Ана Сюел
Черния красавец (31)

Глава тридесет и първа
Измамник

Господарят не намери веднага заместник, но след няколко дни новият коняр пристигна. Той беше висок хубавец, но ако е имало някога измамник в образа на коняр, то това беше Алфред Смърк. С мен се държеше много възпитано и никога не ме биеше. А в присъствието на господаря непрекъснато ме галеше и потупваше. Винаги разресваше гривата и опашката ми с вода и лъскаше копитата ми с мазнина, за да изглеждам „по-шик“. Но това да ми почисти краката, да ми прегледа подковите или да ме разреши изцяло — правеше го толкова рядко, колкото и ако бях крава. Оставяше мундщука ми да ръждяса, седлото влажно, а подопашния ремък твърд.

Тъй като Смърк се смяташе за много красив, той отделяше значително време за косата, бакенбардите и вратовръзката си пред огледалото във вътрешната стаичка. Когато господарят му говореше, той непрекъснато повтаряше: „Да, сър! Да, сър!“ и докосваше шапката си на всяка дума. Всички го смятат за чудесен млад човек и завиждаха на мистър Бари за късмета. Според мен той беше най-ленивото и надуто същество, което съм срещал. Разбира се, чудесно е да се отнасят добре с теб, но един кон има нужда и от други неща. Имах просторен бокс, където щях да се чувствувам отлично, ако Смърк не беше толкова ленив, за да го почисти. Той никога не изхвърляше сламата и миризмата на застояла слама беше много неприятна. От силните изпарения очите ми смъдяха и се възпаляваха, губех и апетита си.

Един ден господарят влезе и каза:

— Алфред, в конюшнята мирише много лошо. Не смяташ ли, че трябва добре да я изчистиш и обилно да измиеш пода с вода?

— Да, сър — отвърна той и докосна шапката си, — щом казвате, ще го направя, сър, но е доста опасно, сър, да се мие с вода, сър. Конете много лесно настиват, сър. Не бих желал да им навредя, но ще изпълня желанието ви, сър.

— Аз също не искам да настинат, но миризмата в конюшнята не ми харесва. Смяташ ли, че канализацията е наред?

— Сега, като отворихте дума за това, сър, струва ми се, че каналът понякога наистина връща миризма. Може би е запушен, сър.

— Тогава извикай майстора и му кажи да го отпуши — каза господарят.

— Да, сър, разбира се.

Майсторът дойде, извади куп тухли и не намери никаква повреда. После замаза с малко вар, взе пет шилинга на господаря, а миризмата в конюшнята си остана непроменена. Това обаче не беше всичко. Непрекъснатото стоене върху мократа слама започна да се отразява зле и на краката ми. Господарят се оплакваше:

— Не знам какво му става на този кон. Ходът му вече е толкова несигурен. Понякога се боя, че ще се препъне.

— Да, сър съгласяваше се Алфред, — и аз забелязвам същото, когато го извеждам.

Истината обаче беше, че той почти не ме извеждаше и когато господарят беше зает, стоях с дни, без да раздвижа краката си и да се поразтъпча. В същото време ме хранеха така, сякаш съм вършил тежка работа. Това се отразяваше на здравето ми, чувствувах се отпуснат и тежък, но още по-често трескав и неспокоен. Той дори не ми даваше трева или ярма, които щяха да ми подействуват добре — беше толкова невеж, колкото и важен. Вместо разходки и разнообразие в храната, получавах конски хапове и очистителни, които хем мъчително изливаха в гърлото ми, хем бяха източник на неприятни усещания.

Междувременно чувствувах краката си така болезнени, че един ден, когато минавах с господаря по някакъв скоро настлан път, на два пъти се спънах толкова лошо, че щом влязохме в града, той ме заведе при конския доктор. Докторът повдигна краката ми един по един и ги прегледа внимателно. После се изправи, отупа ръце и рече:

— Конят ви има силно възпаление на роговата издатина. Късмет е, че не е падал. Интересно как конярят ви не го е забелязал по-рано. Заболяването се получава от мръсни конюшни, където отпадъците не се почистват докрай. Ако ми го изпратите утре сутринта, ще се погрижа за копитата и ще науча вашия човек как да слага мехлеми, който ще му дам.

На следващия ден копитата ми бяха почистени и натъпкани с кълчища, напоени със силно лекарство. Трябва да ви кажа, че усещането беше много неприятно. Лекарят нареди всички отпадъци да се изнасят от конюшнята всеки ден и пода да се държи много чист. Да ме хранят с кърмило от трици, по-малко трева и да намалят овеса, докато краката ми се оправят. Лечението скоро възвърна жизнеността ми, но мистър Бари бе така възмутен от измамата и на двамата коняри, че се отказа да поддържа собствен кон. Реши, че когато има нужда, ще си взима под наем. Затова ме държа, докато краката ми оздравяха, а после отново бях продаден.