Ана Сюел
Черния красавец (21)

Глава двадесет и първа
Раздялата

Живеех в този щастлив дом вече три години, но ни предстояха тъжни дни. От време на време чувахме, че господарката е болна. Лекарят идваше често, а господарят изглеждаше разтревожен и мрачен. После чухме, че тя незабавно трябва да замине за две-три години в някоя по-топла страна. Вестта се разнесе из имението едва ли не като погребален звън. На всички ни беше мъчно. Господарят обаче веднага се зае да урежда подробностите около разпродажбата на част от имота и заминаването. В конюшнята все за това се говореше и за нищо друго.

Джон вършеше работата си тъжен и мълчалив, а Джо рядко си подсвиркваше. Непрекъснато трябваше да пътуваме. С Рижка работехме с пълна пара.

Първи заминаха мис Джеси и мис Флора с гувернантката. Преди това дойдоха да се сбогуват с нас. Прегърнаха Бързоножко като стар приятел, какъвто в действителност им беше. После научихме какво бяха уредили за нас. Господарят беше продал Рижка и мен на стария си приятел граф У., защото смятал, че там ще бъдем на добро място. Бързоножко дал на викария, който се нуждаел от пони за мисис Блумфийлд, но при условие, че никога няма да го продава, а когато остарее и вече не може да работи, да го застреля и погребе.

Джо щеше да отиде да се грижи за него и да помага в къщата, така че според мен Бързоножко отиваше на добро място. Джон получи предложения от няколко добри места, но каза, че ще почака и ще си помисли.

Вечерта преди отпътуването господарят дойде в конюшнята, за да даде нареждания и за последен път да погали своите коне. Изглеждаше много посърнал. Познах го по гласа. Мисля, че ние, конете, разбираме по гласа много повече, отколкото хората.

— Реши ли какво ще правиш, Джон? Разбрах, че не си приел нито едно от предложенията.

— Да, сър. Реших, че ако успея да си намеря работа при някой първокласен специалист по обяздване на жребчета и обучаване на коне, това ще бъде най-подходящото място за мен. Много млади животни стават плашливи и негодни за работа в резултат на неправилно отношение. А не би трябвало да е така, ако с тях се заеме подходящ човек. Винаги съм се разбирал добре с конете и ми се ще да им помагам в старта — тогава ще смятам, че върша добро дело. Вие какво мислите, сър?

— Никога не съм срещал човек, по-подходящ за тази работа от теб — отвърна господарят. — Ти разбираш конете, а и те те разбират. След време можеш да станеш самостоятелен в занаята. Според мен не би могъл да направиш по-добър избор. Ако мога по някакъв начин да ти помогна пиши ми. Ще говоря с посредника си в Лондон и ще му оставя препоръка за теб.

Господарят даде на Джон името и адреса на посредника и му благодари за дългата и вярна служба.

Джон обаче възрази:

— Моля ви, сър, недейте така. Вие и милата ми господарка направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отблагодаря. Никога няма да ви забравим, сър, и дано бог даде един ден господарката отново да се върне здрава у дома. Не бива да губим надежда, сър.

Господарят стисна ръката на Джон, но не отговори и двамата излязоха.

Дойде и последният тъжен ден. Лакеят и тежкият багаж бяха заминали по-рано и в къщата бяха останали само господарят, господарката и прислужницата й. Ние с Рижка за последен път закарахме файтона пред вратата на имението. Слугите изнесоха възглавници, одеяла и много други вещи. Когато всичко беше готово, господарят слезе по стълбите. Носеше господарката на ръце. Аз бях от страната на къщата и виждах всичко. Той внимателно я нагласи във файтона, а слугите стояха наоколо и плачеха.

— Още веднъж довиждане. Няма да забравим нито един от вас — каза той и се качи. — Карай, Джон!

Джо скочи отзад и ние бавно потеглихме през парка и през селото, където хората бяха излезли навън да ни видят за последен път и да кажат „Бог да ви благослови!“

Когато стигнахме до гарата, господарката сама отиде от файтона до чакалнята. Чух я да казва с благия си глас: „Довиждане, Джон, бог да те благослови.“ Усетих как поводите потрепериха, но Джон не отвърна. Може би не беше в състояние да говори. Щом Джо извади багажа от файтона, Джон го помоли да стои при конете, а той се запъти към перона. Клетият Джо! Стоеше близо до главите ни, за да скрие сълзите си. Много скоро влакът с пухтене влезе в гарата. Още две-три минути и вратите се затръшнаха. Стрелочникът изсвири, влакът потегли и остави след себе си само кълбета бяла пара и натежали сърца.

Когато влакът се изгуби в далечината, Джон се върна.

— Никога повече няма да я видим — продума той. — Никога.

Пое поводите, седна на капрата и двамата с Джо бавно потеглиха към дома. Но това вече не беше наш дом.