Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (31)

Смърт навестява дома на приятел

Вятърът от югоизток се усили и понесе миризмата на дъжд. Зад бурния му порив се втурнаха тъмни облаци и покриха леса. Боренсон дочу далечен тътен на гръмотевици, но същия следобед вятърът донесе до сетивата му цвилене и конска миризма. Войските на Радж Атън се придвижваха през обгорените хълмове.

Беше изтекъл едва половин час, откакто Габорн се метна на коня си и с едно кимване Боренсон им пожела късмет. След миг Габорн, Йоме и крал Силвареста пришпориха конете по покрития с пепел хълм към заслона на горите. Пращенето на клони и изцвилването на кон възвестиха тръгването им, но конете се движеха толкова бързо, че само след миг дори и тези звуци заглъхнаха.

Боренсон също подкара бойния си кон към края на притихналите гори, но пое в друга посока. Пред него се простираше дълга редица древни дъбове и ясен — много от върховете на клоните им бяха напълно изпепелени.

Когато ги приближи, Боренсон забеляза нещо, което го порази с невероятната си странност… Като че ли пред него имаше някаква невидима стена и дърветата зад нея не бяха прихванали огъня. Нито едно кафяво клонче не се беше подпалило, нито една паяжина не беше изгоряла.

Сякаш… пламъците бяха бушували пред тези дървета, изпепелявайки всичко, докато дърветата не бяха им казали: „Стига. Тези гори са наши. Не можете да продължите.“

А може би неестественият огън беше свърнал встрани по някакви свои причини? Един дух на огнената стихия съзнателно беше насочвал за известно време пламъците, но след това беше изгубил целта си и се беше стопил и изчезнал.

Боренсон спря точно пред дърветата. Страхуваше се да навлезе сред тях. Не се чуваше птича песен. Не се чуваше шумоленето на мишки и торбаланци в мъртвите листа под клоните. Дядова брада беше провиснала странно от дебелите дъбови клонаци, на големи завеси. Древна и огромна беше тази гора.

Боренсон беше ловувал из тези призрачни лесове, но никога не беше яздил през тях сам. Знаеше какви опасности дебнат в тях.

Не, не огънят беше свърнал настрани. Гората му се беше опълчила. Стари дървеса живееха тук, толкова стари, че може би помнеха времето, когато мътните са издигнали Седемте камъка. Тук бродеха древни духове, сили, пред които никой смъртен не биваше да се изправя сам.

Стори му се, че сега ги усеща — как го гледат изпитателно. Злокобна сила, от която въздухът бе натежал. Той вдигна очи към сивите небеса, към ниските облаци, понесли се от югозапад. Вятърът го шибна в лицето.

— Не съм твой враг — прошепна Боренсон на гората. — Ако търсиш врагове, скоро ще ги видиш. Те идват.

Предпазливо и много почтително Боренсон подкара коня си ходом под тъмните клони. Само няколко разкрача, достатъчно, за да може да върже животното в някоя долчинка и да изпълзи обратно до края на гората, за да наблюдава преминаването на армията на Радж Атън долу по пътя.

Не му се наложи да чака дълго.

След минута-две се появиха двайсетина мъже. Пред тях скачаха бойни псета. За ужас на Боренсон, водеше ги самият Радж Атън.

За миг Боренсон се уплаши, че следотърсачите ще тръгнат по неговата диря, но при реката те се спряха и почнаха да оглеждат мястото, където Габорн беше взел бронята на Торин.

Боренсон чуваше приглушените им викове, но не разбираше индопалския диалект, на който говореха. Бяха родом сигурно от някоя южна провинция, а Боренсон знаеше само няколко ругатни на северния им диалект.

Радж Атън разбра, че групата на Габорн се е раздвоила.

Тръгнаха по дирята на Габорн. Стъписан от ужас, Боренсон се зачуди защо лично Радж Атън е решил да поведе отряда. Навярно Вълчия господар ценеше Йоме Силвареста повече, отколкото Боренсон можеше да си представи. Или може би Габорн му трябваше за заложник.

Той мълчаливо пожела на Габорн да побърза, да препуска с все сили и да не спира никъде, докато не стигне Лонгмът.

Следотърсачите едва бяха прехвърлили хълмовете вляво от Боренсон, когато на широкия път се появи и главната колона на армията на Вълчия господар. Извезаните със златни ширити връхни палта ярко блестяха на последните слънчеви лъчи пред наближаващата буря.

Първи се появиха лъкометците, хиляди на брой, маршируваха по четирима в редица. Следваха ги хиляда конни рицари. След тях се появиха съветниците и магьосниците на Радж Атън.

Не го интересуваха особено войниците на Радж Атън. Вместо да ги гледа, той зачака какво ще се появи след тях. Грамаден дървен фургон. Фургон, който возеше Посветители — сигурно не повече от три дузини. Фургонът се пазеше зорко от стотици Непобедими.

Стрела не можеше да прониже дървените му стени. Боренсон веднага съобрази, че на сам човек ще му е невъзможно да нападне обитателите на фургона.

Но той знаеше истината.

Радж Атън щеше да повлече със себе си само няколко вектора, надявайки се, че никой не би посегнал да избие стотиците нещастни Посветители в цитаделата на Силвареста или в другите замъци, които сигурно беше превзел в Севера.

След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.

Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.

Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът — пороен и безмилостен.

Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители — обезумялата й майка и двете й грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща й.

— Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове — каза му тя. — А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.

Доблестен начин да се каже, че баща й е бил убит при грабеж.

— Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да й носи.

Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“

Мирима, беше разбрал той, му казваше, че не вярва в щастието. Въпреки че уговореният им брак можеше да прилича на щастие, то беше само защото за момента бяха прехвърлили гребена на поредната вълна, а тя се боеше, че всеки миг малката й лодчица ще се блъсне в следващата, ще се разбие и може би ще потъне завинаги.

Точно така се чувстваше самият Боренсон сега — давещ се, надяващ се течението да го извлече на спасителния бряг. Цялата идея да се изпрати един човек, за да щурмува цитаделата на Посветителите, беше неосъществима. Най-вероятно щеше да завари цитаделата добре охранявана и щеше да му се наложи да се оттегли.

Но той знаеше, знаеше, че дори да има и най-малкия шанс да проникне вътре, трябва да го направи.

Вечерта бурята отмина, но той продължи да седи неподвижно, заслушан как водата капе тихо от листата, заслушан в пукота на клоните под напора на вятъра. Вдишвате мириса на гнили листа, богатия мирис на горската почва, чистия мирис на земя. И на пепел.

Избиването на Посветители никак не му се нравеше. Боренсон се мъчеше дълги часове да втвърди решимостта си, представяше си как би могло да бъде — как изкатерва стените, как се бие със стражите.

Представи си как препуска до стените на замъка и влиза вътре, как отива до портите на цитаделата на Посветителите, как поваля излезлите на пътя му защитници, как се залавя да изпълни дълга си.

Такъв щурм сигурно щеше да изглежда героичен и вероятно щеше да се окаже гибелен за него. Искаше да го направи, да приключи най-после с тази ужасна задача. И с най-голяма охота щеше да извърши този самоубийствен щурм, ако не беше Мирима.

Ако се опиташе да проникне в цитаделата през деня, щеше да изложи задачата си на голям риск. Нещо повече, дори да успееше да влезе и да избие Посветителите, след това трябваше да се върне при краля и да докладва… какво е станало между него и Габорн, да му каже и защо беше оставил Силвареста живи.

Не можеше да излъже крал Ордън, да се престори, че не е виждал Габорн.

Затова остана загледан в гаснещото на запад слънце, проснало златото си по облаците, докато не връхлетя нова буря.

Той яхна коня и пое към хълма южно от замък Силвареста.

„Не аз съм смъртта“ — каза си той, въпреки че толкова години се беше тренирал да бъде добър войник. Беше се превърнал във великолепен воин, във всяко отношение. А сега трябваше да изиграе ролята на убиец.

В ума му проблесна един образ, отпреди пет години, когато кралица Ордън беше убита в леглото й, с новороденото й бебе. Боренсон се беше опитал да прониже с меча си убиеца — грамаден мъж, който се движеше бързо като змия, човек в черен халат, с покрито лице. Но убиецът се беше измъкнал.

Ужасно го болеше от спомена за такива неща. А още повече го болеше при мисълта, че сега той ще бъде поредният убиец.

Щом приближи, Боренсон видя, че по стените на замък Силвареста крачат малко стражи. Верните войници на Силвареста бяха избити; Радж Атън не беше оставил нито един да пази празната коруба на града. Боренсон не успя да забележи нито един мъж по стените на цитаделата на Посветителите.

Това го натъжи. Старите приятели — капитан Олт, сър Вонейс, сър Читъм — трябваше да са по тези стени. Но ако бяха живи, сега те лежаха в цитаделата на Посветителите. Спомни си една случка отпреди три години, когато беше взел меласа на лова и я изсипа на тънка струйка през дърветата чак до краката на заспалия Дероу, след което наклепа и ботушите на капитана.

Когато се събуди и видя една мечка да ближе краката му, Дероу вдигна с крясъците си целия бивак.

Боренсон извади бялото шишенце с мъглата, издърпа запушалката и я остави да потече.

И само след половин час вече беше смъкнал бронята си и тръгна да извърши самотното си катерене. Изкачи външната стена от западната страна на града, загърнат от мъглата, която пълзеше заедно с него.

След това се добра до Вътрешната, Кралската стена и я преодоля лесно. По тази стена крачеше само един младеж, но в този момент той беше с гръб към него.

Към полунощ Боренсон стигна до основите на цитаделата на Посветителите и грижливо огледа стената. Не се доверяваше много на очите си, безпокоеше се, че в Кралските кули може да са скрити стражи. Затова изкатери стените й от северната страна, откъм дърветата при гробниците, където малко остри очи можеха да го забележат.

Дъжд загръщаше цитаделата и затрудняваше намирането на процепи между камъните. Минаха дълги минути, докато стигне върха.

Там се увери, че пасажите наистина са без охрана, но когато притича по стълбите надолу към вътрешния двор, забеляза двама градски стражи — младежи с малко дарове, — скрили се от проливния дъжд под заслона на портикула.

В мига, в който една мълния изпълни небето, той се втурна към тях и ги закла, докато гърмът разтърсваше цитаделата, така че никой не можа да чуе виковете им.

Но още докато ги убиваше, се зачуди. Нито един Непобедим? Никой, който да пази всички тия Посветители?

Приличаше на клопка. Може би стражите се криеха между Посветителите.

Боренсон погледна към лъсналите от дъжда камъни в цитаделата. Светлините в големите стаи бяха угасени, макар че в кухните все още светеше фенер. През портикула духаше свиреп вятър и метеше по двора.

Убиването на Посветители си беше изкуство, цяла наука. Някои от Посветителите вътре, знаеше Боренсон, щяха да се бранят сами, мъже като него, които сами притежават десетки дарове и дълга практика в боравенето с оръжие. Можеше да са осакатени — глухи или слепи, неми или без усет за миризма — но все пак можеше да са опасни.

Така че при избиването на Посветители здравият разум диктуваше да избягваш такива мъже, да убиеш първо онези, които служеха като техни Посветители, за да отслабиш по този начин най-опасните си противници.

Затова започваш да избиваш най-напред жените и младите. Винаги се стремиш най-напред да убиеш най-слабите. Убиеш ли човек с двайсет дара, изведнъж ще установиш, че са се пробудили двайсет Посветители, които вдигат тревога или скачат да се бият с теб.

Въпреки че може да се изкусиш да пощадиш един-двама Посветители, истината беше, че ако го направиш, те могат да повикат стражи. Затова ги избиваш всички.

Избиваш хора от простолюдието, които само са дали дарове, не са получили. И започваш от дъното на цитаделата, като блокираш всички изходи, и си пробиваш път към по-горните етажи.

Освен ако, разбира се, някой в цитаделата не се събуди.

„Най-добре да започна от кухнята“ — каза си Боренсон. Взе ключа от убития пазач и заключи портикула, за да не може никой да влезе или да избяга, след което отиде до кухнята. Вратата беше заключена, но той пъхна зъбеца на попадналия му подръка боен чук в процепа. С даровете му на мускул от осем мъже не беше голям подвиг да изтръгне вратата от пантите.

Завари в кухнята едно невзрачно момиче, оставено да помете пода късно през нощта. Още дете, може би осемгодишно, със сламеноруса коса. Боренсон го позна — слугинчето, което се беше прилепило към принцеса Йоме предния Хостенфест. Твърде малко, за да е дало дар. Силвареста, разбира се, никога нямаше да вземе дар от същество като него.

Но Радж Атън беше тук, осъзна Боренсон. Момичето беше отдало дара си на него.

Щом видя Боренсон на прага, то отвори уста да изпищи. Нищо не излезе.

Няма, която беше дарила своя Глас на господаря си.

Боренсон почти нямаше сили да изпълни задачата си. Стомахът му се сви, доповръща му се. Но беше добър войник. Цял живот — добър войник. Не можеше да позволи на детето да се измъкне през влажните решетки на портикула и да извика за помощ. Въпреки че детето трябваше да умре, жертвата му щеше да спаси живота на хиляди хора в Мистария.

Той притича и грабна метлата от ръката на детето. Момичето се опита да изпищи, опита се да се измъкне от здравата му ръка. Запълзя към една маса и в ужаса си събори една пейка.

— Съжалявам! — с гняв прошепна Боренсон и прекърши врата й, за да не страда повече.

После леко положи телцето на пода, чу топуркане отзад в масларната — в сенките, хвърляни от фенера. Още едно момиченце стоеше там, с блеснали в тъмното черни очи.

При всичките свои героични представи през този ден не си беше представял това — неохранявана цитадела, където ще трябва да избива деца.

Така започна най-мрачната нощ в живота на Боренсон.