Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (5)

Вино от луда ягода

Боренсон се втренчи в очите на Габорн.

— Дали усещам нещо ли, милорд? Какво имате предвид? Като глад, като възбуда? Много неща изпитвам.

Габорн не можеше да изрази съвсем ясно странното усещане, което го връхлетя на пазара в Банисфер.

— Не, не е толкова обикновено. Като… земята… тръпнеща в очакване? Или… — Изведнъж в ума му изплува образ. — Като мига, в който опираш длан на плуга и натискаш, за да видиш как почвата се разтваря, и знаеш, че семената скоро ще потънат в земята и че от нея ще излезе плод. Безкрайни дървета и поля, проснали се чак до хоризонта.

Беше странно, но образът нахлу в ума му с такава сила, че Габорн не можа да измисли какво да каже. Думите не стигаха за това, което чувстваше, защото буквално усещаше как ръката му е стиснала изтърканите до блясък дръжки на плуга, усещаше напъна на впряга волове, усещаше как острият ръб на плуга захапва почвата, преобръща тъмната пръст и от нея изпълзяват тлъстите червеи. Сякаш вкусваше металния вкус на почва в устата си, виждаше сякаш как дървеса и нивя се точат пред него. Носеше торба, пълна със семе, чакащо да бъде засято.

Имаше чувството, че изпитва всички тези неща наведнъж, и се зачуди дали някой орач някога изобщо е изпитал такова остро усещане като това, което го беше обзело. А най-странното беше, че Габорн никога не беше вършил това… никога не беше натискал плуг и никога не се беше напрягал да изоре земята.

Но в този момент съжали, че не го е правил. Съжали, че точно в този миг не беше стъпил в земята.

Мирима го изгледа странно. Очите на Дните на Габорн не му дадоха отговор — преструваше се на невидим наблюдател.

Но очите на Боренсон засияха от смях.

— Милорд, струва ми се, че свежият въздух днес ви дойде много. Лицето ви е пребледняло и потно. Добре ли сте?

— Чувствам се… много… здрав — отвърна Габорн, зачуден дали наистина не се е разболял. Дали не е полудял. Имаше на този свят слабости, които можеха да застрашат дори един Владетел на руни. Дарът на ума можеше да компенсира слабата памет на един владетел, дарът на жизнеността да укрепи един болнав крал. Но лудостта…

— Добре тогава — каза Габорн, пожелал изведнъж да остане сам с мислите си, да обмисли какво е могло да предизвика това дълбоко усещане за… оран — мисля, че вие двамата трябва да поостанете насаме, за да се опознаете… този следобед.

— Милорд, аз съм вашият тело — каза Боренсон. Не искаше да го остави. Габорн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Боренсон се беше отлъчвал от него за повече от една нощ.

— А аз ще си почина в някой хан, с нищо по-опасно пред себе си от блюдо с печено свинско.

Боренсон трудно можеше да откаже. Обичаят го задължаваше лично да отиде в къщата на жената и да помоли за ръката й. При лишена от разум майка и без баща, в този случай обичаят до голяма степен щеше да бъде заобиколен, но не беше редно да се пренебрегва съвсем.

— Сигурен ли сте? Не мисля, че е разумно — каза Боренсон, този път доста по-твърдо. Габорн се намираше в чужда страна, а беше безспорният наследник на най-богатата държава в Роуфхейвън.

— Просто вървете — подкани ги с усмивка Габорн. — Ако от това ще се чувстваш по-добре, обещавам ти, че веднага щом се нахраня, ще се прибера в стаята си и ще залостя вратата.

— Ще се върнем много преди мръкване — обеща Мирима.

— Къде е домът ти? — попита Габорн. — Искам да се запозная със сестрите ти и с майка ти.

Мирима промълви без дъх:

— Отвъд моста Химърфорт… четири мили надолу по Синя камбана. Сива къща сред ливадата.

Боренсон поклати непреклонно глава.

— Не, аз ще дойда да ви взема. Няма да позволя да яздите сам.

— Е, добре, сбогом засега. До следобед — каза Габорн. Изгледа ги как забързаха с леки крачки през гъстата тълпа, хванати за ръце.

За няколко мига остана сам на пазарния площад, загледан в един уличен артист, тренирал белите си гълъби да правят всевъзможна акробатика във въздуха; после закрачи бавно по каменните улици на Банисфер, следван неотлъчно от своя Дни.

В самия център на града се извисяваха няколко песнокъщи от сив камък, на по шест-седем етажа, с изкусни фризове и статуи по тях.

На стъпалата на една от песнокъщите чаровна млада жена пееше нежна ария, акомпанирана от духови инструменти и лира. Наоколо се бяха струпали група селяци. Гласът й се извисяваше, отекваше от каменните сгради, омайваше. Беше само за подкана, разбира се. Надяваше се да привлече повече публика за по-късно вечерта.

Габорн реши, че ще отиде и че ще вземе и Боренсон и Мирима.

Надолу по улицата следваха няколко тромави сгради на бани и зали за упражнения. По широките булеварди лесно можеха да се разминат няколко впряга. Изящни дюкяни излагаха на витрините си фини изделия от тънък порцелан, сребърни прибори и посуда и снаряжение, украсено изкусно като за знатни мъже.

Банисфер беше млад град, на по-малко от четиристотин години. Беше се появил като най-обикновено тържище, място, където селяните от околността можеха да разменят стоката си, докато по хълмовете Дъркин не бе намерено желязото. Рударите бяха направили топилня и качеството на стоката скоро бе започнало да привлича богата клиентела, изискваща добри условия за отдих и забавления.

Така Банисфер се бе издигнал като място на изящните изкуства, привличайки ковачи, изработващи изделия от желязо, сребро и злато; заселилите се тук майстори на керамика се славеха с фините си изделия от бяла глина и порцелан; стъклари изработваха омайващи с красотата си халби и вази с удивителни цветове… докато накрая градът не се беше напълнил със занаятчии и изкусни творци от всички части на света.

Чудесно място беше Банисфер, лишено от каквато и да е нечистотия. Сега градът навсякъде бе разкрасен с фигурите на Земния крал — старателно изработени дървени статуи, боядисани и облечени с грижа и обич. По улиците не се мяркаха босоноги скитници. А и градските стражи бяха облечени във фини кожени палта със златен брокат, сякаш бяха част от украсата на Банисфер, а не излезли по служба в името на закона хора.

Прелестта на града, кой знае защо, натъжи Габорн. Отбраната на Банисфер му се струваше ужасно неподходяща. Беше построен до река, без подобаващи укрепления. Ниските каменни стени едва ли щяха да спрат конна атака — освен ако конницата не беше тежка. Може би няколко войници щяха да удържат за известно време в песнокъщите, прикрити зад статуите.

Да, при една война Банисфер лесно щеше да падне и цялата му прелест щеше да бъде съсипана. Изящните песнокъщи и бани бяха вдигнати от камък, но каменната им изработка беше по-скоро украса, не бе предвидена за отбрана. Вратите бяха прекалено широки, прозорците — също. Дори мостовете над река Дуиндъл бяха достатъчно широки, за да могат по четири впряга да минат през тях наведнъж. Трудна щеше да бъде отбраната му.

Габорн се върна на Южния пазар и закрачи през жужащите пчели към потъналия в сенки хан.

Смяташе да спази обещанието си към Боренсон — да се опази. Намери една празна маса в ъгъла, поръча си вечеря, подходяща за знатен благородник, и се отпусна.

Неговият Дни седна срещу него. На Габорн му се дощя да отпразнува късмета на Боренсон. Той подхвърли един сребърник на русокосия слуга, може би само с година по-млад от него.

— Донеси ни вино. Нещо сладко за Дни. За мен — луда ягода.

— Да, сър — отвърна момчето.

Габорн се огледа. Гостилницата изглеждаше съвсем пуста. Трийсетина стола, но малко от тях бяха заети. В другия край на помещението двама тъмнокожи господа седяха и тихо обсъждаха качествата на различните ханове в града. Около масата им кръжаха няколко зелени мухи. Отвън на пазара квичеше прасе.

Вечерта ханът щеше да се напълни.

Момчето се върна с две кафяви глинени чаши и две истински бутилки от жълто стъкло, не като кожените мехове, използвани на юг. Всяка от бутилките беше запечатана с червен восък, с впечатан в него инициал „Б“. Реколтата изглеждаше чудесна, бутилките бяха стари и покрити с пръст. Габорн не бе привикнал на толкова хубаво питие. Виното, държано в мехове, ставаше на оцет само след половин година.

Момчето наля по глътка в двете чаши, след което остави бутилките на масата. По тях започнаха да се трупат капчици влага, толкова изстудени бяха.

Габорн погледна разсеяно бутилките, посегна с показалеца си и пипна едната, после вкуси от пръстта. Хубава, сладка пръст. Добра за оран.

Дни отпи от виното и огледа грижливо чашата.

— Хмм. Никога не съм вкусвал нещо толкова чудесно. — После пресуши чашата си и си наля втора.

Габорн се вгледа в своя Дни. Никога не беше го виждал такъв. Дни беше толкова трезв човек — никога не пиеше прекалено. Нито го занимаваха жените, нито можеше да го разсее нещо друго. Беше се посветил единствено и само на своята дисциплина, да пише хрониката на живота на крале в полза на Господарите на Времето. След като беше близначно свързан с друг — и двамата одарени с дара на ума, — двамата образуваха кръг. И двамата споделяха един и същи ум, знаеха едни и същи неща. Такова споделяне обикновено водеше до лудост, след като всеки от двамата се бореше да овладее съединените им умове. Но някъде, в някакъв манастир по островите отвъд Оруин, партньорът на Дни пренасяше на пергамент всичко, което Дни научаваше. Двамата оцеляваха единствено защото бяха отдали пълния контрол над собствените си личности на своя орден.

Ето защо бе толкова странно да гледа как Дни пие вино. Странно, егоистично действие.

Габорн опита виното. „Луда ягода“ се правеше само от сладко грозде с билки — върбина, иглика, старейниче — които стимулираха мисълта и намаляваха вредното влияние на алкохола. Не беше толкова сладко като обикновеното вино, а цената му обикновено беше непосилна. Името му беше шега: виното „луда ягода“ не само не водеше до пиянска лудост, а напротив — стимулираше ума. „Ако човек изобщо трябва да се напие — напомни Габорн, — най-добре да се напие с прозрение.“

Тук в хана, с приятните аромати на току-що изпечения хляб и свинско, Габорн се почувства малко по-спокоен. Отпи още една глътка. Виното му се стори удивително хубаво, но не толкова пристрастяващо като виното, което поглъщаше Дни.

И все пак Габорн беше притеснен. Отвън, само преди час, бе почувствал някакъв странен прилив на сила. Отвън той току-що беше оженил личния си телохранител, и при това се беше поздравил, че е успял. Но вътре в хана това му се струваше… странно. Импулсивен акт, детински.

Въпреки че някой ден щеше да стане суверен на едно от най-големите владения на света, при нормални обстоятелства едва ли щеше да си позволи да използва положението си в качеството на сватовник.

Замисли се. На раменете му лежеше бремето на отговорността на бъдещ крал. Но що за крал щеше да излезе от него, щом постъпваше така глупаво?

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето, учителят Айбърмарл веднъж бе казал: „Дори един Владетел на руни не може да владее сърдечните дела. Само глупак би се опитал.“

И въпреки това Габорн бе убедил Боренсон да си вземе съпруга.

А ако всичко това свършеше с омраза към нея? „Ако той един ден съжали, че го направих?“ — зачуди се Габорн.

Мисълта бе смущаваща. А Мирима? Тя дали щеше да обикне Боренсон?

Дни жадно отпи няколко глътки, въпреки усилието си да се въздържи.

— Добро дело извърших, нали? — каза Габорн. — Искам да кажа, Боренсон е добър човек, нали? Той ще я обича.

Дни се усмихна със стиснати устни и изгледа Габорн с присвити очи.

— В нашия вид има поговорка: „Добрите дела предвещават добра съдба.“

Габорн се замисли над думите „нашия вид“. Въпреки че Дни бяха хора, те се смятаха за различни същества. Навярно бяха прави. Службата им на Господарите на Времето изискваше големи жертви. Отричаха се от дом и семейство, от вярност към който и да било крал. Вместо това тези загадъчни мъже и жени просто следяха неотлъчно великите владетели, пишеха хрониките, публикуваха делата човешки, след като човек умре, и във всяко друго отношение оставаха встрани от ежедневната политика.

Все пак Габорн не вярваше напълно на тези наблюдатели, с техните тайнствени усмивки. Те само се преструваха на отчуждени от човешките дела, в това беше сигурен. Всеки Владетел на руни биваше следван от Дни, който записваше старателно думите и делата му. Понякога, когато двама Дни се срещнеха, си говореха с кодирани фрази. Предците на Габорн бяха проучвали Дните от поколения в усилието си да разгадаят кодовете им.

Но доколко отчуждени бяха те в действителност? Габорн подозираше, че Дните понякога издават тайни на вражески крале. Някои битки в историята можеха да са спечелени единствено със съвета на информатори — информатори, които вероятно бяха Дни.

Все пак, ако като група Дните взимаха страна във войни между държави, то нито Габорн, нито който и да било друг не можеше да определи на кого предлагат те своя съюз.

Липсваха ясно очертани бойни линии. Зли крале сигурно се възползваха от шпионажа на Дните също толкова често, колкото и добрите. А нито един крал не можеше да се отърве от тях. Някои крале се опитваха да се отърват от Дните, било с убийства или просто като ги пропъдеха. Но такива крале никога не властваха за повече от един сезон. Като група, Дните бяха твърде властни. Всеки крал, който дръзнеше да унищожи един Дни, много скоро разбираше колко информация може да огласи партньорът на Дни. Отчайваща информация, разкривана на вражески крале. Рухваха съдби, селяни се вдигаха на бунт.

Никой не можеше да въстане срещу Дните. Габорн дори не беше сигурен, че някой изобщо би го пожелал. Една стара пословица гласеше: „Който не може да понесе критичен поглед, не може да носи корона.“ Твърдеше се, че тези слова са изречени от самите Сияйни, още когато Дните за пръв път били прикрепени към кралете. „Един Владетел на руни трябва да бъде слуга на човека“, бяха казали Сияйните.

Така че титлата на Габорн си имаше цена. Той никога нямаше да се освободи от този човек, никога нямаше да остане сам. Макар да му предстоеше един ден да управлява кралство, някои неща с право бяха отказани дори на него.

Потънал в размисъл, Габорн отново се зачуди за Боренсон. Човекът беше войник, а не от всеки войник можеше да се получи добър владетел, защото войниците бяха обучени да решават всеки проблем силом. Бащата на Габорн предпочиташе да продава титли на търговци, научени да се пазарят за това, което искат. Габорн изведнъж осъзна, че Дни изобщо не беше му отговорил напълно, беше избегнал въпроса.

— Казах „Боренсон е добър човек, нали“?

Дни вдигна очи и кимна съвсем леко. Скоро щеше да се напие здраво. Наля си още вино.

— Не толкова, колкото вас, ваша милост. Но ще й донесе достатъчно щастие, обзалагам се.

„Ваша милост“. Не „ваше височество“.

— Но е добър човек, нали? — за трети път попита Габорн, ядосан от уклончивия отговор на Дни.

Дни извърна очи и замърмори нещо.

Габорн удари по масата толкова силно, че бутилките подскочиха, а чашите издрънчаха. Извика:

— Отговори ми!

Дни зяпна изумен. Разбираше от предупреждения. Скоро щяха да залетят юмруци. Габорн притежаваше дарове на мускул от трима мъже. Ударът му можеше да убие човек от простолюдието.

— Ха… че толкова ли е важно, ваша милост? — измъкна се Дни; мъчеше се да прочисти замъглените си мисли. — Никога досега не сте се притеснявали добър ли е, или не. Никога не сте поставяли под въпрос моралната му тъкан.

Дни отпи поредната яка глътка вино. Като че ли му се прииска още, но премисли и остави празната чаша настрана.

„А защо ли поставям под въпрос морала на Боренсон?“ — зачуди се Габорн и отговорите полетяха на рояк. „Защото пиеш вино «луда ягода» и защото забеляза как Дни се опита да избегне въпроса. Защото Мирима каза, че принцеса Йоме се съмнява в твоята собствена доброта, а сега те безпокои какво мислят другите. Защото… защото знаеш, че всеки тъпак може да завладее едно късче земя, но е нужен истински умен крал, за да спечели сърцата на своя народ.“

Габорн се надяваше да спечели сърцата на Йоме и на нейния народ. Но не смееше да разкрие подробностите от своя план на Дни… нито на никого. Ако баща му, крал Ордън, разбереше какво крои, сигурно щеше да се опита да го спре.

Виното вече проникваше в жилите на Габорн и светът се събираше на фокус. Но той нямаше да позволи да го отвлекат от въпроса с други съображения.

— Отговори на въпроса ми, Дни! Какво мислиш за Боренсон?

Дни сложи ръце на масата и се стегна, за да събере кураж.

— Както желаете, ваша милост. Веднъж попитах Боренсон кое е любимото му животно и той ми каза „възхищавам се на кучетата“. Попитах го защо, а той отговори: „Обичам да ги слушам как ръмжат. Обичам да ги гледам как посрещат непознатите с безсмислената си ярост.“

Габорн се изсмя. Думите бяха съвсем в стила на Боренсон. В битка той беше ужасен.

Дни като че ли се отпусна от доброто настроение на Габорн. Наведе се съзаклятнически над масата.

— Да ви кажа истината, ваша милост, мисля, че Боренсон се възхищава на друго едно качество у кучетата. Това, което не назова.

— А то е?

— Верността.

Габорн се изсмя още по-силно.

— Значи Боренсон е куче?

— Не. Само му се иска да бъде. Ако позволите да бъда малко по-дързък, той притежава всички най-добри качества на едно куче, освен верността.

— Значи не вярваш, че е добър човек?

— Той е професионален убиец. Касапин, ваша милост. Точно затова е капитан на гвардията.

Това ядоса Габорн. Дни грешеше. Историкът се усмихна пиянски и глътна още вино да укрепи куража си. После продължи:

— Всъщност никой от вашите приятели не е много добър човек, ваша милост. Вие не цените добродетелта у своите приятели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн. Винаги беше смятал, че приятелите му са достатъчно добродетелни.

— Много просто, ваша милост — каза Дни. — Някои хора избират приятелите си по външност, други — според общия интерес. Някои избират приятелите си според добродетелта им. Но вие не цените високо точно тези черти.

Това беше вярно. Габорн имаше приятели сред най-грозните, сред най-слабите. Приятелят му Елдън Парис продаваше печени зайци на пазара. И освен това Габорн се радваше на компанията на мнозина, които в най-добрия случай можеха да бъдат описани с думата „пройдоха“.

— Тогава как избирам приятелите си? — попита Габорн.

— Понеже сте млад, вие цените хората по техните проникновения в човешкото сърце, ваша милост.

Това твърдение порази Габорн като въздух, лъхнал от заледено езеро. Беше смайващо, освежително откровено и, разбира се, неоспоримо вярно.

— Не го бях забелязал…

Дни се засмя.

— Това е един от седемте ключа за разбиране на мотивите. Боя се, млади господарю, че твърде произволно подбирате приятелите си. Ха! Понякога си представям как ще е, когато станете крал… ще се обкръжите с ексцентрици и схолари. Много скоро те ще ви накарат да си правите клизми с чесън и да носите обувки с остри върхове! Ха!

— Седем ключа ли? Къде си научил това? — попита Габорн.

— В Стаята на сънищата — отвърна Дни. После изведнъж изправи гръб, осъзнал грешката си.

В Къщата на Разбирането, Стаята на сънищата беше забранена за Владетели на руни. Тайните, които човек научаваше там за човешката мотивация и желания, се смятаха от учените за твърде могъщи, за да се дават в ръцете на крале.

Габорн се усмихна триумфално на тази новина и вдигна чаша за наздравица.

— Да пием за сънищата.

Но Дни не прие наздравицата. Този човек сигурно никога повече нямаше да се напие пред Габорн.

В дъното на помещението от сенките се показа малка плъхоподобна торбаланка, понесла едно от палетата си. Палето скимтеше тихо, както бе обичайно за тях, но Дни не го чу — нямаше изострения слух на Габорн. И шестте ненки на дивата самка бяха зачервени и подути; съществото носеше вързана около раменете си жълтеникава дрипа. Беше висока едва една стъпка, с подпухнало лице и провиснали дебели гуши. Тя се заклатушка по пода, а когато се озова зад Дни, почти заслепена от дневната светлина, напъха палето в джоба на палтото му.

Торбаланите не бяха разумен народ. Имаха си нещо като език, използваха груби сечива. Повечето хора ги смятаха за вредни твари, тъй като постоянно копаеха тунели към къщите да крадат храна.

Габорн беше чувал, че за торбаланите е обичайно женската да се отървава от палетата си, като намери някой хан и ги пъхне в джоба на някой посетител. Но никога не беше го виждал с очите си.

Мнозина щяха да замерят плъхообразната твар с кама. Габорн само се усмихна леко и извърна очи.

„Добре — помисли си той, — нека палето изгризе хастара на палтото на проклетия историк.“

Изчака докато торбаланката се махне.

— А за мен какво ще кажеш? — попита Габорн пияния Дни. — Аз добър човек ли съм?

— Вие, ваша милост, сте самият дух на добродетелта!

Габорн се усмихна. Друг отговор не можеше да очаква. В дъното на гостилницата един инкарски певец удари по струните на мандолината и започна да се упражнява за тълпата, която щеше да се събере по-късно. Габорн рядко беше виждал инкарски музикант, защото баща му не разрешаваше да прекосява границите, и този повод да разсее мислите си му допадна.

Инкарецът имаше кожа, светла като мляко, и коса, която се спускаше до раменете му като топено сребро; очите му бяха зелени като лед. Тялото му бе татуирано по обичая на неговото племе — сини стилизирани лози се виеха по краката му, с ликове, напомнящи имената на негови предци от родното му село. По коленете и ръцете му се виждаха възли и други магически символи.

Мъжът запя гърлено и монотонно, с много мощен глас. Беше посвоему красиво и намекваше, че певецът носи „скритите руни на таланта“. Изкуството да се създават скрити руни беше усвоено само от малцина инкарци. Все пак, въпреки тези руни, гласът на певеца не можеше да уподоби въздушните тонове, изпети преди час от виртуозната певица пред песнокъщата. Освен това жената пред песнокъщата пееше за богатство и за престиж, а този мъж сега пееше само за забавление. Щедър жест.

Дни втренчи поглед в чашата си, разбрал, че е казал твърде много. Изпита нужда да каже само още нещо.

— Ваша милост, може би е добре, че цените добродетелта на приятелите си. С времето ще се научите да не им се доверявате. И ако сте мъдър, няма да се доверявате дори на себе си.

— Как така? — запита учудено Габорн. След като всеки Дни беше свързан близначно с друг, те никога не бяха сами, никога не можеха да си позволят лукса да се доверят на себе си. Сега Габорн се зачуди дали това съчетаване наистина е предимство.

— Хората, които си вярват, че са добри, които не търсят душите си, най-често извършват най-ужасните зверства. Човек, който вижда в себе си злото, ще се въздържа. Само когато извършваме зло с убеждението, че правим добро, го преследваме с цяло сърце.

Габорн замислено изсумтя.

— Ако ми позволите тази дързост, ваша милост, радва ме, че си задавате въпроси. Хората не стават добри с това, че извършват случайно някое добро дело. Трябва непрекъснато, отново и отново да изследвате мислите и делата си, да поставяте под въпрос добродетелта си.

Габорн се взря в мършавия учен. Очите на човека пред него започваха да стават стъклени и той едва държеше главата си изправена. Мисълта му изглеждаше някак по-ясна, отколкото у обикновените пияници, и той предлагаше съвета си с благ тон. Никой Дни досега не беше предлагал съвет на Габорн. Случваше се за първи път.

В този момент вратата на хана се отвори. Влязоха двама мъже, и двамата тъмнокожи, и двамата — с кафяви очи. Облечени бяха като търговци, току-що пристигнали, но носеха рапири и освен това и двамата имаха дълги ножове, привързани под коляното.

Единият се усмихна, другият се намръщи.

Габорн си спомни нещо, което баща му му беше казвал като дете. „В земята на Мъятин убийците винаги ходят по двама. Говорят си с жестове.“ След това го беше научил на кодовете на наемните убийци. Единият се усмихва, другият се мръщи — „Нищо ново, или за добро, или за лошо“.

Очите на Габорн пробягаха през помещението, към двамата тъмнокожи мъже в отсрещния ъгъл. Също като него, те си бяха избрали сигурна позиция — бяха опрели гърбове на стената.

Единият в ъгъла се почеса по лявото ухо. „Нищо не сме чули.“

Новодошлите седнаха на една маса от другата страна на гостилницата, срещу двамата си сънародници. Единият сложи ръце на масата, с длани надолу. „Чакаме.“

Все пак движенията на този човек притежаваха небрежна бързина, която можеше да се свърже единствено с дара на метаболизма. Малцина притежаваха такъв дар — само най-доверените воини.

Габорн почти не можеше да повярва на очите си. Жестовете бяха толкова обикновени, толкова небрежни. Тези, които си говореха, не се гледаха в очите. Всъщност разговорът може би не означаваше нищо важно за тях.

Той отново огледа помещението. Никой тук не можеше да бъде цел за убийци… никой друг освен него. И в същото време се чувстваше сигурен, че не той е тяхната цел. Цял ден беше пътувал предрешен. Банисфер беше пълен с богати търговци и дребни лордове… убийците може би търсеха някой от тях, или можеше дори да преследват някого от сънародниците си от юг.

А не беше въоръжен подходящо, за да се бие с такива хора.

Стана без обяснения и тръгна към вратата да потърси Боренсон. Тъкмо докато ставаше, момчето донесе апетитно печено свинско и пресен хляб със сливи.

Габорн не му обърна внимание и тръгна по улиците. Дни се надигна пиянски да го последва.

Докато сутринта градът изглеждаше прохладен, ободряващ, жив, сега дневният зной беше усилил миризмите. Миризмата на изпаряваща се пикоч от товарните животни изпълваше пазара, заедно с вонята на гнили зеленчуци и на човешка пот.

Габорн забърза по улиците към конюшните. Един стар коняр от Флийдс му докара червеникавокафявия жребец. Конят изцвили, щом видя Габорн, вдигна високо глава и надигна русата си опашка. Изглеждаше толкова нетърпелив да тръгне на път, колкото и Габорн.

Габорн посегна с ръка да го погали по муцуната и го огледа. Добре се бяха грижили за него. Козината му беше изчеткана, опашката и гривата — сплетени. Дори зъбите му бяха чисти.

След няколко мига главният коняр доведе и мулето на Дни. Макар и да не беше подсилен жребец, с руни на сила, жигосани на шията му, мулето също изглеждаше добре гледано.

Габорн продължи да се оглежда за някакви признаци, че го следят убийци, но не забеляза нищо необичайно.

Обърна се към главния коняр:

— Да си забелязал да влизат някакви хора в града… тъмнокожи и пътуващи по двама?

Човекът кимна замислено, сякаш сам стъписан от отговора.

— Ами, да, сега като казахте, точно такива четирима оставиха конете си в конюшнята ми. И още четирима видях — минаха през града късно снощи.

Габорн се навъси. Убийци по целия път, тръгнали на север. Закъде? Към замъка Силвареста, на сто мили оттук?

Щом излезе от града, се разтревожи още повече. Прекара червеникавокафявия си жребец по Химърфорт, живописен каменен мост, който се протягаше над широката река. От най-високата му част мерна пъстървите, плуващи из по-големите вирове — вдигаха се и скачаха да уловят мухи по плитчините, в сянката на върбите. Тук реката беше широка, с дълбоки и студени вирове. Кротка.

Не забеляза никакви белези от наемни убийци.

От другата страна на реката калдъръмът свършваше и почваше черен път, който лъкатушеше на запад. Друг път се отбиваше на север и се събираше с първия в горите, пълни с див зюмбюл. Толкова късно зюмбюлите вече не цъфтяха. Само тук-там се мяркаха повехнали стръкове, опърпани и посърнали до виолетово. Габорн свърна по Пътя на зюмбюлите и остави коня да препусне. Беше от подсилените жребци, имаше руни на метаболизъм, на мускул, на гъвкавост и на ум, жигосани на шията му, които му даваха скорост за три коня, сила и грация на два, и ум — на четири. По порода жребецът беше ловен кон — изпълнено с жив дух животно, отглеждано, за да тича и да прескача препятствията през горските пътеки. Животно като него не беше създадено, за да почива в конюшните на Банисфер и да тлъстее от зоб.

Дните се мъчеше да не изостава на своето бяло муле — зло животно, което гледаше да ухапе жребеца на Габорн при всяка удала му се възможност — но скоро изостана.

След това стана нещо странно: Габорн яздеше през полята, където покрай реката стърчаха купи сено. Полята бяха съвсем опустели в разгара на дневния зной.

Но когато се изкачи на един малък хълм, на три мили извън Банисфер, изведнъж се озова пред ниска, пушлива мъгла — беше се прилепила към земята и обгръщаше със сивия си воал по-далечните купи.

Гледката наистина беше странна — мъгла, вдигнала се посред ясен слънчев ден, рано следобед. Над нея се издигаха дъбове и купи сено. Изглеждаше някак безцветна и прекалено синкава. Никога не беше виждал подобно нещо.

Габорн спря. Конят изцвили, и той изнервен от гледката. После Габорн навлезе бавно в пушливата синкава стена и задуши.

Долови във въздуха някаква необичайна миризма, нещо много трудно да го определи човек. Габорн притежаваше само два дара на мирис и сега съжали, че няма повече. „Сяра — помисли си. — Може би наблизо има горещи извори и мъглата се вдига от тях.“

Пришпори коня си през полята още на половин миля. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста, слънцето се превърна в немощно жълтеникаво око, надничащо през синкавите валма. От клоните на самотните дъбове заграчиха врани.

Една миля по-нататък Габорн видя през мъглата очертанията на малка сива къща. Пред нея някаква млада жена с провиснала, жълта като слама коса сечеше дърва. Тя се изправи и погледна към него. Отдалече кожата й му заприлича на грубо платно, чертите й бяха като на скелет, а очите й — жълти и болнави. Явно беше една от сестрите, дали красотата си на Мирима.

Той пришпори коня и извика младата жена.

Тя ахна и вдигна ръка да прикрие лицето си.

Габорн спря до нея и я погледна с жалост.

— Не е нужно да се криеш. Човек, който смалява себе си, за да въздигне друг, заслужава почит. Грозното лице често крие добро сърце.

— Мирима е вътре — промълви смутено момичето и се скри в къщата. Боренсон бързо излезе навън с хваналата го под ръка Мирима.

— Какъв хубав есенен ден — усмихна се Габорн на Боренсон. — Мирише ми на напечени от слънцето и разлюлени от вятъра житни нивя, на есенни листа и на… коварство.

Боренсон зяпна озадачено мъглата.

— Мислех, че се заоблачава — рече той. — Представа нямах… — Нямаше как да е забелязал мъглата през прозорците от животински ципи на къщата. Подуши. Боренсон имаше четири дара на мирис. Обонянието му беше много по-остро от това на Габорн. — Гиганти. Главанаци. — Обърна се към Мирима. — Имате ли много главанаци наоколо?

— Не — изненадана отвърна тя. — Никога не съм виждала.

— Е, аз ги надушвам. Доста са — каза Боренсон.

Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.

— В града са влезли убийци — прошепна Габорн. — От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.

— Ще го проуча това — каза Боренсон. — Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.

— Няма ли да е по-безопасно да съм с теб? — попита Габорн.

Боренсон помисли и кимна. Доведе коня си иззад къщата точно когато Дни най-сетне излезе от гъстата мъгла и спря мулето до тях.

— Ще се върнем скоро — каза Габорн на Мирима, после пришпори жребеца си през ливадите зад малката им къщичка. Притесни се, че ще я остави сама с великаните, бродещи наоколо. Но все пак двамата с Боренсон ги чакаше сериозна опасност.

Откъм север повя хладен вятър и разнесе мъглата. Двамата поеха натам през зелените треви. Реката се виеше на запад и двамата скоро се озоваха при брега на Дуиндъл и продължиха по тесния черен път покрай купи сено.

Покрай реката неестествената мъгла се сгъсти и се извиси като огромен облак. Притъмня. Стана толкова тъмно, че лястовиците над водите изчезнаха, а наместо тях се появиха няколко прилепа, подгонили насекоми в сивотата. От храсталаците като зелени искри полетяха рояци светулки. Тревата покрай реката беше гъста и тучна, но ниско окосена.

В цялата околност селяните събираха сено. Купите се издигаха покрай реката като грамадни морски скали и всеки път, щом Габорн зърнеше някоя, се чудеше дали ще е някой крачещ към него гигант, или някой от тях не се крие зад сеното.

Сега вече и той надушваше гигантите. Мазната им, немита козина миришеше горчиво, потискаща беше и вонята на пот и на мръсотия. Плесен и лишеи вирееха по дълголетната им плът.

Допреди сто и петдесет години никой в целия Роуфхейвън нито бе чувал, нито виждал гиганти главанаци. След това една зима откъм северните ледове бе дошло едно племе от четиристотин огромни същества, всички покрити с белези от боеве и наплашени. Мнозина от тях бяха с рани.

Главанаците не можеха да говорят добре човешка реч и така и не можаха добре да обяснят що за страховити същества са ги прогонили през ледовете. Но с помощта на няколко жеста и изричани по непривичен начин команди все пак се бяха научили донякъде да работят редом с хората — да търкалят и къртят канари в кариерите или да секат за горяните дървета. Богатите владетели на Индопал скоро започнаха да наемат гиганти главанаци, така че след време повечето от тях се изнесоха на юг.

Но главанаците бяха изключителни в едно занятие — войната.

Габорн и Боренсон стигнаха при една малка ферма на билото на един хълм. Прозорците бяха тъмни. От комина не излизаше дим. На прага лежеше убитият селянин, с изпъната напред ръка. Главата му лежеше в прахта малко пред него все едно че се беше протегнал да я задържи, когато се е изтъркаляла. Във въздуха витаеше тежката, леко кисела миризма на кръв.

Боренсон изруга и продължи напред. Мъглата пред тях стана още по-гъста. И по-тежка.

В зелената трева видяха човешки следи. Тревата под тях беше почерняла и мъртва. Габорн никога не беше виждал такова нещо.

— Огнетъкачи — каза Боренсон. — Силни са… толкова, че се превръщат в огън. Петима са.

Огнетъкачи, разбира се, имаше в Мистария — чародеи, способни да затоплят една стая или да накарат суров пън да лумне в буйни пламъци, но не чак толкова силни, че земята, по която стъпват, да почернее. Чак толкова — не.

Такива същества имаше само в легендите — толкова могъщи магьосници, че можели да изтръгват тайни от човешките души и да извикват страховити твари от долния свят.

Сърцето на Габорн заблъска в гърдите и той погледна Боренсон. На лицето на телохранителя се бе изписала тревога. Толкова силни огнетъкачи никога не беше имало в северните кралства, нито пък толкова много гиганти главанаци. Възможно беше да са дошли единствено от юга. Габорн отново подуши въздуха. Тази мъгла… тази странна мъгла, тънко прикрит дим? Вдигнат от огнетъкачите? Колко ли голяма войска криеше тази мъгла?

„Значи нашите шпиони са сгрешили — даде си сметка Габорн. — Нахлуването на Радж Атън няма да чака до пролетта.“

Стъпките на огнетъкачите водеха на север, покрай брега на река Дуиндъл. Войските на Радж Атън сигурно се придвижваха през горите, за да скрият броя си. Но дълбоко в леса нямаше да влязат, защото това беше Дънуд. Див, вековен и могъщ лес. Малцина посмяваха да навлязат в недрата му. Дори самият Радж Атън едва ли щеше да го стори.

Ако Габорн поемеше по пътя на север, щеше да стигне до Силвареста за половин ден.

Но, разбира се, точно затова убийците наблюдаваха пътя — за да спрат всеки, който се опита да предупреди крал Силвареста. Габорн прецени, че заради породата на коня му, добър и як ловен жребец, може би ще е по-безопасно за него да поеме през горите. Знаеше кои са възможните опасности. Беше навлизал и преди в Дънуд, на лов за огромните черни глигани.

Гигантските глигани в тази гори често достигаха ръста на жребеца му, а с времето се бяха научили да нападат ездачи. Но в тези гори имаше и още по-опасни неща, така поне разправяха — древни, тъмни руини, още пазени с магия, и духовете на загиналите витаеха в тях. Самият Габорн веднъж беше видял такъв дух.

Хората на Радж Атън сигурно яздеха бойни коне — тежки животни, отглеждани за битки в пустинята, но не и за бърза езда сред гори.

Но колкото и бързо да яздеше през гората, щеше да му трябва цял ден, за да стигне до крал Силвареста. Такова пътуване щеше да е тежко.

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.

Габорн отново посочи със сабята си на юг и изгледа многозначително своя Дни и Боренсон. А с другата си ръка даде знак: „Погрижи се за Мирима.“ Ако воините на Радж Атън избиваха селяните само за да не бъдат разкрити силите им, Мирима щеше да е в опасност.

Изтече сякаш много време, докато Боренсон премисли. Габорн не беше обикновен младеж от простолюдието. Със своите дарове на ум и мускул той се държеше повече като мъж, отколкото като дете и през последните няколко години Боренсон бе привикнал да се отнася с него като с равен, а не като с повереник.

Но по-важното в случая може би беше, че сигурно и самият Боренсон изпитваше силно раздвоение. И крал Ордън, както и крал Силвареста, трябваше да бъдат предупредени час по-скоро. А той не можеше да язди в две посоки едновременно.

„По пътя има убийци“, припомни му Габорн. „В горите е по-безопасно. Аз ще съм в безопасност.“

За изненада на Габорн, Дни пръв обърна мулето си и пое в обратна посока. Габорн рядко се оказваше освободен от натрапчиво зоркото присъствие на историка. Но мулето на Дни не можеше да издържи на скоростта на усиления жребец. Ако се опиташе да го последва, историкът нямаше да постигне нищо, освен да го убият.

Боренсон посегна зад седлото си, извади късия си лък и колчана, дръпна коня назад, подаде оръжията на Габорн и прошепна:

— Сияйните дано те насочат и опазят.

Лък щеше да му трябва. Габорн кимна с благодарност.

Когато и двамата се скриха в мъглата, Габорн облиза устни — устата му беше пресъхнала от страх. Готовността е бащата на куража, припомни си той. Учение от Стаята на сърцето. Но изведнъж всичко, което беше научил в Къщата на Разбирането, му се стори… нелепо.

Приготви се за бой. Най-напред слезе от коня, свали елегантната шапка с перото и я хвърли на земята. Нямаше да е добре да продължи с тази фасада на богат млад търговец. Сега трябваше да заприлича по-скоро на нищожен селяк, лишен от благодатта на даровете.

Бръкна в дисагите си, извади едно оцапано сиво наметало и го загърна около раменете си. После изпъна лъка. Нямаше бойна брадва, с която да сече броня — разполагаше единствено със сабята си за дуел, както и с камата, привързана под коляното.

Протегна ръце и разкърши рамене, за да ги отпусне. Измъкна сабята от ножницата. Толкова беше свикнал с баланса й, че все едно беше станала част от тялото му. После грижливо я прибра отново.

Коня си не можеше да прикрие. Стойката на животното беше твърде горда — като оживяла каменна или желязна статуя. Очите му блестяха, изпълнени с дух и разум.

Габорн му прошепна в ухото:

— Трябва да бързаме, приятелю. Но да се движим тихо.

Конят кимна. Габорн не можеше да е сигурен колко го е разбрал. Разговор с него не можеше да води. Но със своите дарове на ум, извлечен от други коне в стадото му, животното разбираше и изпълняваше няколко прости словесни команди — нещо, което едва ли можеше да се каже за някои хора.

Отначало Габорн не посмя да го яхне, затова го поведе. Знаеше, че ще има външни конни отреди, както в тила, така и пред войската на Радж Атън. Не искаше да се окаже изпъкващ сред мъглата силует, по който да се упражнява някой лъкометец.

Затича със скорост, която можеше да поддържа дни наред. Сред неестествената мъгла полята наоколо изглеждаха странно притихнали.

Полски мишки притичваха изплашени от приближаването му. Врабци се вдигаха на рояци. Някъде в леса се чу мучене на крава, чакаща да я издоят.

Продължи да тича така дълго. Чуваше се само сухото шумолене на огъващата се под нозете му трева и приглушеният тропот на конските копита.

Докато тичаше бързо и с лекота на север през окосените поля, Габорн можа да си направи самопреценка. Не беше особено силен като за Владетел на руни. Така и не бе пожелал да стане. Не можеше да понесе вината, че се е родил, за да бъде силен и могъщ за сметка на човешко страдание.

Но скоро след раждането му баща му беше започнал да изкупува дарове за него: два дара на ум, два на мускул, три на жизненост и три на обаяние. Имаше очи като за двама, уши за трима. Пет дара на глас и два на обаяние.

Не беше могъщ. Беше слабак в сравнение с „Непобедимите“ на Радж Атън. Дар на метаболизъм не притежаваше. Броня нямаше. Нямаше нищо, което да го предпази.

Можеше да разчита единствено на хитрина, на кураж, както и на бързината на жребеца си.

Подмина още две ферми, и двете с избити обитатели. При първата спря в градината, остави коня да изяде няколко ябълки и напълни джобовете си за себе си.

Малко след втората ферма полята свършиха и той навлезе в гора от ясен, дъб и клен. Границата към Дънуд. Листата на дърветата бяха посърнали, обичайно за късното лято.

Пое по края на полето и тук вече надуши мирис на кожа, на запотени от тежка езда коне, на смазана броня. Все още не беше видял никого.

Натъкна се на просека за колите на дървосекачите. Спря да притегне ремъците на седлото, защото го чакаше тежка езда — и изведнъж чу пращене на кършещи се клони.

Няма и на четиридесет стъпки от него стоеше главанак. Огромното същество с пожълтяла козина и широко отворени сребристи очи се взираше в него през мъглата и навярно не можеше да реши дали Габорн е приятел, или враг. Слънцето проряза леса със златен откос и огря лицето на великана.

Издигаше се на дванадесет стъпки височина, широк осем стъпки в раменете. Дебелата му козина беше покрита с плетена ризница; за оръжие носеше грамаден дъбов кривак, обкован с железни халки. Муцуната му беше много по-дълга от тази на коня, устата — пълна с остри зъби. Гигантските главанаци нямаха никаква прилика с човешките същества.

Великанът помръдна едното си малко кръгло ухо да отпъди жилещата го оса, отмести едно от дърветата и се втренчи.

Габорн бързо прецени, че не бива да извършва никакви резки движения. Ако го направеше, великанът щеше да реши, че е враг. Фактът, че все още не го беше нападнал, подсказа нещо на Габорн: конните съгледвачи явно бяха облечени като него, в тъмни дрехи, и яздеха усилени коне.

Великанът искаше само да помирише Габорн, да разбере враг ли е, или приятел. Габорн нямаше да му замирише на къри, на зехтин и памук, както със сигурност миришеха войниците на Радж Атън.

Така или иначе, след някой и друг миг гигантското същество щеше да го нападне.

Габорн реши пръв да нанесе удар, но сабята му нямаше да прониже толкова дебела ризница. Не можеше да влезе в близък бой с великана. Не можеше и да го остави да нададе предупредителен вик. Стрела също нямаше да убие бързо великана.

Най-добрият шанс беше да остави гиганта да се приближи и да се наведе достатъчно ниско, за да го подуши, така че да може да извади сабята и да пререже гърлото му. Бързо и тихо.

— Приятел — тихо и успокояващо прошепна Габорн и щом великанът пристъпи към него, пусна юздите на коня и лъка. Гигантът предпазливо се подпря на кривака се, наведе се и подуши от цели десет стъпки. Далече. Много далече.

Съществото приближи още една стъпка и подуши отново. Гигантските главанаци нямаха остро обоняние. Очите му отстояха може би на около две стъпки. Подуши отново и широките му ноздри се набръчкаха.

Дъхът му миришеше на гнило месо и Габорн видя по козината му съсирена кръв. Чудовището наскоро се беше хранило с леш.

То пристъпи още половин стъпка. Габорн също направи крачка напред и зашепна успокоително, за да го увери, че е приятелски войник.

Ръстът на звяра беше смазващ. „Нищо не съм пред него. Нищичко! Може да ме вдигне като парцалена кукла.“ Имаше грамадни лапи, всяка с дължина почти колкото тялото на Габорн. Никакво значение нямаше, че Габорн е Владетел на руни. Тези огромни лапи можеха да му скършат костите, острите нокти — да се впият в месата му.

Сребристите очи се приведоха още по-ниско, големи като чинии. „Не в гърлото — осъзна Габорн. Много далече беше за замах. — Не сечи гърлото. Окото.“ Грамадните сребристи очи не бяха защитени с дебела козина.

Съществото беше старо, лицето под козината бе нашарено с дълбоки белези. Един от най-старите значи, от дошлите през северните ледове. Вековно същество. Габорн съжали, че не знае нито дума от езика им, за да се опита да го подкупи.

Главанакът гигант коленичи, приведе се напред, подуши и очите му се разшириха от изумление.

Габорн измъкна сабята, замахна и заби острието дълбоко. Щом влезе в очната кухина, оръжието в ръката му се изви и прониза чак до мозъка. Габорн изтръгна сабята, посече и отстъпи встрани. Не бе подготвен за бликналия от раната фонтан гореща кръв.

Гигантът залитна назад и затисна окото си с лапи. Долната му челюст се отпусна. Той бавно се изправи, залитна наляво и надигна муцуната си към небето.

Пое последния си дъх, а после изрева и ревът му като гръм прониза гората.

И от три посоки — от север, от юг и от запад — гигантите отвърнаха с вой.