Ана Сюел
Черния красавец (38)

Глава тридесет и осма
Доли и един истински джентълмен

Зимата подрани с много влага и студ. Седмици наред всеки ден валеше сняг, лапавица или дъжд, които отстъпваха мястото си единствено на острите, пронизващи ветрове и хапещия мраз. На конете никак не им беше лесно. Когато студът е сух, няколко дебели топли чула са достатъчни, за да не настинем, но завали ли, те бързо подгизват и стават ненужни. Някои кочияши имаха чудесни непромокаеми чулове, които бяха истинска мечта, но други бяха толкова бедни, че не можеха да предпазят нито себе си, нито конете и много страдаха през зимата. Ние, конете, поне работим половин ден, след което се прибираме в сухите си конюшни и почиваме, а те трябва да седят на каприте по цял ден и понякога да чакат компаниите до един-два часа през нощта. За нас, конете, е най-тежко, когато улиците са хлъзгави от сняг или поледица. Една миля такъв път с товар зад гърба и несигурна опора ни изтощава много повече от 4–5 мили, изминати по суха настилка. Всеки нерв и мускул от тялото ни е напрегнат, за да запазим равновесие, да не говорим за страха от падане — той е най-съсипващ. Когато пътищата станат наистина много опасни, нащърбват подковите ни и докато свикнем, доста се изнервяме.

При особено лошо време повечето кочияши се подслоняваха в близката кръчма и само един следеше за клиенти. По този начин често губеха клиентите си, а и, както казваше Джери, в кръчмата харчеха ли харчеха. Той самият никога не влизаше в „Изгряващото слънце“. Понякога сядаше в отсрещното кафене или пък си купуваше кафе и банички от стареца, който ги разнасяше на пиацата. Според него от уискито и бирата ти става по-студено — иска ли да му е топло, на кочияша му трябват сухи дрехи, хубава храна, бодро настроение и добра съпруга в къщи. Ако нямаше да се прибира, Поли винаги му приготвяше нещо за хапване, а понякога виждахме и малката Доли да наднича зад ъгъла — проверяваше дали татко е на пиацата. Щом го зърнеше, тя с пълна скорост хукваше обратно и скоро се връщаше с канче или кошничка: гореща супа или пудинг, приготвени от Поли. Просто да се чудиш как такова дребосъче успяваше безпрепятствено да пресече улицата, често задръстена от коне и файтони. Доли беше смело момиченце и за нея беше въпрос на чест да донесе обяда на татко. Доли беше всеобща любимка и нямаше човек, който не би я превел през улицата, ако Джери беше зает.

Един студен зимен ден Доли донесе на баща си канче с топла супа и стоя до него, докато той се нахрани. Джери едва бе започнал обяда си, когато се появи един забързан господин. Той вдигна чадъра си и моят господар докосна шапка в отговор, после подаде канчето на Доли и вече сваляше чула ми, когато господинът го спря: „Не, не, довършете супата си, приятелю. Нямам много време, но мога да почакам, докато свършите и помогнете на дъщеричката си да пресече улицата.“ Сетне седна в кабриолета. Джери сърдечно му благодари и се върна при Доли.

— Ето това се казва истински джентълмен, Доли, който отделя време да помисли и за бедния кочияш, и за малкото му момиченце.

Джери дояде супата си, преведе детето през улицата и чак тогава се отправихме за гара „Клапам Райз“. Същият човек ни нае още няколко пъти. Мисля, че проявяваше голяма слабост към кучетата и конете, защото колчем го закарвахме до дома му, две-три кучета радостно скачаха да го посрещнат. Понякога идваше при мен, потупваше ме и казваше с тих, приятен глас: „Този кон има добър господар и напълно го заслужава.“ Много рядко се случваше някой да забележи коня, работил за него. Жените наистина го правеха от време на време, но от мъжете само този господин и още двама-трима са ме потупвали и са ми казвали блага дума. Деветдесет и девет на сто от тях по-скоро биха се сетили да погалят парния локомотив на влака.

Този господин не беше млад и раменете му бяха поприведени, сякаш винаги бързаше. Имаше тънки, плътно стиснати устни, но усмивката му бе много приятна. Погледът му беше остър, а в брадичката и движението на главата имаше нещо, което те караше да мислиш, че вземе ли решение, той неотклонно преследва целта. Гласът му бе мек и ласкав, глас, комуто всеки кон би се доверил, макар и той да бе решителен като самия него.

Веднъж ни нае един друг господин. Спряхме пред някакъв магазин на улица Р., приятелят му влезе, а той остана да го чака пред вратата. Малко пред нас, от другата страна на улицата, пред един винен склад беше спряла каруца с два много хубави коня. Каруцаря го нямаше. Не знам колко време бяха стояли, но изглежда, по едно време конете решиха, че са чакали достатъчно и потеглиха. Бяха направили няколко крачки, когато коларят излезе тичешком и ги улови. Изглеждаше вбесен от факта, че са тръгнали сами и здравата ги нареди с камшика и поводите. Биеше ги дори по главите. Нашият господин видя всичко, бързо пресече улицата и каза решително:

— Ако не спрете веднага, ще ви дам под съд, че оставяте конете си без надзор и се отнасяте жестоко с тях.

Коларят, който очевидно беше пил, го обсипа с груби обиди, но престана да бие конете и като хвана поводите, се качи в каруцата. Междувременно нашият приятел спокойно извади тефтерче от джоба си и си отбеляза името и адреса на коларя, изписани върху каруцата.

— За какво ли ви е това? — изръмжа коларят, изплющя с камшика и потегли. Господинът само кимна с глава и мрачно се усмихна.

Когато се върна, спътникът на нашия приятел се приближи към него и през смях каза:

— Струва ми се, Райт, че си имаш достатъчно работа, та да се занимаваш с чуждите коне и слуги.

Другият помълча известно време с леко отметната назад глава и накрая каза:

— Знаеш ли защо този свят е толкова лош?

— Не — отвърна приятелят му.

— Тогава ще ти кажа. Защото хората мислят единствено за личната си работа и не си правят труда да защитят потиснатите или да изложат виновника на показ. Но аз винаги се намесвам, помагам с каквото мога и много хора са ми благодарни, че съм ги уведомявал как се държат с конете им.

— Добре би било, ако има повече хора като вас, сър — намеси се Джери, — защото този град наистина се нуждае от тях.

Продължихме пътуването си. Докато слизаше от кабриолета, нашият приятел каза:

— Аз съм убеден в следното: забележим ли жестокост или неправда и имаме ли възможност да им попречим, ала не го направим, то половината вина пада върху нас.