Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (12)

Задължения

Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.

— Какво ти е? — прошепна Габорн.

— Кралицата… мъртва е — отвърна му шепнешком Роуан.

И той разбра. След толкова години изгубено чувство, след толкова години на вцепенение сега целият свят от усещания се бе изсипал върху Роуан — студът на водата и нощта, болката на отеклите й стъпала, умората след тежкия ден и безброй други по-малки рани по тялото й.

След като сетивата им се върнеха, тези, които отдаваха дара на допира, започваха да чувстват целия свят отново, като за първи път. Шокът от това можеше да е огромен, дори смъртоносен, тъй като сетивата се връщаха двайсет пъти по-силни от преди. Габорн се притесни за младата жена, разтревожи се, че може би няма да може да продължи. Водата беше режещо студена. Явно не можеше да се надява да я преведе през нея.

Още по-лошото беше, че след като кралицата бе мъртва, Габорн се боеше да не би Радж Атън да избие и другите членове на кралското семейство — крал Силвареста и Йоме.

Задължения. Твърде много задължения беше поел. Чувстваше се смазан. Беше поел отговорност за Роуан, а не смееше да я поведе, не смееше да се опита да я преведе през реката. Освен това беше обещал да се върне при Йоме и да я спаси.

Прииска му се да коленичи във водата, за да охлади раната в ребрата си. Лекият ветрец отгоре разлюля клоните на елшака и брезите. Тук, сред дълбоките сенки, Габорн успя да види водата надолу по течението, отразила оранжевата светлина от пожара горе.

Градината на Бинесман бе в пламъци. По отсрещния бряг на реката върколаците ръмжаха, подскачаха като сенки сред още по-големия мрак и се мъчеха да видят Габорн. Но тук, под дърветата, той беше добре прикрит, стига да не се движеше. Главанаците търсеха по плитчините по-надолу. Той допускаше, че сам би могъл да преплува и да ги подмине, да избяга от замъка Силвареста и да отнесе на баща си вестта за падането му. Беше бърз плувец. Въпреки че водата беше плитка, смяташе, че ще се справи. Но не можеше да се надява на успех с Роуан.

Габорн просто не можеше да остави замъка Силвареста.

„Заклех се на Йоме — помисли той. — Дадох клетва. Тя е под моя закрила, както като Владетел на руни, така и вече като част от клетвата ми към земята.“ Две клетви, които не беше никак лесно да наруши.

Само преди ден, на пазара в Банисфер, Мирима му беше казала, че не поема лесно задължения. Беше истина. Не смееше да ги поема.

— Какво е един Владетел на руни — учила го беше майка му като дете, — освен човек, който спазва една клетва? Твоите васали те даряват с дарби, а ти в замяна им даваш закрила. Те ти дават ум, ти ги водиш с мъдрост. Дават ти мускул, ти се сражаваш като хала. Отдават ти своята жизненост — ти се трудиш неуморно за тях. Живееш за тях. И ако ги обичаш както се полага — умираш за тях. Никой васал няма да се лиши от дарба за един Владетел на руни, който живее само за себе си.

Това бяха думите, на които кралица Ордън беше учила своя син. Самата тя беше силна жена, учила Габорн, че зад суровата външност на баща му живее човек, отдаден на твърди принципи. Вярно беше, че в предните години крал Ордън беше изкупувал дарове от бедняци, и макар някои да смятаха това поведение за неморално, за начин човек да се възползва от човешката нищета, крал Ордън го разбираше другояче. Беше твърдял: „Някои хора обичат парите повече от близките си. Защо човек да не превърне слабостта на такива хора в своя сила?“

Наистина, защо не? Аргументът беше добър, изричан от човек, който се стремеше единствено да донесе добруване на своето кралство. Все пак през последните три години баща му се беше отказал от тази практика, престанал беше да взима дарове от бедните. Беше казал на Габорн: „Не бях прав. Пак бих купил дарове, стига да мога разумно да преценя мотивите на другите.“ Но несретниците, които се стремяха да продадат дарбите си, често имаха много причини за това: дори най-големите окаяници между тях хранеха някаква благородна обич към семейство и близки и поради това можеха да си въобразят, че продавайки своя дар, извършват акт на саможертва. Но сред тях се срещаха и отчайващо бедни, хора, които не виждаха никакъв друг начин да се отърват от беднотията, освен като се продадат.

— Купете ми слуха — примолил се беше веднъж един селяк на бащата на Габорн след големите наводнения преди четири години. — За какво са ми ушите, щом слушам с тях само плача на гладните си деца?

Светът беше пълен с отчаяни същества, хора, които по една или друга причина бяха вдигнали ръце от живота. Бащата на Габорн не беше купил слуха на селянина. Вместо това му беше дал храна, колкото да изкара зимата, дървен материал и работници да си възстанови дома, и зърно за посев за идущата пролет.

Надежда. Дал му беше надежда. Габорн се зачуди какво ли щеше да си мисли Йоме за баща му, ако знаеше тази история. Може би щеше да мисли по-хубави неща за него. Дано само да доживееше, за да ги чуе.

Вдигна очи към върховете на дърветата. Черни резки върху още по-черния фон. Всеки поглед към града и стените на замъка само го изпълваше с още повече отчаяние.

Малко можеше да постигне, ако тръгнеше да се бие срещу Радж Атън. Наистина, можеше да се крие в града и, да речем, да убива от засада по някой войник. Но колко щеше да продължи това? Колко щеше да издържи, преди да го заловят?

Нямаше да е дълго.

„И все пак с какво ще помогна на тези, които разчитат на мен, ако избягам сега?“ — чудеше се Габорн. Трябваше да направи нещо повече. Трябваше да се опита да спаси Йоме и Бинесман… и всички останали.

Вярно, баща му трябваше да разбере, че замък Силвареста е паднал, и трябваше да научи как точно е завзет.

И копнежът по дома обзе Габорн. Колкото и да се беше възхищавал на силата на народа на Хиърдън, колкото и внушителни да бяха високите каменни сгради, колкото и прохладно и ветровито да беше тук, с градините за наслада по всеки ъгъл, мястото му беше чуждо.

Габорн не беше живял много в двореца през последните осем години — цялото си време бе прекарал на петдесетина мили от дома, в Къщата на Разбирането, с нейните строги схолари и сурови спални. Очаквал беше с нетърпение да се завърне у дома след това пътуване. Вече от години копнееше да спи в голямото си легло с постелята от пухкав памук, на което спеше като дете, да се буди от милувката на утринния вятър, повял откъм житните поля през дантелените му пердета.

Беше си представял как ще прекара зимата в ядене на вкусна храна, в изучаване на бойни тактики с баща си, в дуели с войниците от гвардията. Боренсон му бе обещал да го запознае с най-добрите кръчми в Мистария. А освен това и Йоме, чиято нежна доброта го бе съблазнила като никоя друга. Беше се надявал да я отведе със себе си у дома.

Толкова много удоволствия си беше представял.

Габорн искаше да се върне у дома. Глупаво желание — желание да се грижат за него, да живее без грижи, като дете.

Спомни си детството — как ловеше зайци в лешниковата градина със старата си рижа хрътка. Спомни си дните, когато баща му го водеше да ловят пъстърва в потока Чиста сълза — как плачещите върби се свеждаха над водата и дългите червеи висяха между клоните, закачени на копринените нишки, примамвайки пъстървата. В онези дни животът му се струваше безкрайно лято.

Но Габорн не можеше да се върне.

Отчайваше го мисълта дори че ще се отдалечи жив от замъка Силвареста.

Поне засега не можеше да измисли убедителна причина да си отиде оттук. Много скоро баща му щеше да чуе за падането на замъка. Селяците щяха да пръснат мълвата надлъж и шир. Крал Ордън беше на път. Най-много на три дни оттук. Още утре щеше да чуе за това.

Не, Габорн нямаше нужда да предупреждава баща си. Трябваше да отведе на безопасно място Роуан. Някое топло място, където да може да се изцери. Трябваше да помогне на Йоме. А имаше и едно още по-голямо задължение.

Беше положил клетва да не наранява земята. На пръв поглед клетвата изглеждаше лесна за спазване, защото той не искаше земята да търпи рани. Но сега се замисли за скритото послание на клетвата. В този момент огнетъкачите горяха градината на Бинесман. Не беше ли той клетвообвързан да се опълчи на огнетъкачите, да ги спре?

Вслуша се дълбоко в сърцето си, за да усети земната воля по този въпрос.

Огънят горе на хълма изведнъж лумна по-ярък, или навярно огнената светлина вече се отразяваше и от облаците дим над пожара. Сладникавата миризма бе задушаваща. Отвъд реката излая върколак. Габорн дочу и ръмженето на другите. Казваха, че върколаците се боят от водата. Габорн се надяваше да се боят достатъчно, за да не им хрумне да я преплуват и да започнат да го търсят.

По въпроса за градината не почувства нищо. Никакъв подтик, било да спре пожара или да се примири с него. Разбира се, ако Бинесман беше поискал да остане да я брани, щеше да го направи.

Габорн изгази тихо от реката и отиде при Роуан, която все още седеше свита под върбите.

Прегърна я през раменете да я стопли малко. Чудеше се какво да направи, къде да се скрие. Дощя му се да го скрие земята, дощя му се да има някоя голяма дупка, в която да изпълзи и да се зарови. И изпита… правота, че е пожелал това, почувства, че земята ще го скрие точно така.

— Роуан, знаеш ли някое място тук в града, където можем да се скрием? Някое мазе, яма?

— Да се скрием? Няма ли да плуваме?

— Водата е много плитка и много студена. — Габорн облиза устни. — Тъй че аз ще остана и ще се боря с Радж Атън, колкото мога. Той има тук войници и Посветители. Най-добре мога да му нанеса удар, ако остана.

Роуан се притисна до него, мъчейки се да се стопли. Зъбите й тракаха. Той усети будещата тръпки мекота на гърдите й, притиснати до гръдта му, милувката на развяната й коса по бузата му. Момичето трепереше, сигурно повече от студ, отколкото от страх. Беше мокра, а нямаше жизнеността на Габорн, която да й помогне да надвие студа.

— Оставаш, защото те е страх за мен — прошепна тя с тракащи зъби. — Но аз не мога да остана. Радж Атън ще ми поиска сметка…

Обичайно беше един нов крал да поиска сметка от всички свои поданици, за да разбере кой дължи пари на кралството. Разбира се, там щяха да са и облекчителите на Радж Атън, за да търсят възможни Посветители. Когато хората на Радж Атън разберяха, че Роуан се е посветила на мъртвата кралица, най-вероятно щяха да я подложат на изтезания.

— Може би — каза Габорн. — За това ще мислим по-късно. Но засега трябва да се скрием. Тъй че кажи ми някое такова място. Дупка. Място, където миризмата е силна.

— Мазетата за подправки? — прошепна Роуан. — Горе над кралските конюшни.

— Мазета? — повтори Габорн, усетил че точно това е мястото. Точно там щеше да го заведе земята.

— Лете Бинесман събира треви за продан, а на кралския празник купува други. Сега мазето е пълно със сандъци. Горе на хълма, над конюшните.

Габорн помисли. Нямаше да влизат много навътре в града, при това щяха да се върнат по дирите си и да объркат ловците.

— А пазачи? Подправките са скъпи.

Роуан поклати глава.

— Кухненското ратайче спи в една стая над мазетата. Но той… всички го знаят, че хърка и при гръмотевици.

Габорн взе вързопчето със силарите и го натика с усилие в джоба си. Мазетата, изглежда, бяха точно мястото, което му трябваше. Отдалечено и скрито, с толкова силни миризми, че щеше да скрие неговата.

— Да вървим — подкани я той, но не тръгна направо по склона, а взе Роуан на ръце, занесе я до реката, след което загази срещу течението сред плитчините, за да скрие миризмата си.

Течението се усили. Тук воденичната вада се отделяше от реката и пълнеше рова. Бреговете покрай вадата бяха направени високи, така че когато Габорн стигна до нея, можеше да гази в плитчините под добро прикритие, докато не се озова точно под тракащото, пляскащо и скърцащо колело. Вдясно от него имаше каменна стена, отделяща вадата от главното русло на реката и широкия вир. Вляво беше самата воденица и стръмната пътека до нея водеше до замъка.

Габорн спря. Не можеше да продължи по-нататък. Сега трябваше да изкачи брега на вадата, после да хване пътеката през дърветата и да се върне при стените на замъка.

Започна да изкачва брега. Тревата тук беше суха и залиняла — високи повехнали стъбла.

Зърна пред себе си, до воденицата, един торбалан — настръхнало дребно получовешко същество с лице като на плъх, стиснало заострена тояга. Пазеше над една дупка, прокопана в основите, с гръб към Габорн.

От дупката се измъкна втори торбалан, понесъл малка сгъната дрипа. Бяха крали брашно от воденицата, сигурно не повече от няколко шепи. Все пак опасна работа за торбаланци. Много от тях загиваха и за по-малко.

Преди да застане на открито и да изплаши съществата, Габорн погледна надолу по течението за следи от преследвачи.

Покрай водата, под дърветата, се движеха шест сенки. Мъже с мечове и лъкове. Единият беше с плетена ризница. Значи съгледвачите на Радж Атън отново бяха намерили дирите му.

Габорн се прилепи плътно до стръмния насип, скрит във високата трева, и загледа войниците. Бяха намерили мъртвия си другар и бяха проследили миризмата му покрай реката.

Гледаха надолу по течението. Разбира се, очакваха да е тръгнал надолу и да преплува покрай великаните, за да се добере до сравнително безопасния Дънуд. Това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да направи. След като беше избягал от замъка, не можеха да допуснат, че ще му хрумне отново да се промъкне вътре.

Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие — нали тази сутрин беше яздил през гората.

Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.

А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.

Сега подсвирна.

— Храна. Храна. Аз давам.

Торбаланът горе над него се обърна сепнато.

— Какво? Какво? — изръмжа пазачът торбалан. — Чувам те.

„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.

— Храна. Аз давам — с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.

Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.

После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.

Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:

— Какво? Храна?

Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно — десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.

След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.

Когато Габорн се увери, че са се махнали и че ничии любопитни очи не се взират към него, понесе Роуан по хълма.