Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (34)

Предателство

Крал Ордън обикаляше укрепленията на Лонгмът в гаснещия залез, за да прецени как най-добре може да се защити скалната твърдина. Замъкът беше странен — външните му стени бяха изключително високи, изградени от същия гранит от хълма, на който клечеше Лонгмът. Крепостта нямаше вторични и третични стени, каквито се срещаха във всеки по-голям замък, като Силвареста например. Нямаше го и богатия търговски квартал; побираше само две укрепени имения за по-дребни барони, наред с цитаделите за херцога, за войниците му и за неговите Посветители.

Но стените бяха яки, защитени със земни руни на обвързване.

Най-голямата постройка в замъка беше гнездото на грааците — чисто функционална сграда на един скалист зъбер, която можеше да побере до шест от едрите влечуги. До гнездото на грааците се стигаше по тесни каменни стъпала, виещи се на зигзаг по източната стена на зъбера. Сградата не беше замислена за защита. Нямаше крепостни зъбци, зад които да се крият стрелци, нито площадки по стълбището, където мечоносците да имат пространство за замах. Побираше само една широка площадка за кацане на върха на скалата и след това шест кръгли отвора към гнездата над площадката.

Херцозите на Лонгмът не бяха гледали грааци от поколения. Преди сто и двайсет години бяха паднали няколко студени зими една след друга и тук, в Севера, грааците бяха измрели от студ. През същите тези зими гигантите главанаци бяха дошли от север през снега. Но когато зимите се бяха стоплили и грааците отново полетяха от юг, кралете на Хиърдън не ги бяха опитомили, като своите предци. Когато изпращаха съобщения, разчитаха повече на вестоносци на подсилени коне.

„Какъв срам“ — помисли Ордън. Една богата традиция беше изгубена. Макар и с малко, нацията бе обедняла от това.

Гнездата бяха поддържани зле. Каменните корита за поене бяха празни. Наоколо се търкаляха изгнили кости, останки от стара храна.

През годините Ордън беше изпращал вести на север по грааци и някои грааци се бяха отбивали тук. Никой не си беше правил труда да почисти торта от пода и сега камъкът беше покрит с мръсотия. Стъпалата, водещи към гнездата бяха изтъркани от времето. От цепнатините в скалата бяха поникнали и пълзяха нагоре лозници заешко око — сините им венчелистчета се бяха разтворили за късното слънце.

Но Ордън установи, че от площадката за кацане може да се вижда надалече — чак над покривите на цитаделата на Посветителите и цитаделата на херцога. Затова постави там шестима стрелци с железни лъкове, като им заповяда да се скрият и да наблюдават, да стрелят само ако силите на Радж Атън пробият през портите. Прибави и един мечоносец да пази стъпалата.

Изчака в полумрака личният му слуга да запали фенер; след това обиколи цитаделата на Посветителите. Отвън тя създаваше впечатление за сурово, мрачно укрепление — кръгла кула, която можеше да побере хиляда Посветители. Ордън си представи, че малцина Посветители тук изобщо излизат на дневна светлина. Да станеш Посветител на херцога означаваше буквално да се самоосъдиш на затвор.

Но вътрешността на цитаделата на Посветителите се оказа изненадващо уютна. Стените бяха боядисани в бяло, с изображения на сини рози и маргаритки, изписани около малките первази на прозорците. Всяко ниво в кулата си имаше свое общо помещение, с легла, подредени около външните стени, и хубава камина в центъра. Помещенията бяха замислени така, че през нощта двама гледачи да могат да наблюдават и да се грижат за сто или повече Посветители наведнъж. Във всяка от стаите имаше маси за шах, удобни столове за седене и чисти подови настилки от тръстика, поръсени с лавандула.

Крал Ордън се обезпокои за сина си. Все още нямаше вест къде е Габорн. Дали не го бяха убили? Дали не седеше в цитаделата на Силвареста, като Посветител на Радж Атън? Може би сега се беше отпуснал край някое топло огнище, слаб като коте, и играеше шах? Човек можеше само да се надява. Трябваше да се надява. Но надеждата на Ордън вече гаснеше.

Сега цитаделата на херцога приютяваше по-малко от сто Посветители, всички събрани в едно помещение. Ордън пресметна, че е трябвало да има поне петстотин, за да служат на бранителите на крепостта. Но над четиристотин Посветители бяха загинали в битката за връщането на замъка.

Много жертви беше струвала свободата.

Отбранителните съоръжения за кулата бяха съсредоточени на най-ниското ниво. Ордън огледа много грижливо точно тях, защото се надяваше да се срази с Радж Атън тук, където можеше да има известно преимущество.

Портикулът се отваряше към стражевата зала, където можеше да постави на пост дванадесет пиконосци. Веригите и зъбните колела се пазеха на около осемдесет стъпки по-назад, в отделна стая. Във верижното помещение можеха да пазят двама стражи.

Встрани от верижното беше оръжейната и съкровищницата на херцога. Оръжейната беше добре заредена със стрели и железни прътове за балистите — повече, отколкото Ордън си беше представял. Стрелите бяха навързани на снопове по сто. Една бърза сметка показа на Ордън, че тук има поне двеста хиляди стрели, повечето от които приготвени наскоро, със сиви гъши пера — сякаш херцогът енергично се беше подготвял за края на света.

Снаряжението на самия херцог, както и на коня му ги нямаше — несъмнено бяха прибрани от Непобедимите на Радж Атън. Все пак хората на Вълчия господар бяха оставили един дълъг царски меч — от фина хиърдънска стомана, наточена като бръснач.

Ордън огледа дръжката му. В нея беше всечено името Строухорн, майстор с изключително умение някъде отпреди петдесет години — истински Творец.

Индопалците, които допреди петдесет години не носеха в битка нищо освен кожена ризница, не ценяха особено северната броня или мечове. В пустинята тежката плетена ризница или тежката броня бяха твърде горещи, за да се биеш в тях. Затова мъжете там носеха лъскава кожена броня и вместо тежките оръжия на Севера се сражаваха с късите си криви ятагани. Извитите им остриета увеличаваха максимално режещата сила на оръжието, така че с един замах кривият меч можеше да посече човешко тяло. Срещу леко снаряжени противници извитите ятагани бяха невероятни оръжия. Но когато острието на ятагана срещнеше ризница или броня, бързо се затъпяваше или се огъваше.

За човек, сражаващ се в ризница, беше необходимо здраво северняшко оръжие, с право острие и от твърда стомана. Тези мечове можеха да пробият плочестата броня с едно забиване или да разкъсат малките пръстени на ризницата.

Ордън се обнадежди, като видя какво хубаво оръжие е оставено тук, в оръжейната. Радж Атън беше повел голямо количество войска. Можеше да всява ужас, но се сражаваше в непознат климат, с некачествена южняшка стомана. Как щяха да се оправят бойците му в идващата зима?

Преди осемстотин години кралете на Индопал бяха изпратили дарове с подправки, благовония и коприна, а също и малки пауни и тигри, на предците на Ордън, с надеждата да отворят търговия. В замяна предците на Ордън бяха изпратили дарове с коне, злато, фини кожи и вълна, а също и северни подправки.

Кралете на Индопал бяха презрели тези дарове. Кожите и вълната им се бяха сторили твърде тежки за носене в топлите им земи, подправките — незадоволителни. Конете — които според тях бяха с долно качество — ставаха само за товарни животни.

Но златото им бе харесало дотолкова, че бяха започнали да изпращат кервани.

Тъй че Ордън имаше основание да се чуди как индопалците ще се приспособят към тукашния климат. Сигурно нямаше да разберат стойността на вълната и кожата, докато половината от тях не измрат от студ. Сигурно щяха да презрат гледаните за северните планини коне, също както презираха северняшката стомана.

Най-накрая Ордън огледа съкровищницата. Херцогът я беше заредил с удивително количество златни слитъци, използвани за сечене на монети. Крал Ордън огледа печатите — носеха образа на крал Силвареста и на Седемте камъка на обратната страна.

Изглеждаше странно, че херцогът е сякъл монети. На пода беше поставена везна и Ордън извади една златна монета от джоба си, постави я на едното блюдо на везната, след което постави една заготовка на херцога на другото блюдо.

Заготовката беше лека. Дали беше излята много тънко, или беше лека, защото златото бе примесено с цинк или калай, крал Ордън не можеше да определи.

Но беше ясно, че херцогът на Лонгмът е бил фалшификатор преди да стане изменник.

— Долно въшливо псе! — промърмори Ордън.

— Милорд? — попита един от офицерите му.

— Иди да смъкнеш леша на херцог Лонгмът. Срежи му червата, дето го държат да виси от цитаделата, и хвърли трупа в рова.

— Милорд? — повтори изненадан капитанът. Такова отношение към един мъртвец изглеждаше кощунствено.

— Действай! — каза Ордън. — Този човек не заслужава още една нощ кралско гостоприемство.

— Слушам, милорд — отвърна капитанът и изтича навън.

След като обиколи цитаделата на Посветителите, крал Ордън реши да не оглежда останалите кули в замъка. Именията на херцога и лордовете му изглеждаха незначителни. Ордън не виждаше смисъл да бъдат пазени.

Освен това щеше да е по-добре да съсредоточи хората си по външните стени. Лонгмът беше толкова тесен, че един стрелец на източната стена можеше да метне през стоте разкрача до западната, което означаваше, че ако вражеските войници успеят да преодолеят едната стена, многобройни защитници все още могат да стрелят по тях.

Хиляда и петстотин души, може би хиляда и шестстотин. Това беше всичко, с което крал Ордън разполагаше в момента. Беше изпратил вестоносци до Гроувърман и Дрийс, надяваше се на подкрепления. Може би и Боренсон щеше да се върне с по-голямата част от войската си непострадала.

Но трябваше да дойдат тук скоро. Подкрепления, които не пристигнеха преди призори, нямаше да могат да влязат.

Крал Ордън беше приключил с прегледа на цитаделата на Посветителите, когато капитан Седрик Темпест, помощник-комендантът на херцогинята, дойде при него да го посрещне, следван от Дни, възпълна жена на средна възраст. Капитан Темпест беше набит мъж с гъста къдрава кафява коса, високо подстригана. Носеше шлема си в ръка, в знак на почит, но не се поклони пред крал Ордън. За миг от секундата Ордън се почувства унизен, но осъзна, че този човек в момента е временният владетел на замъка. Като такъв, по право не беше длъжен да се кланя.

Вместо поклон Темпест подаде ръка да се здрависат като равни.

— Ваше величество, щастливи сме да ви приемем и да предложим на вас и на хората ви такива удобства, каквито са във възможностите ни. Но се опасявам, че може би скоро ще има сражение. Радж Атън има войска, която напредва от юг.

— Знам — каза Ордън. — Бихме искали да се сражаваме редом с вас. Пратил съм хора до Гроувърман и Дрийс с молба за подкрепления, но подозирам, че ще се поколебаят дали да зачетат молбата на един чужд крал.

— Херцогинята също помоли за помощ — каза Темпест. — Скоро би трябвало да видим какво ще ни донесе това.

— Благодаря ви — отвърна Ордън и се вгледа в очите му.

Това беше най-лошата вест. След като все още не беше пристигнала помощ, това означаваше, че Дрийс и Гроувърман, чули за нашествието, са предпочели да укрепят собствените си позиции, вместо да изпратят помощ. Трудно можеше да ги обвини.

След малко Ордън попита:

— Можем ли да поговорим насаме?

Темпест кимна; влязоха заедно в цитаделата на херцога и изкачиха първото крило на стълбището. Хората на Ордън чакаха отвън. В помещението влязоха само Дните на Ордън и на сина му, с приличащата на достолепна матрона Дни, която следваше Темпест по петите.

Кръвта все още не беше изтрита от пода след жестоката битка. Търкаляха се изпотрошени дървени столове, на пода лежеше оцапана със съсирена кръв и засъхнал мозък брадва, а до нея — две дълги ками.

Тук битката беше стигнала до бой с ножове.

Две червени хрътки вдигнаха любопитно муцуни при влизането на Ордън и размахаха опашки за поздрав. Бяха спали пред студената камина.

Крал Ордън взе една факла, запали я и я тикна под дървените цепеници в огнището. После седна до огъня, на десет стъпки от стола на Темпест.

Темпест изглеждаше малко над петдесетгодишен, въпреки че беше невъзможно да се определи. Човек с дарове на метаболизъм остаряваше бързо. Но Менделас често успяваше да отгатне възрастта на един воин по очите му. Дори с дарове на метаболизъм, някои мъже запазваха в очите си изражение на невинност, на неопитност. Очите на човека оставаха млади — също като зъбите му, ума и сърцето му — въпреки че кожата му ставаше на петна и набръчкана.

Но кафявите очи на Темпест изглеждаха пълни с болка, с битки и с умора. Ордън нищо не можа да определи, колкото и да се взираше в тях. Очите на Темпест изглеждаха стари на хиляда години.

Кралят реши да подходи тактично.

— Любопитен съм да узная какво се е случило тук. Радж Атън очевидно е оставил тук свой гарнизон — добри, подсилени бойци. Как стана така, че херцогинята ги е победила?

— Аз… мога да ви кажа само каквото чух — каза капитан Темпест. — Самият аз бях принуден да дам дар и затова бях приютен в цитаделата на Посветителите, когато избухна бунтът.

— Твърдите, че Радж Атън ви е „принудил“ да дадете дар?

На лицето на капитан Темпест се изписа нещо странно — смесица от отвращение и преклонение.

— Трябва да разберете, отдадох се доброволно. Когато Радж Атън поиска моя дар, думите му бяха като остри ками, които ме пронизаха. Когато погледнах лицето му, то беше по-красиво от роза или от слънцето, изгряващо над планинско езеро. Приличаше на самата въплътена красота; всичко останало, което някога бях смятал за благородно или красиво, ми се струваше жалък фалшификат. Но след като отдадох дара си, след като хората му ме завлякоха в цитаделата на Посветителите, се почувствах като внезапно пробудил се от сън. Разбрах какво съм изгубил, как съм бил употребен.

— Разбирам — промълви крал Ордън, зачуден колко ли дарове на обаяние и на Глас трябва да притежава Радж Атън, за да може да упражнява такава власт над хората. — Е, какво все пак се е случило тук? Как успя херцогинята в този преврат?

— Не съм сигурен, защото бях слаб като новородено пале в цитаделата на Посветителите, дори не можех да стоя буден. Чух само откъси от доклади. Доколкото разбирам, херцогът явно е получил подкуп, за да пропусне Радж Атън през Дънуд. Но не е посмял да уведоми жена си за подкупа и затова го е крил в личните си покои, не е смеел да го покаже. След смъртта му, когато херцогинята е разбрала, че трябва да му е било заплатено за измяната, тя е претърсила покоите му и е намерила стотина силари.

— Разбирам. Значи е използвала силарите, за да подсили няколко убийци?

— Да — отговори Темпест. — Когато Радж Атън влезе в града, не всички от нашите защитници бяха в цитаделата. Четирима млади войници бяха в горите, за да разследват донесение, че някакъв дървосекач в Грийнтън е забелязал хала…

— Много донесения ли имате за хали напоследък? — попита Ордън, защото тази новина беше важна.

— Не, но миналата пролет проследихме три навътре в Дънуд.

Ордън помисли.

— Колко големи бяха дирите им?

— Четири, до шест педи.

— Четирипръсти или трипръсти следи?

— Две бяха трипръсти. Най-голямата беше четирипръста.

Ордън облиза устни — изведнъж усети, че устата му е пресъхнала.

— Знаели сте какво означава това, нали?

— Да, ваше величество — каза капитан Темпест. — Имахме брачна триада.

— И не сте ги убили? Не сте ги намерили?

— Силвареста знаеше за това и изпрати ловци.

Силвареста несъмнено щеше да каже на Ордън за халите. „Тази година можехме да ловуваме нещо повече от глигани“ — помисли Ордън. Но новината все пак го притесни, защото беше чул и други тревожни съобщения за хали, придвижващи се през планините по границите на Мистария — бойни глутници от по девет до осемдесет чудовища. От времето на дядо си не беше чувал за толкова много донесения. А по пътя си на север, докато минаваше през Флийдс, кралица Херин Рижата бе споменала за проблеми с хали, които убивали конете й. Но Ордън не беше очаквал, че тази напаст се е разпространила толкова далече на север.

— Значи — каза Ордън, — имали сте войници на патрул, когато Радж Атън е завзел…

— Точно така. Останаха извън града, докато Радж Атън си замине. Видели херцога обесен и изпратили бележка до херцогинята, за да поискат заповеди. Тя пратила своя облекчител в града със силарите и войниците взели дарове от всеки, който им дал, докато не събрали достатъчно, за да щурмуват.

— И са изкатерили стената? — попита Ордън.

— Не. Влезли съвсем открито, след като Радж Атън си замина. Престорили са се на свещари и тъкачи, носещи стоки, за да ги покажат на херцогинята. Но под свещите скрили ками, а под топовете плат — ризници. Радж Атън имаше тук само двеста верни войници, а онези младоци… е, справиха се добре.

— Къде са те сега?

— Мъртви са — каза капитан Темпест. — Всички са мъртви. Нахлуха в цитаделата на Посветителите и избиха половин дузина вектори. Точно тогава и ние се включихме в боя. Не беше лесно.

Ордън кимна замислено.

— Капитан Темпест, предполагам, че знаете защо дойдох с хората си?

Деликатна тема, но Ордън трябваше да разбере дали Темпест е преместил силарите от имението Бредсфор. Въпреки че беше изпратил човек да ги намери, Ордън не искаше да го държат в очакване, особено ако очакваше само лоши новини.

Капитанът го изгледа без любопитство.

— Чули сте, че сме нападнати?

— Да — каза Ордън, — но не заради това дойдох. Цял Хиърдън е под атака, а аз предпочетох да напрегна усилия да освободя крал Силвареста. Дойдох за съкровището.

— Съкровище ли? — попита учудено Темпест. Очите му се разшириха. Ордън почти повярва, че мъжът не знае нищо. Но не можеше да се довери съвсем на тази реакция. Темпест някак много се стараеше да сдържа емоциите си, да не реагира.

— Знаете за какво говоря, нали?

— Какво съкровище? — попита Темпест без намек за измама в очите.

Дали херцогинята беше скрила за съществуването на силарите дори от своя наместник? Ордън го беше очаквал, надявал се беше да е така.

— Знаели сте, че херцогът е фалшификатор, нали? — попита Ордън. Остави съвсем малко от силата на своя Глас да се прокрадне във въпроса, в тон, който трябваше да предизвика чувство за вина.

— Не! — възрази Темпест, но очите му примигаха, а зениците му се присвиха.

„Безчестно нещастно псе — помисли Ордън. — Сега ме лъже. Когато попитах за съкровището, помисли, че говоря за златните слитъци в съкровищницата.“ Наистина не беше чувал за силарите на Радж Атън. Това заинтригува Ордън.

Значи херцогинята не беше се доверила на Темпест. Което означаваше, че и Ордън не може му вярва.

Крал Ордън продължи с полуистина.

— Крал Силвареста изпрати съобщение, според което херцогинята е отхвърлила силите на Радж Атън и е скрила заровено съкровище някъде тук, в замъка. Да сте забелязали някакви признаци от копаене наоколо? Някой да е намерил съкровището?

Темпест поклати глава, но очите му светнаха. Ордън беше готов да се закълне, че хората на Темпест ще започнат да копаят само до един час.

— На кого вярваше най-много херцогинята? На кого би поръчала тя да зарови съкровището?

— На шамбелана! — бързо отговори Темпест.

— Той къде е сега?

— Замина! Напусна замъка скоро след бунта. Той… оттогава не съм го виждал!

По тона на Темпест пролича, че се безпокои да не би шамбеланът да се е измъкнал със съкровището.

— Как изглежда той?

— Слаб тип, като върбова пръчка, с руса коса и без брада.

Същият вестоносец, когото Ордън беше намерил убит. Значи херцогинята беше изпратила вест до Силвареста по човека, който беше скрил силарите, след което не беше казала за тях на никой друг. Капитан Темпест можеше да е чудесен войник, способен да брани замъка, но явно беше нечестен. Знанието за съкровището щеше да го изкуши, а херцогинята не беше искала да позволи нейният крал отново да бъде предаден.

Тази новина изпълни крал Ордън с тъга, с тежест. Каква загуба — един толкова великолепен крал като Силвареста да пострада от такова предателство. Цяла нация беше компрометирана.

След като човек като Силвареста беше толкова малко обичан от своите лордове, как Ордън можеше да вярва на собствените си васали?

— Благодаря ви, капитан Темпест — каза крал Ордън с тон, подсказващ, че срещата е приключила.

— А, капитане — добави Ордън, докато Темпест крачеше към вратата и връзваше шлема си под брадичката. — Помощ ще дойде от Гроувърман и Дрийс веднага щом се подготвят. Изпратих им послание за помощ и ги уведомих за съкровището. Войските на Севера ще се съберат тук!

Темпест кимна, въздъхна облекчено и излезе. Достолепната Дни го последва навън.

Ордън дълго остана да седи в тъмното, във фино резбования орехов стол… прекалено фино. Издяланите по облегалката фигури на пируващи мъже се забиваха в гърба му. Човек не можеше да отдъхне в такива столове.

Тъй че Ордън разбърка огъня в камината, хвърли два счупени стола, за да го доразпали, след което се изпъна върху една меча кожа и се заигра с ловните хрътки на херцога — те заплющяха с опашки по пода, зарадвани от вниманието му.

Неговият Дни стоеше забравен в един ъгъл. Сега пристъпи напред и седна на един от столовете. Дните на Габорн остана в ъгъла.

Ордън не беше лягал на пода с куче от момче. Спомни си първия път, когато беше дошъл в Лонгмът с баща си. Беше деветгодишен, на път за дома след първия си голям лов, със сто души в свитата му. Беше през есента, по Хостенфест, разбира се, и тогава се запозна с един млад принц с дълга кехлибарена коса и тесни рамене.

Силвареста. Първият приятел на принц Менделас Ордън. Единственият му истински приятел. Ордън беше имал войници, които го учеха на военно изкуство, беше се свързвал с ласкаещите го синове на по-дребни благородници, които може и да го харесваха, но които, изглежда, винаги бяха наясно как наследеното им положение завинаги ги отделя от един принц.

Дори другите принцове винаги се отнасяха към Ордън с отчуждение — винаги си даваха сметка, че неговото кралство е по-богато, по-голямо от всяко друго.

Единствено на Силвареста Менделас можеше да се довери. Силвареста можеше да му каже как една пелерина му придава глупашки вид, вместо да го прави стилен, или му се смееше, когато не улучеше въртящата се квинтана с копието. Единствен Силвареста смееше да му каже, когато греши.

Крал Ордън усети, че се е задъхал. „Ето, че сгреших — осъзна той. — Сгреших, като изпратих Боренсон да избие Посветителите на Радж Атън.

А ако Боренсон убие Силвареста? Ще мога ли някога да си простя? Или ще трябва да нося белега от това през остатъка от живота си, като зъл отпечатък от тази война?“

И други крале бяха носили такива белези, каза си Ордън. И други се бяха принуждавали да избиват приятели. Като дете беше съжалявал един човек, който беше убил собствения си дядо. Сега знаеше, че твърде често вината се оказва скъпата цена да бъдеш водач.

— Дни? — прошепна крал Ордън на мъжа, седящ зад него.

— Да, ваше величество? — отвърна Дните му.

— Какви вести имаш за моя син? — Беше го познавал през целия си живот и никога не го беше смятал за свой приятел или доверено лице. Но също така се бе възхищавал на своя Дни като учен човек.

— Да говоря за това би нарушило най-светите ми клетви, милорд. Ние не се месим в държавните дела — отвърна Дните.

Разбира се, той знаеше отговора. Дните никога не се намесваха, нито помагаха. Ако кралят се давеше на две стъпки от брега, Дните нямаше да му подаде ръка.

— Все пак би могъл да ми кажеш — помоли Менделас. — Знаеш отговора.

— Да — каза Дните.

— Не се ли интересуваш за мен? Моите чувства толкова ли не са важни? — попита Ордън. — Толкова незначителна ли е съдбата ми, съдбата на моя народ? Би могъл да ми помогнеш да победя Радж Атън.

Дълго време Дните не проговори и Ордън разбра, че премисля. Други Дни бяха нарушавали клетвите си, бяха изричали големи тайни на крале. В това Ордън беше сигурен. Така че защо не и този? Защо не сега?

От ъгъла си Дните на Габорн каза:

— Ако той отговори на вашите въпроси, ще наруши една много свята клетва. Неговият близнак ще разбере. — В думите му прозвуча заплаха. Следящи, които следяха други следящи. — Вие естествено разбирате, ваше величество.

Всъщност Ордън не разбираше, трудно можеше да възприеме такова безсърдечие. Често си беше мислил, че Дните и тяхната религия са чудати и странни. Сега си помисли, че просто са коравосърдечни.

Все пак се помъчи да ги разбере. Дните на Габорн беше останал тук, вместо да отиде при него. Защо? Дали синът му беше загинал, така че Дните му не можеше да го последва? Или Дните просто чакаше Габорн да дойде тук? Или… дали синът му не беше изчезнал дори от погледа на Дните?

Ордън се замисли. Неговият Дни го беше нарекъл „милорд“ — титла, която не беше използвал никога. Човекът искаше да проговори, трудно му беше да остане страничен наблюдател. Въздържаше се, но му се искаше да смекчи всяко тежко чувство в тази отвратителна история.

Възможно ли беше Дни да откаже да му даде съвет, дори собственият му живот да зависеше от това? Ордън беше учил история и знаеше, че в някои войни Дни бяха разкривали тайни. Но така и не беше разбрал каква съдба е спохождала такива Дни.

Хрониките разказваха за делата на крале и държави. Дори някои Дни да се бяха оказвали издайници, да бяха ставали нечии съветници, съдбата на такива Дни никога не се споменаваше.

Вместо това хрониките се нижеха, сякаш един-единствен, безстрастен наблюдател беше следял краля, проучвал беше неговите дела. Ордън се замисли за това.

 

 

Когато се върна от имението Бредсфор, капитан Стрекър завари Ордън да лежи до тлеещия огън и да гали двете хрътки.

— Извинете, милорд — каза от прага капитанът.

Крал Ордън се обърна и се надигна.

— Какво намерихте?

Стрекър се усмихна мрачно. Държеше в дясната си ръка връзка пресни репи; очите му блестяха като че ли от гняв.

— Това, милорд. Достатъчно ряпа, за да нахраним цяла войска.

Ужас порази крал Ордън, щом разбра, че силарите ги няма, че са взети.

Стрекър се усмихна лукаво.

— И това — каза той и се пресегна с другата ръка зад гърба си. Извади от колана си малък вързоп силари.

Сърцето на крал Ордън подскочи от облекчение — дотолкова, че веднага прости на капитана за жестоката шега.

Скочи, грабна силарите и ги огледа. Руните по всички изглеждаха съвършени, без вдлъбнатини и драскотини по кръвния метал, всички в картишкия стил. Ордън нямаше тук облекчител, който да изпълни ритуалите, но не му и трябваше. С умовете на двайсет души и даровете на Глас от петнайсет, Ордън и сам можеше да изпее заклинанията не по-зле от най-добрия от тях.

Оръжие. Имаше своето оръжие.

— Капитан Стрекър — промълви Ордън. — Вие, аз и Боренсон сме единствените трима души, които знаят къде лежи това съкровище. Нещата трябва да останат така. Не мога да рискувам врагът да ги намери. Не мога да рискувам да ви пленят.

— Съгласен съм — отговори Стрекър с такъв тон, че Ордън разбра — капитанът си мислеше, че от него се очаква незабавно да се принесе в жертва. След миг Стрекър щеше да си разпори корема.

— Поради това, капитане — каза Ордън, — искам да кажете на хората, че имаме нужда от охранители, които да откарат едно голямо съкровище в Мистария. Изберете трима души — млади, семейни мъже с деца — които да ви придружат като охрана. Изберете ги грижливо, защото можете да спасите живота им. След това вземете хората и четири бързи коня и напълнете дисагите си с камъни, и заминете оттук, като положите всички усилия да не ви хванат.

— Милорд? — запита учуден Стрекър.

— Чухте ме добре. Призори тук ще има голямо сражение. Очаквам Радж Атън да хвърли цялата си сила срещу нас. Той очаква помощта на армия от сто хиляди души, а аз… не знам какви съюзници може да имам. Ако този замък падне, ако всички ние умрем, вашият дълг ще бъде да се върнете и да приберете съкровището, след което да го откарате в Мистария.

— Милорд, обмислили ли сте възможно оттегляне? — попита Стрекър.

Едно от кучетата стана и отри муцуната си в бедрото на краля. Изглеждаше гладно, но щеше да се задоволи и с малко внимание.

— Мисля за това непрекъснато — каза Ордън, — но синът ми е в пущинаците и досега нямам никаква вест за него. Докато не разбера какво става с него, съм длъжен да приема, че Радж Атън го държи в плен и е взел от него дар, или че той е мъртъв. — Ордън вдиша дълбоко. През половината си живот се беше стремил да опази и отгледа сина си. Жена му му беше родила четири деца. Само Габорн беше оцелял. Но тревогата му за Габорн сега беше само една от многото му болки. Гласът му се поколеба, когато призна: — И изпратих най-силния си воин, за да убие моя най-добър приятел. Ако страховете ми се окажат основателни, капитан Стрекър — ако се случи най-лошото, — няма да искам да преживея тази битка. Ще вдигна меча си срещу Радж Атън. Ще го нападна, лично. Или той ще умре, или аз ще умра. Утре призори ще оформим змийски кръг.

Крал Ордън вдигна силарите.

Лицето на капитан Стрекър пребледня. Създаването на змийски кръг беше опасен гамбит. С тези силари Ордън можеше да вземе дар на метаболизъм от някого, който да получи дар от друг, който пък — от друг, така че всички да се слеят в дълга редица от вектори. В речника на облекчителите такава редица от хора се наричаше „змия“, защото мъжът в челото на веригата ставаше много опасен, смъртоносен като отровна змия, и ако той бъдеше унищожен, ако „змията“ бъдеше обезглавена, следващият в редицата щеше да се вдигне, почти със същата сила като първия.

Но ако човек получеше твърде много дарове на метаболизъм, това означаваше сигурна смърт. Можеше да се превърне във велик воин за няколко часа или дни, но щеше да изгори като падаща звезда. В миналото понякога го бяха правили отчаяни хора. Но щеше да е трудно да се намерят двадесет способни бойци, готови да оформят „змия“ и да пожертват живота си.

Поради това Ордън им предлагаше някаква надежда. В този случай най-накрая кралят щеше да даде собствения си дар на метаболизъм на последния мъж в „змията“, така че всеки в кръга се оказваше вектор към друг. Така, с помощта на двадесет силара, двадесет души можеха да споделят своя метаболизъм, оформяйки езеро, от което всеки воин да може да черпи сила. Тъй като Ордън притежаваше най-много дарове и най-голямо умение в битка, задачата да се бие с Радж Атън щеше да се падне на него. Щеше да пожелае да действа като „глава на змията“ и докато другите мъже в кръга останеха бездействени, щеше да може да черпи от техния добавъчен метаболизъм. Мнозина от войниците на Ордън имаха метаболизъм от по още двама души. Така че, като глава на змията, Ордън щеше да може да се движи със скоростта на тридесет до четиридесет души.

А надеждата, която Ордън предлагаше на хората си, се състоеше в следното: ако той самият успееше да оцелее в битката, змийският кръг щеше да остане неразкъсан и всеки мъж в кръга по този начин щеше да може да продължи живота си в някаква степен на нормалност.

Но все пак залогът беше опасен. Ако някой друг в кръга се окажеше принуден да влезе в бой, като нищо можеше да притегли метаболизъм, необходим на Ордън в критичен момент, саботирайки по този начин шансовете на Ордън в боя. Още по-лошо, ако някой член на змийския кръг бъдеше убит, самият Ордън можеше да се окаже просто вектор към друг човек, можеше изведнъж да падне в боя, неспособен да се движи.

Не, ако изобщо някой трябваше да загине в тази битка, то най-добре беше това да е главата на змията — самият Ордън. Защото ако той загинеше, ако кръгът се прекъснеше, то бремето на метаболизма щеше да падне на човека, отдал своя дар на Ордън.

Този следващ мъж в редицата щеше да се окаже новата глава на змията. И той можеше да продължи да се сражава със силите на Радж Атън, сеейки гибел.

Ако и той бъдеше победен, змията щеше да си създаде нова глава и след това — нова. И членовете на кръга щяха да се сражават поред и да жертват живота си.

Но дори Ордън да спечелеше тази битка с Радж Атън, дори змийският кръг да останеше незасегнат, кралят все пак призоваваше хората си да направят ужасна жертва. Тъй като след време, и дано това да се окажеше някоя много далечна утрин, кръгът щеше да се скъса. Все някой мъж в кръга щеше да умре в някоя битка или да падне жертва на нелечима болест. Когато това станеше, всички останали в кръга щяха да изпаднат в дълбоката дрямка на онези, които са отдали своя метаболизъм, с изключение на един човек — на новата змийска глава, обречен на състаряване и смърт в рамките на няколко месеца.

Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.

Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:

— Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.

— Благодаря ти — отвърна Ордън, — но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.

Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.

Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.

В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог — откъм пътя към замъка Дрийс.

Ордън се усмихна мрачно. „Ето — помисли си, — графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“