Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (60)

Лечителят

Йоме седеше над тялото на баща си и се чудеше дали изобщо би могла да преживее още един ден. Струваше й се, че цялата й енергия, волята й за борба е изцедена също както бе изцедена красотата й преди два дни.

Стоеше над мъртвото тяло и отчаяно й се искаше да заспи, или да запищи. Студеният сняг се топеше и проникваше през тънките й ботуши, също както силният вятър проникваше през роклята й.

Поданиците й бяха слаба утеха. Те знаеха, че им е нужен владетел, който да ги закриля, но Йоме нямаше нито нужния ум, за да ги води, нито обаянието, за да ги вдъхнови да я следват, нито мускул или бойни умения.

„Без обаянието ми те виждат през мен — мислеше Йоме. — Виждат, че съм фалшива, че съм нищо. Всички Владетели на руни са нищо без своите Посветители, които да ги изпълват със сила и власт, да им придават тежест.“

Докато трепереше на хълма, Йоме осъзна, че хората не й предлагат нищо. Никой не й донесе шал, с който да се загърне, не й предложи рамо, на което да се облегне. Никой не посмя да пристъпи към нея. Може би смятаха, че й е нужно време, за да потъжи сама.

Но не я биваше в това.

Чувстваше се объркана. Габорн не беше заповядал смъртта на баща й. Беше се борил с всички сили да опази живота му. И все пак тя се чувстваше предадена. Може би защото не изпита гняв към Боренсон.

Ако Габорн му беше взел ума или главата, Йоме нямаше да помисли за него, че е жесток и суров. И все пак част от нея чувстваше, че Боренсон заслужава някакво неназовимо наказание.

За нейна изненада пръв при нея дойде чародеят Бинесман, чак след час — и я загърна с някакво одеяло. После клекна до нея и й подаде чаша горещ чай.

— Аз… нищо не искам — промълви Йоме. Беше истина. Гърлото й се беше стегнало, стомахът й беше на възли. — Имам нужда само от сън. — Толкова уморена беше, че дори не можа да вдигне глава, за да го погледне.

— Един добър чай понякога помага не по-зле от съня — каза Бинесман и се надигна. — Сложих му малко лимонова отвара и цвят от липа, малко лайка и мед.

Натика горещата чаша в ръцете й и Йоме отпи. Отдавна беше разбрала, че Бинесман знае нуждите й по-добре от самата нея, че може да утеши едно сърце не по-зле, отколкото успокоява рани.

Чаят сякаш отпусна стегнатите й мускули, сякаш я развърза. Тя притвори очи и отпусна назад глава, възхитена от целебното му въздействие. Чаят я накара да се почувства, сякаш бе станала от леглото само преди няколко мига. Но изпитваше и едно дълбоко изтощение, до което дори чаят не можеше да достигне, една умора и изтръпналост чак до костите.

— О, Бинесман, какво да правя сега? — попита Йоме.

— Трябва да бъдеш силна — каза Бинесман. — Хората ти имат нужда да бъдеш силна заради тях.

— Не се чувствам силна.

Бинесман не отвърна нищо, само обгърна раменете й с грубите си ръце и я задържа, както беше правил баща й, когато като дете се събуждаше след някой лош сън.

— Габорн би могъл да ти помогне да бъдеш силна, стига да му позволиш — промълви Бинесман.

— Знам.

Повечето рицари бяха започнали да вдигат стан сред полята. Тънкият сняг вече се беше стопил и нощта нямаше да е студена. Но само малка част от замъка изглеждаше годна за обитаване. Войнишките помещения на херцога все още стояха цели, както и едно от именията, макар стените им да бяха напукани. Замъкът в никакъв случай не можеше да приюти хилядите струпали се тук хора, но някои рицари бяха взели със себе си щитоносци и шатри — достатъчно, за да имат всички някакъв подслон за през нощта.

Но докато хората й вдигаха шатрите, Йоме улови много подозрителни и осъдителни погледи, дочу недоволно мърморене.

— Какво си говорят хората долу за Габорн?

— Обичайните неща — каза Бинесман. — Приказват, мърморят.

— Какво приказват? — настоя Йоме.

— Смятат, че е трябвало да реагираш по-твърдо при смъртта на баща си.

— Той умря още когато Радж Атън взе ума му. Нищо не беше останало от баща ми.

— От здрав камък си направена — каза Бинесман. — Но ако беше поискала смъртта на Боренсон, може би хората щяха да се почувстват по-… облекчени.

— Облекчени?

— Някои подозират, че Габорн е заповядал смъртта на баща ти.

— Габорн? Как могат да го заподозрат в това? — смаяна попита Йоме. Погледна надолу по хълма. Една старица, понесла наръч съчки от гората, се обърна към нея с изпълнен с подозрение поглед.

— За да може да се ожени за теб, да те отведе в кралството си. Някои хора мислят, че самият факт, че го остави жив, е достатъчно доказателство, че те е измамил и че сега ти всеки момент ще паднеш в мръсните му лапи.

— Кой говори такива неща? Кой може дори да помисли това? — попита Йоме.

— Не ги обвинявай — усмихна й се Бинесман. — Съвсем естествено е. През последните няколко дни те бяха дълбоко уязвени, а подозрението се появява лесно. Доверието идва много по-трудно и иска време.

Йоме заклати глава втрещена.

— Безопасно ли е тук за Габорн? Не е ли той в опасност?

— Така изглежда — замислено отвърна Бинесман. — Струва ми се, че хората в тази долина представляват заплаха, да.

— Трябва да идеш да го предупредиш да стои настрана! — каза Йоме. Съзнаваше, че се беше надявала Габорн да се върне, не можеше да понесе мисълта, че ще е далече от нея. — Кажи му… кажи му, че не можем да се виждаме, че е опасно. Може би след време… след няколко месеца. — Тази мисъл я потресе, накара я да се почувства изтерзана.

Няколко месеца й се струваха цяла вечност. Но след един-два месеца снегът щеше да завали сериозно. Пътуването между кралствата им щеше да стане трудно.

Нямаше да види отново Габорн преди пролетта. Най-рано след пет или шест месеца.

Това беше ужасно. Но щеше да е по-добре и за двамата да го направят полека, да оставят време на хората й да разберат. Никой друг принц нямаше да я поиска, никой нямаше да вземе жена, която е била Посветителка на враг.

Сега, след като баща й и крал Ордън бяха мъртви, до няколко седмици хрониките за делата им бавно щяха да започнат да се разпространяват от Дните, тук един том, там — друг. Може би когато истината излезеше наяве, хората на Йоме щяха да започнат да мислят по-добри неща за Габорн.

Но възникваше и друг проблем. Нейната Дева на честта, Шемоаз, щеше да е в напреднала бременност, когато Йоме отново видеше Габорн. Щом нейните хора не одобряваха брака й с Габорн, как щяха хората на Габорн да я приемат?

Привидно Габорн беше дошъл да потърси брачен съюз, защото богатството и сигурността на Хиърдън щяха да донесат много предимства за Мистария. Но Радж Атън беше отнел богатството, беше се погаврил със замъците на Хиърдън, беше отнел и красотата на принцесата.

Йоме нямаше какво да предложи освен своята преданост. А знаеше, че една такава преданост няма да се оцени високо.

Все пак се надяваше, че Габорн може да я обича. Боеше се, че се е самоизлъгала в самата си надежда, че би могла да се свърже с него в брачен съюз. Струваше й се глупава тази надежда, като онази детска приказка за ленивеца, който се канел да забогатее някой ден, като открие, че дъждът е измил калта от гърнето със злато, заровено в нивата му.

Разбира се, през идващите месеци Габорн щеше да разбере, че тя няма какво да му предложи, щеше да размисли. Колкото и да й говореше за любов, щеше да разбере, че любовта не е достатъчно основание за обединяването на кралствата им.

Докато Йоме премисляше всички тези неща, Бинесман кимаше добродушно, самият той унесен в мислите си. После я изгледа изпод косматите си вежди.

— Значи искаш да предупредя Габорн да стои настрана. Други послания имаш ли за него?

— Не — отвърна Йоме. — Освен… въпроса с Боренсон.

— Какво по-точно? — попита Бинесман.

— Не знам… какво да правя с него. Той уби баща ми, краля. Такова деяние не може да остане ненаказано. Но неговата вина сама по себе си е повече, отколкото може да понесе. Да му налагам още наказание би било жестоко.

Бинесман каза:

— Някога, когато рицарите неволно направеха непростима грешка, им се даваше втори шанс…