Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (13)

13.

Пачия крак взе бинокъла ми за нощно виждане и се прокрадна в алеята, за да направи НП с един човек (спомняте си, че това е наблюдателен пост). В това време аз, Гадния, Уондър и Чери много ти-хич-ко свалихме задните седалки на колите под наем, добрахме се до багажниците и извадихме някои от смъртоносните играчки, които бяхме взели от оръжейния склад.

Зулуските гангстери не разтоварваха нищо, което ми подсказа, че ще карат плячката си другаде за дистрибутиране и/или продажба. Не, нямаше да я карат никъде, стига да си свършех работата за тази вечер както трябва.

За да ми е по-трудно да си свърша работата, те бяха поставили двама часови в алеята — двама градски скокльовци с широки подплатени памучни якета и бейзболни шапки с козирките назад, анцузи и от ярко оцветените високи атлетически маратонки, наричани обувки за престъпници. Двамата дундуркаха по един автомат „Колт 15“ с пълнители с четиридесет патрона. Издайническите подутини по тях ми показваха, че носят и пистолети.

Нека спрем тук, докато ви обясня някои неща за дежурството на часовия. И не пропускайте тази част, защото ще я срещнете отново. Най-напред дежурството на часовия е като физическото обучение — не е необходимо да ти харесва, а просто трябва да го правиш. Освен това не е трудно. Изисква концентрация, внимание за детайлите и неотслабваща бдителност. Двама добри часови могат да означават разлика между живот и смърт там, на бойното поле. Да, казах двама часови. За разлика от онези филми за войната, които сте гледали, в реалния живот почти никога не се позволява на часовия да действа сам — особено нощем.

Повечето хора обаче смятат, че дежурството на часовия е тактическият еквивалент на чистенето на тоалетни. Правят всичко друго, но не и което трябва — да наблюдават. Не разбират, че войната е 99 процента чакане и един процент бой. Часови като тези са примамливи цели за хора като мен. Щеше да бъде лесно да елиминирам двамата. Но довечера работата ми беше друга. Трябваше да се вмъкна и да се измъкна, без да ме забележат. Затова просто щяхме да чакаме.

Ситуацията се развиваше в моя полза, защото часовите на зулуските гангстери не стояха с желание — не им харесваше и нямаше да пазят. Беше студено, беше влажно и беше скучно. Затова след четири-пет минути те започнаха да стъпват от крак на крак. След още няколко минути стъпването премина в подскачане. Започнаха да разговарят, поради което загубиха концентрацията си. Не след дълго запалиха цигари — унищожиха нагласата си да виждат в тъмното. А след три четвърти час на студено двамата решиха, че ще могат да наблюдават нещата не по-зле от вътрешната страна на сградата.

Това, както казват, беше нашият сигнал. Помните ли всичките чудесни рисувани филми на „Уорнър брадърс“, където Зек вълкът и Уили койотът обикалят и гледат. Сещате се — онзи се прокрадва на пръсти зад някое дърво и изведнъж показва нос иззад съседно дърво — което е на пет метра встрани. Е, приятели, така се движат и тюлените. Само че не го правим на пръсти, както Уили или Зек, защото краката ни са твърде големи и имаме противопоставени пръсти, а освен това ни е по-трудно да нарушаваме законите на физиката.

Ако говорим малко по-сериозно, част от процеса на превръщане в тюлен се състои в научаване на начини за по-недоловимо придвижване. От ранните дни във Виетнам, когато тюлените провеждаха тихи нощни операции по отвличане на мистър Чарли^[1], до незаконните набези, които провеждах срещу танга по целия свят, целта оставаше една и съща — да дойдем, да си свършим работата и да си отидем, без никой да разбере, че сме били там.

Изпълнението на тази цел винаги е било по-лесно извън града, отколкото в него. Сред природата човек може да проникне, като използва терена в своя полза — реките и потоците позволяват да се промъкнете до врага си незабелязано. Растителността предлага отлично прикритие, като скрива и движенията ви. В града достъпът по принцип е ограничен до улици, алеи, покриви или канализация. Естествените прикрития са по-малко, а и съществува много по-голяма вероятност да бъдете забелязани от случаен минувач, когато се приближавате към целта си.

Все пак, ако следвате моите три основни правила за нощните операции в населени места, вероятно ще успеете да стигнете там, закъдето сте тръгнали, и то цели.

• Правило първо: Винаги бъдете приведен, защото един силует представлява страхотна мишена за врага.

• Правило второ: Избягвайте откритите пространства, освен ако това не е абсолютно необходимо. Аз може да не съм най-любезният и сълзлив човек на света, но когато съм в подобни ситуации, ставам голям почитател на прегръщането на стени и засмукването на цимент и мазилка.

• Правило трето: Движете се бавно. Колкото повече внимавате, толкова по-малко внимание ще привлечете.

 

 

Тъй като вярвам в собствените си заповеди, доброволно избрах двамата с Уондър да направим малкия си набег, а Чери, Пачия крак и Гадния да осигуряват тилова подкрепа. Реших така, защото през годините сме работили така тясно с Уондър, че всъщност вече не е необходимо да говорим — ние сме като двойка стари съпрузи, които разчитат езика на телата си, че и дъха си.

Като бивш разузнавач от Морската пехота, Уондър поведе. Прокрадна се по алеята като катерица на лакти и колене, движеше се бавно, но решително покрай рядка, изгнила дървена ограда и използваше тъмнината максимално в своя полза. Аз го следвах на два метра, доволен да играя на настиганица.

Една от причините с удоволствие да оставя Уондър да води беше, че пълзенето ни нямаше да бъде от приятните. В алеи като тази се събира изобилие от гадни предмети. Затова експедицията ни беше удължена поради счупени стъкла, гниещи боклуци, както и други по-цветисти вещества, които е най-добре да пропуснем в описанието си, но не и в мисълта си. Тъй като той беше пръв, щеше да премине през тях внимателно, а аз, като забележа движението на тялото му — помните ли колко добре мога да разчитам жестовете му? — щях да заобиколя гадните неща. Нашият преход тази вечер беше по-труден поради факта, че пътеката ни преминаваше през купчини покрит със сажди и мръсотия сняг, който прикриваше гореупоменатите неща.

Бяхме излазили като червеи около тридесет неприятни метра, когато вратата се отвори и един от скокльовците показа глава, сякаш беше дочул нещо. Излезе отвън и затвори вратата зад себе си, прекъсвайки светлината. Постоя там, за да свикнат очите му с тъмното, дръпна от цигарата си, изпика се в посока на алеята — и зяпна точно в мен. В такива случаи има само един начин да реагираш. Извръщаш очи малко, за да избегнеш всякакъв контакт. Не се движиш, не дишаш и не мигаш. И с всяка молекула на сърцето, душата и мозъка си вярваш „Аз съм невидим“.

А, Марчинко сан, вие произнасяте още от тези психовоински лайна, които винаги се опитвате да ни натрапите. Хайде стига вече.

Не, попова лъжичко — чети и учи. Един от първите уроци в школите по ОУСБ — Оцеляване, Убягване, Съпротива и Бягство, — на които бойците диверсанти ходят редовно, е как да реагираш, когато, изглежда, си открит.

Инструкторите ще ти кажат, че ако си обръщал внимание на трите основни догми на укриването — форма, светлина и силует — и ако не привличаш вниманието върху себе си, като мърдаш, с други думи, като вярваш, че си невидим, човекът, който гледа право към теб, вероятно все още не те е забелязал и няма изобщо да те забележи.

Причината за това се крие не в метафизичните, а във физичните закони на природата. Помните курса по основи на биологията, когато изучавахте принципите на зрението, нали? Не? Е, нека ви дам малък опреснителен курс.

Причината да не ви забележат е в това, че повечето от нас забелязват онова, което виждат с периферното си зрение, а не чрез директен поглед. Пример? По-лесно е да видиш елен в гората, когато стои отляво или отдясно на теб, отколкото ако е точно отпред, защото периферното ти зрение долавя движенията му. Същото важи и за кола, която идва към вас, докато пресичате натоварена улица.

Нощем ситуацията се усложнява поради начина, по който виждаме. Ретината на човешкото око се състои от два вида клетки. Има конуси, които ни помагат да виждаме денем, както и пръчици, които заобикалят конусите и помагат да виждаме нощем. Пръчиците са много чувствителни на светлина. Но тъй като не се намират в центъра на окото — помните, че заобикалят конусите, — те не долавят нищо, което идва от центъра на полезрението ни. Те са най-ефективни, когато погледът ви е леко отклонен от центъра. Затова знаех, че ако скокльото гледаше право към мен, нямаше да ме забележи.

Затова, вместо да се паникьосам, аз просто се смразих на място — по средата на пътя. Ръката ми, върху която имаше ръкавица, се намираше в нещо наистина изгнило. Левият ми крак беше прекалено обтегнат. Дясното ми коляно — онова, което бях ударил при оръжейния склад — се намираше върху неприятно остро нещо. Но не помръдвах. Знаех, че спазвам трите догми. Тялото ми беше ниско и неразличимо на фона на оградата. Нямаше светлина, защото лицето ми беше почернено, а останалата част от мен бе облечена в стари, мръсни черни дрехи. А силуетът ми, омекотен от оградата, кофите за боклук и липсата на светлина, не се виждаше.

Фокусирах очите си върху стъпалата на скокльото. Така щях да разбера, ако тръгне към мен, но пак няма да вляза в зрителен контакт с него.

Дишах толкова бавно, че сякаш не дишах изобщо. (Има истинска полза от това човек да е тюлен и да се е научил да си сдържа дъха под вода в продължение на три минути.)

И чаках. И чаках.

Два метра пред мен Уондър стоеше в същото положение. Научил беше всичко това в школата, в която и аз — и го използвал в същите неприятни места от Афганистан до Либия, от Западна Франция до Източна Европа, по време на двете си десетилетия в Морската пехота и Военноморските сили.

Дочух звук от триещи се пръсти и съскане и цигарата падна между нас. Вдигнах очи леко, точно навреме, за да видя как скокльото нагласи шапката си с надпис „Малкъм X“, изплю се и безгрижно влезе обратно.

Размърдах се за първи път от няколко минути насам — коленната ми става пукна достатъчно силно, за да накара Уондър да ме погледне мръснишки. Изчакахме, за да се убедим, че няма да бъдем прекъснати отново, след което продължихме необезпокоявани към камиона.

Уондър се промъкна с пълзене напред до двигателя. Обича да си играе с двигатели. Поигра си с този, като залепи с тиксо едно петдесетграмово парче пластичен експлозив за изпускателния колектор, нагласи му детонатор, а след това свърза кабела на детонатора към системата за запалване.

Завърташ ключа и… бум.

Междувременно аз се забавлявах по свой начин. Отключих катинара на задната врата и я плъзнах достатъчно, за да проверя дали това е нашият камион. (Да, приятели, аз спазвам собствените си заповеди, особено онази — „Не си въобгъзявай“.) Видях сандъци за оръжие и патрони, и това ми стигаше. Затова затворих вратата, щракнах катинара и се пъхнах под шасито.

Там взех парче пластичен експлозив „C4“, голямо колкото кутия боя за обувки, и го разтрих в дланите си, докато направих тесен лентов заряд, дълъг малко повече от метър. С тиксо го залепих на дъното на камиона във формата на неравен правоъгълник. Посегнах към джоба на бедрото си, за да взема ножа си „Емерсън CQC-6“ и да срежа лентата. Ножа го нямаше. Това ме ядоса.

Легнах по гръб и прерових всичките си джобове. Проклетият нож липсваше. Петстотин шибани долара за ръчно изработения и надписан нож, подарен от Ърни Емерсън, който го направи за мен. Лежах и се опитвах да проумея какво беше станало, и реших, че трябва да е паднал, когато двамата с Дъг се боричкахме.

Е, станалото — станало и стоманеното ножче някъде останало. Бръкнах в джоба на гърдите си, за да взема лекия сгъваем нож, който винаги нося за резерва, и отрязах лентата. След това прекарах парче препъваща тел около откритата глава на един болт на задната врата, промуших я под бронята, покрай ауспуховата тръба, завързах я надеждно към детониращо устройство от тип „M-1“, което бях закачил към пластичния експлозив, и отрязах оставащата тел.

Развих второ топче тел, което подадох на Уондър. Той го закрепи към колекторната изпускателна тръба, след което аз я обтегнах и закачих към детонаторния пръстен на устройството „M-1“.

Обичам детонаторите „M-1“, защото са прости като целувка. Разбира се, в наше време съществуват по-сложни играчки — електронни детонатори с полупроводници и компютърни чипове, както и сложни радиоуправляеми чудесии, които струват по стотици долари парчето.

Но когато скачаш от самолети, излизаш от подводници или пълзиш през калта на вражеска територия, искаш нещо, с което мистър Мърфи да не може да те будалка въпреки усилията си. А детонаторите „M-1“ са с гарантирана мърфоустойчивост. Вярвайте ми, наистина вършат работа. При добро и лошо време. При мокро и сухо. Горещо и студено. Те не се влияят от неправилно манипулиране, защото са старомодни, прости като целувка устройства с много малко движещи се части, нямат сложни електронни компоненти, които могат да се повредят, батерии, които да се изтощят, или миниконтактори, които да се откачат.

По същество „M-1“ представлява метална тръбичка — цилиндрично устройство, дълго десетина сантиметра. В единия си край има куплунгово съединение и предпазна тръба. Това е важният край, където ударното устройство се закрепва към експлозива. Точно зад него се намира капсулата, която, след като експлодира, детонира вашия взрив „C4“, „Семтекс“ или какъвто друг полезен товар сте избрали. Непосредствено пред капсулата е поставено шплентово обезопасително устройство, което отделя ударника от капсулата.

Ударникът и неговата мощна притискаща пружина се задържат на мястото си от два допълнителни шплента. След като експлозивът бъде закрепен и устройството монтирано и закрепено на мястото си — това е много важно, — една обтегната препъваща тел се закача към освобождаващия пръстен на обезопасителното шплентово устройство. В този момент изваждате всички обезопасителни шплентове (като не забравяте да ги приберете в джоба си, за да не оставите издайнически сигнали, че сте се отбивали насам), и очиствате терена от присъствието си.

Резултатите ли? Когато нашите приятелски настроени зулуски гангстерски принцове скокльовци отворят задната врата на камиона, ще изтеглят препъващата тел, която ще дръпне пръстена, който ще освободи ударника, който ще задейства капсулата, която ще детонира експлозива „C4“, който ще експлодира, което ще разчлени горепосочените скокльовци на хиляди отделни, раздробени и трудно разпознаваеми късчета. Освен това експлозията би детонирала всички експлозиви в камиона — патрони, гранати, минохвъргачни заряди, — всичките те ще гръмнат. Земята ще се разклати^[2].

Ако обаче лошите решат просто да отпътуват, то последователността ще бъде малко по-различна. Ще се качат на камиона и ще завъртят контактния ключ, който ще детонира експлозива „C4“, привързан към изпускателния колектор на двигателя; който вследствие експлозията ще се размърда достатъчно, за да задейства детонатора „M-1“ и заряда „C4“, оформен като панделка. Резултат? Смърт и унищожение. И отново земята ще се разклати. Както, вероятно се досещате, обичам клатенето.

От това човек го побиват тръпки, нали?

Ексфилтрирахме се тихо и вече бяхме далеч по пътя си на юг към Толедо, когато чухме експлозията в далечината. Плеснах Уондър по дланта. Още една добре свършена работа. Още една добре прекарана вечер. Това не е кариера, а приключение.

 

 

Все още имаше много време до утрото, когато се свързахме с Док, Малката бира, Алигатора, Пик и Гризача на север от Цинцинати. Разговаряхме по секретно радио. Алигатора ми каза, че е успял да постави пасивния маяк на целта. От тази вест дишането ми стана малко по-леко. Навярно бяхме оставили мистър Мърфи назад за малко. Облегнах се и сръбнах горещо кафе от огромната кана, която ни беше оставил Мъгс. Мамицата му, животът си беше хубаво нещо. Бяхме опекли зулуските гангстерски принцове, унищожили откраднатото оръжие и патрони, които те щяха да продадат или използват, и сигурно вече Мъгс знаеше кой е задникът, дето крадеше регистрационни номера на ФБР.

На това аз му казвам добра работа за вечерта. Погледнах през предното стъкло към нашия малък конвой. В съседната линия Алигатора Шепард докосна бейзболната си шапка в небрежен поздрав и аз му отвърнах небрежно. Шестдесет метра пред мен в мрачната сутрин Док Трембли долови погледа ми и ми показа неясен среден пръст. Веднага му го върнах.

Позволи ми да направя достатъчно дълга пауза, нежни читателю, за да ти кажа една проста и в същото време мъдра истина. Не съществува толкова силно чувство, така дълбоко удовлетворение, както невероятното опиянение от това да поведеш страхотните си воини в бой. Ако си го правил, знаеш точно за какво говоря. Ако не си, никога няма и да разбереш.

 

 

Разсветляваше се, когато прекосихме река Охайо на обиколното шосе 275, и продължихме да караме след полувлекача в посока на юг с постоянна скорост от сто и двадесет километра в час. Вече ми доскучаваше. Изпих още една чаша кафе, облегнах се назад и заспах.

— Скипере… — Гадния ме потупа по рамото и аз се разсъних.

— Какво има?

— Отбиват от междущатското шосе.

— Ние къде сме?

— На около дванадесет мили северно от Лексингтън. В някакво градче на име Садиевил. Те са на около две мили пред нас.

Протегнах се с прозявка. Време беше за работа.

Всички искаха да спрат за гърнето, но трябваше да го правим на смени. Нашият екипаж трябваше да следи отблизо, докато Док в колата си и Алигатора със своята щяха да изостанат за тилова подкрепа. След като аз и момчетата ми излеехме взетото под наем кафе в тоалетната, щяхме да си сменим местата.

Обърнах се към Гадния:

— Надмини Алигатора. Ще застанем зад камиона.

Взех радиотелефона, натиснах бутона за излъчване и казах на Пачия крак и Чери да останат с комбито, но да му дадат малко аванс. Не исках никой да ни забележи. Не и тук.

Изпълнихме един плавен преход и наблюдавахме как влекачът с полуремаркето се вмъкна с усилие в огромния паркинг, запазен за камиони-влекачи, докато Алигатора и Пик откараха своите шевролети до бензиностанцията, за да напълнят резервоарите си. Гадния вкара нашия седан в удобно място, откъдето можехме да наблюдаваме тоалетните, лавките за бърза храна и магазините на шофьорите и да виждаме камиона.

Веднъж, когато работих като едноавтомобилен съгледвач в Италия заедно с „ТЮЛЕН-група 6“, изгорях, защото с момчетата си бях последвал шофьора и помощника му в закусвалнята в огромната спирка за почивка до Понте корво на автострадата A2 между Рим и Неапол. Гледахме ги как ядат своите uovi — яйца, — мляскат филийки с marmellata^[3] и пият cafe latte^[4], сякаш разполагаха с всичкото време на света. Което си беше точно така. И защо?

Защото в страничната сграда бяха чакали нов шофьор и помощник и докато ние следвахме стария екипаж в ristorante^[5], новите момчета са чакали да напуснем сцената, след това са се промъкнали в камиона и весело са си заминали, оставяйки ни нахранени и стиснали увисналите си salsicci^[6] в жалките си тюленски лапи.

Затова си знаех урока — и нямаше да допусна пак да ме ужилят. Вече винаги наблюдавам екипажа и камиона. И си осигурявам подкрепа за в случай, че мистър Мърфи реши да излезе на сцената. Алигатора и Гризача, които бяха напълнили резервоарите си и паркирали до южния изход, и Док, Малката бира и Пик, които преминаха с пълна газ, стояха на пост от северната страна. Нямаше начин тези задници да ми се измъкнат.

Навих косата си под бейзболната шапка, отидох със спокойна стъпка към мъжката тоалетна, изстисках гущера си, след което се възползвах доста обилно от мивката, сапуна и тоалетната хартия, за да отмия от лицето и ръцете си остатъците от черния камуфлажен крем, който бях носил предишната вечер.

След това, чист (и гаден), се изсуших, отидох в магазина, откъдето купих вестник и дузина литиеви батерии за клетъчните телефони и радиотелефоните със секретни честоти, и се върнах в колата, за да освободя Гадния. Докато той се занимаваше с важни дела, аз вкарах колата в бензиностанцията и я заредих.

Нашият екипаж свърши почивката си и се сменихме с другите. Лицето на Малката бира, когато той тръгваше към кенефа, изразяваше единствено мъка. Гледах през бинокъла как три минути по-късно той излезе оттам с огромна усмивка на облекчение. Вдигна безмълвно палци към мен и се отправи към колата си.

Две минути по-късно огледах ресторанта през бинокъла с увеличение седем пъти и с тридесет и пет милиметрови лещи и видях Док Трембли, който минаваше през вратата. Но на неговото лице не се виждаше облекчена усмивка. Двамата с Док се познаваме от времето, когато бяхме моряци във флотата — двама изповръщани доброволно записали се, чиято идея за добро прекарване на времето се ограничаваше до каса бира, маце в леглото и хубав кръчмарски побой. Виждал съм Док във всякакви обстоятелства. Но никога не бях го виждал така объркан и обезумял, както сега. Излезе от района на мястото за почивка с див поглед — очите му шареха навсякъде. Когато не видя каквото търсеше, изтича към колата.

Вдигнах радиотелефона:

— Казвай, Док, какъв е проблемът?

— Дик, къде си, по дяволите?

Казах му.

— Включи новините. Веднага.

Протегнах ръка и включих радиото в колата. Натъкнах се на една кънтри и уестърн станция на УКВ. Превключих на средни вълни и потърсих новинарска станция.

Гласът беше познат, но не можах да го позная за няколко секунди. След това разбрах, че слушам Дъг Докинс. Той говореше за мен — при това неласкаво. След това един кореспондент взе думата и резюмира всичко.

— Смята се, че Марчинко — каза той, — чийто окървавен нападателен нож е намерен там, е въоръжен и опасен. ФБР, според които той е напуснал Мичиган, са издали заповед за арестуването му по обвинение в бягство в съседен щат с цел укриване след убийство. Милиардерът бизнесмен Л. К. Строхаус, чийто охранител вероятно е екзекутиран от Марчинко, е обявил награда от половин милион долара за информация, водеща към залавянето на развилнелия се бивш полковник от Военноморските сили.