Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (10)

10.

В 22:25 — почти с час закъснение — се качих в таванската част на хотела със специален асансьор, в който работеше същият голям лош ДГВ, с когото се бях спречкал предишния ден в мъжката тоалетна. Сега не изглеждаше толкова безупречно — на китката си носеше шина, кожата на бузата му беше пурпурночервена, а петдесетдоларовата му прическа бе съсипана от някой лекар от бърза помощ, обръснал главата му отстрани, за да направи няколко шева — десетина, ако се съди по бинта — около ухото на бедното копеле.

Ухилих се нахално на мистър ДГВ и го праснах по дясното рамо, когато влязох през вратата.

— Моля за позволение да се кача на борда.

Той не отговори.

— Най-после си уреди тази сладка работа, а? Виждам, че се издигаш. Честито.

Отново го ръгнах.

Той изохка, а след това се обърна с гръб към мен, за да може да удари по бутоните (обзалагам се, че му се искаше да удря другаде), и ние се изкачихме по четиридесет и шестте етажа, без да говорим, загледани в тавана и заслушани в асансьорната версия на песента „Ще те държа под око“. Колко подходящо.

Вратите се отвориха със съскане и аз излязох.

— В края на коридора отляво на вас, сър — каза мистър ДГВ през зъби.

— Внимавай по пътя надолу, човече. Доста е като за начинаещ.

Покритият с килим коридор правеше лека извивка след асансьора. Отидох при две огромни двойни дървени врати, пред които стоеше друг ДГВ в син раиран костюм, радиослушалка в ухото и микрофон на китката.

Този беше невероятно мил.

— Добър вечер, сър — каза той най-почтително.

Кимнах, вдигнал глава към стратосферата. Дъг откъде ли намираше тези типове?

Той отвори дясната врата и застана до нея.

— Моля, влезте. Господин Строхаус ви очаква.

 

 

Бях очаквал тълпа, но той ме чакаше сам в хола. Имаше камина с огън — черешово дърво, ако можех да съдя по сладникавия мирис — и дълъг бял диван, заобиколен от двете страни от две двойки фотьойли. Картините бяха литографии, но си ги биваше. Килимът — впечатляващо разкошен. Очевидно сервитьорите бяха дошли и си отишли, защото тук беше безупречно — не се виждаше нито една салфетка за коктейли, изоставени ордьоври или празни винени чаши. Върху масичката за кафе с дебело два сантиметра стъкло стоеше бутилка джин „Бомбай“, замразена в куб лед с размерите на тухла. Увита бе в ленена салфетка и стоеше върху поднос за напитки.

До джина имаше кофа с лед, в която стоеше четвъртлитрова кана със златиста течност, както и отворена кутия кола. До кофата имаше поставена старомодна чаша от гравиран кристал за две напитки и една салфетка за коктейл. Очакваха ме.

Той стоеше прав, загледан над огромната тераса към светлинките, които мигаха от другата страна на реката в Уиндзор, Онтарио. Върху гащите от петдесет долара носеше добре скроен смокинг. Панталоните се спускаха върху чифт направени по поръчка каубойски ботуши от грапава черна кожа. Над яката на плисираната му риза се виждаше бяло-синя панделка, от която висеше Почетният медал на Конгреса.

В лявата си ръка държеше чаша, в която се виждаха остатъци от коктейл и разтопен лед. Изглежда, беше забелязал отражението ми в стъклото, защото се обърна и вдигна тост с чашата си.

— Здрасти, Дик. Добре дошъл на забавата.

— Добър вечер.

— Липсваше ми на джамбурето.

— Имах ангажименти.

— Жалко. Страхотно беше. Трябваше да видиш моята маса — сенатори, генерали и адмирали на редовна служба и някои местни бизнесмени и други подобни лайна. Страхотна група.

— Съжалявам, че не можах да стигна навреме.

Кимна.

— И аз. Можеше да има малко гаден биднес за теб сега, когато отново си цивилен.

Нищо не казах и затова той се обърна към гледката си и с широк жест смени темата:

— Хубаво е, а?

Повече от хубаво беше и му го казах.

Засмя се.

— Прав си — каза. — Удивително е какво може да се купи с шест хиляди седемстотин и петдесет долара дневно, без да се включва обслужването по стаите. — Отново се засмя. — Хей, знаеш ли какво? Трябва да си долея, а и ти имаш нужда от напитка.

— Благодаря. — Огледах се. — Къде е Дъг?

— Излязъл е да дебне някъде — небрежно отговори калифорниецът. — Познаваш Дъг — става толкова неспокоен. Понякога ми се струва, че му е скучно с мен.

Отиде до масичката за кафе, вдигна четвъртлитровата кана, внимателно изсипа част от течността в чашата си, добави три бучки лед и я напълни до ръба с кола.

— Давай, налей си.

— Благодаря.

Изсипах шепа кубчета в чашата си и посегнах към бутилката с джин.

Преди да успея да си налея, Л. К. Строхаус ме прекъсна:

— Помириши това.

Поднесе каната под носа ми. Ароматът определено беше като за менте. Но някак си се различаваше.

— Давай, давай, опитай го — няма проблем, — сръбни направо от каната, момче.

Подаде ми я. Отпих малко и му я върнах.

— Леко влиза.

— Леко и още как. Това е пъпеш, момчето ми, пъпеш. И ти никога досега не си пил такова нещо. Сто процента алкохол и влиза по-гладко от всичките проклети двадесетгодишни малцови уискита в целия проклет свят. Имам едно старо приятелче от Западен Арканзас, което ми го прави два пъти в годината. По пет галона наведнъж. И знаеш ли к’ва е тайната? Домати. Слага домати заедно с пъпешите и останалите лайна.

Мисълта за това го накара да се усмихне дяволито.

— Е, продължавай, синко, налей си малко от този адски скъп английски джин, който така много обичаш, след това паркирай задника си на дивана, за да можем да разтегнем по някой локум.

Не знам как е с вас, но на мен започваше да ми писва от тези глупости в леко фолклорен, селяшки стил, напомнящ за стърготини по пода, печка от варел и натъркаляни около нея типове.

— Виж какво, заднико. Да ти го начукам — казах му, за да го събудя. — Не си някакво бебе с лигавче и осрани пелени и затова разкарай скапания си селяндурски акцент и лафовете от гората и карай направо, става ли?

Това го сепна. Погледна ме така, сякаш съм откачен. След това отпи доста добра глътка от своето менте и кола, пльосна чашата върху масата, избърса уста с опакото на дланта си и се засмя.

— Предполагам, че не мога да продам на лайнар лайна, а, Дик?

Зависеше кой на кого ги пробутваше.

— Ти го каза, Л. К., а не аз.

Замълча. От начина, по който ме гледаше, предположих, че малко хора му говореха така.

— Е — най-после каза той, — това ми харесва. Харесвам откровените хора. Първите ми десет сделки бяха направени с хора, с които само си стиснах ръцете — и ме направиха богат. — Отпи от напитката си. — Сега имам двеста проклети адвокати на щат, които съставят договори. Имам още сто в четири фирми в Лос Анжелис, Ню Йорк, Лондон и Вашингтон — и тези кучи синове ми вземат по петстотин долара на час, за да хвърлят по някой проклет адвокатски поглед върху гореказаното, долуподписаното и горе– и долупосоченото, което пишат моите щатни адвокати — и пак ме съдят през цялото проклето време за нарушение на това или липса на онова, или пък за неизпълнение на нещо. Мама му стара, по-добре е да се върна към старите сделки срещу стискане на ръка.

Бих могъл да се застъпя за това мнение. Но не се намирах тук, за да дрънкам за адвокати или сделки — исках да знам защо тълпа танга, отвлекли самолет в Кий Уест, искаха да разговарят толкова много с него. Затова го попитах.

— По дяволите — отговори, — вероятно, защото знаят, че съм честен. — Отпи от чашата си и наблюдаваше реакциите ми. — Получавам такива обаждания. Някакъв откачи миналата година и взе жена си за заложница. Даваха ме в шоуто на Лари Кинг — кучият син ми се обади по телефона и го уговорих да я остави точно там, на живо, в шоуто.

Вдигна рамене.

— С една дума, нямам представа защо онези пирати са ме търсили, освен че аз бих предпочел да говоря със себе си, а не с президента, защото аз съм човекът с най-честните отговори.

Отново отпи и ме загледа замислен над ръба на чашата си.

— Знаеш ли, искаше ми се да ми се бяха обадили от ФБР — вероятно щях да успея да направя нещо, за да не очистваш онези глупави задници.

Но заместник-директорът на ФБР за операциите му се беше обадил, а той — отказал да говори с тях, като не пропуснал и да ги наругае. Виждал бях доклада.

Дотук с честните отговори на Строхаус.

Не знам дали вече сте го разбрали, нежни читатели, но според мен тук имаше нещо явно не-готино.

Нека разгледаме ситуацията от моя ъгъл.

Първо. Л. К. Строхаус или някой негов приближен четеше файловете, които аз бях вкарал в „Интелинк“.

Второ. Ако можеше да чете фалшивите ми файлове, това означаваше, че може да манипулира цялата проклета система — както правеше Уондър.

Трето. Ако можеше да манипулира цялата система, значи можеше да си играе с улики, да унищожава информация, да променя съществото на документите, дори да унищожава съдържанието на файловете. И всичко това по електронен път. Без отпечатъци — освен ако не знаехме какво търсим и не му поставим капан, както бяхме направили.

 

 

Нищо чудно, че Свещеника беше поискал аз и хората ми да се покрием. Нищо чудно, че беше настоял да стоим извън военните. Трябваше да приема за даденост, че не съществуваше нищо в системата „Интелинк“, което Л. К. Строхаус не можеше да види, ако пожелае.

Нищо чудно, че протоколът на генерал Барет до Свещеника беше написан на ръка — ако го имаше в компютъра, то вероятно Л. К. щеше вече да знае за него и обемистият ми словашки задник сега щеше да бъде накълцан.

Окей, знам, че една от заповедите ми за войната със специални методи постановява: Не си въобгъзявай (защото така правиш мен и себе си на гъз). Но нека разгледаме подробно тази заповед. Да приемем, че Л. К. Строхаус не е чист. В такъв случай въпросът е колко не е чист. Дали преглеждаше вътрешната информация, за да си урежда сделки? Дали я продаваше и ако е така, на кого? Или пък не използваше ли достъпа си, за да си помогне с кандидатурата за президент, като създаде частна разузнавателна мрежа, която би могла да всее хаос, объркване и дезинформация сред правителството?

Е, приятели, съществуват няколко начина да се разбере това. Един от тях е да бъде попитан — доброто старо директно обвинение в лицето, поднесено в стил Пери Мейсън^[1].

Знаех, че това не би свършило никаква работа. Л. К. Строхаус беше прекарал изминалата година по телевизионни предавания. Не съществуваше въпрос, който да не му е задаван — от смехотворния „Вземали ли сте някога наркотици?“ по Ем Ти Ви до сюблимното „Л. К., някои хора ви наричат псевдофашист — вие какво смятате за Мусолини?“ в шоуто на Лари Кинг. Не — старият Л. К. е бил в телевизионната школа. Знаеше как да отклонява въпроси с хумор, остроумие или сарказъм. Прекият подход нямаше да свърши работа. Щеше да се наложи да го ударя през задната врата — това е моето тюленско стенографско име за използване на неконвенционални бойни методи.

В този случай обаче нямаше да стрелям и плячкосвам в буквален смисъл. Исках да създам психологическо предимство за себе си. Реших да го сторя, като атакувам самомнението му и посея смут.

Но не можех да постигна тази цел по явно интелектуален начин — той щеше веднага да прозре всичко. Инстинктивно знаех, че ще трябва да съм адски изтънчен. Всъщност трябваше да бъда непроницаем, мамицата му. (Навярно само по този начин можех да му го начукам по заслужения начин.) Затова се върнах към основите на неконвенционалната война — учението, което усвоявах още като млада попова лъжичка.

Рой Боъм имаше идеята да взема млади водолази-жабоци и да ги — да ни — посвещава в тайните на ориенталската философия. Всички ние смятахме навремето, че това са глупости — и Бог е свидетел, че доста огорчавахме Рой, когато ни караше да запаметяваме неща от Сун Дзъ^[2], Чан Ю, Миамото Мусаши^[3] и куп други древни воини. Всъщност буквално трябваше да набива знанието в главите ни — често пъти с помощта на юмруците си. Но познайте нещо — по-късно в боя, когато merde удряше ventillateur и ставаше дума за човешки живот, онези мъдри думи изникваха и ни помагаха да победим, да убиваме врага си в големи количества.

Затова съветът на Рой се върна при мен още веднъж — този път с думите на великия китайски тактик Чан Ю, който ни казва, че воинът контролира врага си, като предизвиква разочарование, изнервяне, объркване и притеснение.

Но този съвет не е ли малко очевиден, учителю Марчинко сан?

Да, попова лъжичко, така е. Но точно този прост съвет върши работа.

Приемам мъдростта на вашия опит, учителю Марчинко сан. Но как се постига такава страховито трудна и в същото време проста цел?

Е, попова лъжичко, слушай. Днешния си урок съм взел от добре прочетените поучения на един майстор на сабята, известен като Фудо, последовател от седемнадесети век на великия Миамото Мусаши.

Фудо е роден в Киото през 1627 г. (Познат е като „Непоклатимия“, за онези от вас, които се интересуват от подобни банални неща, и също както Шер^[4], Розеан^[5] и Халстън^[6], той е имал само едно име.) Останал сирак на дванадесет години, той станал пътуващ свещеник-шинтоист. На двадесет и една година му се явил Бог и той насочил цялата си енергия към изучаване на изкуството на острието. През 1652 г. вече бил създал бойния метод бушидо, съчетаващ кендо и фуджицу, познат като техниката на статуята. Вероятно най-добре я е резюмирал в известното стихче хайку на Фудо от 1654 г. за изкуството на боя със сабя:

Въздух, прорязван от стомана.

Острието спира: от безмълвен камък

смъртта е предопределена.

Сега, ако си следил пътя на воина, попова лъжичко, ще знаеш, че това стихче може да бъде тълкувано по няколко начина. Например „Безмълвният камък“, за който пише Фудо, може да означава врага или пък самия воин.

Хайде стига, учителю Марчинко сан. Това са просто мъжкарски психобръщолевици и конски лайна и аз не им вярвам.

Безочлива попова лъжичко, много имаш да учиш. Слушай и аз ще ти дам мъдрост.

Виж какво, ако врагът е станал безмълвен, това означава, че са му отнети всичките възможности да се защитава, планира и съпротивлява, защото острието, спряно в смъртоносния си път, го е довело до страх и объркване. Но ако воинът се е превърнал в безмълвен камък, той става непробиваем като гранит. Мотивите му не могат да бъдат прозрени и той ще създаде объркване и смут.

Но това е противоречие, учителю Марчинко сан. Не може да имаш и едното, и другото.

Разбира се, противоречие е, попова лъжичко. Но забравяш, че както учи учителят Боъм, съществено важният учебен предмет Вниманиезнание изисква всичко да бъде всичко и в еднакви пропорции на съществуване. Безкрайно взаимодействие, което влияе върху съдбите на всички твари и неща. Мисли за това като за равновесието, представено от черно и бяло. Ин и ян^[7]. Лаурел и Харди. Крачун и Малчо. Клинтън и Гор.

О, учителю Марчинко сан, ти май си изкукуригал.

Да ти го начукам, попова лъжичко, махай се от моя храм — ти си безнадежден случай.

Но аз не бях безнадежден. Защото си спомнях още нещо важно в стихчето на Фудо: спомних си, че техниката на статуята може да създаде ефективна база за разпит.

За онези от вас, които сега са напълно объркани, искам позволение да обясня. Тишината е страхотно и ефективно оръжие, когато се използва при разпит. Просто казано, гледаш към задника, докато той се почувства длъжен да проговори.

Да, знам, че се съмнявате, но това върши работа, по дяволите. Всъщност този метод е адаптиран и като част от сегашната доктрина по разпитите в ЦРУ. Християните в действие дори са отпечатали стихчето на Фудо върху своя наръчник за обучение.

Аз знам, че този метод е ефективен, защото съм виждал как го използва Тоширо Окинага, мой стар приятел от Куника — японската национална полицейска контратерористична група, — по време на съвместна операция, която проведохме заедно преди няколко години. Тоширо бе заловил един заподозрян от японската Червена армия, върху който, изглежда, методите на разпит не даваха резултат. Най-добрите агенти на Куника се бяха опитвали да го пречупят, но не успяваха.

Тогава Тоширо накара да доведат тангото в малка килия. Там двамата седели лице в лице. То Шо гледал напрегнато арестувания в продължение на четиридесет минути, без да мърда, без да мига, без дори да диша. Тангото от японската Червена армия не устояло на напрегнатия поглед — почувствало се сякаш принудено да говори. Накрая доброволно признало греховете си.

Интересно щеше да е да се разбере колко време би издържал Л. К. Строхаус, когато бъде изправен пред съчетание от Мусаши и Фудо — насочени през мен. Отпих глътка от своя джин, след това оставих чашката на масата и се вгледах в милиардера, като концентрирах погледа си върху конгресния медал точно под адамовата му ябълка. Не мигах. Не се усещаше, че дишам. Имаше само тишина. И търпение.

Л. К. Строхаус, който съвсем не е непроницаем човек от Изтока, издържа по-малко от минута и половина. Отначало изглеждаше объркан. После постави чашата си на масата и ме загледа с подкупваща усмивка. След като не реагирах, той вдигна чашата си, отпи и я остави обратно на масата. Започна да барабани с костеливите си пръсти по масата. После се закашля. Отново ме погледна. Понечи да стане, отпусна се и още веднъж се усмихна, но този път нервно.

— Не че не си го заслужаваха — избърбори той. — Задници — те бяха тъпи задници.

Още веднъж изчака да му кажа нещо. Не казах нищо и той отново започна. Този път ми поднесе пълна шаблонна кампанийна реч:

— Дик, трябва да видиш нещата по моя начин, а той е, че светът е полудял и трябва да се оправи. — Взе напитката си, сръбна от нея и внимателно я върна на масичката за кафе. — Изгубили сме чувството си за отговорност — онзи независим новаторски дух на дедите си. Виж проклетите съдебни дела в наше време. Каквото и да направиш днес, някой те съди. А и проклетото правит’ство не струва кой знае колко. Например миналата година Администрацията по трудова безопасност и здраве ме съди. Някакъв бюрократ с тридесет и пет хиляди долара годишна заплата искаше да поставя на тухлите си предупреждаващи етикети, защото бил ги смлял и ги дал на плъхове, а плъховете умрели. — Той удари с длан облегалката за ръка на фотьойла си. — По дяволите, момче, и ти би умрял, ако изядеш пет кила смлени тухли. И това е само от гледна точка на биднеса. Ами виж какво става в армията. Ти се разходи в изложбената зала на конвенцията — сега всичко е симулатори и военни игри. Проклети играчки. Никой вече не иска да скача в калта, както сме правили аз и ти. И това е най-малкият проблем. Ние нямаме кураж. Нямаме гордост, нито остър ум — като се започне от върха, та чак до долу, а дори и връх няма. По дяволите, Дик, останаха ни само няколко воини и те гледат да ги чупят колкото може по-бързо.

Добре репетираният му монолог отне още половин час и още две оранжеви напитки с кола. Говори за съкращенията в армията и за липсата на готовност, за нарастващата престъпност, процъфтяването на измамите със социални помощи, разглезените престъпници, както и за арогантното правителство. Оставих го да плещи. Изобщо не промених изражението си. Не му позволих да забележи, че мигам или дишам.

Когато му се свърши запасът от слова, започна да се горещи и мята, опипвайки почвата и търсейки нещо, което да му позволи да се освободи от неумолимото ми присъствие. Накрая заговори за мен.

Отначало изрецитира цялата ми биография. От казаното беше очевидно, че е получил достъп до всичките ми доклади за армейска годност — дори и до секретните от „ТЮЛЕН-група 6“ и „Червената клетка“. Привеждаше цитати от вътрешни протоколи на Националната следствена служба, написани по време на шестдесетмилионното разследване от Военноморските сили на дейността ми. Дори повтори дописките на Пинки Прескът, в които той ме порицаваше, че работя без предварителна заповед.

Слушах думите му, потънал в каменно безмълвие. Знаех какво прави: опитваше се да изгради позиции срещу Военноморските сили. Защо? Защото се опитваше да ме наеме за себе си.

Това е стар трик на офицерите от разузнаването. Настройваш обекта на следствието срещу хората, за които работи. Ласкаеш. Примамваш. Правиш мили очички. И тогава, преди да се усети, му пускаш въдичката и е свършено с него.

В съответствие с формулата неговият тон и поведение се промениха — от покровителствени станаха прелъстителни.

Настояваше, че се нуждае от помощта ми. Военноморските сили били ми го начукали и аз не съм им дължал нищо. Дори ако съм извън системата на Военноморските сили, правителството пак можело да ме погне. В края на краищата правили са го и преди. Но Л. К. можел да ми помогне — ако го подкрепя. Каза, че в края на краищата аз все още имам мрежата си от приятели — много приятели — и той искаше да използвам влиянието си сред общността на бойците диверсанти, за да му помогна да постигне целите си. Каза, че това е в силите ми.

Ето къде била работата. Истинските стрелци и плячкаджии не бяха с него — а той ги искаше. Очевидно знаеше, че все още имам известно влияние в тези среди, защото кучият му син сега съвсем се разгорещи — край рамото ми прехвърчаха малки пръски слюнка, докато той дрънкаше за нещата, които биха станали, ако спечели битката за Белия дом, и че на мен ми е сигурен висш административен пост.

— Ти ще бъдеш личният стрелец-плячкаджия на президента — каза Строхаус с крива усмивка, разтегната по цялото му лице. — Помисли за това, Дик, помисли.

Лицето ми представляваше маска.

Той разтвори ръце с обърнати нагоре длани като при молитва. Тонът му се промени отново — от лукав стана заговорнически.

— Истината, Дик, е, че човек трябва да управлява страната така, сякаш е биднес. Това е единственият ефективен начин да дадеш нещо срещу парите на хората. Но в биднеса има място само за един председател на управителния съвет.

— Една гледна точка — каза той след кратко мълчание. Започна да чака отговора ми. — Един начин на живот. Една стойностна система…

Това ми звучеше като тоталитаризъм — всъщност като сталинизъм. Но си спомних стихчето на Фудо, прехапах език и не казах нищо.

Погледна ме в търсене на подкрепа.

— Така ли е? Е, прав ли съм? Прав съм. Без съмнение.

Виждаше се как тишината го провокира.

Което беше точно моето желание. И накрая, точно както беше предрекъл безсмъртният японски воин, поведението ми го накара да действа прибързано.

Видях как лицето му доби изражение на лунатик с диви очи — ужасно, злобно и неописуемо страховито.

— Знаеш ли какво ще стане, Дик? Аз знам. Страната ще се пръсне по проклетите си шевове. Най-напред ще ни обезоръжат, за да може всички оръжия да се намират в ръцете на престъпници. А наркотиците? Ще ги има навсякъде и никой няма да ги спира. Вътрешен тероризъм. Това е следващата стъпка. Оклахома не беше нищо. Нищо в сравнение с това, което ще се случи скоро. Ще настъпи тотална анархия — животните ще поемат контрола и няма начин да бъдат спрени. Цялата тъкан на обществото ще се разпадне по проклетите шевове.

Замълча. Пое си дъх.

— И знаеш ли какво? Ти ми показа пътя.

Преборих се с импулса да се размърдам, да отговоря. Какво говореше той, по дяволите? Знаех, че единственият начин да разбера е да го оставя да говори. Запазих мълчание.

— Ти — каза той. — Четох всички онези неща за Лондон — за оня шибан задник Брукфийлд. Той беше объркал всичко. Опитваше се да организира нещата до посиране.

Лицето му беше станало червено, а очите — като на някакъв шибан луд.

— Виж, това е грешката, която всички допускат. Организират — оставят следи. Действат по модел. Моделът е лошо нещо, нали? Те са конвенционални, мамицата им, Дик. Ти можеш да проследиш един модел. Но не можеш да проследиш хаоса. Хаосът просто става. Няма модел. Има само действие.

Наблюдавах го безмълвен. Той продължи да плещи.

— Никой не може да спре хаоса — никой освен мен. Мен. И ще го направя по свой начин — както по твоя начин. Знаеш какво да правиш — намираш ги и ги убиваш. Убиваш всички — животни, изменници, проклети бюрократи. Мисли за това като за изхвърляне на боклука.

Погледна ме, за да потърси някакво одобрение. Получи единствено празния ми поглед на потънал в размисъл зен будист. Реагира, като пое нова глътка напитка с кола, и продължи, като преглъщаше думите си:

— Но ти знаеш какво е необходимо за това. Бил си там. Иска се силен юмрук. Абсолютна сила. Сега наричай го, както си пожелаеш, но, по дяволите, момче — аз му викам динамично правит’ство. Онези задници го наричат с други думи — авторитарно, фашистко, тоталитарно, — е, да им го начукам. Мама му стара, точно това й трябва на тази страна. Доза английска сол. Политическа клизма. Ново начало. Знаеш ли какво си мисля? Според мен Конгресът трябва да иде по дяволите — с всичките онези надути копелета, дето отнемат правата ни. По дяволите да върви и съдебната система — шибани путкогъзи съдии, които нямат твърдо мнение по никой въпрос. И по дяволите всички чекове и балансови отчети — те и без това от петдесет години насам не вършат никаква работа. Не ни трябват. Никак.

Пресуши напитката си и отново си наля. Очите му вече блестяха и се чудех колко ли беше изпил преди това.

— Знаеш ли защо ще стана президент? — зададе ми риторичен въпрос той.

Не реагирах.

Това нямаше значение — не можеше да се стърпи да ми каже:

— Защото ми стиска да направя каквото трябва — да заставя Америка да разбере колко много се нуждае от мен. А тя се нуждае от мен, Дик — от нас, от нашия тип водачество.

Направи достатъчно дълга пауза, за да си поеме дъх и да отпие от напитката си.

— Знаеш ли, като погледна онзи слабохарактерен путьо в Белия дом — провлече той, — ми се гади. Повръща ми се. Той е само един дезертьор от редовна военна служба, прави каквото му каже оная работа на жена му, пуши марихуана и гони мацките. Страхливец, Дик, страхливец е. Знаеш ли какво означава това? Това означава, че не може да ми бъде командващ и аз не съм длъжен да се подчинявам на проклетите му заповеди, да следвам проклетите му укази или да уважавам проклетите му закони.

Е, приятели, това не е вярно. Президентът може да е страхливец, да е дезертьор от редовна военна служба, да прави каквото му каже оная работа на жена му, да пуши марихуана и да гони мацките — и ако е такъв, то разкарайте кучия му син, гласувайте да се махне от кабинета си (или, което е по-добре, не гласувайте за влизането му там).

Но президентът е върховният главнокомандващ. Точка. Край. И аз разбирах какво беше предвидил за нас Строхаус. Всичките липсващи оръжия щяха да заминат при наркобандитите, откачените, параноиците. И докато ФБР и останалите търсят структура, шаблон, някакъв главен план, всичките тези хиляди въоръжени и опасни откачени задници ще бъдат там, навън, и ще стрелят и плячкосват благодарение на Л. К. Строхаус.

Л. К. беше прав за едно. Това със сигурност щеше да обърне шибаната Америка надолу с главата.

Но Л. К. искаше да направи повече. Той търсеше начин да насърчи същия вид революция отдолу нагоре, каквато се надяваше да направи Чарли Мейсън^[8] в края на шестдесетте години. Мейсън я наричаше миш-маш. Разбира се, Чарли си беше луд. Откачен. Психар. Социопат.

Но такъв беше и Строхаус. Той щеше да раздаде доста оръжие и експлозиви на тълпа опасни ненормални — и в крайна сметка щяха да бъдат убити невинни хора. Убити, за да може той да каже политическата си дума. Точно както задниците-танга, които бяха взривили сградата „Мъра“^[9] в Оклахома. Те също бяха искали да изразят политическо мнение. Направиха го — но то не беше това, което са искали първоначално.

Той вече беше потен и задъхан, около ръба на яката му се виждаше влага, а лицето му бе налято от алкохола. Май беше казал каквото имаше да казва. Но бе отишъл твърде далеч. Оставил задната врата отворена и аз бях се промъкнал, за да видя късче от това, което крие зад сцената. Да, знаех какво искаше, а най-невероятното нещо беше, дето смяташе, че аз може да поискам да участвам.

Не се залъгвайте, приятели. Аз може да се боря срещу системата с всяка молекула енергия и сила, които мога да събера. Но се боря не за да разруша системата, а да я направя по-добра. Искам адмирали, които водят, а не ръководят. Искам стрелци, които могат да убиват. Искам една шибана Военноморска сила, която да може да отиде на война и да победи. Искам нация, която винаги ще дерзае. Шибаният Л. К. Строхаус беше допуснал същата грешка, както Грант Грифит — не разбра правилно гнева ми. Помислил е, че мога да бъда купен.

Е, той, както и Грант Грифит преди това, грешеше. Може и да съм непокорен, но съм патриот. Затова сега — сега беше време за действие. Взех Л. К. на мерник, отидох съвсем близо до него, опипах конгресния почетен медал, който висеше на врата му и го пуснах да тупне обратно върху гърлото му.

След това хванах двата му ревера с ръце и приближих носа си на сантиметър от неговия.

— Слушай, безнадежден тънкохуй чувал с лайна, ти си бил член на въоръжените сили, както и аз. А когато си член на въоръжените сили, полагаш клетва да пазиш, защитаваш и браниш шибаната конституция — така направих и аз. И знаеш ли какво означава това, смрадлива минетчийска човка такава? Това означава, че не си длъжен да харесваш човека, който е президент, или дори да го уважаваш. Ти просто трябва да желаеш да умреш за него. Това е шибаната ти задача. За това си положил шибаната клетва.

Не беше свикнал да му говорят по този начин.

— Ще ти отмъстя, задето ми говориш така — изфъфли той. Едно мехурче слюнка беше застанало в ъгълчето на устата му и му придаваше вид на побъркан.

Опита се да каже още нещо, но аз отново вдигнах и пуснах медала върху ризата му, бутнах го по гърдите, от което той падна на дивана, и отстъпих назад.

— Сега ме разбери добре, задник такъв. Да, шибаните Военноморски сили са ми го начуквали в миналото. И, да, шибаните Военноморски сили вероятно отново биха се опитали да ме наведат напред и отново да ми наврат големия банан, ако им се удаде възможност. Но това са си моите Военноморски сили и моята страна и никой смрадлив кучи син-милионер със селски диалект няма да ми ги открадне без адски бой.

Приятели, в този момент осъзнах абсолютно ясно, че този къркач на чист алкохол не е нищо друго освен танго — не се различаваше нито от проклетите детеубийци от ИРА, които Мик Оуен преследваше из Ълстър, нито от убийците от японската Червена армия, които Тоширо Окинага намери в Токио, нито задниците от АДАМ, които бях очистил в Кий Уест, нито пък фундаменталистите от Ислямски джихад, които бях гонил из Афганистан, Либия или всякъде другаде, където можех да ги намеря и убия.

Те заслужаваха да умрат, защото носеха жестокост на политическата арена. Просто казано, когато нещата не ставаха така, както те искат, отвличаха самолети, разрушаваха сгради и оставяха минирани автомобили на претъпкани улици, за да убият невинни хора и да изкажат политическите си идеи.

Е, Л. К. Строхаус също беше танго. Но той бе насочил мерник към по-голяма цел и повече заложници, отколкото може да има в самолет в Кий Уест, в Световния търговски център в Ню Йорк или в центъра на Оклахома. Той искаше да отвлече цялата шибана страна.

— Знаеш ли? — запитах. — Според мен е по-добре да си потърсиш друго лошо момче, което да ти помага. Защото ти си точно от онзи тип задници, каквито обичам да ловя. И още нещо, Л. К. — шибаната ти глава ще изглежда много добре, когато я препарирам и закача на стената вкъщи.

 

 

Минах покрай синия раиран ДГВ, повиках асансьора и слязох мълчаливо, а бинтованият Били Боб, или Боби Бил, или както му беше шибаното име се държеше хладно. Във фоайето имаше бар и ми се стори, че един „Бомбай“ с лед може да ми помогне да махна гадния вкус от Л. К. Строхаус. Тръгнах през килима с фигурки, но спрях рязко — сякаш бях доловил препъваща тел и мина.

Имам много добро инстинктивно шесто чувство. То ми е позволявало да остана жив. Спирал съм с крак във въздуха над някоя пътека в джунглата и съм виждал мини точно там, където възнамерявах да стъпя. В Либия едно танго беше стреляло право насреща ми — куршумът се разби в стената точно зад мен. Не бях чул нищо, но бях го усетил и отскочил навреме. Миналата година в Лондон инстинктите ми помогнаха да се предпазя от терминаторите на Националната следствена служба, защото, както се приближавах към Гроувнър скуеър, където бяха направили засада, долових, че не всичко е наред, и предприех действия по убягване от врага.

Тук също нещо ме накара да спра рязко — да не влизам в бара. Вместо това спрях и подуших въздуха, както ако преследвам танга. Миризмата на опасността беше доловима.

Отстъпих назад, извън светлината, и започнах да наблюдавам от сенките. Там, от другата страна на стаята, поставил до лакътя си клетъчен телефон точно като този, който ми беше дал, и потънал дълбоко в разговор с човек, чието лице не виждах, седеше Свещеника.

Реших, че е време да се прегрупирам.