Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (11)

Глава
11

Тръгнах обратно към вила „Свирепия“ в 13:30. Откровено казано, предпочитам да работя там и тъй като това нямаше значение за генерал Крокър (както виждате, вече си говорехме на малки имена с председателя на Съвместното командване), изминах шестдесетте и пет мили на юг и запад към своите двеста и нещо акра, три хладилни шкафа с бира, четири каси джин „Бомбай“ и петстотин хиляди патрона. Обичам да работя у дома, защото оборудването за упражнения, сауната и ваната с хидромасаж на двора са много удобни. Както и дългият пет метра бар с меден плот в мазето, който би направил чест на повечето кръчми в стария Вашингтон.

Но по-важното е, че старият кабинет в Пентагона, използван от Мобилната група за обучение по сигурността във Военноморските сили беше напълно неподходящ (дори и да го исках). Намира се в един задънен коридор в края на третия етаж на крило Б. Представлява нещо малко по-голямо от тристаен апартамент с бюра, столове, три телефона и факс. Но аз не се оплаквам от местоположението или декорите му. Истинският проблем беше, че там нямах достъп до информация. Нямаше компютър. Нямаше достъп до секретната система „Интелинк“ и следователно никаква възможност да научиш нещо за враговете си.

Защо беше така? Ами според една инструкция на тази тема, която Пинки Прескът написа преди около шест седмици, МГОСВС не трябва да мислят — те просто трябва да… обучават. Като роботи, предполагам. Но не можеш да обучаваш моряци да противодействат на терористите, ако те не знаят срещу кого са изправени, какви са залозите, кога е започнал целият проблем, къде е най-вероятно да ударят тангата и изобщо за какво се борят. Само тогава е възможно да се научиш да спираш тангата, ако се опитат да те убият или отвлекат, и как да останеш жив, ако те заловят.

Този вид СИЕ — съкращението означава съществени информационни елементи — очевидно са важни за всяка мисия за обучение. Но Пинки ни ги беше отказал и в Москва отидохме по същество слепи.

Сега нещата имаха друг вид. Смятам, че с авторитета на председателя зад себе си можех да получа кабинет в Пентагона, да си доставя необходимите компютри и да започна работа. Но както може би знаете добре, аз привличам внимание в Пентагона — нежелателно в повечето случаи. А тъй като вниманието беше нещо, което председателят Крокър категорично настоя да избягвам, щеше да е по-добре и по-ефективно — а да не говорим и колко по-удобно — двамата с Уондър да работим у дома.

Колко категоричен е бил председателят, питате? Е, приятели, много — доста конкретно се изрази във връзка с правилата за влизане в бой по време на моята мисия.

Искаше резултати — искаше убийците на Пол Махон елиминирани. Искаше да знае какво замислят руснаците, за да предприемем необходимите стъпки и да предотвратим „проклетия проект в Сирия. И ако е това, което казваш, го искам неутрализирано, по дяволите“. Но настояваше всички тези стъпки да бъдат направени тихо. Sans дипломатически инциденти. Sans вълнение.

Беше ме изгледал напрегнато над бюрото си.

— Помниш ли как работеха тюлените във Виетнам? — попита той. Не ме изчака да отговоря, защото не това искаше да чуе. — Аз си спомням. Бях там. Работеха ТНС — тихо, но смъртоносно. Отиват нощем в някое село, отвличат човек и никой не разбира.

Председателят замълча. Постави лакти на бюрото си и се приведе към мен.

— Така искам да го направиш, Дик. Когато всичко свърши, искам резултати — но не статии по вестниците. Не искам да се налага да се появявам пред някаква скапана комисия от Конгреса, да кърша ръце и да правя всевъзможни салтоморталета пред обществеността, и да подсмърчам, че съм виновен за нещо, което двамата с теб знаем, че е тактически обосновано и стратегически наложително за опазването на националната ни сигурност, но което не е нито политически приемливо, нито безупречно чисто.

— Ще проведа разговор на четири очи по този въпрос с министъра на отбраната — беше заявил генерал Крокър. Като видя как очите ми се разширяват, бе продължил бързо: — Дик, не можем да работим без негово съгласие — трябва ни. В края на краищата това трябва да е законно. Но ще го имаме, повярвай ми, дори ако трябва да му извивам врата.

Беше спрял, като видя колко съм загрижен.

— Не се притеснявай, аз ще поема целия политически натиск. Освен това министърът ще ни подкрепи в този случай. Руснаците и китайците изведнъж се затегнаха, а той се убеди, че бюджетните съкращения наистина ни вредят — режат от мускулите, а не от тлъстините. Не можем повече да воюваме помежду си, Дик — и министърът го знае. Затова сега е на наша страна. Ти само свърши работата. Справи се. Аз ще те защитавам.

Аз бях погледнал Кени Рос и разбрах, че каквото каже Том Крокър, го прави.

Все пак поисках всичко това в писмен вид. Не че не вярвам на председателя на Съвместното командване или на министъра на отбраната. Но съм бил там и съм го правил, и белезите по очуканото ми словашко тяло са достатъчно доказателство за това колко пъти съм сключвал лоши сделки само с ръкостискане. Спомнях си какво бе казал Роналд Рейгън на Михаил Горбачов — доверяй, но проверяй — доверявай се, но проверявай, и по мое искане председателят очерта мисията ми в записка до Кенет Рос, подписа я и даде по едно копие на двамата.

Доволен като жаба, стиснал листа в ръка, се отправих в южна посока, към влагата — в случая всичката бира „Куърс лайт“ в хладилните шкафове. Двамата с Уондър трябваше да започваме работа в мазето.

Първият ни приоритет щяха да бъдат проучванията. В миналото повечето от проучванията си правех от изрезки от вестници или списания. Тези изрезки, подредени в папки по теми и дати, все още почиват натъпкани в дузина шкафове из целия коридор между стаята за гости в мазето и котелното.

Днес обаче ме смятат за противник на новите технологии. Аналогов анус във века на дигиталните сфинктери. Какво да ви кажа? Помня с известна обич пишещите машини — ръчните, „Роял“ и „Ъндъруд“, а и — голяма въздишка, голямо удоволствие — „Смит Корона“. Мама му стара, дори изпитвах носталгия по онези „Ай Би Ем“ модел „В“ — същите, които Християните в действие обичаха заради самоунищожаващите се карбонови ленти за еднократна употреба. Всъщност допреди десет години ние, тюлените, все още използвахме пишещи машини. След това бюджетите ни се поразшириха и бяхме въвлечени — с оплаквания и роптаене от повечето от нас — в Информационния век.

Както и да е, за да не изоставам от времето (а да не говорим за наводнението от факти и битове информация), Стиви Уондър се беше съжалил над мен и пое работата, която с кеф нарича Директор по проучванията и електронните убийства, или ДПЕУ. Той си върши работата по Интернет и си е създал някои много интересни — не, пленителни дори — познанства в киберпространството, каквото и да означава това шибано нещо.

Moi, аз, все още предпочитам нещата, които мога да сложа някъде и да извадя оттам. Затова си имам шкафове за несекретните документи. Всички материали със секретно обозначение се намират в два петстотинкилограмови огнеустойчиви сейфа, закупени първоначално от Агенцията за национална сигурност за съхранение на ленти от уловени съветски съобщения. Сейфовете са захванати с анкерни болтове в цимента и са в стаята с котлето, зад купчината дърва. Разбира се, най-важните неща пазя в главата си. Да, имам дълга и подробна памет.

Когато свих от дългия половин миля път с чакълена настилка в дългия криволичещ път към къщата, видях сивия „Фолксваген“ костенурка на Уондър, паркиран на асфалтираната площадка пред гаража, и дочух стрелба някъде иззад къщата — двойни изстрели в бърза последователност, известни като „чукове“. Това означаваше, че той е на стрелбището. Преди няколко години построих стрелбище със стометров коридор. Да, знам, че съм съден и следователно не мога да притежавам огнестрелно оръжие. Но момчето Уондър и другите весели, мародерстващи палавници имат валидни и законни разрешителни за носене на оръжие. Освен това, когато изпълнявам военна задача, мога — и, разбира се, трябва — да нося необходимото оръжие. Това е част от мисията.

И така, за да продължа да съм във форма и смъртоносен, изградих стрелбището, където момчетата да изострят смъртоносните си таланти и аз — своите, като, разбира се, използвам одобрените военни оръжия. Стрелбата в края на краищата е крехко умение. В „Тюлен 6“ стреляхме ежедневно. Май съм ви казвал, че моите седемдесет и двама тюлени вкарваха в мишените си повече куршуми годишно, отколкото всички морски пехотинци на САЩ, 174 000 на брой. И го правехме — а Пинки Прескът се оплакваше продължително и на висок глас, че моят бюджет за патрони е по-голям от този на морската пехота. Пинки не вярва в стрелковите умения. Така е, защото по него никога не са стреляли.

Снех униформата и се преоблякох в дънки и тениска с надпис „Мръсни работи правим мръсно и евтино“. Проверих телефонния секретар — имаше съобщения от момчетата. Питаха какво става бе, мамка му, и молеха папа-сан да изчук-чука всичко. Аз вече се бях заклел да го изчук-изчукам, но трябваше да почакат. Имаше по-спешни неща в момента.

Обух сандалите, скочих в един от шестколесните всъдеходи до гладиатора, свих край високата стена на езерото, дадох газ към хълма и прецепих през гората. Не, не отивах на гости на баба си. Отивах на шибаното стрелбище.

Извих автомобила така, че той само помилва омърляния с кал джип, с който Уондър беше дошъл, скочих и махнах с ръка. Уондър ми махна с лявата си ръка. В дясната държеше малък — ама наистина малък — пистолет. Приближих се и видях, че е най-новата му играчка — онзи „Глок 27“, който беше носил и в Москва. Уондър винаги е предпочитал деветмилиметровите мощни „Браунинг“ пред всеки друг автоматичен пистолет. Казва, че харесва класическия им стил — и факта, че може да улучи петаче от двадесет и пет метра, ако пистолетът е добре настроен. Но са тежки и трудно се носят при мисия, особено ако пътуваш с малко багаж като нас. Затова неотдавна беше минал на „Глок“, който влиза много добре (не там, където си мислите) в малък кобур отзад на кръста или в някоя от онези малки флуоресцентно яркозелени торбички, с които човек изглежда като някакъв тъп турист.

Сложи пистолета в торбичката и ме изгледа иззад огледалните си очила за стрелба.

— Какво има?

Реагира на моя доклад за ситуацията с думите:

— Посрани Боже!

Умее да говори този Уондър. Реагира със скок в автомобила и обсипа праните ми дънки с кал, когато даде газ, зави и се понесе към къщата и възлюбения си компютър. Имаше работа за вършене — а Уондър е от нетърпеливите. Последвах го, като крещях по него да не кара така.

Докато си играеше с клавиатурата и мишката, аз си пишех в един бележник. Три часа по-късно той с компютъра си и аз с бележника си стигнахме до един и същи извод: имахме два избора. Първият — Ню Йорк, където покойният, но неоплакан Андрей притежаваше най-малко два апартамента и където тълпа руски мафиотски разбойници действаха бързо и необезпокоявани. Плюс: намираше се близко и храната си я биваше — особено в деликатесните ресторанти. Минус: нямаше реален изглед да намерим нещо, а и напоследък там не се чуваше за нападения над никакви цели. Второто — и по-богато на цели обкръжение — се оказа Париж, където се намираше главната квартира на „Лантос и Ко“ и където два пъти бяха прониквали в посолството.

— Ню Йоук е по-близо — насърчи ме Уондър с останалия от детството му акцент от Куинс. — А и соленото говеждо е по-добро.

Имаше право. Но вече бях избрал Париж. Избор, подкрепен от моя монитор за разузнавателна информация в домашния ми офис.

Питате какво е монитор за разузнавателна информация? Е, приятели, имам един телевизор във вилата си и той работи двадесет и четири часа, когато съм в нея. Държа го на канала на Си Ен Ен. Така разбирам какво става по света толкова бързо, колкото ако седя в шибания оперативен център на ЦРУ на седемдесет мили оттук, в Ленгли, или в Стаята за водене на военни действия в Пентагона, или в Западното крило на Белия дом. Защо? Защото и там гледат Си Ен Ен.

Картината на екрана подсказваше спешни новини. Даваха сцена на живо — много дим, много полиция и спасителни работници, както и облечен в шлифер кореспондент, който, останал без дъх, говореше на микрофона в ръката си. Усилих говора.

— … изглежда, че нападението над двете дипломатически сгради е било координирано, защото експлозиите са станали в разстояние на няколко минути една от друга…

Взирах се в екрана — френски полицаи и войници тичаха безредно напред-назад. Облечени в бяло медицински работници бутаха колички на колелца с тела, затегнати с колани към тях. Светлините на полицейските коли проблясваха диво, а за фон се чуваше уникалното електронно виене на европейските сирени. Хей, та аз познавах тази улица и сградата. Това беше американската мисия към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, позната като ОИСР. Намираше се в Париж на „Рю дьо Франквил“ на пряка и половина от Булонския лес.

Познавах ОИСР не защото следя икономиката, а защото служеше за параван на военното разузнаване във Франция и както съм споменавал по-рано, за център на антитерористичните действия на Пентагона в Париж. Той фигурираше и като сондирана цел в документите на Пол Махон.

Сега картината се смени. Друга кореспондентка стоеше до една полицейска блокада на широка улица. На следващата пресечка от нея се виждаха разрушения като от кола-бомба.

— … шестте жертви, изглежда, са френски и израелски служители на израелския културен център тук на авеню „Марсо“, на няколко преки от Триумфалната арка.

Прекъсна я моят телефон. Натиснах бутона за спиране на говора на дистанционното и грабнах слушалката.

— Марчинко…

— Кен Рос е. Видя ли…

— Да, да — включил съм Си Ен Ен.

Картината се върна на първия кореспондент, застанал пред димящата сграда на ОИСР.

— Е, гаси го и мърдай. Сещаш се кой иска задника ти в Париж незабавно.

— Какво става?

— Стига, Дик, това не е секретна линия!

— Есенцията, адмирале. Дай ми само есенцията.

Кени Рос се поколеба. Чуваше се как мисли — мозъкът му отброяваше алтернативите така, както са обучени да правят подводничарите. Накрая каза:

— Нямаш право да го знаеш, но някои хора правят разследвания в ОИСР — сега са покойници, — паралелни на работата на Пол и на твоите неотдавнашни проучвания.

Тази есенция ми стигаше.

— Разбрах. Тръгвам.

Затворих и набрах номера на Ави Бен Гал в апартамента в Москва. След шест позвънявания отговори.

— Ало, Ави, обажда се Вашингтон.

— Разтревожих се. Ти изчезна от лицето на земята.

— Шибаните руснаци ме обявиха за персона нон грата. Не получи ли съобщението ми? Обадих се в службата ти на път за дома.

Пауза. Стори ми се разсеян.

— Не… никакви съобщения. — Чух как слага ръка на слушалката и говори нещо на иврит на някого.

След това, изглежда, натисна бутона за изчакване, защото от другия край на линията настъпи пълна тишина.

— Ави?

Отново тишина. След това щракване.

— Rak rayga, Дик — една секунда.

Още петнадесет секунди нищо, а след това гласът му се върна на линията:

— Дик — каза, — извинявай, но трябва да тръгвам. Изникна нещо важно.

Погледнах екрана на мълчаливия телевизор в другия край на стаята.

— Париж, нали, Ави? Париж.

Ави млъкна като моя телевизор.

— Да — отговори накрая. — Трябва да ида в Париж.

— И аз отивам там.

— Логично е. — Чувах дишането му. Говореше с хладен тон на професионалист. — Нека поддържаме връзка от време на време, а? Чао, Дик. Чао.

Гласът му започна да отслабва, когато свали слушалката, за да я постави на апарата.

Извиках:

— Ави, Ави, Ави, чакай!

Изглежда, отново сложи слушалката на ухото си, защото гласът му се чу силно и нервно. Искаше да тръгва, а аз го задържах.

— Mazzeh — какво има, Дик?

— Идвам сам. Ти отиваш сам. Искаш ли да го изиграем както преди години?

— Чакай. — Телефонът отново млъкна за няколко секунди. След това гласът се появи. — Става.

— Къде да те намеря?

Замисли се.

— Още ли пазиш телефонния ми номер вкъщи? В истинския ми дом, а не тук.

— Чакай. — Изтичах по коридора, нагоре по стълбите, грабнах куфарчето, изсипах съдържанието му на леглото и започнах да ровя с лапи из купчинката, докато намерих стария си тефтер с адреси и подгънати листа. Свалих ластика, който го държеше цял, и запрелиствах парцаливите страници, докато намерих нерегистрирания номер на Ави в Херцлия, Израел.

В бърз галоп се върнах на телефона в мазето с трофея си в ръка.

— Имам го!

— Добре, но не го повтаряй по телефона.

— Ясно.

— Сега запиши следните номера: двеста и шест и сто и тринадесет.

— Готово.

— Добре — сега извади първия номер от първите три цифри на моя номер и добави втория към вторите три цифри.

Направих го.

— Готово.

— Добави кода на страната и града и ще разбереш къде съм в Париж.

— Добре — дадено. Ще се видим там утре.

Той не си губи времето с любезности.

— Чао.

Линията заглъхна.

Сложих слушалката върху телефона, вдигнах я отново и набрах номера по формулата на Ави. Заето. Изчаках тридесет секунди и опитах пак. Заето. Мразя, като става така. На петия опит телефонът избръмча три пъти. След това отговори един галски женски глас:

— Cercle National des Armeѐs, bon soir.

Това беше шибаният парижки Клуб на армията — намираше се точно под един голям френски нос.

Не, пред него няма статуя на Де Гол. Но Cercle, както е известен, се намира в съседната врата до един от оперативните центрове на най-голямата френска разузнавателна организация, le Service de Documentation Extérieure et de Contre-Espionnage, което, както вероятно вече се досещате, се превежда Служба за външно разузнаване и контрашпионаж и се нарича СВРК — льо жабарския еквивалент на ЦРУ.

Ави щеше да се скрие на най-видно място. Е, ако той го можеше, можех го и аз.

Междувременно Уондър, който се оплакваше на висок глас — някои дори биха казали вулгарно, — защото оставаше тук за момента, седеше пред компютъра и вадеше битове и байтове от киберпространството. И както Ави ми беше казал в Москва, за нашата плячка нямаше много информация. Обществено достъпните материали за Вернер Лантос и „Лантос и Ко“ бяха много малко — или поне на английски език. Но съществува и ЧПИС. Какво е ЧПИС? Това е Чуждестранната прогнозна информационна система, незасекретен клон на ЦРУ. Всеки ден те превеждат и пускат една селекция от прогнози и вестникарски статии от страните по света. ЧПИС е на разположение на много колежански библиотеки — а доста от тях предоставят информацията по Интернет. Уондър прегледа записи от ЧПИС от преди две години насам. Разпечата материалите, подчерта с маркер онова, което според него беше важно, и ми ги подаде без коментари.

Погледнах. Зачетох се. Според радиопредавания и официални изявления на правителството инвестиционната банка на Вернер Лантос е извършвала големи инвестиционни сделки с пари в брой в следните страни през изминалите двадесет и четири месеца: Сирия, Ирак и Северен Йемен; Ангола, Судан и Етиопия; Полша, Естония и Латвия.

Нещо в този списък не ви ли прави впечатление като странно или значително, нежни читателю? Мен ме впечатлиха две неща. Първо, разбрах, че „Лантос и Ко“ въртят адски голям бизнес с бившите държави-клиенти и бившите страни-марионетки на Съветския съюз. „Лантос и Ко“ не финансираха ли тайни операции там? Това не беше немислимо. Виждам, че се съмнявате.

Е, приятели, нека си разменим местата. Какво бихте си помислили, през седемдесетте и осемдесетте години, ако откриете, че една малка инвестиционна банка, базирана в Европа, работи с инвестиционни кешови сделки за милиарди долари в Салвадор, Хондурас, Панама, Пакистан, Италия, Мароко, Йордания, Израел, Египет, Южен Йемен и Абу Даби? Ако решите, че въпросната банка е параван и движи пари за тайните операции на ЦРУ, ще бъдете напълно прави.

Уондър събра материали и от други източници със свободен достъп. Намери информация за антитероризма от израелската правителствена информационна служба. Проследи информация от Световната банка и Международния валутен фонд за сделките на Вернер Лантос. Изтегли информация за дейността на руската мафия в Париж. След като събра всичко, започнаха да се очертават разнообразни форми. На пръв поглед несвързани събития се преобразуваха в разпознаваема структура.

Виждали ли сте някога онези визуални мозайки в книжките с комикси? Изглеждат като разхвърлян лабиринт от цветове и форми на страницата. След това вдигате картинката до носа си и гледате. Ама наистина гледате — понякога минута или повече. И тогава изведнъж картинката оживява — става триизмерна. И си казвате: „Защо бе, мамка му, не го видях по-рано?“ Същото стана и тук.

Докато Уондър детективстваше във вилата, аз разгледах секретните неща — и décroche le pompon, както казват в Париж, като попаднат на златоносна жила. От секретния терминал на „Интелинк“ в новия кабинет на Кени Рос в Съвместното командване на втория етаж на Е-образното крило, бях успял да получа папка с документи, снимки и проучвания, достатъчни, за да ми позволят да прехвърля крак над перилото на странстващия кораб на име Лантос. Разбрах и че Ави Бен Гал не е бил напълно откровен с мен, когато казваше, че Мосад няма много материали за Вернер Лантос. Защо? Защото „Интелинк“ показа, че Агенцията за национална сигурност е засякла купища разговори на Мосад, в които се споменаваше името на онзи задник.

ЦРУ също имаше материали за Вернер Лантос, колкото да напълниш една цистерна-лайнарка с тях. Това разбрах от начина, по който „Интелинк“ продължаваше да ме пита за още и още пароли всеки път, когато напишех името му на терминала. Двамата с Кени Рос опитахме да използваме кода за достъп на председателя. Системата отговори, че това не е достатъчно високо. Опитахме да се вмъкнем през задната врата с една парола на Разузнавателното управление на МО, която той знаеше. Върнаха ни.

Използвах секретния телефон в бюрото на Кен Рос, за да пусна приятеля си Тони Меркалди по следата. След час се обади, за да ми каже, че системата е изключила и него. След шест часа разбрах, че ако не съм шибаният ЗДО на ЦРУ — това е заместник-директор по операциите, познат повече като Главния Шпионин, — нямаше да получа достъп до никакви материали на Християните в действие за Вернер Лантос.

Защо не? Причината разбрах от малкото информация, която успях да видя: Вернер Лантос очевидно беше агент на ЦРУ и управлението щеше да направи всичко необходимо, за да защити своя гаден, сбръчкан сътрудник.

Сега, преди да се разкрещите как така той може да бъде агент на ЦРУ, след като е финансовият център на една операция, която навярно заплашва Съединените щати, нека ви обясня за агентите на ЦРУ. Агент на ЦРУ не е същото като служител на ЦРУ. Служителите на ЦРУ са на служба на американското правителство и под клетва им е забранено да действат по начин, който би навредил на националните интереси или сигурността на страната.

Агентите на ЦРУ не са служители на правителството на САЩ. Най-често са неамериканци — ЧН, или чуждонационални, макар че аз ги смятам за чворести негодници, — наети и управлявани от нашата разузнавателна служба за осигуряване на информация или влияние, или услуги, или всичките три. За работата си получават пари — в някои случаи доста добри пари.

Често пъти онези, които решават да станат агенти, не са най-обичаните от обществото персони. Блатска тиня би бил един от начините да ги опише човек, но не желая да разисквам най-положителните им черти. По принцип вербуваните типове включват предатели, самозвани ясновидци, корумпирани правителствени служители и алчни дребни бюрократи. Но убийците също са приемливи, ако работят за разузнавателна служба, в която ЦРУ желае да проникне. Така вербуваха Мани Нориега^[1]. Други криминално проявени типове също намират пътя си до стадото: изнасилвачи, насилници на деца, мъчители и други със също толкова деликатни занимания биват наемани от тайните полицейски служби, военни организации и охранителни служби на различни страни. Точно затова един агент на ЦРУ, съгласно неотдавна изготвен секретен доклад от Конгреса, беше убил американски гражданин, пребиваващ в една централноамериканска страна, казал за това на шефа си и останал на заплата в ЦРУ през следващите години.

Знаете ли, като се замисля, политиката на ЦРУ спрямо неговите агенти прилича много на политиката на Клинтъновата администрация за хомосексуалните блудства и други еднополови мероприятия в армията. Защото тя също може да бъде резюмирана с фразата „Не питай — не приказвай“, или НПНП.

Както и да е, ако си спомните какво ви проповядвам за събирането на разузнавателна информация в последните три книги, тя понякога е онова, което не можете да научите, а не само онова, което научавате. И така, катерейки се нагоре по веригата доклади в „Интелинк“, разбрах от посочените в тях източници и методи, че Християните в действие очевидно са плащали на Вернер Лантос с вашите данъчни долари, за да държи в течение хората от Ленгли за действията на руската мафия, както и за вътрешния механизъм на работа на руското правителство. А по въпроса за това, че Вернер изкарваше пари от продажба на оръжие или материали с двойно предназначение на евентуални противници? Този въпрос беше НПНП.

Научих и още нещо. Колкото повече четях, толкова повече разбирах, че инстинктите ми се оказваха верни: Ави Бен Гал беше крил информация от мен в Москва. Е, това можеше да се очаква. Двамата с Ави сме професионалисти. И макар да си имаме доверие, работим в рамките на определени параметри на занаята, което е учтивият начин да се каже, че пазехме професионалните си тайни в тайна, освен ако не се наложеше споделянето им за целите на операцията.

Например никога не съм казвал на Ави за операцията през 1987 г., която проведох на границата на ливанския град Ан Наби Лайно, въпреки че за първи път бях там с него. Няма да ви разправям подробности — всичко, което трябва да знаете, е, че подготвих една страхотна контратерористична игричка, очистих голям брой гадни танга и вината падна върху израелците.

Както и да е, сред късчетата информация, които Ави не ми беше дал — и които със сигурност е знаел, — се намираше и това, че от 1995 г. насам вторият човек след Лантос беше един пенсиониран служител на Мосад тежка категория на име Ахуд Голан. Ахуд е напълно подходящо име, защото той си е бандит^[2]. Безспорен.

Да, знаех това име и част от свързаните с него истории. Помнех и лицето — грубо красиво и напълно лишено от чувства, с опасно празен поглед. Лице на склонен към убийства социопат. Въпреки непрекъснатите си оперативни провали Ахуд Голан беше едно от златокосите любими момченца на Мосад. През седемдесетте, като млад член на добре документираната операция „Kidon Hagiedon“ — Мечът на разрушителя, — той и шестима други офицери командваха петчленни екипи, изпратени да проследят и убият всеки от терористите на „Черния септември“^[3], планирали клането на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.

Другите екипи изпълнили мисиите си без инциденти. Но този на Ахуд се провалил. В Лилехамер, Норвегия, той застрелял един марокански келнер, отиващ на работа. Сметнал мароканеца за Али Хасан Саламех, ръководителя на терористичната организация „Черния септември“ и автор на случая в Мюнхен. Но Ахуд сгрешил — действал, преди да си е направил домашното добре. И по-лошото — оставил се да го хванат (имал абсолютно нещастен план за бягство) и прекарал двадесет и два месеца в един норвежки затвор, преди да го пуснат след тиха сделка, струвала на израелското правителство милиони долари.

Човек би си помислил, че подобно осиране значи край на кариерата. Но очевидно Мосад не държи толкова на НД — нулевите дефекти, сещате се, — колкото сегашните Военноморски сили на САЩ. Защото, след като се върнал в щаба на Мосад, един комплекс от дискретно обезопасени сгради, разположени направо над шосето между Тел Авив и Хайфа, срещу „Тел Авив Кънтри Клуб“, станал заместник-директор по операциите.

Като такъв, до голяма степен той беше виновен за разузнаваческите провали при нахлуването в Ливан през 1982 г. Провали? Е, първо, не знаели, че палестинските сили имали толкова добро оборудване и били толкова добре обучени, колкото се оказало. Предвижданата от тогавашния президент Ариел Шарон двуседмична светкавична война се превърна в тежка като тресавище борба, продължила година и половина. След това възникна и случаят с ливанските сили, както християнските съюзници на Израел наричаха тяхната милиция.

Военното разузнаване — приятелите на Ави в АМАН — твърдели, че ливанските сили не са армия, а по-скоро шайка гангстери, които ще ти прережат гърлото, но ще избягат, ако стане напечено. Мосад, който имал влияние над министър-председателя и министъра на отбраната по онова време, изказал шумно несъгласие. И точно Ахуд Голан не бил съгласният по време на онези свръхсекретни срещи.

Но от Мосад грешали. Ливанските сили наистина се оказали страхотни резачи на гърла — ако гърлата принадлежат на жени и деца, както станало в палестинските лагери в Сабра и Шатила. Но да застанат срещу добре мотивирани, въоръжени мъже — това било друго нещо. Християните избягали.

Както и да е, след този провал Ахуд бил изпратен да пасе трева като мосадски katsa, или ръководител на станция, първо в град Гватемала, след това Тегусигалпа, Хондурас, Сан Салвадор и накрая в Панама. Израелците го пенсионираха през деветдесетте, след като ги постави в много неудобно положение, като предупреди Мануел Нориега, че Съединените щати са по следите му. Носачите на слушалки в Агенция Безименна бяха засекли обаждането и пуснали записа на шефа на Мосад. След по-малко от две седмици Мосад върна бандита Ахуд в Гелилот, където му даде медал, пенсия и ритник в задника на изпроводяк. А сега се оказа, че работи за Вернер Лантос, сътрудник на ЦРУ.

Гватемала — там го бях срещнал за първи път. Той „съветваше“ гватемалските военни по въпросите на сигурността — по-точно по методите на разпит — в дните, когато явната военна помощ от САЩ бе спряна заради повсеместните нарушения на човешките права в Гватемала. Аз бях на тайно посещение в страната — с фалшив официален паспорт, но със сътрудничество от страна на техните военни, — за да огледам маршрутите по границата със Салвадор, които марксистките партизани от „Фарабундо Марти“ използваха, за да снабдяват лагерите си в западната част на Салвадор. Трябваше да видя как се движат партизаните, за да предпиша решение на салвадорците. Както и да е, отбих се и в Estado Major — щаба на гватемалската армия, — за да видя свои познати офицери. Казаха ми, че един израелец преподавал нещо и ме поканиха да присъствам.

Така можах да видя как Ахуд упражнява безчовечния си занаят върху един нещастен партизанин, заловен и предоставен му като лабораторното животно за деня. Методите за разпит на Ахуд включваха използване на зъболекарски бормашинки, дванадесетволтови батерии и нагорещена тел. Не бяха приятни за гледане и направо смъртоносни за онзи, върху когото се прилагат.

Е, аз не съм от онези трогателно чувствителни хора, които незабавно порицават използването на мъчения. Използвал съм ги — когато животът на хората ми е зависел от получаването на информация, която не съм можел да измъкна по никакъв друг начин. Позволете да се повторя: по никакъв друг начин. Но човек измъква повече с моркова, отколкото с пръчката, и аз предпочитам да съчетавам и двата метода. При Ахуд Голан не беше така — виждаше се, че очевидно изпитва наслада да нанася силна болка на друго човешко същество. Не съм забравил лицето му в онзи ден — като в оргазъм. Затова информацията, че работи за „Лантос и Ко“ включи сензорната система в задната част на мозъка ми. Тоя беше доста опасен шибаняк.