Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sum of All Men [= The Runelords], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
in82qh(2013)
Разпознаване и корекция
Dave(2016)

Издание:

Дейвид Фарланд

Даровете всечовешки

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 35

 

Печат: „Полиграф Юг“ — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

История

  1. —Добавяне

Маневрата

По време на ездата от Тор Холик Боренсон беше потънал в размисъл. Но не предстоящата битка терзаеше ума му. Беше Мирима, жената, с която се беше сгодил в Банисфер. Преди два дни беше придружил нея, сестрите й и майка й до града, за да не пострадат от войските на Радж Атън, сеещи хаос из околностите.

От Мирима щеше да излезе добра войнишка жена.

В малкото часове на нежност насаме с жена си Боренсон все пак беше изпитал дълбока и невъзвратима любов. Не беше само заради красотата й, макар че и нея ценеше високо. Беше заради всичко у нея — лукавият й, пресметлив нрав; схватливостта й; невъздържаната страст, проблясваща в очите й, когато яздеше сама с него към фермата на майка си.

Всъщност тя се беше обърнала към него с усмивка на лицето, с пълните си с невинност черни очи, и го попита:

— Сър Боренсон, разбирам, че сте мъж, притежаващ дарове на жизненост?

— Десет при това — похвали се той.

Мирима повдигна тъмната си вежда.

— Това би трябвало да е интересно. Чувала съм, че в брачната нощ девицата често открива в леглото, че голямата жизненост на един войник се оказва добра и за нещо повече от това да не умре от бойните си рани. Вярно ли е?

Боренсон се опита да изломоти някакъв отговор. Не беше и сънувал, че такава красавица като нея ще го попита толкова откровено за уменията му в леглото. Но преди да успее да отговори, тя го спря с думите:

— Харесва ми червеният цвят. Толкова добре ви стои, когато го носите на лицето си.

Той се изчерви още повече и се почувства благодарен, когато тя извърна поглед настрани.

Боренсон неведнъж си беше въобразявал, че е влюбен до уши. Но това беше различно. Сега той не беше онова пощръкляло при пълнолуние биче, мучащо в нощта за някоя юница. Това му се струваше… редно. Струваше му се редно да я обича чак до костите си.

Беше разбрал, че е влюбен, докато яздеше да предупреди крал Ордън за нашествието. Препускаше в бесен галоп и беше подминал три хубави девойки, които беряха горски плодове край пътя. Едната му се беше усмихнала съблазнително, а той толкова се беше улисал по Мирима, че чак след десетина мили осъзна, че не й бе отвърнал с усмивка.

Толкова се беше побъркал.

На път към замъка Силвареста беше изтласкал Мирима от ума си със следната мисъл: „Колкото по-скоро приключа с тази битка, толкова по-скоро ще мога да се върна при нея.“

Но много преди да стигне до замъка бойците му бяха започнали да се натъкват на съгледвачите на Радж Атън, ловни отреди от по пет-десет души. Най-бързите му рицари с жар ловяха и избиваха съгледвачите, докато самият Боренсон насочваше атаките си срещу върколаците.

Недалече от замъка той спря при брега на река Вий и отвори шишенцето, което му бе дал крал Ордън. Задържа го с усилие, щом свирепите ветрове завиха от гърлото на бутилката.

С отварянето на флакона над вода беше удвоил мъглата, която нормално щеше да даде магията. Затова запуши шишенцето, докато все още беше полупълно.

Но щом миризмата на морска мъгла се разпростря по долините около замъка, Боренсон вкуси солта във въздуха и си помисли за родния дом. Размечта се какво ще бъде, щом отведе Мирима в новото си имение при Дрювъри Марч. Познаваше имението — чудесен дом, с камина в господарската спалня.

Бързо изтласка тези мисли от ума си и заповяда на стрелците си да изпънат лъковете и да нападнат в предутринния горски сумрак. Пет минути по-късно хората му изненадаха върколаците, спящи по дърветата. Полетяха стрели и върколаците западаха като черни плодове от дъбовете на Дънуд — някои мъртви, други побягнаха да потърсят закрилата на замъка.

Хората му заблъскаха по щитовете и завикаха, и тръгнаха по мекия горски мъх, подкарвайки пред себе си маймуноподобните твари — купища черна козина, оголени жълти зъби, червени очи, пламнали от ярост и страх.

За Боренсон разправяха, че винаги се усмихвал по време на битка, въпреки че той самият рядко го забелязваше. Навик, който беше усвоил още като малък, когато го пердашеше щитоносецът Пол. По-голямото момче винаги се смееше, когато му паднеше случай да му наложи поредното наказание, и когато Боренсон порасна достатъчно, за да може и той да пердаши, също започна да се смее. Този негов навик ужасяваше някои врагове, други ядосваше. И в двата случая обаче караше противниците му да правят грешки и в същото време вдъхваше кураж на другарите му в боя.

Сега той бе сред равнината, в гъстата мъгла, обкръжен от десетина върколаци. Съществата съскаха и ревяха.

Той развъртя дългия си боен чук — парираше ударите с щита — и завика на коня си да рита нападателите.

И изведнъж се сепна — някаква грамадна стена от пламъци се изстреля през мъглата вляво от него.

Ревна на коня си да препусне с всички сили, за да спаси живота и на двамата. Беше подсилен кон, в края на краищата, способен да надбяга и вятъра.

Но тогава огнената стена се развърна и протегна пипалата си, за да обхване всички, като паст на някакво оживяло гладно чудовище. Върколаците видяха собствената си гибел, носеща се към тях, и едно от създанията сграбчи стъпалото на Боренсон в опит да го събори от коня.

Той замахна с чука към главата на звяра, разбрал, че може да загине, че може изобщо да не успее да предаде посланието, което крал Ордън го беше помолил да отнесе на Радж Атън. Чукът му порази върколака в муцуната, той го изрита настрана и конят му се втурна през гъстата мъгла.

Боренсон препусна назад през равнините, с виковете „Ордън, Ордън!“, за да прегрупира хората си. Огънят се носеше след него — дълги тънки пръсти, които искаха да го хванат и да го разкъсат.

Той препусна през тъмните дървета.

Когато достигна дъбовете, стихията се поколеба, сякаш… неуверена. Обгърна колебливо един грамаден дъб, подпали го и сякаш забрави за Боренсон.

Само пет-шест души успяха да го последват назад към леса, но той видя как десетки други се пръскат настрани от огнената стихия през мъглите.

Изчака няколко минути хората му да се съберат и прегрупират с надеждата, че са успели да се измъкнат. Тук сред дърветата се чувстваше в безопасност, скрит. Листата надвисваха над него и го загръщаха. Загръщаха го като наметало. Клоните бяха като щитове срещу стрели и ноктести лапи, като стена, която щеше да забави пламъците.

Долу откъм долината се чуха гръмки викове — Радж Атън крещеше заканите си как ще убие крал Ордън. Боренсон не разбра каква е причината, но фактът, че Радж Атън е толкова разгневен, го смая.

Наду бойния си рог, за да призове оцелелите си мъже. Само след няколко минути се събраха над четиристотин души. Някои донесоха обезпокоителната вест за сражаващи се главанаци източно от замъка. Други съобщиха, че върколаците се прегрупират и се опитват да се доберат до портите на замъка. Някои от воините бяха подгонили върколаци навътре в горите и бяха избили доста. Други се бяха заловили да избиват конете на Радж Атън. Цялата тази битка започваше да става безумна, да губи смисъл и цел, и Боренсон почти съжали, че бе покрил бойното поле с вълшебната мъгла.

Той помисли какво да направи и разбра, че ще е най-безопасно да остане в леса и да излови последните криещи се тук върколаци. Но в мъглата пред замъка лежеше далеч по-примамлива плячка.

— Е, добре — разпореди се той. — Правим бърз набег от изток на запад пред замъка. Пиконосците в челото, да се справят с великаните. Лъкометците по фланговете, да разчистват върколаците.

Въздухът се изпълваше с валма дим от пожарите из полята и в гората.

Рицарите на Ордън се строиха и се понесоха през дърветата към източното поле. Боренсон нямаше пика, затова застана в ядрото, близо до първата редица, за да може да насочва атаката.

Когато копитата на коня му закънтяха в мъглата, Боренсон видя вляво от себе си издигащото се огромно туловище на великан, като огромна космата могила сред гъстата бяла мътилка. Двама от пиконосците свърнаха встрани и забиха пиките си в звяра.

Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.

Боренсон подмина схватката — няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.

През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.

Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.

Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже:

— Куанзаййа!

Видът му и оглушителният му вик вдъхнаха ужас в сърцето на Боренсон. Бронята и въоръжението му бяха достойни за крал.

Радж Атън беше вдигнал забралото на шлема си. Беше най-смайващо красивият мъж, когото Боренсон бе виждал. Могъщият глас на Владетеля на руни накара коня на Боренсон да спре. Обезумяло от страх при бойния вик, животното не можеше да реши дали да се оттегли, или да свърне настрани. Боренсон му извика команда да препусне напред, но гласът на Радж Атън бе прозвучал толкова оглушително, че конят сигурно беше оглушал.

Животното спря и задърпа юздите, мъчеше се да извърне глава към Боренсон. Боренсон успя да го насочи към противника. И се озоваха в самия разгар на страховитата битка. Пиконосците му нападаха яростно гигантите, конницата се беше развърнала в опасно тънка дъга, стрелците сипеха порой от стрели, а самият Боренсон се опитваше да нападне Радж Атън.

Конят му обаче не искаше да го приближи, а се мъчеше да се обърне и да побегне. Понесе Боренсон наляво и той се озова сред гъсто струпаните гиганти. Радж Атън профуча покрай него. Чукът му се издигаше и падаше с невероятна скорост и прокарваше кървава пътека през редовете на защитниците.

Един гигант се понесе към Боренсон през мъглата и замахна с грамадния си дъбов кривак. Боренсон се присви до врата на коня да избегне удара, профуча покрай гиганта и се озова сред купчина върколаци, които засъскаха и заръмжаха радостни, че са обкръжили самотен войник, върху когото да излеят гнева си. Няколко великана изтътнаха покрай Боренсон, устремени към ядрото на битката.

Някъде зад него един от заместниците му наду бойния си рог и подаде отчаян сигнал за отстъпление.

Боренсон надигна чука и щита си, разтресе се в безумен смях и започна да се бие на живот и смърт.