Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (6)

В кулата на Посветителите

Градът под замък Силвареста беше притихнал. През деня бяха надошли необичайно много търговци от Юга — кервани и кервани, каращи ценни подправки и бои, слонова кост и тъкани от Индопал.

Ярки копринени павилиони и палатки красяха зелените морави пред замъка и от фенерите, запалени в тях, те блестяха като многоцветни скъпоценни камъни — нефрит, смарагд, топаз и сапфир.

Откъм притъмнелите, мрачни каменни стени на замъка гледката бе красива, но и обезпокоителна.

Стражите по стените до един знаеха, че през деня „търговците на подправки“ бяха купени твърде лесно и набързо, бяха приели без никакви спорове предложената от краля нагла цена. Но южняците едва ли се радваха на откупа. Бяха кипнали. Всички се бояха, че индопалците могат да се разбунтуват.

Но с керваните от товарни мулета и коне беше дошло нещо ново и достойно за удивление, нещо невиждано от векове, откакто от Индопал идеха търговци.

Слонове. Четиринадесет бели слона, един от които жигосан с руни на сила. Слоновете бяха покрити с цветни наметала, изработени от коприна, главите им бяха украсени с нанизи от мъниста, злато и перли, а на гърбовете си носеха копринени шатри.

Собственикът им, някакъв едноок мъж с посивяла брада, каза, че ги бил довел заради екзотичната гледка. Но в замък Силвареста се знаеше, че в Индопал често използват облечени в броня усилени слонове като тарани за разбиване на крепостни порти.

А и търговците разполагаха с прекалено много „охранници“, наети да бранят керваните. „О, да“, плесваха с ръце под брадичките си търговците и се кланяха. „Разбойниците по хълмовете тая години са освирепели. Също като халите из планините!“

Наистина, колкото до халите, тази година изглеждаше паметна. Глутниците им вилнееха по планинските граници южно от Флийдс и на запад, в Оруин. Войници на Силвареста миналата пролет бяха открили следи от тях дори в самия Дънуд — за пръв път от трийсет години.

Така че жителите на Хиърдън бяха склонни да пренебрегнат ордите охранници с керваните и малцина, освен крал Силвареста и неговите войници, се притесняваха от наличието на слоновете.

Някъде след залез-слънце повя прохладен вятър и откъм реката започна да се стеле мъгла. Мъгла, която скоро загърна целия град и допълзя чак до парапетите на Външната стена.

Луна нямаше. Само звезди. Ярки и вечни диадеми, блеснали в полята на нощта.

Не беше никаква изненада, че убийците успяха да се прехвърлят през Външната стена, без никой да ги забележи. Навярно бяха дошли в града през деня, предрешени като търговци, а сетне се бяха укрили в някой гълъбарник или конюшня. А може би при катеренето си се бяха възползвали от танца на струите на тази мъгла, шарещи между бойниците като пипала.

Нито беше изненадващо, когато един самотен караул в кралската цитадела забеляза загърнати в сянка фигури, които като черни паяци се катереха по Кралската стена по Складовата улица.

Кралят беше разположил повече от обичайния брой очи да наблюдават точно в тази посока. Такива „очи“ всъщност наблюдаваха от всяка амбразура, по всяка кула.

Не, никаква изненада не беше, че убийците се опитаха да проникнат точно тази нощ. Но дори стражите се удивиха колко бързо успяха да прехвърлят стените, колко тихо и колко опасно.

Само мъже с дарове на метаболизъм можеха да се придвижват така бързо, толкова ловко, че ако примигаш, почти ще повярваш, че ти се е привидяло. Да вземеш такива дарове беше равно на самоубийство: дарът на метаболизъм позволяваше на човек да се движи два пъти по-бързо от нормалното, но също така го състаряваше два пъти по-бързо.

При все това, докато наблюдаваше катеренето, кралският далекогледец сър Милман заподозря, че някои от тези убийци се движат три пъти по-бързо от нормален човек. Толкова одарени хора щяха да грохнат за десетина години и да са мъртви до петнадесет.

И само мъже с нечовешка сила можеха да се катерят по тези стени, шарейки с пръстите на краката и на ръцете, за да се прихванат за някоя издатина, шупла или цепнатина по камъните. Сър Милман не можеше да си представи дори колко дарове на мускул притежава всеки един от тези убийци.

Милман наблюдаваше от Кралската кула. Със своите дарове на зрение от седем души беше съвсем подходящ за този пост. Забърза, спря на прага на кралските покои и тихо извика:

— Милорд, гостите пристигнаха.

Крал Силвареста седеше в любимия стол за четене на баща си, с гръб към стената, и проучваше книгата на емир Оуат от Тулистан — мъчеше се да разгадае кои от бойните тактики на Радж Атън ще са толкова оригинални, че да е готов да убива, за да ги опази в тайна.

Силвареста угаси фенера, отиде до еркера и се взря навън през един от малкото чисти квадрати на потъмнялото стъкло на прозореца. Прозорецът беше толкова стар, че стъклото бе станало вълнисто и криво, протекло бе като буци топящо се масло.

Убийците тъкмо бяха достигнали до последната защитна стена в замъка Силвареста, стената на кулата на Посветителите, приютяваща онези хора, които даряваха даровете си на дома Силвареста, за да послужат на кралската фамилия, както и на войниците.

И така, платените убийци на Радж Атън бяха дошли, за да унищожат Посветителите на Силвареста, да избият онези, чийто ум, сила и жизненост подхранваха кралските сили.

Зло. Зло и коварно. Посветителите не можеха да се защитят. Родените с бляскав ум младежи, отдали дара си на ума, вече не можеха да различават дясната си ръка от лявата. Онези, които бяха отдали физическата си сила, сега лежаха немощни като бебета, неспособни да се смъкнат дори от леглата си. Мерзко дело беше да убиеш Посветители.

Но колкото и тъжно да беше, това често се оказваше най-лесният начин да съкрушиш един Владетел на руни. Като убиеш онези, които непрестанно подхранват силата и подкрепата за един Владетел на руни, ти го лишаваш от мощта му, превръщаш го в обикновен човек.

В хода на щурма на Силвареста едва му беше останало време да подготви защитниците си. Малко след свечеряване на стената бяха вдигнали котли с врящо масло. Въпреки че по парапета обикаляха обичайните трима стражи, още десетина души се бяха присвили ниско зад бойниците.

Все пак защитниците трябваше да бъдат предупредени. В кулите в готовност стояха стрелци; войниците, прикрити в града, трябваше да бъдат известени, за да пресекат отстъплението на убийците.

През потъмнялото стъкло на прозореца Силвареста видя как убийците стигнаха до средата на каменната стена на цитаделата, открехна прозореца и изсвири дълго и пронизително.

Войниците наскачаха като един и заизливаха маслото по стената на цитаделата, а като изпразниха котлите, ги хвърлиха. Маслото не постигна желаното. След залез-слънце се беше охладило и макар че опърлените и обгорени нападатели нададоха отчаяни викове и неколцина от тях полетяха надолу, съборени от падащите котли, поне двайсетина продължиха да се катерят нагоре пъргаво като гущери.

Стражите на върха на цитаделата на Посветителите извадиха мечове и пики. От кралската цитадела, на стотина разкрача разстояние, лъкометците пуснаха дъжд от стрели. Още няколко убийци полетяха стремглаво надолу, но рицарите на Радж Атън бяха плашещо ловки и изпълнени с ужасяваща решимост.

Крал Силвареста си беше представял, че щом срещнат съпротива, убийците ще побегнат. Но те запълзяха нагоре още по-бързо и стигнаха до парапета, където беше изпъната за преграда остра като бръснач тел. Мечовете на бойците на Силвареста засвяткаха и още десетина убийци полетяха надолу.

Все пак седмина от щурмуващите убийци овладяха върха на кулата, където влязоха в ход невероятните им умения на бойци. Движеха се толкова пъргаво, че мъжете на Силвареста не можеха да се бранят. При все това още четирима убийци бяха посечени — срещу дузина изклани защитници.

Тримата оцелели убийци се спуснаха по стъпалата в цитаделата на Посветителите… и в този момент от стражевото помещение под портикула се изсипаха пиконосците на краля.

Без да обръщат внимание на стражите, нападателите скочиха към желязната врата, затваряща входа към залата на Посветителите. Въпреки че вратата беше залостена с тежки железни пръти, двама от убийците я сграбчиха, дръпнаха и я изтръгнаха, като изкъртиха от зида няколко тежки по двеста фунта камъни.

Третият се обърна срещу пиконосците, готов да се брани.

Но точно тези пиконосци не бяха обикновени войници.

Пред тях излязоха и тръгнаха напред, рамо до рамо, капитан Дероу и капитан Олт. Капитан Олт замахна към главата на убиеца — бързо като мълния.

Убиецът отбягна удара, присви се, късият му меч блесна като змия и острието му се впи в облечената в ръкавица ръка на Олт. Приличаше на някакво мрачно чудовище в черен халат, човек със смайваща бързина. Заподскача толкова бързо, че никой простосмъртен нямаше да може да му нанесе удар. Извади втори нож и ръцете му се завихриха в смъртоносния „танц на оръжията“.

В този миг единият от другите двама се втурна през вратата.

Капитан Дероу замахна с пиката си все едно че беше бойна брадва, улучи втория убиец в главата и му пръсна черепа.

Третият — онзи, който ги задържаше — се присви. Олт предвиди хода му и замахна. Пиката се заби в гърдите му, след това го надигна нагоре и го отхвърли встрани.

Олт пусна пиката, извади дългата си кама и скочи в цитаделата.

 

 

Щом се озова вътре, видя, че последният убиец вече е посякъл двамата стражи при вратата. След това се беше втурнал в залата и беше заклал петима или шестима от Посветителите, които както винаги лежаха в леглата си. В момента убиецът коленичеше над поредната си жертва с ятагана в ръка.

Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.

Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.

Той се обърна бавно — беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.

И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.

Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.

Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:

— Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!

Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части — мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си — да избие колкото може повече Посветители.

Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.

— Не бъди толкова сигурен — каза Олт.

 

 

В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.

Никога нямаше да разбере какво точно е загубил — спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.

Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.

Втурна се надолу по стълбите да защити сам своите Посветители, ако трябва, но залитна и се запрепъва объркан в мрака.

След малко стигна в двора на Посветителите и преброи щетите. Десетима стражи загинали, петима ранени. И петима Посветители изгубени.

Докато оглеждаше труповете на мъятинските убийци, Силвареста прецени, че всеки от тях е притежавал изключителна мощ. Водачът им, този, когото беше убил Олт, имаше над седемдесет руни, жигосани в плътта. С толкова много дарове сигурно трябваше да е капитан сред Непобедимите. Мнозина от останалите притежаваха по двайсет руни или повече, което ги приравняваше на капитан Дероу.

Петима от Посветителите на Силвареста бяха мъртви. Двама благородници, които бяха дарили на Силвареста умовете си, двама, които бяха дарили зрението си на краля, и един, който беше дарил зрение на далекогледеца на краля. Силвареста си помисли, че слепците сигурно са седели край огнището, разправяли са си стари истории и гласовете им са привлекли безумците.

След като преброи телата, Силвареста реши, че все пак е имал късмет. Можеше да е и по-лошо. Ако убийците бяха проникнали по-дълбоко в цитаделата на Посветителите, резултатът щеше да е опустошителен.

Въпреки всичко крал Силвареста не можеше да не се замисли какво е изгубил. Имаше дарове на ум от петима мъже. Сега беше изгубил четиридесет процента от цялата си памет, равни на години учение. Сигурно щяха да му потрябват дни, докато си припомни онова, което знаеше само допреди пет минути…

Помисли си учуден за мъртвите. Дали тази атака не беше предвестие за предстоящата догодина война?

Дали Радж Атън беше изпратил убийци, които да нападнат всички крале на Севера, за да ги омаломощи? Или всичко това беше само част от някакъв още по-дързък замисъл?

Четенето на книгата на емира притесняваше Силвареста. Радж Атън рядко си правеше труд да се занимава с отвличащи ходове. Не, той предпочиташе да си набележи няколко замъка, да ги удари с цялата си мощ, след това да укрепи позициите си и да продължи напред.

На Силвареста му се стори странно, че Радж Атън е избрал да удари точно Хиърдън. Не беше от най-близките, съседни на владенията му. Нито беше от най-зле защитените в северните кралства.

Но в този момент си спомни за онази игра на шах, преди толкова години. Как Радж Атън се бореше да установи контрол и над най-далечния ъгъл на игралната дъска. Макар Хиърдън да се намираше в самия край на границите с Радж Атън, последствията от неговата загуба щяха да са опустошителни: Радж Атън щеше да завладее една северна страна, да принуди Флийдс и Мистария да се бранят по граници както на юг, така и на север. Хиърдън не беше бедна земя. Ковачите на Силвареста бяха едни от най-добрите производители на оръжия и броня в целия Роуфхейвън, а самата земя беше богата на добитък за храна, овце за вълна, на дървен материал за укрепления и бойни машини, както и на васали, които да отдават дарове.

А на Радж Атън всичко това щеше да му трябва, за да завладее Севера.

„Моята жена му е братовчедка — припомни си Силвареста. — Сигурно си въобразява, че тя е опасност за него. Още повече че би му прерязала гърлото още преди години, стига да бе имала възможност.“

Дали това не беше част от някакъв по-мащабен план? Силвареста се притесни. Атаки като тази може би се извършваха в този момент във всеки замък на Роуфхейвън. Ако всички убийци бяха ударили едновременно, Силвареста нямаше да има време да предупреди другите крале.

Той потърка уморено очи и се замисли.