземе малко мускулна сила от Кипър и ще се отправи за Дамаск, като стигне в Бейрут. Шибаната птица FORTE ми трябваше — и то веднага.

— Нещата май ще се разкрият с гръм — казах на Кени Рос. — Нямаме време за губене, адмирале.

— Тук срещаме голяма съпротива — отговори той. — Птицата над Китай не може да бъде местена. Председателят натиска здравата за изместване на онази над Украйна, но му казват, че ще минат поне дванадесет или шестнадесет часа, преди да успеем, ако изобщо стане. Адски трудно е, Дик, след като не може да каже за какво точно му трябва.

Нима не разбираше, че времето беше от критична важност?

— И каква е проклетата пречка?

— Обичайните глупости. Агенцията крещи, че превишаваме параметрите на мисията си — каквито и да са те. Дори шефът на ЦРУ се обади на председателя Крокър, за да пита за какво изведнъж ни е притрябвал спътникът. В Държавния департамент са убедени, че със сигурност ще разрушим две десетилетия на внимателно изграждани дипломатически отношения — въпреки че нищо не са постигнали. А и онзи бивш журналист, кучият син, дето го довлякоха да ръководи Съвета за национална сигурност, настоява да чуе защо искаме това, което искаме. Откакто го назначиха, опитва да влияе на Обединеното командване — според мен той смята, че председателят върти някаква игра, и иска парче от нея или от него, или и двете. А пречат и обичайните междуведомствени борби — Военновъздушните сили искат да участват, въпреки че нямат представа какво правим. О, има и политика. А да не говорим за бюджета на министерствата — говори се, че след по-малко от месец трябва да легнат на бюрото на президента.

Гласът му стана сериозен:

— Честно казано, постарай се тази операция да даде резултат, Дик, защото председателят нарита доста задници и набра доста черни политически точки от твое име.

Нима? Е, честно казано, приятели, набирането на политически точки, далаверите с бюджета и ритането на междуведомствени задници е точно работата на председателя на Обединеното командване. Тъжният факт е, че вече твърде малко звездоносци желаят да залагат звездите си, като се стигне до подкрепа за онези от нас, дето вършат мръсната работа в окопите.

Тъжният резултат от тъжния факт е, че когато хората, които носят звезди, не водят, хората, които носят белези — операторите като мен, — добиват известно нежелание да ги следват. А когато това се случи, цялата система започва да се разпада. Затова, макар и да изпитвах благодарност, че председателят рита задници и раздава наказания от мое име, се надявах да разбира, че просто си върши работата.

Но се сдържах. Няма смисъл да се заяждам с Кени Рос.

— Опитай да преместиш шибаната птица възможно най-бързо, нали, адмирале?

— Добре. Междувременно какъв е планът?

— Изместваме оперативната зона на изток при първа възможност.

Замълча. Чу се как си записва нещо.

— Това разумно ли е?

— Кое, адмирале?

— Ами да се местиш, преди да знаем нещо конкретно?

В него говореше ядреният подводничар. Командирите на подводници от клас „Бумър“ не правят каквото не е в списъка със задачи. А местенето на изток, преди да сме уточнили къде, не представляваше включваема в списъка със задачите точка, макар да знаех, че Вернер и Ахуд са в движение. Но нямах намерение да разкривам този скъпоценен къс информация. Има твърде много пътища за отклоняване на информацията. Твърде опасно за Дики — и останалите.

Затова отговорих уклончиво:

— Така си давам ранен старт.

Чух отново да си записва. Предполагам, че думите ми имаха някакъв смисъл, защото отговори, малко троснато, следното:

— Обади ми се след осем часа. Да ми докладваш за ситуацията.

— Този телефон ще действа ли оттам, където отиваме?

— Би трябвало, но никой не е пробвал досега, Дик.

Телефонът в ръката ми млъкна.

Никой не е пробвал досега. Правилно. Все едно говорим за целия ми живот, адмирале.

Поставих слушалката на мястото й.

Тъкмо щях да изръся някаква тъпа забележка, когато видях лицето на Ави Бен Гал.

— Какво има?

— Нищо.

Да бе. Сигурно.

— Ави…

Ави сви юмруци.

— Той е предател, дяволите да го вземат, Дик.

— Кой?

— Ахуд. Не може да не е. Той е направил огледа на целите в културния център. Няма друга причина за идването му — последния път е бил там ден и половина преди експлозията. Но защо?

Защо ли? Защо Браниган Бренекето, Мани Танто и останалите от екипа на Грант Грифит се бяха продали? Защо Дъг Докинс беше сторил същото? Отговорът е, че когато merde се удари във ventillateur, те се оказваха алчни, себични, безпринципни фурнаджийски лопати, предатели на униформата си и знамето, под което са служили — за парите.

Ави и преди ми беше казвал същото за Ахуд — просто не бе обърнал внимание на думите ми.

Затова му напомних:

— Ави, помниш ли, като ти казах, че Ахуд май не е на страната на ангелите?

— Е?

— Е, ти какво ми отговори?

Ави ме изгледа с празен поглед.

— Отговори ми — продължих, — че Ахуд е на страната на Ахуд.

Лицето му показваше, че ме е чул, но му е трудно да го смели. Ави има много големи ценности — обича страната си. Вярва силно в онова, което върши. Аз също. И затова разбирах гнева, болката и нуждата от отмъщение. Но за да постигнем този последен елемент, трябваше да идем на изток.

— Чуйте, братя кръстоносци — казах, — време е да наточим сабите, да опаковаме ризниците и да тръгнем за Светите земи.

Уондър стоеше с ръце на хълбоците:

— И кой си ти, така изведнъж бе, мамицата му? Крал Ричард Лъвското сърце ли?

— Че какво му е лошото, мамка му — крал Ричард ми звучи съвсем добре.

Уондър се обърна към Ави, който въпреки всичко беше се усмихнал:

— Изглежда, иска да е крал.

След това се обърна към мен:

— Е, в такъв случай май трябва да кажем: „О, благодаря ви, Ваше гноемъдо Височество“ и „с ваше позволение, Ваше сфинктеролико Богоподобие“ — каза, поклони се подлизурски като във филмите със звезди като Джон Агар, Базил Рабтоун и Ивон де Карло. — Е, добре, Ваше лайногъзо Величие — можете да бъдете крал Ричард Лъвското сърце. Но само за непознати. За онези от нас, които те познават и обичат, шкипере, винаги ще си останеш Дик, Лъвското сърце^[4].