Ана Сюел
Черния красавец (33)

Глава тридесет и трета
Впрегнат в лондонски кабриолет

Името на новия ми господар беше Джеремая Баркър, но тъй като всички му викаха Джери, и аз ще го наричам така. Той и съпругата му Поли си бяха лика-прилика. Тя беше пълничка, спретната и чиста женица, с гладка тъмна коса, тъмни очи и усмихната малка уста. Момчето беше почти дванайсетгодишно високо, честно и добродушно. А малката осемгодишна Дороти (викаха и Доли) бе умалено копие на майка си. Всички бяха много силно привързани един към друг. Не съм виждал такова щастливо семейство нито преди, нито след това. Джери притежаваше собствен кабриолет и два коня, за които се грижеше и караше сам. Другият му кон беше високо бяло животно с доста едър кокал на име Капитан. Вече беше стар, но на младини трябва да е бил прекрасен. Все още имаше навика красиво да извива шията си и гордо да изправя глава. Всъщност това бе едно чистокръвно, възпитано и благородно животно до мозъка на костите си. Каза ми, че като млад е участвувал в Кримската война. Бил собственост на един кавалерийски офицер, който винаги яздел начело на полка. Но за това ще ви разкажа по-късно.

На другата сутрин, след като ме измиха и разчесаха добре, Поли и Доли дойдоха в двора, за да се опознаем. Хари помагаше на баща си от ранни зори, но вече ме беше определил като „голяма работа“. Поли ми донесе резен ябълка, а Доли комат хляб и двете се държаха с мен така, сякаш отново бях Черния красавец от младини. Изпитвах огромно удоволствие от това, че отново ме глезят и ми говорят нежно и направих всичко възможно, за да им покажа, че и аз желая приятелството им. Поли смяташе, че съм много красив и ако не бяха пострадалите ми колене, дори прекалено изискан за кабриолет.

— Разбира се, никой не може да каже чия е вината за нараняването му — рече Джери, — и след като не знам, аз съм готов да застана на негова страна, защото досега не съм яздил кон с по-твърда и сигурна стъпка. Какво ще кажеш да го наречем Джак, а Поли? На името на предишния ни кон.

— Съгласна съм — отвърна тя. — Обичам хубавото име да не се губи.

Капитан излезе с кабриолета и работи цяла сутрин. След училище Хари дойде да ме нахрани и напои. Следобед впрегнаха в кабриолета мен. Джери така внимателно провери дали хамута и юздата са ми удобни, че сякаш самият Джон Манли се бе върнал при мен. Когато отпусна и подопашния ремък с една-две дупки, всичко легна чудесно на мястото си. Нямаше къса юзда, нямаше юздечка — истински благодат!

Минахме по страничната уличка и излязохме на голямата пиаца, където Джери беше извикал „Добър вечер!“. От едната страна на широката улица имаше високи къщи с прекрасни витрини на магазините отдолу, а от другата стара църква с двор, заобиколен от желязна ограда. Покрай железните перила се бяха наредили няколко файтона в очакване на клиенти. По земята имаше разхвърляна слама. Някои от мъжете стояха на групички, други седяха на каприте и четяха вестници. Един-двама хранеха конете си със сено или ги пояха. Ние спряхме зад последния кабриолет. Двама-трима кочияши дойдоха да ме огледат и да си кажат мнението.

— Идеален е за погребения — рече един.

— Прекалено е красив — мъдро поклати глава втори. — Още тия дни ще му откриеш някой недостатък, инак да не се казвам Джоунс.

— Е — сговорчиво въздъхва Джери, — предполагам, няма нужда да търся недостатъка, докато сам не се покаже. Няма да се натъжавам от сега, я!

Появи се широколик мъж в огромно сиво палто, с огромна сива пелерина, огромни бели копчета, сива шапка и синьо вълнено шалче, завързано свободно около врата. Косата му също беше сива, но човекът имаше вид на веселяк и всички му направиха път. Той ме огледа толкова внимателно, сякаш се канеше да ме купува, след което се изправи с пъшкане и рече:

— Това е кон точно за теб, Джери. Не знам колко си дал за него, но колкото и да е струва си!

Така бях приет на пиацата.

Мъжът се казваше Грант, но му викаха Сивия Грант или шефа. Той беше работил на тази пиаца най-дълго от всички и смяташе за свое задължение да урежда споровете и да прекратява разприте. По характер беше весел и разумен, но разгневеше ли се, когато беше попрепил, никой нямаше желание да се приближава до него, защото юмрукът му беше много тежък.

Първата седмица работата с кабриолета ми се видя много трудна. Не бях свикнал с Лондон и шумът, бързането, тълпите от коне, каруци и карети, сред които трябваше да си пробивам път, ме изтощаваха. Скоро обаче установих, че мога да имам пълно доверие в господаря си, след което се успокоих и свикнах.

Джери беше най-добрият кочияш, когото някога съм познавал. Но което беше по-важно, той мислеше за коня си точно толкова, колкото и за себе си. Бързо разбра, че имам желание да работя и да дам всичко, на което съм способен, затова никога не ме удряше с камшик. Случваше се само леко да прекара края му по гърба ми, когато искаше да продължа. Дори тогава отгатвах какво трябва да правя само по начина, по който хващаше поводите. В крайна сметка камшикът му много по-често стърчеше отстрани на капрата, отколкото в ръката.

Не мина много време и разбирателството между мен и господаря ми достигна до съвършенство. И в конюшнята правеха всичко, за да ми бъде удобно. Боксовете бяха от по-старият вид, с наклонен под, но на задната им страна имаше по две подвижни дъски, така че нощем и когато почивахме, Джери сваляше оглавниците ни и повдигаше дъските, за да можем да се обръщаме и да заставаме на която страна ни е удобно.

Джери ни държеше много чисти и се стараеше да ни набави най-разнообразна храна. И винаги в изобилие. Не само това — водата, която пиехме, бе винаги много прясна и чиста, и стоеше край нас ден и нощ, освен, разбира се, когато бяхме изпотени. Някои хора твърдят, че конете не бивало да пият колкото си искат вода, но аз съм убеден, че ако ни е позволено да пием винаги, когато пожелаем, ние не прекаляваме и се чувствуваме далеч по-добре, отколкото ако погълнем половин кофа наведнъж, след като сме прежаднели и капнали. Някои кочияши отиват да си пият бирата в къщи и ние трябва да ядем с часове само сухо сено и овес, без капчица вода. После естествено пием много наведнъж, от което страда дишането ни, а понякога се увреждат и стомасите. Най-хубавото нещо бяха неделните почивки. Цялата седмица работехме толкова напрегнато, че ако не беше този ден, струва ми се, нямаше да издържим. Можехме и да се видим, и да поприказваме. В един такъв ден научих историята на моя събрат.