Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (29)

При Седемте стоящи камъка

Габорн яздеше с всички сили и макар конят му да беше един от най-силните в Мистария, към края на деня усети, че животното под него отмалява.

Жребецът хриптеше, за да си поеме дъх. Ушите му клюмнаха. Сериозни признаци за умора. Сега, щом прескочеше някое ниско дърво или дере, го правеше съвсем безразсъдно, оставяше се тръните да одраскат задницата му, не стягаше краката си. Ако Габорн не спреше скоро, конят можеше да пострада. През последните шест часа беше пробягал над сто мили на юг и после отново на северозапад.

Габорн беше сигурен, че съгледвачите на Радж Атън вече са започнали да губят конете си. Чуваше лая само на две-три от кучетата. Дори бойните псета на Радж Атън се бяха уморили от преследването. Дано да бяха толкова уморени, надяваше се той, че да правят грешки.

Продължи да язди по някакво тясно дере. Нощните сенки вече падаха.

Тук можеше да вижда съвсем добре. Ясноочето сякаш командваше нощта, преди да е изветряло съвсем. Това го удиви, защото очакваше въздействието му да се загуби много отдавна.

Чувстваше се напълно изгубен, представа нямаше докъде ще стигне, но въпреки това се носеше напред с леко сърце през дълбоката, обрасла с борове клисура.

Натъкна се на нещо, което не беше очаквал да срещне толкова навътре в Дънуд — древен каменен път. С вековете по него се беше натрупал дебел килим от борови иглички и между камъните бяха поникнали дървета. Но все пак, докато навлизаше все по-дълбоко в клисурата, пътят можеше да се проследи.

Пътят определено изглеждаше странен — беше твърде тесен дори за каруца; сякаш беше направен, за да стъпват по него по-дребни стъпала.

Йоме като че ли също не беше очаквала този път, защото го гледаше с широко отворени очи и се озърташе. Зениците й се бяха разширили в тъмното.

Горите стояха смълчани от двете им страни. Тримата излязоха от боровете и се озоваха сред гора от грамадни дъбове, по-големи от всяко дърво, което Габорн беше виждал или можеше да си представи, бяха разперили корони високо над главите им и стволовете им тихо поскърцваха в нощта.

Дори най-ниските клони се издигаха на осемдесет стъпки над тях. От тях като огромни завеси, дълги по трийсет-четиридесет стъпки, висеше „дядова брада“.

На хълма от едната страна, сред дърветата, Габорн забеляза примигващи между стволовете светлини. Под една скална тераса бяха изкопани малки дупки. Пред светлината притича воин торбалан и изплющя с опашка.

Диви торбаланци, препитаващи се с жълъди и гъби. Някои от тях обитаваха пещерите там горе. Други живееха в хралупите на големи дъбове. Габорн зърна светлините на лампите им между грамадните корени и клони. Градските торбаланци рядко палеха огньове, защото хората щяха да ги изкопаят от бърлогите им. Присъствието на диви торбаланци някак успокои Габорн.

Той напрегна слух, за да чуе звуци от преследвачите си, но чу само ромона на някаква река някъде отдясно.

Пътят продължаваше да се спуска.

Дърветата ставаха все по-стари и огромни. Малко растения вирееха под тези дървета — не се мяркаше прещип или дива лоза. Меката земя беше покрита с дебел мъх, неосквернен от човешки стъпки.

Изведнъж Йоме извика и посочи. Там, далече, полускрита в дълбоките сенки, се открояваше сива тромава фигура на едър мъж без брада, който ги гледаше с огромни очи.

Габорн извика за поздрав на непознатия старец, но той се стопи като мъгла.

— Дух! — извика Йоме. — Духът на мътен.

Габорн никога не беше виждал мътен. А и едва ли някое човешко същество беше виждало. Но никак не приличаше на човешки призрак — беше твърде набит и закръглен.

— Ако е дух на мътен, тогава всичко е наред — опита се да я успокои Габорн. — Те са служили на предците ни.

Но самият той и за миг не можеше да повярва, че всичко е наред, и пришпори коня си да побърза.

— Почакай! — викна зад него Йоме. — Не можем да продължим нататък. Чувала съм за това място. Има един стар път, оставен от мътните, който води до Седемте стоящи камъка.

Габорн потръпна.

Седемте стоящи камъка се намираха в самия център на Дънуд и бяха средоточието на силата на омагьосания лес.

„Трябва да бягам оттук“ — помисли той. Но желанието да стигне до тези камъни беше непреодолимо. Дърветата го бяха повикали.

Вслуша се пак за звуци от преследвачите. Някъде от много далече чу скланящите се под вятъра дървета да шепнат нещо… нещо, което не чуваше ясно.

— Не е много далече — каза Габорн на Йоме и облиза устни. Сърцето му блъскаше в гърдите. Каквото и да ги очакваше отпред, не беше далече.

Подкара отново коня в тръс, за да се възползва от гаснещата светлина, покривайки колкото може повече разстояние.

Някъде отпред се чу далечен стържещ звук — като от тракане на раздразнени гърмящи змии.

Габорн замръзна на седлото. Никога не беше чувал подобен звук, но го позна по описанията на други. Беше от хала, когато въздухът се просмуква в дробовете й.

— Стой! — извика той. Искаше му се да обърне коня и да побегне.

Но почти мигновено чу виковете на Бинесман:

— Стой! Стой, ти казах! — Звучеше уплашено.

— Бързо! — викна Габорн и отново препусна като вихър; а конските копита забарабаниха по обраслия с мъх път под черните клони.

Извади бойния чук и заби пети в ребрата на губещия сили кон.

Преди хиляда и шестстотин години Хиърдън Силвареста беше убил в Дънуд хала магесница. Подвигът се бе превърнал в легенда. Беше забил пиката си в небцето й.

Габорн нямаше пика, не знаеше дали изобщо е възможно да се убие хала с боен чук.

Йоме зад него изкрещя:

— Чакай! Спри!

Още по-навътре се спусна пътят, в безкрайната клисура. Габорн се опита да погледне над тъмните клони и остана с впечатлението за безкрайна шир, около и над себе си.

„Земята ще те крие“ — прокънтяха думите в ума му.

Йоме и баща й го последваха навътре и все по-надолу; той изпитваше чувството, че всеки момент ще бъде погълнат и ще се озове в корема на земята.

Препускаше под грамадните дъбове, проснали се отгоре му по-високи, отколкото човек можеше да си въобрази, и се зачуди дали тези дървеса не са поникнали тук още с първорождението на света… после изведнъж видя края на дърветата, както и края на пътя. Стърженето на халата идваше оттам.

На около двеста разкрача напред се виждаше кръг от порутени камъни. Тъмни, тайнствени, оформени донякъде в подобие на полудовършени хора. Габорн изхвърча от тъмните дървета и препусна към тях под звездната светлина.

Нещо не беше наред. Само допреди няколко мига, на върха на хълма, слънцето все още залязваше. Беше здрач. Но тук, с тези стръмни планини, издигащи се от всички страни, тук, в тази дълбока кухина, беше паднала пълна нощ.

И сияеше ярка звездна светлина.

Въпреки че легендата беше нарекла това място Седемте стоящи камъка, кръгът като че ли не бе наречен подходящо. Сега изправен стоеше само един камък — камъкът най-близо до Габорн, точно срещу него. А и беше нещо повече от камък. Някога сигурно беше наподобявал човек. Чертите му бяха обрулени и изронени от вековете и статуята смътно блестеше със зеленикав оттенък, сякаш по лицето лудуваше огън. Другите шест камъка, всички с подобна форма, изглежда, бяха изпопадали отдавна, в древни и тъмни векове. Всички се бяха прекатурили извън центъра на кръга.

И макар направата им да изглеждаше подобна, не си приличаха. Защото главата на един беше извърната настрани, кракът на друг беше вдигнат високо във въздуха, докато трети изглеждаше така, сякаш се кани да запълзи.

От онова, което Габорн беше взел за голяма канара, изригна светлина — огнен сноп, който удари оцелялата статуя в краката. Габорн забеляза движение — канарата направи стъпка напред, после нов лъч порази статуята, мразовита мълния, от която въздухът се вледени, изпука по краищата на статуята и ги обряза.

Халата, която стоеше пред единствената права статуя, се завъртя към Габорн.

Бинесман — Габорн не го виждаше — извика:

— Габорн! Пази се!

Габорн видя най-напред главата на халата, ред след ред остри кристални зъби, бляскащи като лед под звездната светлина, щом чудовището разтвори челюсти.

Нямаше общ предходник с човека, не приличаше на никое ходещо по земята същество, защото видът на халите се беше развил в долния свят, та произлизаха от организми, оформили се преди безброй векове в дълбоки вулканични езера.

Първото впечатление на Габорн беше за огромност. Халата се извисяваше на шестнайсет стъпки до раменете, тъй че грамадната кожеста глава на чудовището, на ширина и дължина колкото каруца, се издигаше високо над него, въпреки че Габорн беше на кон. Очи, уши или нос нямаше, само сетивни пипалца, тънки като косми, щръкнали на тила и обрасли като грива по челюстта.

Халата залази бързо като хлебарка на четирите си огромни крака, всеки от които сякаш беше от овъглена кост — те крепяха мазния й корем далече от земята. Когато Габорн приближи, съществото надигна застрашително предните си крайници, стиснало в тях вместо оръжие един сталагмит — дълга пръчка от чист ахат. Руни на огън се виждаха жигосани по тази пръчка — ужасните символи на огнетъкачите.

Габорн не се уплаши от ледените редици зъби, нито от смъртно опасните остри нокти на всяка от ръцете. Халите бяха свирепи в бой, но още по-страшни бяха халите магесници.

Всъщност цялото изкуство на Владетелите на руни се беше развило в подражание на магията на халите. Защото щом една хала умреше, другите поглъщаха трупа, с което поглъщаха знанието му, силата му и натрупваха в себе си вещерството му.

А от всички хали най-страшни бяха магесниците, защото бяха натрупали в себе си сили от стотици свои мъртви.

Тази пред него скочи встрани и Габорн чу дразнещото слуха стържене, когато въздухът от отворите на тила й излезе. Конят му се носеше напред. В това издишане принцът долови и един шепнещ звук, монотонното изричане на заклинание.

Габорн изрева, влагайки във вика си всичката сила на своя Глас. Имаше воини с толкова мощни Гласове, че можеха да зашеметят хора с вика си.

Габорн не притежаваше такъв дар. Но знаеше, че халите усещат движения — все едно дали ще е звук или вибрациите от нещо, ровещо в земята под краката им — и се надяваше, че викът му ще обърка чудовището, ще го зашемети, докато той го напада.

Халата насочи сталагмита към него, изсъска яростно и студенината прониза Габорн като невидим лъч, който го жегна като най-яростна зимна стихия. Въздухът около лъча стана на скреж и Габорн вдигна малкия си щит.

Според легендата най-могъщото от заклинанията на огнетъкачите можеше да изсмуче топлината от човек, също както огнетъкачите можеха да извличат топлина от огън или от слънцето — да изсмучат топлото от дробовете или сърцето на човек и да го оставят замръзнал и в най-слънчевия ден.

Но заклинанието беше толкова сложно, изискваше такова съсредоточаване, че Габорн не беше чувал някой огнетъкач да го е усвоил.

Сега обаче усети допира на това заклинание, скочи от седлото и продължи да тича до бясно препускащия кон. Мразът го порази до костите, накара го да задиша на пресекулки; тичаше малко зад коня, за да може тялото му да го защити от атаката.

— Не! Върни се! — извика Бинесман някъде иззад кръга на падналите статуи.

Габорн вдиша дълбоко и запристъпва към чудовището. Халата нямаше миризма. Така беше при тях — винаги уподобяваха миризмата на земята около себе си.

Конят на Габорн се олюля и рухна под вледеняващия сноп светлина, а Габорн прескочи падащото животно, втурна се към чудовището и замахна с цялата си мощ с бойния чук.

Халата магесница понечи да отстъпи, опита се да го наниже на сталагмита. Габорн се сниши да избегне удара и замахна към рамото й, заби бойния чук дълбоко в сивата кожеста плът на халата. После бързо измъкна острия шип на чука и замахна отново, надявайки се да го забие още по-надълбоко в раната — но халата изведнъж замахна с ахатовата си пръчка към него.

Чукът на Габорн удари грамадната лапа, разкъса един пръст и после яркия прът. Ахатовата тояга се сцепи по цялата си дължина, а от дланта на халата блъвна огън, нажежена светкавица, която изригна с взривяваща сила и прекърши дървената дръжка на бойния чук.

Йоме вече препускаше зад Габорн и крещеше срещу чудовището, конят на крал Силвареста беше вляво от нея. Вълнението и обикалящите коне отвлякоха за миг чудовището и то разлюля грамадния си корем.

Какво стана след това, Габорн така и не видя, защото в този миг халата реши да побегне — втурна се върху него така, че огромният й корем го отхвърли и го затисна.

Габорн се удари в земята и въздухът излезе от гърдите му. Халата лазеше напред да се гмурне в леса. Габорн се зачуди дали ще умре от сблъсъка. Като момче веднъж беше паднал от седлото и бронираният боен кон го беше стъпкал. Тежестта на халата далече надхвърляше тази на един боен кон.

Чу как ребрата му изпукаха. В очите му проблеснаха звезди и той усети, че пропада или че се носи като обрулен лист към някаква дълбока и безкрайна бездна.

 

 

Когато се свести, зъбите му тракаха. Подуши под носа си някакви ароматни листа, а Бинесман беше бръкнал под ризницата му, разтъркваше го с целебна пръст и шепнеше:

— Земята те цери, земята те цери.

Когато пръстта го докоснеше, плътта на Габорн сякаш се стопляше. Все още изпитваше ужасна студенина, беше замръзнал до костите, но пръстта действаше като затоплящ компрес, всяка рана се облекчаваше от допира й.

— Ще оживее ли? — попита Йоме.

Бинесман кимна.

— Тук целебната земя е много силна. Виж… отваря очи.

Клепачите на Габорн трепнаха. Той се взря нагоре, без да може да различи нищо. Очите му не можеха да се съсредоточат. Опита се да се вгледа в Бинесман, но това изискваше огромно усилие.

Старият чародей стоеше над Габорн, подпрян на дървената си тояга. Дрехите му миришеха на изгоряло, но когато дясната му длан погали Габорн по лицето, беше мъртво студена.

Халата се беше опитала да убие и Бинесман.

Странно изглеждаше чародеят. Трепереше цял, сякаш от болка или потрес. Ужас личеше във всяка черта на лицето му.

Единствената стояща статуя пулсираше със светлина. Вледеняващите лъчи бяха откъртили ръбовете й, бяха я напукали. Габорн полежа неподвижно. Усещаше хаплив мраз във въздуха. Чародейството на халата магесница.

Чу се далечен лай на псета. Бинесман прошепна:

— Габорн?

Статуята сякаш се размърда и древното получовешко лице, изваяно в нея, го погледна отгоре. Габорн помисли, че очите му го лъжат. Но в този момент светлината в статуята угасна като духната свещ, и тя стана черна.

Силен звук разцепи въздуха.

— Не! Още не! — изрева Бинесман и вдигна очи към стоящия камък.

Като в надменно предизвикателство към призива му, огромният камък се разцепи на две, катурна се и главата му се изтърколи почти в краката на Габорн. Земята простена, готова сякаш да се разтърси и да пропадне.

Мислите на Габорн се връщаха бавно. Той се взря в огромната статуя, едва на десет стъпки от него, вслуша се в лая на бойните псета.

Седемте камъка бяха паднали, разбра Габорн. Камъните, крепящи Земята.

— Какво става?…

Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:

— Може би това е краят на света.