Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (32)

Време за въпроси

Докато препускаха през горите под черните дървета, Бинесман държеше тоягата си вдигната високо, за да свети на всички със смътната си светлина. Но и това като че ли беше уморително за него — Бинесман изглеждаше изцеден и състарен.

Дърветата плющяха край тях.

Габорн имаше хиляди въпроси и изпитваше не по-малко колебания. Искаше му се да поговори с Бинесман. Но засега не задаваше въпросите си. В Мистария се смяташе за проява на грубост да разпитваш някого по начина, по който Габорн искаше да разпита Бинесман сега. Габорн винаги беше смятал, че това правило на доброто възпитание е въпрос на чист обичай, породен без причина, но сега разбра, че е нещо повече.

Като задаваше въпроси, човек нарушаваше Невидимото владение на другия. Най-малкото — отнемаше му време. А информацията често си има цена, цена не по-малка от тази на земята и златото, така че щом я отнемаш, ти ограбваш другия.

За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.

Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.

Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.

След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?

Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.

В низината се виждаха стотици многоцветни шатри — ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.

Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.

— Виж! — прошепна Йоме.

Габорн проследи насочения й пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.

Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.

Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.

— Ще трябва да внимаваме — каза Габорн. — Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. — Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.

— Не, трябва да тръгнем на запад — спря го Йоме.

— На запад ли? — учуди се Габорн.

— Мостът при Хейуорт е махнат. Не можем да яздим през гората, така че не можем да се доближим до Глигански брод. Освен това може да се натъкнем на армията на Радж Атън в тъмното.

— Тя е права — намеси се Бинесман. — Остави тя да те води.

Гласът му прозвуча уморено. Габорн се зачуди колко ли го е изтощило това заклинание.

— На запад е единственият ни път — по пътя през хълмовете Тръмък — каза Йоме. — Безопасен е. Не е обрасъл. Хората на баща ми наскоро го разчистиха.

Бинесман настоя конете да отпочинат малко. Всички наскачаха от седлата да се поразтъпчат и да затегнат такъмите.

— Хайде — подкани ги много скоро Бинесман. — Имаме няколко часа преди Радж Атън да се е събудил. Да ги използваме колкото може по-добре.

Подкараха към равнините. Въпреки че конете бяха гладни, а тревата тук растеше висока, беше изсъхнала и те не искаха да я ядат.

Яздиха бавно по черния път около час и най-сетне се почувстваха достатъчно безопасно, за да поговорят, да съставят планове.

— Моят кон май ще е най-бързият по тия пътища — каза Бинесман. — Ако нямате нищо против, аз ще яздя в челото. Ще съм нужен в Лонгмът, а се надявам и да заваря там моя вайлд.

— Мислиш ли, че е там? — попита Йоме.

— Всъщност не съм сигурен — отвърна Бинесман и не пожела да каже повече.

Скоро стигнаха до една порутена селска къща край лъкатушещ поток. Зад фермата имаше овощна градина и кочина за няколко свине. Като че ли живеещият тук селяк се страхуваше, че ще го нападнат, затова беше окачил запален фенер на сливата отпред и още един до вратата на кочината.

Селянинът с право се страхуваше, даде си сметка Габорн. Съборетината му беше самотна, без един съсед на миля околовръст. А тази нощ из полята бродеха великани и върколаци.

Бащата на Йоме подкара жребеца си до фенера и го зяпна като омагьосан, сякаш никога в живота си не беше виждал запален фенер.

После Габорн осъзна, че кралят сигурно наистина не е виждал фенер, или поне не помни да е виждал. Целият свят сигурно му изглеждаше нов, като жив и възхитителен сън, нещо, което беше преживял, но не беше осъзнал.

Габорн също спря под фенера така, че лицето му да се вижда ясно, след което извика към вратата. След малко някаква старица, сбръчкана като ряпа, открехна вратата колкото да ги изгледа намръщено през процепа. Изглеждаше уплашена от толкова много ездачи.

— Може ли да получим малко вода и зоб за конете? — попита Габорн. — И ако имате, малко храна и за нас?

— По туй време? — изръмжа старицата. — Не, дори да беше самият крал! — И тръшна вратата.

Това изненада Габорн и той се обърна да погледне Йоме за реакция. Бинесман се усмихна. Йоме се засмя тихо, отиде до сливата и откъсна няколко едри тъмносини плода. Габорн зърна някакво движение вътре в къщата, когато старицата пристъпи да надникне през прозореца, но нямаше стъкло на прозореца си, а грубо остъргана кожа, през която можеше да види само смътни сенки.

— Да оставите сливите! — викна им тя отвътре.

— Какво ще кажете, ако си вземем сливи колкото можем да носим, а в замяна ви оставим една жълтица? — извика й Габорн.

Бърза като стрела, старицата отново се появи на прага.

— Имате пари?

Габорн бръкна в кесията си, извади една монета и я хвърли на бабата. Ръката й изхвърча от прага да хване монетата. Притвори вратата, докато я захапе, после отново я открехна и извика, този път по-сърдечно:

— При кочината има зърно. Добър овес. Вземете колкото щете. И сливи.

— Благословия за теб и за дървото ти — подвикна Бинесман. — Три години да дава добра реколта.

— Благодаря ви — извика Габорн и ниско се поклони. Двамата с Бинесман отведоха конете отзад, а Йоме остана да нахрани баща си със зрели сливи.

Габорн отвори ниската пристройка, намери един чувал, пълен с овес, и го изсипа в дървеното корито да нахрани конете. Докато го правеше, усети с гърба си, че Бинесман седи на коня и го гледа изпитателно.

— Имаш въпроси към мен — каза Бинесман.

Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:

— Халатът ти стана червен.

— Точно както ти казах, че ще стане — отвърна Бинесман. — В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.

Габорн попита:

— А какво става през зимата?

Бинесман му отвърна с усмивка.

— Няма да говорим за това сега.

Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.

— Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.

Бинесман се изкиска.

— В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн — невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.

Габорн се замисли над това.

— Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост — каза Бинесман. — Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.

Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш й беше заклет враг.

— Разбирам… — прошепна той. — Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?

— Какво? — Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.

— Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.

Бинесман се изсмя — дълго и силно.

— Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?

— Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.

— Нека ти разкажа една история — каза Бинесман. — Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората — на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.

— Виждаш ли, Габорн — продължи чародеят, — той притежаваше дара на Земния взор, да се вглежда в сърцата на тварите и да отгатва какво искат, от какво се нуждаят или какво обичат. Никога не съм имал тая дарба. Не мога да ти кажа как да я използваш, как действа тя. Повярвай ми, бих искал да имам твоята дарба.

— Но аз нямам такава дарба — възрази Габорн. — Не виждам в твоето сърце, нито в това на Йоме.

— Но ти беше на място с голяма земна сила — каза Бинесман. — Ти имаш дарбата, макар и да не знаеш как да я използваш. Проучи я в собствения си ум. Упражнявай я. Ще те споходи, след време.

Габорн се зачуди. Магьосниците често казваха, че трябва да „проучват нещата“.

— Сега обаче имаш по-голям дълг — каза Бинесман. — Както Ерден Геборен е избирал верни хора, за да се сражават на негова страна, така и ти трябва да започнеш да избираш свои следовници. Това е ужасно тежка отговорност. Онези, които избереш, ще бъдат обвързани с теб.

— Знам — каза Габорн.

Беше слушал легендите как Ерден Геборен избирал онези, които се сражавали на негова страна, и винаги знаел сърцата им, знаел кога ще се изправят пред смъртна опасност, така че оттогава те никога не се сражавали сами.

— Трябва да започнеш да избираш — замислено промълви Бинесман, зареял поглед над тъмните полета.

Габорн изгледа учудено стареца.

— Ти никога не си имал нужда от дара на Земния взор, нали? Други Земни пазители могат да служат на полските мишки и змиите — но Земята ти е заповядала да служиш на човека… в тъмното време, което идва.

Бинесман се вкочани и го погледна.

— Моля те никога повече да не изричаш тази мисъл на глас. Радж Атън не е единственият владетел, който би се опитал да ми отнеме живота, ако предположи какво знаеш.

— Никога — каза Габорн. — Никога няма да я изрека.

— Може би старият ми учител беше прав — каза Бинесман. — Може би не служа добре на Земята…

Габорн разбра, че мисли за изгубения си вайлд.

— Загубихме ли го? Унищожено ли е?

— То е от земята. Едно падане няма да го убие. Но все пак… безпокоя се за това същество. То дойде съвсем голо от земята. Нищо не знае, ще се загуби без мен… Кой ще го учи и гледа?… А е по-силно, отколкото човек може да си представи. Земната кръв тече в жилите му.

— Опасно ли е? — попита Габорн. — Какво може да прави?

— То е като средоточие за моята сила — отвърна Бинесман. — Също както водните чародеи извличат сила от морето, или както огнетъкачите черпят от Огъня, аз черпя сила от Земята. Но някои видове земя съдържат повече първична сила от други. От десетилетия ровя из земята, за да намеря подходящите почви, най-подходящите камъни. Чак тогава призовах моя вайлд от тях.

— Значи… то не е нищо повече от пръст и камъни? — попита Габорн.

— Напротив — каза Боренсон, — много повече е. Не мога да го контролирам — то е точно толкова живо, колкото ти или аз. Вайлдът си избра форма от моя ум. Опитах се да си го представя като воин, който да се сражава с халите, зелен рицар като онези, които са служели на твоите предци. Но дори и в това не можах да го удържа.

— Ще трябва да разпратим вест — каза Габорн. — Да помолим хората да ни помогнат в издирването му.

Бинесман се усмихна уморено, откъсна от земята стрък трева и го задъвка.

— И така, Радж Атън е изгубен за нас. Надявах се на по-добро.

 

 

Йоме завари Габорн и чародея до едно дървено корито да хранят конете — те ядяха както могат само подсилени коне: дъвчеха толкова бързо, че тя чак се уплаши за тях.

После отведе баща си до потока и го изми. Беше се подмокрил близо до Седемте камъка, а не й беше останало време да се погрижи за него.

Когато най-сетне Габорн дойде при нея, като остави конете на вещите грижи на Бинесман, Йоме беше подсушила баща си, беше го преоблякла в чисти дрехи и той лежеше в края на градината, полегнал на един корен за възглавница, и похъркваше доволно.

Гледката беше необичайна, но все пак успокояваща. Бащата на Йоме беше Владетел на руни, с няколко дара на жизненост и други на мускул. Само веднъж в живота си тя го беше виждала да спи, и то само за половин час. Все пак се зачуди дали от време на време не е подрямвал до майка й. Разбира се, понякога беше оставал да полежи до майка й, знаеше Йоме, и да размишлява над проблемите на кралството в нощта.

Но да спи? Почти никога.

Дългият ден трябваше да е изтощил баща й до изнемога.

Габорн приседна до Йоме и опря гръб на същото дърво. Взе една зряла слива от купчинката до ръката си и я изяде.

Облаците отново бяха започнали да се трупат, а вятърът от юг се усили. Беше точно като в Хиърдън наесен. Слаби облачни фронтове бързо преминаваха отгоре, носейки бури, които не траеха повече от час-два.

Бинесман отведе конете при потока. Те бързо утолиха жаждата си и спряха да пият по негова команда. След това един от тях попасе от ниската трева край потока; останалите просто заспаха прави.

Но големият кон на Радж Атън стоеше неспокоен край потока, също като Бинесман. След малко чародеят каза:

— Сега трябва да ви оставя, но ще се срещнем при Лонгмът. Ако яздите бързо, на земята има малко неща, които могат да ви притеснят.

— Не се притеснявам — отвърна Габорн. Колебливият поглед на Бинесман подсказа, че не е много съгласен с него. Но и Габорн го беше казал храбро само за да успокои чародея.

Бинесман се метна на коня на Радж Атън.

— И гледайте да си починете. Животните можете да оставите да спят само за час-два. Към полунощ Радж Атън ще е свободен отново да тръгне по петите ви… макар че ще пусна едно заклинание да ви предпази.

Бинесман зашепна някакви думи и извади стрък трева от джоба на халата си. Подкара напред и го хвърли в скута на Габорн. Магданоз.

— Пази го. Ще попие миризмата ти, ще я скрие от Радж Атън и войниците му. А, и преди да тръгнете оттук, Габорн, отскубни един косъм от главата си и го завържи на седем възела. Ако Радж Атън тръгне да ви преследва, ще започне да се върти в кръгове.

— Благодарим ти — казаха Йоме и Габорн.

Бинесман обърна жребеца си и препусна в галоп на юг.

Йоме беше уморена, ужасно уморена. Огледа се да намери някое меко място на земята, на което да сложи главата си. Габорн се пресегна, хвана я за рамото и я придърпа към себе си, за да може да отпусне глава в скута му. Жестът беше изненадващ. Интимен.

Тя остана да лежи така, затворила очи; и го слушаше как яде сливи. Стомахът му издаваше странни звуци и тя не можа да се почувства съвсем удобно.

Габорн посегна и нежно я погали по брадичката, по косата. Беше си мислила, че докосването му ще е… да, успокояващо. Но не беше.

Вместо да я успокои, то я изнерви. Отчасти защото се боеше, че ще я отхвърли. Макар да беше казвал, че я обича, Йоме не вярваше, че може да я заобича дълбоко.

Беше прекалено грозна. „От всички, които са грозни на тази земя — мислеше си тя, — аз съм най-грозната.“ А едно уплашено кътче в ума й шепнеше: „Да, грозна си и го заслужаваш.“

Беше заради дара, разбира се. Йоме не можеше да си спомни някога да се е чувствала така. Така лишена от уважение. Руната на сила на Радж Атън й го беше изтръгнала.

И все пак, когато Габорн я погледнеше или докоснеше, сякаш за миг някаква част от заклинанието се разваляше. Чувстваше се ценна. Чувстваше, че той, единствен от всички мъже, би могъл наистина да я обикне. И се боеше, че ще го загуби. Този страх беше ужасен. Защото изглеждаше основателен.

А и още нещо много я безпокоеше. Тя никога не беше оставала сама с мъж. Сега беше сама с Габорн. Винаги бе имала до себе си Шемоаз, а и Дните й непрекъснато я следеше. Но ето че сега седеше с принца, а баща й спеше, и това я караше да се чувства ужасно неловко. Беше възбудена.

Знаеше, че не докосването на Габорн я кара да се чувства така. Беше вълшебното му привличане. Във всяко свое леко движение усещаше една съзидателна страст, като животно, ровещо вътре в черепа й. Беше усещала това, когато се оказваше близо до Бинесман, но никога толкова силно. Освен това Бинесман беше много по-стар и не толкова красив.

Габорн беше различен — мъж, който се бе осмелил да й каже, че я обича.

Искаше й се да поспи. Нямаше дар на мускул или на метаболизъм, само един-единствен дар на жизненост, който бе получила скоро след раждането си. Тъй че, макар да притежаваше добра издръжливост, имаше нужда от отдих почти толкова, колкото всеки обикновен човек.

Но сега трябваше да се примири с електризиращия допир на Габорн.

„Това е невинно — каза си тя докато той я галеше по бузата. — Просто приятелско докосване.“

Но толкова жадуваше за това докосване, толкова й се искаше той да придвижи ръката си по-надолу, по гърлото й. Не смееше да признае дори на себе си, че иска да я докосне и по-надолу.

Тя хвана ръката му и я задържа, за да престане да я гали по брадичката.

Той реагира, като взе ръката й и я целуна леко, оставяйки я да се отпусне между устните му. Нежно, толкова нежно, че я накара да затаи дъх.

Йоме леко отвори очи и погледна нагоре. Тъмнината беше станала толкова плътна, че сякаш и двамата лежаха скрити под одеяло. „Между нас и къщата има дървета — помисли Йоме. — Жената там не може да ни види, а и не знае кои сме.“

От тази мисъл сърцето й силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения й пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.

Той постави ръката си на лицето й и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът й леко се изви.

„Не е възможно да ме искаш — помисли тя. — Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“

— Бих искала да съм пак красива — прошепна тя без дъх.

Габорн се усмихна.

— Ти си красива.

Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта й, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.

Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието й, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното й кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.

Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска й се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата й, по брадичката й. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.

Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия й живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.

Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж — и внезапно осъзна, че го обича до лудост.

Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство — каза си тя — ме кара да се чувствам така.“

Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото й.

Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.

— Моля те! — прошепна му Йоме. — Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.

Габорн отдръпна устните си от ухото й и се взря в лицето й.

Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.

— Аз… — смутено заговори Габорн. — Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. — Опита се да й се усмихне. — Твърде много години практика.

Отдръпна се от нея, но не съвсем.

Йоме неволно усети, че очите й се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена — зашепна глас вътре в нея. — Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената й похот й прилоша.

— Аз… съжалявам! — каза Йоме. — Никога не съм правила такова нещо!

— Знам — каза Габорн.

— Наистина… никога! — повтори Йоме.

— Наистина, знам.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. — „Или за грозна.“

Габорн се засмя леко.

— Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.

— Никога не съм била сама с мъж — каза Йоме. — Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.

— И аз никога не съм бил сам с жена — каза Габорн. — И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?

Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.

Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.

— Йоме Силвареста — заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. — Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?

Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта й заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната й, беше взел красотата й, беше разбил ядрото на армията й. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото й лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.

Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.

— Не искай от мен това — каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. — Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.

Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът й се отпусна на гърдите му.

— Ти си моята изгубена половина, знаеш ли — прошепна й той.

Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.

А Габорн прошепна закачливо в ухото й:

— А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.

Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата й да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата й и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.

„Така трябва да бъде — помисли тя. — Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“

Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.

Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата — гола, до Габорн.

— Разкажи ми за Мистария — прошепна Йоме. — В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… — цитира тя една стара песен. — Така ли е?

Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:

В Мистария лежат лагуните като обсидиан,

сред корени на кипарисови дръвчета.

И толкова са черни езерата, че слънцето не свети в тях,

когато лотосите се полюшват.

За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:

— Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.

— О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.

— Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.

— О, да — каза Габорн, — в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.

— Не говори лошо за това — каза Йоме. — Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.

Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.

— Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…

— Но все пак, взел ли е някой в свитата си?

— Почти — отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. — Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…

След това Габорн започна да й разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици — Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…

 

 

Йоме се събуди сепната, когато Габорн премести тежестта си под нея и леко я разтърси за рамото.

— Хайде, обич моя — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Минаха почти два часа.

От облачните небеса се сипеше дъжд. Йоме се огледа. Дърветата над тях предлагаха удивително добър подслон, но тя се удиви, че нито капка не беше капнала по лицето й и не я беше събудила преждевременно. Зачуди се как изобщо е заспала, но се сети, че Габорн е използвал силата на своя Глас, за да я приспи, говорейки й все по-тихо и по-тихо, като в песен.

Баща й седеше до нея буден и се пресягаше да хване нещо въображаемо. Изкиска се тихо.

Хващаше пеперуди.

Лицето, ръцете и тялото на Йоме бяха изтръпнали. Умът й се беше събудил, но не и крайниците й. Габорн й помогна да се изправи на треперещите си крака. Тя се зачуди как най-добре да се погрижи за баща си. „Радж Атън ме превърна в старица, изпълнена с грижи, а баща ми — в дете“ — помисли си.

Изведнъж й се дощя баща й да си остане точно такъв, да съхрани тази невинност и удивление, което изпитваше сега. През целия си живот той беше добър човек, но претоварен с грижи. В известен смисъл Радж Атън беше дал на баща й свобода, каквато той никога не беше познавал.

— Конете са отпочинали — каза Габорн. — Пътищата са разкаляни, но би трябвало да спечелим време.

Йоме кимна, спомни си как беше целунала Габорн само преди два часа и изведнъж умът й се пробуди, отново заплува и всичко, което се беше случило предния ден, й заприлича на сън.

Габорн застана пред нея за миг, после грубо я сграбчи, целуна я бързо по устните и я убеди, че си е спомнила всичко от тази вечер съвсем добре.

Чувстваше се слаба и уморена, но препускаха в нощта, оставиха конете да тичат на воля. Бинесман им беше оставил един резервен кон от хората на Радж Атън, така че на всеки час спираха да сменят конете, за да може всяко животно да отпочине.

Носеха се през села като вятъра и докато препускаха, Йоме почти на живо си спомни един сън, който бе сънувала, докато лежеше в прегръдката на Габорн…

Сънуваше, че стои на една въздушна кула, северно от цитаделата на Посветителите в бащиния си замък, където трябваше да кацат грааците, когато през лятото понякога идваха небесни ездачи с послания от Юга.

В съня й войските на Радж Атън се движеха през лесовете на Дънуд, разтърсвайки дървесата, огнетъкачите му бяха облечени само в халатите си от жив пламък. Можеше да види войските му само в проблясъци — върколаците с черната им козина, лазещи в сенките под дърветата, рицарите в шафранени и пурпурни палта, яздещи бронирани бойни коне през леса. И Радж Атън — изправен на коня, толкова горд и красив, взрян в нея.

В съня си се беше ужасила, беше гледала своя народ, селяците на Хиърдън, как тичат да намерят спасение в замъка. Хълмовете на север, на изток и на юг бяха пълни с тях — селяни с кафяви ризи и дебели обуща, присвити и тичащи за прикритие. Жени, помъкнали бебета на гърди, мъже, бутащи колички, пълни с ряпа. Момчета, подкарали добитък с пръчки. Една старица със сноп жито, вързан на гърба й. Млади влюбени, тичащи ръка за ръка, с мечти за безсмъртие в очите.

Всички тичаха към замъка, за да намерят убежище.

Но Йоме знаеше, че замъкът й не може да опази народа й. Стените му нямаше да удържат Радж Атън.

Затова тя сви устни и задуха с цялата си мощ, задуха най-напред на запад, после на изток, после на юг. Дъхът й излизаше ухаещ на лавандула и въздухът пред него ставаше пурпурен. Всеки човек, когото докоснеше нейният дъх, всеки, към когото издишаше, в цялото кралство, се превръщаше в пух от глухарче, бяло глухарче, което политаше и се завихряше при всеки най-лек полъх на вятъра, после силният порив изведнъж го подхващаше и то политаше високо-високо, и се понасяше над дъбове и брези, и над елшите на Дънуд.

Най-накрая Йоме духна към себе си и към Габорн, който стоеше до нея, така че и те се превърнаха в глухарчета, и полетяха високо над Дънуд, и се загледаха отгоре към есенните листа, все златни и огнени, и земно кафяви.

Тя видя как армиите на Радж Атън изскочиха от гората с вик, войниците размахаха бойните брадви и копия към замъка. Нямаше кой да им се опълчи.

Пустош. Радж Атън се беше надявал да спечели нещо, но всичко, което щеше да наследи, беше пустош.

Докато конят я носеше на юг в нощта, тя имаше чувството, че лети, че светът остава далече зад нея. Някъде към полунощ я обзе внезапно замайване и тя погледна баща си, който също залиташе в седлото си. Скръб я обзе щом разбра какво става.

В замъка Силвареста някой — Боренсон, подозираше тя — беше започнал да избива нейните Посветители.