Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (19)

Дуел с измама

Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.

Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.

Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти — а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.

Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.

Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“

Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.

Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си — знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата й имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.

Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.

— Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня — извика той. — Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?

Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.

След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:

— Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?

Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу — властен и незасегнат от оскърбленията.

— Служи ми — каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.

Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.

— На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! — каза Боренсон и се изплю на земята. — А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.

— Твърдиш, че носиш послание? — попита Радж Атън.

На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.

Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани — любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.

— Толкова малка войска, и така заклещена далече от родината си — каза Боренсон, все едно че разсъждава на глас. Но включи силата на собствения си Глас, достатъчно гръмък, за да го чуят и мъжете по далечните стени.

— Войската си е добра — каза Радж Атън. — Достатъчно добра за такива като вас.

— Така е — контрира Боренсон. — Признавам им го. Тази сутрин мъжете ти загиваха добре в горите. Сражаваха се почти толкова добре, колкото се очакваше.

Очите на Радж Атън блеснаха. Боренсон беше успял да го ядоса. „Това май не беше най-умното нещо, което съм правил“ — каза си той.

— Вашите хора също загиваха добре — каза Радж Атън. — Ако държиш на състезание да видим чии мъже умират най-добре, тогава съм длъжен да отстъпя, че вашите ще спечелят, защото днес избих предостатъчно от тях. Сега кажи посланието си. Или си дошъл само за да изпиташ търпението ми?

Боренсон вдигна вежди и помръдна рамене.

— Посланието ми е следното. Преди два дни крал Менделас Дрейкън Ордън взе замъка при Лонгмът!

Изчака докато вестта се набие добре в главите им и добави:

— И макар да си пратил окупационни сили да задържат това парче скала, крал Ордън ми заповяда да ти съобщя, че твоите подкрепления са избити до последния човек.

Тази новина потресе защитниците по стените на замъка. Хората на Радж Атън започнаха да се споглеждат, не знаеха как да реагират.

— Лъжеш — заяви безстрастно Радж Атън.

— Обвиняваш ме в лъжа? — каза Боренсон; използваше възможно най-добре собствения си дар на Глас и се мъчеше да говори самоуверено и възмутено. — Знаеш много добре истината. За доказателство можеш да поровиш в собствените си чувства. Тази сутрин, призори, крал Ордън подложи на смърт всички в Лонгмът, които са ти отдали дарове. Ти си усетил атаката. Усетил си неговото възмездие. Не можеш да го отречеш!

— А сега ще ти кажа как точно стана: тръгнахме на поход преди три-четири седмици — заговори откровено Боренсон, като посочи времето, когато беше напуснал Мистария, след което пресметна кога войските на Радж Атън трябваше да са тръгнали на поход, — и скоро след това разбрахме, че си тръгнал от Юга. Тогава моят владетел крал Ордън разпрати вест до далечните краища на Роуфхейвън, разпъвайки примката си за едно Вълче господарче. Сега, Радж Атън, тази примка е стиснала шията ти и скоро ще усетиш, че се давиш, давиш се в собствената си алчност!

Мъжете по стените заговориха, запоглеждаха се отчаяно и Боренсон се досети какво се питат.

— Чудиш са как моят господар е разбрал, че ще нападнеш Хиърдън? — Боренсон сви рамене. — Моят господар знае много неща. Той чу за плановете ти от шпионите, които служат при теб. — Боренсон погледна многозначително към стоящите до Радж Атън съветници и магьосници; едва сдържаше усмивката си. Може би Радж Атън щеше да продължи да се доверява на тези хора, но отсега нататък — Боренсон бе сигурен в това — те щяха да престанат да се доверяват един на друг.

Радж Атън се изсмя на уловката на Боренсон и контрира с думи, които всяха ужас в сърцето му.

— Така, значи крал Ордън те е изпратил, за да разбереш нещо за неговия син. Не се тревожи, младежа го държим за откуп. Какво смята да предложи Ордън?

Боренсон вдиша дълбоко и отчаяно погледна към стените на замъка. Бяха му наредили да предложи откуп, без да споменава име, така че Радж Атън да издаде имената на онези, които държи в плен. Но Радж Атън беше усетил хитрината му. Сега Боренсон се надяваше, че думите, които щеше да изрече, могат още повече да обезсърчат Вълчия господар.

— Каза ми се да не предлагам нищо — докато не видя принца.

Радж Атън се усмихна насмешливо.

— Щом крал Ордън не може да намери собствения си син, няма да го задължавам. Освен това едва ли ще ти хареса това, което би видял.

Боренсон се замисли. Тази игра ставаше сложна, по-сложна, отколкото му харесваше. Ако Радж Атън наистина държеше Габорн в плен, едва ли щеше да се поколебае да покаже младежа. Освен ако всъщност не беше убил принца.

Но от друга страна, ако Радж Атън не беше пленил принца, тогава с признанието си, че трябва да огледа заложника, Боренсон бе разкрил на Вълчия господар, че той също не знае къде се намира Габорн сега.

Със закъснение Боренсон осъзна, че се е отклонил от изричното предписание на крал Ордън. Беше се престарал в усилието си да бъде умен, престарал се беше в усилието неговият господар да надвие. По този начин можеше да провали цялата си задача.

С пламнало от срам лице, Боренсон извърна коня си и понечи да си тръгне. Съмняваше се, че Радж Атън ще го остави да си отиде. Вълчия господар сигурно беше уплашен, сигурно се чудеше дали крал Ордън е пленил силарите в Лонгмът. И колко би могъл да му предложи за откуп.

— Чакай! — извика Радж Атън зад гърба му.

Боренсон се озърна през рамо.

— Какво ще ми предложиш, ако ти покажа принца?

Боренсон не отговори нищо — боеше се да каже каквото и да било, затова просто подкара коня в бавен тръс и почна да се отдалечава.

Измина стотина разкрача с пълното съзнание, че този малък сблъсък все още може да кривне в друга посока. Беше на един изстрел разстояние от замъка, а и магьосниците на Радж Атън бяха по стените. Радж Атън нямаше да го остави да се измъкне, без да се опита да изтръгне от него някаква информация.

Все пак Боренсон се запита още веднъж, ако Радж Атън държи принца, защо не го показва?

Боренсон обърна коня си и се вгледа в тъмните очи на Радж Атън.

— Габорн успя снощи да се добере жив и здрав до нашия лагер — излъга той открито, — и се боя, че вече не мога да ти предложа никакъв откуп. Дойдох само да донеса посланието.

По лицето на Радж Атън не се изписа нищо, но изплашените, изопнати лица на съветниците му говореха достатъчно красноречиво. Боренсон изпита увереност, че е предположил правилно: Радж Атън не държеше принца. Спомни си за няколкото съгледвачи, които войниците му бяха убили предната нощ, и другия отряд следотърсачи, с които мъжете му се биха в гората само преди час. За какво друго толкова много войници на Радж Атън ще претърсват гората?

— От друга страна — продължи Боренсон, — домът Силвареста е стар и ценен съюзник на моя господар. Мога да ти предложа нещо за кралската фамилия, срещу безопасното им връщане.

— Какво? — попита Радж Атън.

Боренсон се отклони още повече от предписанията, дадени му от крал Ордън.

— По сто силара за всеки член на кралската фамилия.

Сега Радж Атън се изсмя, изсмя се с облекчение и подигравка. Тук, в Севера, където кръвният метал беше такава рядкост през последните десет години, триста силара можеха да изглеждат внушителна сума, достойна за кралска фамилия. Но за Радж Атън, който имаше четиридесет хиляди силара, скрити в Лонгмът, това беше нищо. Радж Атън вече не вярваше, че Ордън е завзел замъка Лонгмът, точно както го беше замислил Боренсон.

— Добре обмисли предложението, преди да ми се смееш — каза Боренсон. Сега беше моментът да постави Вълчия господар на изпитание. Боренсон каза убедено: — Крал Ордън плени в Лонгмът четиридесет хиляди силара и от два дни шестимата му облекчители вършат добра работа. Може би за богат човек като теб загубата на четиридесет хиляди силара изглежда дреболия — но моят господар няма да вдигне предложението си за откуп на краля и неговото семейство. За какво са му такива хора, след като само ти служат като Посветители? Сто силара за всеки и толкова!

Боренсон загледа как съветниците на Радж Атън се разтрепериха при тази вест и се почувства дълбоко удовлетворен. Макар че самият Радж Атън се държеше стоически, кръвта бавно се отцеждаше от лицето му.

— Лъжеш — каза Радж Атън. — Принцът не е при вас. И нямате никакви силари. И никакви шпиони няма. Зная каква е играта ти, пратенико, и не съм притеснен от хитруванията ти. Ти… просто ме дразниш.

Използвайки Гласа си, Радж Атън се стремеше да повдигне духа на бойците си. Но белята вече беше направена. В сравнение с тревожното послание, което бе донесъл Боренсон, отрицанието на Радж Атън прозвуча кухо, хвърлено суетно като последна защита.

И все пак, все пак Боренсон се боеше, че Радж Атън наистина вижда през него. Изпита досадна тръпка на безпокойство.

Боренсон пришпори коня още напред през изгорялата трева пред замъка. Тук-там от земята все още се вдигаха малки облачета дим. Когато се отдръпна на безопасно разстояние от досега на стрелите, отново се обърна и извика:

— Радж Атън! Моят господар те кани да се срещнете при Лонгмът, ако смееш. Доведи със себе си всеки глупак, който гори от желание да умре — твоите пет хиляди срещу неговите петдесет! Там, кълне се той, живо място няма да ти остави, ще те напердаши като зло псе, каквото си!

Вдигна ръка за сигнал, и от хълмовете мъжете му започнаха да надуват бойните си рогове в горите в късото стакато, зовящо всеки ескадрон да се престрои.

Крал Ордън беше взел двеста рога за пътуването, защото беше намислил да накара хората си да ги надуят по хълмовете, когато синът му получи ръката на Йоме.

Но във време на война такива рогове се полагаха само на командирите на стотни. Радж Атън знаеше това и Боренсон се надяваше, че ушите на Вълчия господар ще са достатъчно остри, за да различат броя на роговете.

Щеше да е добре, ако Радж Атън повярваше, че оцелелите осемдесет души на Боренсон са осем хиляди.