Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (7)

Спомени за усмивки

Принц Габорн яздеше в тишина сред горите на Дънуд под звездната светлина. Избягваше тесните дерета и по-тъмните дървеса, където таласъми можеха да са се сбрали на тайнствените си пиршества.

Дърветата над него бяха гърчещи се същества с полуоголени крайници, а пожълтелите листи на брезите се полюшваха в нощта като пръсти. Килимът от листа под копитата на коня бе дълбок и мек и той яздеше безшумно.

Скоро след свечеряване чародейните мъгли бяха започнали да се вдигат. Радж Атън вече не се нуждаеше от такива мъгли, за да го скриват, и сега звездите сияеха с неестествена яснота, навярно заради някое заклинание на огнетъкачите на Радж Атън, сбиращо светлината така, че да позволи на войските на Вълчия господар да намират пътя през гората.

Часове наред Габорн беше заобикалял армията на Радж Атън, избягвайки външните й отряди. Беше успял да убие още двама главанаци гиганти и беше свалил със стрела един ездач от седлото му. Но от три часа не беше забелязал никакви врагове.

Яздеше и се чудеше. Дънуд беше стар лес, загадъчно място във всяко отношение. Тук, разбира се, имаше и призраци, и вълшебни езера. Разправяха, че по горното течение на Вий имало омагьосани места, където в дълбоките води плували есетри на по триста години, мъдри колкото най-големият мъдрец.

Но не за тях мислеше сега Габорн. Сега се дивеше на легендарната привързаност на тези лесове към „добро“ и „закон“. Разправяха, че дори Небесните господари избягвали да прелитат с корабите си от облак над тези лесове. Малцина разбойници се осмеляваха да проникнат в тази гори. Имаше, разбира се, някой си Едмон Тилерман, който дошъл в тези гори като разбойник, луд, който взимал дарове на мускул и на ум от мечки, докато самият той не се превърнал в горско същество. Според народните сказания той изоставил грабителството и станал герой — отмъщавал заради бедните селяци, онеправдани от разбойници, и закрилял горските същества.

Имаше и още по-странни истории: старицата отпреди няколко столетия, която била убита и скрита под куп листа в Дънуд, а след това се превърнала в същество от дървета и пръчки, което преследвало убийците си.

Ами гигантските „каменни хора“, които според някои бродели из тези гори? Същества, които понякога стигали до краищата на леса, заставали там и се взирали замислено на юг?

А защо ли древните мътни бяха разцепили тези лесове, създавайки Опасното ждрело, тази огромна сълза в тъканта на земята? И защо бяха издигнали легендарните Седем стоящи камъка на Дънуд, които „крепели“ света?

Имало време — преди столетия, както разправяха — когато тези лесове обичали човека повече, отколкото сега. Време, когато хората можели да минават през Дънуд свободно. Сега под дървесата беше надвиснала застрашителна, тежка тишина, сякаш самата гора се беше разгневила и замисляше как да отмъсти на толкова многото неканени хора. Зноят, причинен от огнетъкачите, тропотът на подкованите с желязо конски копита и пълчищата въоръжени мъже и великани със сигурност щяха да причинят много щети на леса.

Походът на Радж Атън изобщо не можеше да се сравни с лововете, устройвани от крал Силвареста, при които хората искаха позволението на гората, преди да влязат на лов, и й предлагаха в ответен дар да засадят дървета и да оставят купища тор. В своя последен годишен лов хората на Силвареста бяха донесли свои дърва за огрев, помолили бяха за благословия Бинесман, Земния пазител, преди да влязат.

Походът на Радж Атън по-скоро приличаше на зверско насилие. Но какво можеше да направи лесът?

Бухалите тази нощ бяха замлъкнали, а на два пъти Габорн беше успял да зърне поели между дърветата гигантски елени, които тръснаха огромните си рога, сякаш се готвеха да побегнат.

Войските напредваха отдясно. Пред техния марш в леса пъплеше някакво усещане, като наелектризирана възбуда, възвестяваща приближаваща буря. Може би лесът щеше да остави клоните на дърветата да падат по хората, чудеше се Габорн, или пък да накара листата на дърветата така да се сгъстят, че да покрият пътя на войската с непрогледна тъмнина; или може би корените щяха да се оплитат в конските копита и да събарят ездачите… макар че Габорн беше слушал за такива неща само в приказките.

Съмняваше се, че гората може да спре хората. Не и при наличието на огнетъкачите, готови да я поразят. Не, лесът трябваше да изтърпи насилието.

Дълги часове Габорн продължи да язди сред дърветата; тежестта в сърцето му се трупаше и унесът от умората замъгляваше ума му. Тази умора беше някак сладка — като причинената от подправено с билки вино, когато си седнал край огъня, или като упойващия сън, причинен от сместа на билкаря, приготвена от листчета мак.

Клепачите му започнаха да натежават. Почти беше задрямал, докато прекосяваше поредния рид, заобикаляйки върха му, след което отново се спусна в долина, където храстите и чепатите клони запречваха всички пътеки.

Ядоса се, извади сабята си и помисли дали да не отвори със сеч пътя си през дърветата, но спря, защото чу пред себе си ругатни — някой сечеше и си отваряше път през същия гъсталак.

Осъзна източника на тази опасност с почти фатално закъснение. В полудрямката си някак беше объркал посоката.

Дърветата. Дали тъкмо те не го бяха довели до опасността?

Габорн спря. Зърна през дърветата патрулите на Радж Атън. Десетина съгледвачи сечаха просека през шубрака. Габорн остана съвсем неподвижен.

Боеше се дори да диша.

Когато те се отдалечиха, вдиша дълбоко. „Няма страшно — искаше да му каже лесът. — Не искам да ти причиня зло.“

Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.

„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.

После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.

Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.

А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.

— Зло недей ми носи — прошепна Габорн, след като най-сетне доби сили да им проговори. — Твоите врагове са и мои врагове. Пусни ме да мина жив и здрав, за да мога да ги надвия.

След много дълги и протяжни мигове, в които сърцето му туптеше мъчително, тежестта около него сякаш отпадна. Габорн остави ума си да се отнесе и засънува, въпреки че жизнеността му нямаше нужда от сън.

Замисли се за онова, което го беше довело на север: желанието му да види Йоме Силвареста.

По един налудничав импулс предната година той бе дошъл тайно в Хиърдън за есенния лов, така че да може да я оцени. Баща му идваше всяка година за Хостенфест, есенното празненство в чест на великия ден преди около хиляда и шестстотин години, когато Хиърдън Силвареста убил тук с копието си хала магесница. Оттогава всяка година в Месеца на жътвата владетелите на Хиърдън яздеха през Дънуд на лов за големи глигани и упражняваха уменията си с копията — същите като използваното за убиването на хищното чудовище.

Габорн беше дошъл на лова, скрит сред свитата на баща си като най-обикновен щитоносец. Войниците на баща му, разбира се, знаеха, че ще дойде, но никой не смееше да изрече името му открито или да разкрие самоличността му по друг начин. Дори самият крал Силвареста беше забелязал присъствието на Габорн по време на лова, но заради доброто си възпитание не посмя да го каже, докато самият Габорн не реши да се разкрие.

О, Габорн беше изиграл чудесно ролята си на щитоносец колкото за някой случаен наблюдател — помагаше на войниците да си навличат бронята за турнирните игри, спеше в конюшните на Силвареста нощем, грижеше се за конете. Но също така получи възможност да седи на маса в Голямата зала по време на пиршеството, бележещо края на Хостенфест, макар че като обикновен щитоносец седеше в най-отдалечения край, далече от кралете, благородниците и рицарите. Там съвсем се беше вдървил, като последния глупак, сякаш никога не беше ял в присъствието на чужд крал.

Но пък толкова по-добре, че можеше да види от разстояние Йоме, с нейните тъмни, тлеещи като жар очи и черна коса, с гладката й съвършена кожа. Баща му беше казвал, че на лице е красива, а когато си припомни разказите за казваното от нея през годините, Габорн се увери, че и на сърце е красива.

Самият той беше добре обучен в дворцов етикет, но на онази вечеря понаучи нещо и за нравите на Севера. В Мистария например беше обичайно преди пиршеството човек да си измие ръцете в купа със студена вода, но тук в Севера ръцете и лицето се умиваха в купи с гореща вода, почти кипяща. Докато в Юга човек си подсушаваше ръцете, като ги изтриваше в туниката си, тук в Севера поднасяха дебели кърпи, които след това трябваше да положиш на коленете си, за да изтриваш с тях мазното от пръстите и устата, или да издухваш носа си.

На Юг за пиршествата поднасяха малки тъпи ножове и вилички, така че ако избухне свада, никой да не е въоръжен. Но тук на север всеки се хранеше с личните си нож и вилица.

Най-отвратителната разлика в обичая беше свързана с кучетата. На юг добре възпитаният благородник хвърляше кокалите през дясното си рамо, за да храни кучетата. Но тук, в Голямата зала, всички кучета бяха изкарани навън, така че кокалите се въргаляха из залата и ги трупаха на купчини, докато сервиращите деца не ги махнеха.

Още едно нещо не убягна от вниманието на Габорн. Отначало помисли, че и това е северен обичай, но скоро се убеди, че е обичай на самата Йоме Силвареста.

Във всички познати на Габорн владения слугите, обслужващи трапезата на пиршеството, нямаха право да се хранят, докато кралят и неговите гости не привършат своя пир. Тъй като пирът се проточваше от обяд до късно през нощта — със забавления, осигурени при всяка смяна на блюдото от менестрели, шутове и изкусни акробати — то слугите, разбира се, щяха да се нахранят едва към полунощ.

Така че докато кралят и гостите му пируваха, невръстните обслужващи ги деца се взираха жално в препечените баници и печените петли.

Габорн се беше хранил алчно, изтриваше със залъци хляб блюдото си — като израз на уважение към гостолюбието на владетеля. Но скоро забеляза, че във всяко свое блюдо Йоме оставя по някоя и друга хапка, и се притесни дали не е сбъркал нещо в държането си. Вгледа се в Йоме: щом слугинчето й, момиче на не повече от девет години, й поднесеше блюдо, човек можеше лесно да забележи копнежа, изписан на личицето му.

Йоме се усмихваше и благодареше на момичето, сякаш то беше някакъв лорд или дама и заслужаваше внимание, а не бе просто слугинче. След това Йоме се взираше в лицето му, за да прецени доколко вкусно според детето е блюдото. Ако момичето много беше харесало храната, Йоме оставяше няколко хапки и детето ги грабваше гладно от блюдото, докато го отнасяше към кухнята.

Габорн се изненада, когато Йоме почти не докосна обилно напоената с портокалов сок печена яребица, но изяде цялото си блюдо със студено кисело зеле, сякаш беше невероятен деликатес.

Чак на четвъртото блюдо Габорн забеляза, че неговият прислужник, още съвсем малко момче, все повече пребледнява при мисълта, че може би няма да хапне нищо до полунощ.

Когато момчето му поднесе талар с вкусно телешко, задушено във вино, дребен лук и орехи, Габорн му махна с ръка да го отнесе и хлапето се втурна и нагъна храната още докато беше гореща.

За изненада на Габорн, крал Силвареста забеляза това негово действие и го изгледа със свъсени вежди, сякаш Габорн му беше нанесъл страшно оскърбление. Габорн добре запомни този поглед.

Но когато, само след няколко секунди, Йоме направи същото, незабелязала гафа на Габорн, нито реакцията на баща си, Силвареста задъвка замислено телешкото си, а после се обърна на висок глас към дъщеря си:

— Не ти ли допада храната, скъпа? Може би трябва да ги доведат и да ги набият, ако са те обидили?

При тази заядлива шега Йоме се изчерви.

— Аз… не, храната е много вкусна, милорд. Но се боя, че попрекалих. Готвачите трябва да бъдат похвалени, а не наказани.

Тогава крал Силвареста се засмя и лукаво намигна на Габорн. Въпреки че Габорн все още не се беше разкрил, кралското намигване му каза: „Двамата си приличате. Ще се радвам да се съберете.“

Но всъщност от няколкото кратки зървания Габорн беше решил, че може би той самият не е достоен за Йоме. Очите на слугинчето й блестяха, изпълнени с твърде силна обич към нея, а когато хората около нея заговореха, се придържаха към тон на привързаност и почит, граничещи с благоговение. Въпреки че самата Йоме беше едва шестнадесетгодишна, онези, които я познаваха добре, не само я обичаха — ценяха я като съкровище.

Когато Габорн се приготви да си тръгне от Хиърдън, баща му го заведе да поговорят насаме с крал Силвареста.

— Така — беше казал крал Силвареста. — Значи най-после решихте да посетите владенията ми.

— Щях да дойда и преди — отвърна Габорн, — но заниманията ме възпрепятстваха.

— Ще дойдете догодина — каза крал Силвареста. — Но по-открито, надявам се.

— Да, милорд — отвърна Габорн. Сърцето му се разтуптя. — Очаквам го с нетърпение. Има обаче един въпрос между нас, милорд, който трябва да обсъдим.

Бащата на Габорн се пресегна и го докосна по лакътя да го накара да мълчи, но Силвареста само се засмя и го изгледа с мъдрите си и разбиращи сиви очи. После каза:

— Догодина.

— Но въпросът е важен — отвърна Габорн.

Крал Силвареста го изгледа предупредително.

— Твърде нетърпелив сте, младежо. Идвате да търсите най-голямото ми съкровище. Може да стане и ваше. Но по този въпрос няма да заповядвам на дъщеря си. Вие трябва да я спечелите. Догодина.

Зимата му се беше сторила дълга и студена, сива и самотна.

Сега му се струваше странно и нелепо, че е дошъл на север, за да се опита да спечели любовта на една жена, с която дори не беше разговарял.

Внезапният звън на тетива го разбуди от унеса — и дясната му ръка пламна от болка.

Габорн заби пети в хълбоците на коня. Животното скочи напред толкова бързо, че той залитна назад и едва успя да се задържи на гърба му.

Светът помръкна. Болката обърка ума му. Представа нямаше откъде бе дошла стрелата. Никого не бе подушил, не беше чул никакъв звук, който да го предупреди.

А после зърна загърнатия в черно ездач, който хвърляше лъка на земята и вадеше ятагана от ножницата на гърба си. Габорн го подмина и видя само трескавия, убийствен поглед в очите на мъжа, и острия връх на козята му брадичка.

Конят на Габорн препусна бясно — прескочи един паднал дънер и се превърна сякаш в струя мъгла под светлината на звездите. Габорн се изправи на седлото, зашеметен от болката, и усети как кръвта му се лее от раната над лакътя. Само една педя наляво и стрелата щеше да е пробила дробовете му.

Зад него нападателят му зави като вълк и се спусна да го догони. Отдясно на Габорн в отговор се чу воят на кучета — бойни кучета, които щяха да уловят миризмата му.

Бясната езда през хълмовете продължи цял час — Габорн не можеше да спре, за да превърже раната си. Беше се озовал в тила на походната колона, опитваше се да заобиколи съгледвачите им. Сега се мъчеше да избяга от преследвачите си, носеше се пред тях на запад и навлизаше все по-дълбоко в леса. Звездите притъмняха, сякаш високи облаци скриха светлината им, и му ставаше все по-трудно да вижда къде язди.

С надеждата че преследвачите му са помислили, че им е избягал, Габорн отново възви към ядрото на нашественическата войска, право към опасността. Все още не беше успял да разбере числеността им и видовете войска.

Когато звездите изведнъж отново засияха, чу отдолу звуците на движещата се през дърветата войска — кършене на клони, тъпчещи в нощта обковани с желязо крака. Конят му спря под билото на един висок рид, в един естествен заслон, от който Габорн можеше да гледа надолу над високата папрат.

В далечината зад него залаяха кучета. Бяха разкрили хитрината му.

Габорн се изправи на седлото и погледна надолу в тъмното. Беше излязъл пред армията. На миля напред успя да види пролом в леса — широка заблатена низина, която зиме сигурно беше замръзнало езеро. Но през лятото водите бяха пресъхнали и беше останала само висока трева.

Точно там, сред тревите, Габорн видя внезапно лумналата светлина — огнетъкачите на Радж Атън излязоха от прикритието на близките борове. Петима души, съвсем голи — само червени пламъци облизваха обезкосмените им кожи, — крачеха храбро през пресъхналото блато. Зад тях и около тях Габорн видя още нещо — някакви странни същества, които подскачаха през тревите като черни сенки, по-черни от тези, които хвърляха боровете. Имаха почти човешка форма, но често приклякаха и тичаха на четири крака.

Маймуни? Беше виждал подобни същества, докарвани на север като екзотична гледка. Радж Атън имаше главанаци гиганти и огнетъкачи, водеше и Непобедимите и бойни кучета. Габорн реши, че е възможно да се дават дарове на маймуни и те да бъдат превръщани във воини.

Но инстинктивно разбираше, че тези същества не приличат на нищо, което е виждал. По-големи бяха от маймуните. Върколаци навярно — същества, за които се споменаваше само в най-древните приказки. Или може би някой нов ужас, пръкнал се на земята. Хиляди от тях заизвираха от недрата на леса, като прилив на черна, подскачаща плът.

Сред тях газеха главанаци гиганти, а отзад яздеха Непобедимите на Радж Атън, в стоманени брони, които бляскаха под звездната светлина.

Далече долу на запад виеха и ръмжаха псета — следваха мириса на кръвта му. Той зърна по пътеката, огряна от ярките звезди, едно от тях — грамаден мастиф с железен нашийник и кожена маска да пази муцуната и очите му. Водачът на глутницата. Трябваше да е жигосан с руни на сила, за да тича по-бързо и по-далече от събратята си, да надушва по-лесно и да крои коварства със свръхестествената хитрост на своя вид.

Габорн не можеше да избяга от глутницата. Не и докато водачът й беше жив.

Измъкна последната стрела от колчана си. Посивелият стар мастиф тичаше по пътеката с невероятна скорост, гърбът и главата му се мяркаха от време на време, когато прескачаше папратта. С дарове на сила и метаболизъм, такива кучета можеха да преодоляват цели мили само за няколко минути.

Габорн загледа внимателно как кучето се приближава — преценяваше къде точно ще изскочи от папратта. Мастифът изхвърча на стотина разкрача под него и изръмжа свирепо. Кожената маска му придаваше мъртвешки вид — приличаше на оголен череп под звездната светлина.

Звярът беше само на петдесет разкрача, когато Габорн пусна стрелата. Тя полетя към целта си, улучи кожената маска и се отплесна.

Мастифът се втурна към него.

Габорн нямаше време да измъкне сабята си.

Мастифът скочи. Габорн видя как челюстите му зейнаха, видя големия срез на челото му, където стрелата беше раздрала кожената маска.

Габорн пришпори коня. Мастифът скочи и профуча покрай гърдите му, шиповете на нашийника му раздраха дрехата на Габорн, пернаха гърдите му и изкараха кръв.

Жребецът изцвили от ужас, с няколко скока се добра до билото и препусна през боровете. Габорн се мъчеше да избегне ниските клони и да се задържи на гърба му.

Конят пропусна надолу по стръмния каменист склон. Габорн най-сетне успя да измъкне сабята — лъкът му беше пометен от клоните.

„Не ми трябва — помъчи се да се успокои Габорн. — Сега съм пред войската на Радж Атън. Трябва само да го надбягам.“

Дърветата започнаха да оредяват и за пръв път от часове той можеше да изпита бързината на коня.

Животното прескочи една камара камъни и Габорн чу ръмжене откъм левия си лакът и изрева:

— Бий! — Жребецът удари с копита — маневра, на която бяха обучени всички ловни коне на баща му. Беше предназначена да разчиства вълци или нападащи глигани.

Бойното куче получи желязна подкова право в муцуната, изквича и вратът му изпращя.

Но над себе си Габорн чу воя и ръмженето на още псета. Погледна нагоре. Зад кучетата трополяха ездачи в тъмни наметала. Един от тях надигна рог към устата си и го наду — викаше още хора.

„Твърде близо, твърде близо съм до войската“ — помисли Габорн.

Радж Атън обаче се придвижваше покрай границата на Дънуд, страх го беше да навлезе под по-старите дървета. И с право.

 

 

Предната есен, когато Габорн бе ловувал тук с баща си и крал Силвареста, сто души се бяха обкръжили с лагерни огньове и се хранеха с печени кестени, прясно сърнешко и гъби. И пиеха греяно вино.

Сър Боренсон и капитан Дероу се упражняваха с меча, като всеки от двамата удивляваше тълпата със съвършената си тактика. Боренсон владееше майсторски стила „танцуващи ръце“, размахваше меча или бойната брадва в зашеметяващи фигури и толкова бързо, че човек трудно можеше да разбере кога ще нанесе смъртоносния си удар. Капитан Дероу беше по-разсъдлив боец, избираше своя миг, при което се хвърляше напред с късото копие и можеше да прободе противника си с невероятна точност.

Бащата на Габорн и крал Силвареста в същото време играеха шах, седнали на земята, под светлината на фенер, без да обръщат внимание на забавляващите се „противници“. И изведнъж сред дърветата се разнесе стон. Звукът бе толкова странен и призрачен, че по гърба на Габорн полазиха тръпки, студени като лед.

Боренсон, Дероу и стотината войници моментално замръзнаха по местата си. Някой извика: „Стой! Стой! Никой да не мърда!“, защото всички знаеха, че е гибелно опасно да привлечеш вниманието на горския дух.

Габорн ясно си спомни как Боренсон се беше усмихнал, с онази негова убийствена усмивка с оголени зъби, замръзнал на мястото си, потен, вдигнал очи към склона на тясната клисура.

А там… яздеше бледа фигура — самотен мъж на кон и стенеше като странен вятър, заплющял през скалисти зъбери. И от него струеше сива светлина.

Габорн успя само да зърне духа, но от гледката сърцето му заблъска в гърдите от ужас. Устата му пресъхна и не можеше да си поеме дъх.

Погледна към баща си, за да види реакцията му. Но баща му и крал Силвареста продължаваха да играят шах, без дори да си направят труда да вдигнат очи към духа.

Бащата на Габорн придвижи магьосника си по дъската, взе една пешка, после погледна сина си. Лицето на Габорн сигурно беше пребледняло като на смъртник, защото баща му се усмихна и каза: „Габорн, успокой се. Никой принц на Мистария не бива да се плаши от духовете на Дънуд. Тук сме приети.“

Крал Силвареста се изсмя сухо и хвърли на Габорн лукав, съзаклятнически поглед, сякаш споделяха някоя лична шега.

И Габорн беше почувствал, че това е истина. Беше почувствал, че незнайно как е предпазен от духовете. Разправяха, че в стари времена кралят на Хиърдън властвал над тези гори и че всички същества на леса му се покорявали. Властта на кралете на Хиърдън се беше смалила, но все пак Габорн се чудеше дали Силвареста наистина не командва духовете на Дънуд.

 

 

Сега, докато бойните кучета и ловците го гонеха по петите, Габорн реши, че трябва да е истина. Пришпори коня си на запад, дълбоко навътре в леса, и извика:

— Духове на гората, аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Моля ви, защитете ме!

Още докато викаше за помощ, осъзна, че това няма да свърши работа. Духовете на мъртвите изобщо не се интересуваха от грижите на живите. Ако привлечеше вниманието им, щяха само да се погрижат да се присъедини към тях в отвъдния живот.

Копитата на коня му затопуркаха по дългия хребет, после под дебелия клонак на грамадни дъбове. Накрая се спусна към едно блато, чиито черни и мътни води трябваше да преплува, за да стигне отсрещния бряг.

 

 

Не чу никакви стонове, докато конят му се катереше на другия бряг, чу само пръхтенето и квиченето на стотици огромни диви свине, които се разбягаха пред него все едно, че ги гонят ловци. Един от големите черни космати зверове, висок колкото коня му, остана за миг на мястото си, лъскавите му бивни щръкнаха като извити саби и Габорн помисли, че ще разкъса коня му. Но в последния миг глиганът се обърна и затича да догони стадото си.

 

 

Някъде след пладне на другия ден Габорн изхвърча от Дънуд с разкъсани дрехи и целият оплескан с кръв. Спря пред градските порти и извика на стражите, че приближава неизбежен щурм. След като им показа и пръстена си, стражите веднага го съпроводиха при крал Силвареста.

Кралят го прие в Голямата зала, заедно със своите съветници. Габорн се втурна напред да стисне ръцете му, но кралят го спря с поглед. Въпреки че вече се бяха срещали, Силвареста му се стори някак непознат.

— Милорд — каза Габорн, след като се поклони съвсем леко, както се полагаше на ранга му. — Дойдох, за да ви предупредя за предстоящото нападение. Войските на Радж Атън са на юг… в Дънуд, и приближават много бързо.

По лицето на краля пробяга тревога и несигурност. Той се обърна към капитан Олт и рече:

— Подгответе се за обсада… бързо. — Други крале щяха просто да се доверят на командирите си да се погрижат за подробностите, но Силвареста заговори… неуверено, както се стори на Габорн; изреждаше странни заповеди, сякаш търсеше одобрението на Олт. — Пуснете наряд да обходи целия град и да се погрижи покривите да са обезопасени от пожар. Колкото до южняшките търговци на стан пред стените… боя се, че се налага да проявим неуважение към тях и да конфискуваме стоката им. Но да не става ненужна касапница. Оставете им коне да се приберат и достатъчно продоволствие, за да не гладуват по пътя. А, и избийте слоновете пред замъка. Не искам да ми разбиват портите.

— Да, милорд — отговори капитан Олт с помръкнало и угрижено лице, после отдаде чест и излезе на бегом от залата.

Няколко от съветниците поискаха разрешение да напуснат. Габорн почувства, че нещо му се губи, че нещо ужасно не е наред.

След като съветниците излязоха, в напрегнатата и неловка тишина крал Силвареста изгледа замислено Габорн със сивите си очи.

— Много съм ви задължен, принц Ордън. Очаквахме нещо такова, но се надявахме, че ще ни сполети чак идущата пролет. Вече претърпяхме едно нападение на Радж Атън, снощи. Професионални убийци нападнаха нашите Посветители. Но бяхме подготвени за тях, така че щетите не са прекалено големи.

Изведнъж Габорн разбра. Студенината на Силвареста, неговата несигурност. Кралят не го помнеше.

— Добре сте дошли, принц Ордън! — каза Силвареста.

След което погледна към вратата и извика:

— Колин, пригответе храна и баня за принц Ордън… и чисти дрехи. Не можем да оставим приятелите си да се мотаят в кървави дрипи.

Габорн изпита искрена благодарност за последвалата прегръдка, защото точно в този момент го беше поразил непреодолим страх и имаше нужда от опора. „Щом Силвареста е забравил лицето ми — помисли той — какво ли още е забравил? А бойните тактики? А самоотбраната?“

Разбира се, точно затова се бяха събрали кралските съветници — да слеят в едно всичките си знания. Но срещу чудовище като Радж Атън те щяха ли да са достатъчни?