Върнър Виндж
Огън от дълбините (35)

Тридесет и три

Мнението на Фам и Синя раковина съвпадаше напълно по един въпрос — че остават по-малко от осем седмици до пристигането им в света на Остриетата. Стига границите на Зоните да останеха стабилни, разбира се. И ако през това време техните преследвачи не успееха да ги заловят.

Трябваше да издържат по-малко от два месеца, при условие, че зад гърба им имаше цели шест месеца пътешествия из космоса. Но сега дните минаваха съвсем различно. Всеки от тях им предлагаше някакво предизвикателство. Коварството понякога беше прикрито зад любезни обноски, друг път неприязънта избухваше в шумен скандал и заплахи за незабавна смърт. Точно така стана, когато Фам лиши Синя раковина от всички инструменти и резервни части.

От дълго време Фам се беше пренесъл да живее при командния пулт; в редките случаи, когато се отделяше от него, той засекретяваше достъпа със собствен идентификационен код. Беше блокирал — или поне така си мислеше — всички възможни пътища на екипажа до управлението на кораба. Двамата със Синя раковина работеха почти постоянно заедно, но нищо вече не беше като преди. Сега и най-елементарната операция ставаше изключително бавно. Ездачът обясняваше добросъвестно особеностите в управлението на кораба, но му беше забранено лично да се докосва до командното табло. Точно това предизвикваше спорове, които някой път можеха да завършат фатално за един от двамата. На Фам често се налагаше да решава коя от двете злини, които го дебнеха, е по-малка. Преследвачите им от ден на ден все повече се приближаваха: две флоти от убийци и корабите на оцелелите от Сяндра Кей. Явно някои съдове на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей все още притежаваха добра боеспособност и жадуваха да отмъстят на Съюза за отбрана. Равна се опита да убеди Фам, че ще е в тяхна полза ако се свържат с флотата на управлението и ги убедят да нападнат корабите на Заразата. Той само любезно я изслуша.

— Още е рано, пък може изобщо да не се наложи да го правим — каза той и й обърна гръб.

Отговорът му звучеше донякъде успокоително. Подобна битка би се превърнала в самоубийство за тях. Освен това Равна не желаеше последните оцелели от народа й да жертват живота си заради нея.

„Единак II“ все още имаше шанс да стигне до света на Остриетата преди своите преследвачи, но времето му сякаш изтичаше през пръстите! Имаше дни, в които Равна избираше някое скрито кътче и се отдаваше на сълзите и отчаянието. Единственото, което все още я крепеше, бяха Джефри и Зелено стебло. И двамата имаха нужда от нея, а тя можеше да им е от полза поне още няколко седмици.

Зелено стебло бавно се възстановяваше. Мислите й все още блуждаеха някъде далеч. Тя приличаше на човек, който е преживял тежък мозъчен удар или пък има протеза. Но въпреки това сякаш се възстановяваше от преживяния по време на първия им разговор стрес. Присаденият нов скродер зарастваше добре и се превръщаше в неделима част от Зелено стебло. Болната все по-често демонстрираше отлична памет и се изразяваше разумно и разбираемо. Сега като че ли тя помагаше на Равна и забелязваше неща, които убягваха на нейната приятелка.

— Сър Фам не е единственият, който се бои от ездачите. Синя раковина също се страхува и това го кара да се разкъсва вътрешно. Той не смее да признае дори пред мен, но дълбоко в себе си е убеден, че не само скродерите, но и самите ние сме заразени още от мига на нашето създаване. В същото време отчаяно се опитва да убеди Фам, а по този начин да докаже и на самия себе си, че това е невъзможно.

Зелено стебло замълча и само едно от клончетата й продължаваше да потупва Равна по рамото. В кабината наоколо продължаваше да се разнася изкуствено създаденият шум от морски вълни, но корабът вече не можеше да произвежда необходимата за медицинската апаратура вода.

— Въздишка. Вече ще трябва да си представяме прибоя единствено чрез силата на въображението, скъпа Равна. Но някъде по света винаги ще има морски вълни, независимо от това, което се случи със Сяндра Кей. И без значение какво ще стане с нас.

* * *

В присъствието на своята любима Синя раковина беше нежен и внимателен, но останеха ли двамата с Равна насаме, яростта му вземаше връх.

— Не, не! Поне засега не оспорвам навигаторските качества на сър Фам. Но щяхме да сме стигнали още по-напред, ако аз управлявах кораба. Сега обаче става въпрос за друго нещо, милейди. Вие и сама знаете, че тук долу не можем да разчитаме на корабните системи. А Фам допълнително усложнява положението. Той е въвел свои собствени кодове за сигурност. В момента всички корабни системи са осеяни с клопки и капани.

— Ти знаеш добре от какво се бои той. Тези мерки му помагат да се чувства малко по-сигурен…

— Не в това е проблемът, милейди. От цялата си душа желая той отново да има доверие в мен, но това сега е малка грижа. Неговите действия обаче представляват смъртна опасност за всички нас. Екипировката ни за работа на Дъното не е благонадеждна, а той я затруднява още повече. Ако врагът ни уцели, програмите на кораба ще претърпят пълен колапс — пробив в атмосферата, спад на температурата и всичко останало.

— Аз…

— Нима не проумява това? Та Фам не може да контролира нищо, нищичко! — Гласовият апарат на ездача започна да издава нечленоразделни звуци. — Той умее само да руши, нищо повече! При това наистина се нуждае от моята помощ. Ние бяхме приятели. Нима не разбира?!

 

 

Фам разбираше всичко… О, колко добре разбираше! Двамата с Равна още си говореха, макар и по-рядко. Кавгите с него бяха най-ужасното преживяване в живота й. Понякога дори не се караха; често споровете им приличаха на съвсем разумен и възпитан разговор.

— Никога не съм бил заразяван, Равна. Поне не така, както Заразата е инфектирала ездачите. Все още владея душата и мислите си. — Той се извърна от командния пулт и изнурено се усмихна. Осъзнаваше колко безпочвена е тая негова самоувереност. От подобни редки проблясъци, като тази усмивка например, Равна се убеждаваше, че Фам Нувен все още живее и понякога дори си позволява да говори.

— Ами статута ти на Божествена останка? Виждала съм те с часове да гледаш екраните, да се ровиш в библиотеката или в последните съобщения от Новините. Тогава четеш несравнимо по-бързо, от което и да е човешко същество.

Фам сви рамене.

— Това, което е в мен, изучава преследващите ни кораби. Опитва се да разбере кой от тях към коя флота принадлежи и да определи приблизително неговите възможности. Не съм наясно с подробностите, защото собственият ми разум в момента е във ваканция.

Мозъкът на Фам се беше превърнал в процесор на всички програми, които Древния прехвърли в него. Само няколко часа мъки и се беше сдобил с умствените способности на Сила. При това дори не си спомняше ясно какво се е случило с него!

— Каквото и да е това в мен обаче, в едно съм сигурен — Божествените останки сега са съвсем слаби, дори се съмнявам дали изобщо са живи. Подозирам, че в определени отношения даже не са чак толкова умни, за колкото ги мислим. Във всекидневни неща като управлението на кораба например и старият Фам Нувен си е достатъчно добър.

— … Но ти имаш подкрепата на всички нас, Фам. Синя раковина много иска да ти помогне.

Равна се опитваше да говори меко и спокойно. Обикновено при зачекването на тази тема Фам потъваше в студено мълчание. Или пък избухваше в неудържима ярост. Днес обаче само поклати глава.

— Равна, Равна… Аз също имам нужда от него… Честно ти казвам, даже съм щастлив, че още е така. Това ме предпазва от твърдото ми намерение да го убия.

Поне засега. Устните на Фам се сгърчиха и тя помисли, че ей сега ще заплаче.

— Божиите останки не биха могли да познават Синя раковина…

— Не са Божиите останки. Не те ме принуждават да постъпвам така. Аз правя онова, което в условията на огромен риск ми диктува моят собствен разум.

Думите бяха казани без следа от гняв. Значи все още имаше някаква надежда. Може би щеше да успее да го убеди.

— Синя раковина и Зелено стебло все още са ни верни, Фам. Онова в Мирна почивка беше изключение…

Фам въздъхна тежко.

— Да, доста мислих и за това. Но двамата пристигнаха в Рилай направо от Страумлинските владения. Именно те убедиха „Вриними“ да издирва кораба беглец. Това намирисва на нагласена работа, макар ездачите сигурно да не го осъзнават. Възможно е дори да е кроеж на някой, който е против Заразата. Във всеки случай тогава те още не бяха поразени, освен ако Заразата не е знаела за Света на остриетата още от самото начало. Ние обаче се уверихме, че тя научи за него, едва когато стигнахме Мирна почивка и Зелено стебло беше заразена. Сигурен съм, че Синя раковина дори тогава си остана на наша страна. Той знаеше доста неща за енергийния костюм — че поразява на голямо разстояние например — но не предупреди моите нападатели.

Равна с изненада осъзна, че у нея отново започва да проблясва надежда. Той наистина беше обмислил всичко.

— Причината е само в скродерите, Фам. Те приличат на бомби със закъснител, които само чакат да бъдат задействани. Тук обаче сме изолирани от всичко и от всички, а ти унищожи скродера на Зелено стебло…

Фам продължаваше да поклаща скептично глава.

— Не са само скродерите, Равна. Заразата има пръст и в превръщането на ездачите в раса. Или поне повечето от стореното е нейно дело. В противен случай не мога да си представя как заразяването на Зелено стебло би станало толкова леко.

— Да-а-а, има риск. Но той е незначителен в сравнение с…

Фам външно дори не помръдна, но нещо в него се сви като юмрук. Той предварително отхвърляше подкрепата, която тя се канеше да му предложи.

— Незначителен риск казваш… Но откъде бихме могли да знаем колко незначителен е всъщност той? Залогът е твърде висок, а ние сякаш ходим по опънато въже. Ако не се допитвам до Синя раковина, много скоро ще бъдем погълнати от флотата на Заразата. Ако обаче му се предоверя, тогава е напълно възможно в един момент той да ни предаде. Всичко, с което разполагам, са Божиите останки и някакви разпокъсани спомени, които… може би са най-голямата измама сред всички останали лъжи.

Последните му думи бяха казани почти беззвучно. Той вдигна очи към нея. Погледът му оставаше студен и без следа от надежда.

— Въпреки това ще мобилизирам всички сили и средства, с които разполагам, Рав, независимо дали съм човек или някаква божия останка. И ще направя дори невъзможното, за да закарам кораба до Света на остриетата. Ще заведа онова, което Древния посади в мен, до неговата крайна цел.

 

 

Минаха още три седмици преди опасенията на Синя раковина да се превърнат в реалност — корабът започна все по-често да показва дефекти. Оставаше им само ръчната навигация, иначе не можеха да се доверят на нито една от програмите за работа на Дъното. Сривът на системите беше допълнително ускорен и от отчаяните опити на Фам да си осигури защита срещу ездачите.

В корабната библиотека съществуваше специален код за задействане на автоматичната система, предназначена за работа на Дъното. Фам отдели няколко дни, за да прегледа отново всичко до най-малката подробност. Четиримата се събраха край командния пулт, когато започна преинсталирането на програмите. Трийсетина минути след началото на инсталирането в главния коридор се чуха глухи удари. Равна изобщо не би им обърнала внимание, но никога преди не бе чувала подобен шум на борда.

Фам и ездачите обаче едва не изпаднаха в паника. Нито един от космическите пилоти не би приел спокойно шумове с неясен произход на борда на кораба си. Синя раковина се втурна към отвора на кабината и промъкна връхчета през него.

— Не виждам нищо подозрително, сър Фам.

През това време Фам трескаво прехвърляше диагностичните програми, чийто данни бяха примесени с новоинсталираните показатели на новите програми.

— Тук виждам някакви сигнали за аларма, но…

Зелено стебло се опита да каже нещо, но Синя раковина вече бе отново пред пулта и заприказва бързо:

— Не мога да повярвам! Тук би трябвало да има ясен отчет за нашето състояние с пълни подробности за работата на системите. Случило се е нещо ужасно!

Фам го гледа втренчено няколко секунди, после отново се обърна към мониторите. Изминаха още няколко секунди.

— Прав си. Данните за нашия статус просто са наскубани безразборно от стари справки.

Той започна трескаво да преглежда какво показват вътрешните камери на борда на кораба. Едва половината от тях все още действаха, но онова, което показваха…

Водният резервоар на кораба се беше превърнал в мъглива, покрита с ледена кора пещера. Оттам идваха и приглушените удари — тонове замръзнала вода, затворени в ограничено пространство. Повечето от системите за поддържане на вътрешната среда в кораба също се държаха странно. Контролно пропусквателните съоръжения извън корабната работилница бяха като полудели. Охранителната система стреляше безразборно с все по-затихваща сила. При целия срив диагностичната апаратура все още проблясваше със зелени и алени светлинки. Фам включи камерата в работилницата. Цялото помещение беше обхванато от пламъци!

Фам се надигна рязко от креслото и тялото му подскочи към тавана. Твърдата повърхност грубо го върна обратно. За миг Равна си помисли, че ще продължи да отскача като топка пинг-понг между пода и тавана. Най-сетне успя да се привърже за креслото и упорито се хвърли на борба с връхлетялото ги бедствие.

През следващите няколко минути пред командния пулт цареше мрачно мълчание. Само от време на време, когато и най-простите операции траеха ужасно дълго, Фам ругаеше през зъби. „Блокиране на вътрешната система“, процеждаше всеки път, когато нещо отказваше да работи.

— Противопожарната система е блокирана… Не мога да изсмуча въздуха от помещението. Вътрешните охранителни системи стопиха всичко с безразборния си огън.

Корабът гореше. Равна беше виждала картини от подобни катастрофи, но те винаги изглеждаха невероятни и далечни. Пък и как би могъл да се разрази мащабен пожар в лишеното от кислород космическо пространство? При липсата на каквато и да е гравитация на борда, пожарът щеше да отмре от само себе си, независимо дали ще успеят да изпомпат въздуха от помещението или не.

Камерата в работилницата вече показваше само откъслечно онова, което ставаше там. Пламъците постепенно изяждаха кислорода в целия кораб. Имаше предвидени предпазни щитове, които едва-едва бяха обгорели и все още можеха да ги предпазят. Въпреки това пожарът се разрастваше и поглъщаше нови и нови кубически метри въздух. На някои места предизвиканата от жегата турбуленция допълнително увеличаваше хаоса и нови части избухваха в пламъци.

— Все още има вентилация, сър Фам.

— Знам. Но не мога да я спра. Системата сигурно е блокирала, когато вече е била включена да работи.

— Сигурно причината за всичко това е в софтуера. — Синя раковина помълча малко. — Защо не опитате ето така… — Инструкциите на ездача бяха напълно неразбираеми за Равна и й приличаха по-скоро на безсилни опити да се овладее положението.

Но Фам кимна сговорчиво с глава и пръстите му затанцуваха върху командния пулт.

Пламъците в работилницата вече се надигаха дори през слоя пяна, изхвърлен от противопожарната система. Те постепенно поглъщаха и скафандъра на Фам, за направата на който той хвърли толкова много усилия. Тези загуби обаче нямаше да са последните. Равна си спомни, че напоследък той работеше върху скафандър с реактивна енергия._ Не можеше на борда да няма системи за оксидиране!_

— Фам, скафандърът ти има ли уплътнение…

Пожарът бушуваше на шейсет метра разстояние, а помежду им стояха десетина преградни стени, осигуряващи тяхната изолация. Затова експлозията достигна до командната кабина като далечно и глухо ехо. Но камерата с безразлична обективност показа как скафандърът се саморазруши и пламъците триумфиращо го погълнаха.

Няколко секунди по-късно Фам най-после се реши да приложи съвета на Синя раковина и вентилационната система в работилницата спря. Пожарът продължи да тлее в унищожения скафандър на Фам още близо половин час, но вече нямаше опасност да се разпространи извън работилницата.

 

 

Разчистването на последиците от пожара отне два дни. През това време видяха щетите и се увериха, че не съществува риск пламъците отново да лумнат. По-голямата част от работилницата и съоръженията в нея бяха напълно опустошени. Вече не разполагаха с никакви предпазни костюми, които сигурно щяха да им трябват в Света на остриетата. А Фам успя да възстанови само една от охранителните системи при входа към работилницата.

Следите от катастрофата личаха навсякъде по кораба — класически пример за стихийно бедствие, причинено от блокиране на вътрешните системи. Бяха загубили половината от водните си припаси. Совалката за приземяване вече не притежаваше автоматично управление.

Реактивните двигатели на „Единак II“ почти не действаха. Това не беше фатално в междузвездното пространство. Когато се наложеше да намалят скоростта обаче, щеше да стане едва при 0,4 атмосфери. Слава на провидението, поне агравитаторите не бяха засегнати. Това означаваше, че няма да имат проблеми поне при навлизането в атмосферата на планетата на Остриетата.

Равна си даваше сметка, че бяха на косъм да изгубят кораба и следеше действията на Фам с нарастващ ужас. Страхуваше се, че е приел сполетялото ги нещастие като поредно доказателство за предателството на ездачите. А това би го предизвикало да вземе крайно и необмислено решение. Колкото и да е странно обаче, случи се точно обратното. Фам не се опита да прикрие болката и безсилието си, но това не стана причина да изгуби самообладание. Само още по-настървено се хвърли да спасява малкото оцеляло от кораба. Сега много по-често разговаряше със Синя раковина. Все още не му позволяваше да действа сам, но много по-внимателно се вслушваше в онова, което му казва ездачът. С общи усилия двамата успяха да възстановят кораба почти до състоянието отпреди пожара.

Накрая Равна не се сдържа и попита направо Фам какво е променило отношението му към ездачите.

— Не съм го променил — рече най-накрая той. — Просто се опитвам да балансирам рисковете. Все по-често си мисля обаче, че е невъзможно да се крепя като въжеиграч и Заразата рано или късно ще надделее.

Божествените останки бяха заложили твърде много на Фам и способността му да взима самостоятелни решения. Но сега поне параноята му поне малко намаля.

 

 

Петдесет дни след събитията в Мирна почивка и седмица преди пристигането им в Света на остриетата Фам престана изобщо да спи и не се откъсваше от командния пулт. Той и преди беше достатъчно зает, опитвайки се ръчно да управлява системите, необходими за Света на остриетата. Но сега Равна не можеше да го накара да хапне дори залък.

Навигационните системи потвърдиха данните от Новините и онова, което подсказваше интуицията на Фам. Една от трите преследващи ги флотилии беше творение на Заразата. Останалите кораби бяха на Съюза за отбрана и останки от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. По петите им настъпваха чудовища, носещи смърт. Придружени от оцелелите им жертви.

Съюзът за отбрана продължаваше шумно да прокламира дейността си чрез бюлетини в Мрежата. Корабите от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей пуснаха няколко категорични опровержения, но в общи линии оставаха пасивни. Ами флотата на Заразата? През последните седмици трийсет пъти се увеличи количеството съобщения, адресирани до „Единак II“, при това във формат, който можеше да бъде възприеман единствено от скродерите. Фам се погрижи корабът да ги отхвърля още преди да бъдат отворени. Оставаше въпросът дали неговите инструкции се спазват от корабните системи. Все пак не биваше да се забравя, че „Единак II“ е създаден от ездачите.

Изминаха три дни и Фам се отърси от своето вцепенение. За тревогите му свидетелстваха само новопоявилите се бръчки. Иначе се държеше по-нормално и човешки от напускането на Рилай досега. Той дори помоли Равна отново да покани ездачите при командния пулт.

Фам посочи линиите от ултрасветлинния трафик, очертани ярко върху мониторите. Движението на трите флоти беше като във въображаем комин, чиято дължина стигаше пет светлинни години, а диаметърът му — три. Системите на кораба улавяха само районите с натоварен трафик, където се бяха струпали най-бързите кораби. Всеки от тях оставяше ярка следа върху екраните на „Единак II“.

— Използвал съм червен, син и зелен цвят за обозначаване на корабите и флотата, към която предполагам, че принадлежат.

Най-бързите кораби бяха струпани толкова нагъсто, че образуваха светещо бяло петно върху монитора. От него обаче стърчаха три различни по цвят опашки. Имаше и други инсталирани от Фам маркировки, но веднъж, в пристъп на откровение, той призна, че едва разбира какво обозначават.

— Първата вълна преследвачи — а тя се състои от най-бързите сред бързите — все още е по петите ни.

Синя раковина се намеси плахо:

— Има начин да увеличим още малко скоростта, стига да ми позволите достъп до управлението на кораба. Е, няма да е кой знае какъв напредък, но все пак…

Трябваше да се признае, че Фам поне направи усилие отговорът му да прозвучи любезно.

— Аз обаче мисля за нещо друго, което Равна предложи преди известно време. То винаги присъстваше като резервен вариант, но сега май му е дошло времето.

Равна се приближи още по-близо до главния екран, вперила очи в зелените следи по него. Намираха се в района, където според Новините летяха корабите на Сяндра Кей. „Само това е останало от моите хора.“

— Стотици часове наред се опитват да влязат в бой със Съюза за отбрана.

Очите на Фам срещнаха погледа й.

— Така е — рече тихо той. — Горките нещастници, напълно им приляга името „флотилията на отчаяните“. На тяхно място бих… — Изражението му отново стана хладно и безразлично. — Някой знае ли с какво въоръжение разполагат?

Това си беше риторичен въпрос, но той така или иначе го зададе.

— Ако се съди по коментарите в „По следите на войната“ Сяндра Кей е била подготвена за най-лошото, още откакто Съюзът за отбрана започна да призовава „Смърт на вредителите!“. Управлението за защита на търговията е взело мерки да осигури безопасността им дори в открития космос. Те са пригодили търговските си кораби за отбрана и са ги натоварили с всякакъв вид тамошни оръжия. Въпреки това „По следите на войната“ твърдят, че не са равностоен противник на враговете си, и то само при условие, че Съюзът за отбрана приеме предизвикателството. Единственият пропуск на Сяндра Кей е, че не са очаквали масирана планетарна атака. Когато първите кораби на Съюза за отбрана се появили, нашите тръгнали да ги пресрещнат в открития космос…

— … А в същото време кинетичните бомби ударили право в сърцето на Сяндра Кей.

Така поразиха и сърцето на Равна.

— Да, съюзът сигурно е пуснал тези бомби седмици преди началото на атаката.

Фам се изсмя рязко.

— Ако бях един от капитаните на съюза, сега щях да съм доста неспокоен. Тяхната численост намалява, а тия пригодени за сражение товарни кораби като че ли са доста бързи при тукашните условия… Обзалагам се, че всеки пилот на Сяндра Кей жадува отмъщение, дори това да му коства живота. — Емоцията в гласа на Фам постепенно се стопи. — Хм, няма шанс да унищожат всички кораби от флотата на съюза, камо ли пък тези на Заразата. И дума да не става, че ще ни отърват от нашите преследвачи. Тогава би било напълно безсмислено да…

Погледът му внезапно се спря на Равна.

— Излиза, че дори да не се намесим в събитията, флотата на Сяндра Кей рано или късно ще намери начин да атакува съюзническите кораби и ще се опита да ги изтреби до един.

Равна кимна с глава.

— Според тях това ще стане в близките дванайсет часа.

— Значи на нас ни остава да се справим със Заразата. Но ако някак убедим твоите хора да насочат усилията си срещу главния враг…

Тази мисъл преследваше Равна като кошмар. В такъв случай всички оцелели от катастрофата на Сяндра Кей щяха да бъдат пожертвани в името на „Единак II“… Опитвайки се да спасят кораба и неговата мисия.

Съществуваше съвсем малка вероятност флотата на Сяндра Кей да се справи с корабите на Заразата. Но нали точно заради това стигнаха чак дотук — за да се сражават. Тогава защо да не се възползват от жаждата им за мъст? От известно време само това се въртеше в главата на Равна. Оказа се, че то съвпада и с плановете на Божествените останки.

— Има един проблем — те не знаят нито какво правим ние, нито пък си дават сметка за истинската цел на третата флота. Опитаме ли се да им обясним, ще си разкрием картите пред Заразата.

Ултрасветлинната връзка можеше да бъде директно насочвана. Проблемът идваше от това, че корабите на преследвачи и съюзници бяха на незначително разстояние един от друг.

Фам кимна.

— Трябва да намерим начин да говорим с тях, при това без свидетели. Целта ни е на всяка цена да влязат в сражение. — По лицето му пробяга бегла усмивка. — Как мислиш, Синя раковина, дали пък да не се доверим изцяло на уредите в кораба. Помниш ли онази вечер на Доковете? Тогава ни разказва за „разваления товар“ от Сяндра Кей.

— Точно така, сър Фам! Ние превозвахме една трета от кодовете за шифровка на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей, предназначени за онези с челюстите-бръсначи. Тя още е на кораба, макар да е безполезна без останалите две трети.

Шифровъчните материали бяха сред най-ценните стоки, разменяни между звездните системи. Усъмнеше ли се някой в тяхното качество обаче, тогава се превръщаха в безполезен боклук.

— Неизползваеми, казваш? А може пък да не са толкова безполезни. Дори тази една трета би ни осигурила директна връзка. При това ще гарантира, че никой друг няма да се включи в разговора.

Синя раковина се поколеба.

— Не искам да ви подвеждам. Нито един сериозен клиент не би приел, че подобна връзка ще е поверителна. Освен това отсрещната страна няма да има никакво доказателство, че вие сте наистина този, за когото се представяте.

Погледът на Фам се спря на Равна. По лицето му отново пробяга познатата усмивка.

— Има начин да ги убедим, стига да ни слушат внимателно. Проблемът е, че аз искам само един от тях да ни чуе.

И Фам обясни какво точно има предвид. Докато говореше, ездачите деликатно шумоляха с листа помежду си. Както обикновено Синя раковина се косеше, че идеята на Фам е неизпълнима. Зелено стебло пък го убеждаваше да се вслуша по-внимателно в предложението.

 

 

„Флотата на Аниара“ — така повечето от екипажите на Управлението за защита на търговията се наричаха помежду си. „Аниара“ беше античен кораб, по-древен дори от самата Нийора, за който се разказваше в човешките митове. Вероятно е съществувал по времето на Туво-Норските кооперативи от астероидите на Земната звездна система. Според преданията „Аниара“ бил огромен кораб, полетял в звездния безкрай малко преди гибелта на цивилизацията, която го създала. Неговият екипаж станал свидетел как изчезва древната родина. След това корабът започнал да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в космическия мрак, а хората на борда му измирали един по един. Животоподдържащите системи постепенно престанали да работят. Споменът за отдавнашното бедствие преследваше човечеството като кошмар. Сигурно това бе и причината легендата да се предава от поколение на поколение през хилядолетията. След падането на Сяндра Кей за оцелелите кораби от Управлението за защита на търговията преданието изведнъж се превърна в действителност.

„Но ние няма да го следваме до самия край!“ Полковникът от авиацията Кйет Свенсъндот беше вперил поглед в сигналните линии върху екрана на кораба. Сега тяхната цивилизация не просто изчезна, а бе умишлено унищожена. Оцелелите кораби вече бяха по петите на разрушителите на Сяндра Кей и те почти се виждаха с просто око. Вече дни наред съдовете на управлението внимателно маневрираха, доближавайки флотата на Съюза. Данните върху мониторите сочеха, че са на крачка от успеха. Повечето от корабите на Съюза и на Сяндра Кей бяха оплетени в едно общо кълбо от ултрасветлинни следи. Сред тях сигурно се намираха и онези на третата флота — безшумната. Според онова, което се виждаше на екрана, битката беше неизбежна. Вражеските кораби в момента се намираха в един и същи район с тях. Понякога ги деляха дори по-малко от един милиард километра, но въпреки това разстоянието от няколко милисекунди се оказваше непреодолимо. Всички съдове използваха ултрасветлинна тяга и правеха по дузина скокове в пространството само за секунда. В такъв случай схватката с враг, който избягва директна среща, изискваше всеки негов скок да бъде перфектно изчислен, а пространството, където се очаква появата му, да се обстрелва непрекъснато.

Полковник Свенсъндот превключи изображението на монитора на корабите, които се опитваха да нагодят скоростта си към тази на флотата на Съюза. Почти една трета от флотилията в момента беше в синхрон. Само още няколко часа и…

— Хиляди проклятия! — Той удари с юмрук по командния пулт.

Неговият първи офицер побърза да укроти полуделите уреди и се извърна към командира си:

— Това нещо ново ли беше или обичайните проблеми? — попита Тироле.

— Все същото. Съжалявам за избухването.

Наистина нямаше нищо извънредно. Тироле и Глимфреле и без това си имаха достатъчно грижи. Без съмнение в Отвъдното все още съществуваха територии, населявани от човешки същества, които се опитваха да стоят настрана от Съюзниците. Но дирокимите във флота на Управлението за защита на търговията бяха единствените оцелели от своята раса. С изключение на авантюристи като Тироле и Глимфреле, всички останали изчезнаха със Сяндра Кей.

Кйет Свенсъндот работеше за Управлението за защита на търговията вече двайсет и пет години — още от времето, когато тази организация разполагаше само с малка флота за охрана. Прекара хиляди часове на тренажорите, за да се превърне в един от най-добрите бойни командири на организацията. Но досега само два пъти му се случи да попадне под директен обстрел. Друг на негово място може би щеше да съжалява за пропиляното време. Свенсъндот и неговите командири обаче приемаха като награда факта, че са сред най-добрите професионалисти. Неговият опит и авторитет му осигуриха най-доброто оборудване в цялата флота. Върхът на дългата му кариера като пилот обаче беше корабът, който управляваше в момента. „Олвира“ беше оборудван с най-модерната техника, извадена от складовете веднага след като Съюзът започна да сипе първите заплахи. Той не спадаше към пригодените за отбрана търговски кораби, а представляваше истинска бойна машина. Беше снабден с най-съвършените процесори и двигатели за ултрасветлинна скорост, които можеха да действат в условията на Сяндра Кей. За управлението на полета стигаше и тричленен екипаж, а в случай на нужда командирът можеше да води сражение съвсем сам, разчитайки единствено на помощ от корабните системи с изкуствен интелект. В трюма имаше десет хиляди самонасочващи се бомби и всяка една от тях беше по-умна дори от системите за управление на самия кораб. Това не бе малка награда за двайсет и петгодишна вярна военна служба. Освен това позволиха на Свенсъндот сам да избере име на своя кораб.

А сега… Истинската Олвира вече я нямаше. Той, заедно с милиарди други войници, бе нает за отбраната на Сяндра Кей. Корабът му имаше задача да охранява Херт от вътрешната система…

Казват, че светлинните, бомби не оставят оцелели след себе си.

Съвършеният кораб, кръстен на любимата жена, излезе на половин светлинна година извън системата, търсейки враговете, които не бяха там. В честна и открита битка Кйет Свенсъндот и неговата „Олвира“ щяха да се справят с противника. Вместо това се оказаха в ролята на преследвачи, летящи надолу, към Дъното на Отвъдното. С всяка измината светлинна година „Олвира“ все повече се отдалечаваше от местата и условията, за които беше създадена. Процесорите й работеха все по-бавно или пък съвсем преставаха да действат. В тези дълбини пригодените за сражения търговски кораби се оказаха с по-подходящ дизайн от бойните единици. Въпреки че бяха тромави и с несъвършени системи, а на борда им имаше десетки души екипаж, те все пак продължаваха да се движат. „Олвира“ вече изоставаше от тях на пет светлинни години. Именно преустроените търговски кораби щяха да проведат атаката срещу флотата на Съюза. Кйет беше обречен още веднъж да стои безпомощен, докато приятелите му загиват.

Свенсъндот продължаваше упорито да се взира в мониторите, без да обръща внимание на влагата, която се събира в ъглите на очите му. Досега целият му живот беше подчинен на строго установени закони. Работата му често налагаше да предотвратява замисленото от други отмъщение… А сега единственото, което го движеше, бе отмъщението.

— Получавам някакви странни съобщения, Кйет.

Сега Глимфреле трябваше да наблюдава какво се получава по Мрежата, което в друга среда беше напълно автоматична операция, заложена в дизайна на „Олвира“! Напоследък обаче тя се превърна в досадно и изтощително задължение.

— Какви са? Пак лъжи по Мрежата ли? — попита Тироле.

— Не, този път идват от координатите на дънния кораб, който всички преследват. Не може да бъде друг.

Веждите на Свенсъндот се извиха въпросително. Той усещаше, че разплитането на новата загадка ще му бъде много приятно.

— Какви са характеристиките?

— Корабните процесори показват, че най-вероятно е един, при това съвсем точно насочен лъч. Ние сме тяхната единствена цел. Сигналът е силен и връзката може да бъде придружена с нормална видеокартина. Ако нашият задръстен дигитален процесор работеше нормално, щях да знам… — И Фреле затананика нещо, което обикновено издаваше нетърпение при дирокимите. — Охо! Съобщението е кодирано, при това на високо ниво! Тия тук използват Синтаксис’45 за видеото. Твърдят, че разполагат само с една трета от кодовете, които Управлението въведе преди близо година.

Отначало Свенсъндот си помисли: „Фреле е убеден, че е получил съобщение, притежаващо самостоятелен интелект, но това е напълно невъзможно тук, на Дъното.“ По недоверчивия му поглед вторият офицер изглежда разбра какво си мисли.

— Езикът, който използват, е доста объркан, шефе. Чета съобщението направо от системата за преформатиране. — Нещо проблесна върху екрана пред него. — А-ха, ето откъде идва техният шифър! Управлението някога го е въвело и сега той трябва само да бъде проверен от системите за защита на кораба. — Преди появата на съюзниците това беше най-високо защитената шрифтова система в организацията. — Използвана е онази третина от кодовете, която преди година така и не беше доставена по предназначение. Тогава решихме, че товарът най-вероятно е повреден. О, чудо на чудесата, ние все още имаме копие от тези кодове!

Големите тъмни очи на Фреле и Роле гледаха с очакване. Стандартната процедура — стандартните нареждания — гласяха, че съобщения с нередовен код трябва незабавно да бъдат унищожени. Тези заповеди имаха за цел да предотвратят попадането на нередовни шифри на борда. Така не се налагаше системите за защита да бъдат подлагани на изпитание.

— Дешифрирай това нещо — късо нареди Свенсъндот. През последните седмици се убеди, че щом опреше до военно разузнаване и шифровка, Управлението се проваляше с гръм. Сега изглежда им се отваряше случай да извлекат някаква полза от неговата некомпетентна работа.

— Тъй вярно, сър!

Глимфреле изписа ответния код. Някъде в системите на сигналния процесор на „Олвира“ монотонният и „произволен“ шум започна да се подрежда в стройни схеми, които отговаряха напълно на корабните кодове. Последва дълга пауза (проклето да е това дъно!), а после върху екрана се появи прозорец като при обичайните съобщения и тръгна съвсем сносен видеозапис.

— … четвърто повторение на съобщението…

Думите бяха на самнорск с диалектните особености на Херте И Сяндра! Говорителят беше… За миг сърцето на Свенсъндот спря да бие — той сякаш видя Олвира отново жива. После бавно издиша, опитвайки се да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Смолисточерна коса, виолетови очи — също като Олвира. И като милиони други жени на Сяндра Кей. Приликата беше налице, но толкова далечна, че при нормални обстоятелства никога не би го подвела. За миг той си представи Вселената, обгръщаща тяхната изгубена флотилия, и живота, освободен от тежестта на отмъщението. После отново се насили да се съсредоточи върху думите от съобщението.

— Ще повторим посланието още три пъти — казваше в този момент жената. Ако и тогава все още нямаме отговор, ще пренасочим лъча.

Тя се отдръпна назад, позволявайки им да огледат помещението зад нея. Беше дълго и с нисък таван. Навсякъде имаше монитори, показващи ултрасветлинния трафик, но Свенсъндот изобщо не им обърна внимание. На екрана се появиха и двама ездачи. Цветните линии по скродера на единия от тях показваха, че е имал търговски отношения със Сяндра Кей. Другият вероятно беше от Малките ездачи — притежаваше малък скродер без колела. Камерата се измести, насочвайки се към четвъртия от присъстващите. Човешко същество? Очевидно беше такова, но нямаше нийорански произход. В друго време видът му щеше да предизвика сензация сред всички човешки цивилизации в Отвъдното. Сега Свенсъндот само отчете този факт в съзнанието си и остави за по-късно размишленията върху него.

Жената продължаваше да говори.

— Можете и сами да се убедите, че екипажът ни се състои от човешки същества и ездачи. Други освен нас на борда на „Единак II“ няма. Нашият кораб не принадлежи към Съюза за отбрана, нито пък сме агенти на Заразата… Но именно ние сме причината техните две флотилии да са тук долу. Ако сте разшифровали това съобщение, то вие със сигурност сте от Сяндра Кей. Ето защо непременно трябва да поговорим! Моля, отговорете ни като използвате кодовата система, чрез която шифровахме нашето съобщение.

Образът се разми и лицето на жената отново изпъкна на преден план.

— Това е петото повторение на съобщението — каза тя. — Ще го повторим още два пъти.

Глимфреле изключи видеоекрана.

— Ако съм разбрал правилно, разполагаме с около сто секунди за отговор. Какво ще правим, капитане?

От началото на връзката минаха само няколко секунди, но те промениха много — „Олвира“ вече не беше изолиран от света блуждаещ кораб.

— Ще отговорим — отсече Свенсъндот.

 

 

Отговорът и отговорът на отговора станаха за секунди. Петминутният разговор с Равна Бергсъндот беше достатъчен на Кйет, за да се увери, че казаното от нея е достатъчно важно и трябва да се предаде на ръководството на флотата. Неговият кораб щеше да влезе в ролята на обикновен предавател, но онова, което се канеше да съобщи, наистина беше изключително важно.

Централата на флотата обаче отказа видеовръзка с „Единак II“. Някой на флагманския кораб се бе заинатил всички процедури да са стриктно спазени. Несъвършената шифровка ги накара да откажат, какъвто и да е достъп до техните системи. На Кйет беше заповядано да приведе кораба си в бойна готовност.

Мониторите на „Олвира“ показваха цветна картина с много висока резолюция. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че това е доста несъвършено изображение. Кйет лесно разпозна собственичката Лименде и физиономията на Ян Скритс — командир на флагманския кораб. Но двамата изглеждаха като свои двойници, по-млади с няколко години. Старият видеофилм с техните лица беше адаптиран към анимираната картина от предавателя. Възможностите на предавателя за връзка в реално време бяха по-малко от четири хиляди байта на секунда; Централата изобщо не искаше да рискува.

Само Силите знаеха точно какво виждат те като образ на Фам Нувен. Човешкото същество с опушена кожа за пореден път се опитваше да разясни своята позиция. Успехът му не бе по-голям от онова, което постигна Равна Бергсъндот преди него. Хладнокръвието постепенно го изоставяше и по лицето му взе да се изписва отчаяние.

— … Отново ви повтарям, че и двете флоти са ваши врагове. Няма спор, че Съюзът за отбрана унищожи Сяндра Кей, но Заразата е в основата на всичко това.

Почти анимираната фигура на Ян Скритс погледна с очакване към собственичката Лименде. „В името на всички сили, тук на дъното изображението е наистина отвратително“, помисли си Свенсъндот. Когато Скритс заговори, движенията на устните му дори не съвпадаха с неговите думи.

— Ние внимателно следим съобщенията в „Бедствия и катастрофи“, г-н Нувен. Заплахата от Зараза беше използвана като претекст да бъдат унищожени нашите светове. Ние обаче не желаем безразборно да убиваме, само за да задоволим чувството си за мъст. Нито пък имаме намерение да се изправим срещу някой, който ясно показа, че е враг на нашия враг. Или вие се опитвате да ни убедите, че Заразата е в таен заговор със Съюза за отбрана?

Фам сърдито сви рамене.

— Не, нямам представа какво е становището на Заразата относно действията на Съюза. Но едно трябва да ви е ясно — Заразата е несравнимо по-голямо зло от съюзниците.

— А, да, същите твърдения се ширят и в Мрежата, г-н Нувен. Но предишните катастрофи са на хиляди светлинни години от нас. Дори тези истории да са верни, съобщенията за тях са изминали огромно разстояние и са превеждани на много езици, преди да достигнат Средното ниво. Неслучайно я наричат Мрежата на хилядите лъжи.

Лицето на чужденеца помрачня. Той каза нещо гневно и високо на език, който беше напълно неизвестен за Нийора. Интонацията му рязко варираше, почти като при говора на дирокимите. После мъжът направи усилие да се овладее. Когато заговори отново, в неговия несъвършен самнорск се усещаше още по-силно чуждестранният акцент.

— Така е, но ето аз ви казвам, че съм очевидец на падането на Рилай. Заразата е по-страшна дори от най-ужасните неща, които сте чули за нея. Унищожението на Сяндра Кей е незначителен страничен ефект от действията й. Пак ви питам, ще ни подкрепите ли срещу флотата на Заразата?

Собственичката Лименде отпусна масивното си туловище в обятията на креслото зад себе си. После се обърна към командира на флагманския си кораб и двамата с приглушен глас започнаха да се съвещават. Погледът на Кйет се прехвърляше ту към единия, ту към другия. Командният пулт зад гърба на Лименде достигаше десетина метра дължина. Нисши офицери безшумно сновяха насам-натам. Някои се опитваха да следят разговора. Картината се виждаше ясно, но щом фигурите по екрана се задвижеха, техните жестове бяха насечени и тромави като при анимация. Кйет знаеше, че някои от хората върху екрана са преместени на други кораби още преди падането на Сяндра Кей. Процесорите на „Олвира“ приемаха съвсем ограничен сигнал от Централата, допълвайки го с фон от архивите на кораба, които отдавна бяха изгубили своята актуалност. „Повече хич няма да се опитвам да получа видеовръзка, обеща си Свенсъндот, поне не и докато сме на дъното.“

Собственичката Лименде отново се обърна към камерата.

— Прости на параноичното старо ченге, но е напълно възможно и ти да си част от Заразата. — Лименде вдигна предупредително ръка, сякаш се опитваше да възпре очакваните възражения, но червенокосият само успя да зяпне от изненада. — Ако приемем думите ти за чиста монета, излиза, че наистина съществува онова едновременно толкова полезно и опасно нещо, дето е в звездната система, към която сме се устремили всички. Нещо повече — оказва се, че и вие, и „флотата на Заразата“ сте достатъчно компетентни, за да се възползвате от него. Ако ги нападнем, както ни съветвате, малцина от нас ще оцелеят да видят края на тази история. А вие ще си поделите наградата. Отсега ме е страх да си помисля в какво бихте се превърнали.

Фам Нувен дълго не проговори. През това време дивото изражение постепенно изчезна от лицето му.

— Вече знаете фактите и сега трябва да решите, Лименде. Има ли друг изход според вас?

— Двамата със Скритс обсъдихме този въпрос. Каквото и да сторим, поемаме голям риск. При това перспективите са ужасяващи. Ще приемем предложението ви да атакуваме, само ако преди това върнете обратно кораба си и ни позволите да се качим на борда му.

— Значи вие настоявате да определяте нашата стратегия?

Лименде кимна утвърдително.

Устата на Фам се отвори, после се затвори, но от нея не излезе никакъв звук. Явно имаше проблеми с дишането. Равна продължи вместо него:

— В такъв случай ако се провалите всичко ще бъде изгубено. Сега поне „Единак II“ има близо шейсет часа преднина. Това ще ни помогне да предупредим всички останали какво е скрито на Дъното, дори флотилията на Заразата да оцелее по някакъв начин.

Лицето на Скритс се сгърчи в анимирана усмивка.

— Не можете да получите всичко наготово. В противен случай излиза, че ни карате да свършим цялата работа вместо вас. Нямаме нищо против да воюваме за справедлива кауза, но не желаем да се превръщаме в пионки от играта на две чудовища.

Последните му думи бяха изречени хладно — сякаш гневът му се беше изпарил. Сега изображението от Централата вече не помръдваше с изключение на несинхронизираните движения на устните. Глимфреле улови погледа на Свенсъндот и му посочи аварийните светлини върху комуникационното табло.

Гласът на Скритс продължаваше:

— Полковник Свенсъндот, заповядваме отсега нататък всички комуникации с този неидентифициран кораб да се извършват… — изображението замръзна и повече не се чу нито звук.

— Какво стана? — попита Равна.

Глимфреле изсумтя недоволно.

— Изгубихме връзка с Централата. Сега предаването е сведено до двайсет байта за секунда, при това продължава да намалява. Последното излъчване на Скритс беше едва стотина байта.

При това увеличено до краен предел от софтуера на „Олвира“.

Кйет махна гневно към екрана.

— Изключи това проклето нещо.

Поне вече не му се налагаше да се мъчи с некачественото изображение. Пък и не изгаряше от желание да чуе последната заповед на Ян Скритс, защото се досещаше за нейното съдържание.

Дългите пръсти на Глимфреле заиграха по контролното табло. Върху екрана отново се появиха звездите. Връзката с Фам и Равна осигуряваше сносна картина без видими изменения; вероятно не биха настъпили кой знае какви промени дори силата й да отслабнеше.

— Съжаляваме за случилото се. През последните дни имаме големи проблеми с комуникациите. По всичко личи, че бурята в Зоните е най-лошата от векове насам.

С всяка изминала минута положението ставаше дори още по-лошо. Половината от ултрасветлинните канали даваха допълнителни дефекти.

— Май изгубихте контакт със своето командване, а? — попита Равна.

— За момента е така. — Свенсъндот погледна към Фам. Очите на червенокосия сякаш бяха от стъкло. — Слушай, аз не по-малко от теб съжалявам за този развой на нещата, но не мога да отрека, че Лименде и Скритс са умни хора. Мисля, че и сам можеш да разбереш причините за тяхната позиция.

— Много странно — прекъсна го Фам. — Картината беше доста необикновена.

Гласът му звучеше някак унесено и разсеяно.

— Имаш предвид връзката с Централата ли?

И Свенсъндот подробно му обясни за ограничените комуникации и несъвършеното изображение от корабните процесори в условията на Дъното.

— В такъв случай и обратната връзка би трябвало да е също толкова лоша… Чудя се за какъв ли ме мислят тогава.

— Ами, ъ-ъ-ъ…

Добър въпрос. Фам Нувен имаше яркочервена коса, опушено сива кожа, пеещ говор. Ако изпратеното до Централата изображение имаше същите дефекти като това, което те получаваха, тогава там виждаха нещо коренно различно от човешкото същество пред Кйет.

— … Я чакай малко. Причината не е в изображението. Готов съм да се обзаложа, че получават доста добра картина, която дава точна представа за външния ти вид. Нали и сам видя, че в началото на връзката бяха изпратени няколко кадъра с твърде висока резолюция. Именно те по-късно ще бъдат използвани за база на анимацията.

Фам безизразно загледа напред, сякаш искаше да покаже, че няма намерение да се улови на тая въдица. Очите му подканваха Кйет да поразмисли още малко, а да не приема всичко за чиста монета. Но, хиляди проклятия, обяснението беше съвсем правдоподобно: нямаше никакво съмнение, че Лименде и Скритс са възприели червенокосия като представител на човешкия род. И все пак нещо продължаваше да човърка Кйет отвътре.

… Лименде и Скритс изглеждаха като някаква отживелица.

— Глимфреле! Провери основната линия за връзка с Централата! Искам да знам дали са ни изпращали синхронизирана картина.

Изпълнението на задачата отне само секунда на Глимфреле. Той изненадано подсвирна.

— Няма такова нещо, шефе. А ако всичко е правилно дешифрирано, то ние в момента се справяме със старата анимация. — Той каза нещо на Тироле и двамата забърбориха възбудено. — Тук долу изглежда нищо не действа както трябва. Може би е поредният технически гаф.

Но въпреки това Глимфреле съвсем не изглеждаше убеден в собствените си думи.

Свенсъндот отново се обърна към изображението, което идваше от „Единак II“:

— Виж какво, каналът за връзка с Централата е безупречно шифрован. Използват се само кодове за еднократна употреба, на които вярвам много повече, отколкото на шифрите, употребени при нашия разговор в момента. Просто не мога да повярвам, че е било някакъв маскарад.

Но стомахът на Кйет вече се присвиваше от погнуса. Това усещане му напомни първите минути от битката за Сяндра Кей, когато схвана как ги бяха изиграли. Тогава с болка осъзна, че всички, които се опитваше да защити, въпреки неговите усилия ще бъдат избити до един.

— Ей, слушай тогава — ще се свържем с другите кораби и ще уточним координатите на Централата…

Едната вежда на Фам отскочи нагоре.

— Може пък да не е било лъжлива картина.

Преди да добави още нещо обаче, единият от ездачите — онзи с по-съвършения скродер — започна да крещи насреща. Той се затъркаля по тавана на помещението, разблъсквайки тези около него, за да се добере по-близо до камерата.

— Имам един въпрос! — Гласът от говорния апарат беше смесен с бръмчене и думите почти не се разбираха. Израстъците на това създание се триеха едно в друго със сухо шумолене. Кйет Свенсъндот никога не беше виждал по-отчаяно същество. — Има ли ездачи на борда на флагманския кораб?

— Защо вие…

— Отговорете на въпроса!

— Че откъде бих могъл да знам? — Кйет се опита да се съсредоточи — Тироле, ти имаш приятели от екипажа на Скритс. Спомняш ли си дали сред тях има ездачи?

Тироле започна да заеква:

— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Да! Бяха от отряда за бързо реагиране — по-точно спасители — които наехме веднага след битката.

— Е, приятелю, това е всичко, което можем да направим за теб.

Ездачът се тресеше неудържимо от корените чак до върха, но остана безмълвен. После листенцата му внезапно се спаружиха.

— Благодаря — каза тихо той. После се изтърколи назад и излезе от обсега на камерата.

Фам Нувен също изчезна от поглед. Равна стъписано се огледа наоколо.

— Изчакайте, моля ви! — обърна се тя към камерата и върху екрана пред Кйет остана да се вижда само празният команден пулт на „Единак II“. Микрофоните улавяха далечни звуци от неясен разговор, които явно излизаха едновременно от говорен апарат и човешко гърло. После Равна отново се появи.

— За какво беше пък всичко това!? — не се стърпя Свенсъндот.

— Вече нищо не може да се направи… Капитан Свенсъндот, според мен флотата вече не се управлява от хората, които смятате за ваши предводители.

— Може и така да е. — Най-вероятно е така. — Но това е нещо, върху което трябва сериозно да размисля.

Тя кимна с глава. За миг мълчаливо се изучаваха един друг. Усещането беше твърде странно — и двамата бяха преживели загубата на своите семейства, на родината си и на целия си свят. А ето че сега, толкова дълбоко в космоса, срещаха сродна душа.

— Наистина ли сте били в Рилай?

Въпросът прозвуча ужасно глупаво в собствените му уши, но вече беше късно да се поправи. Равна Бергсъндот отново кимна.

— Да… Всичко стана точно така, както си го прочел. Поддържахме пряк контакт с една от Силите, но дори и това не ни помогна, полковник. Заразата унищожи всичко. Кълна се, съобщенията в Новините изобщо не преувеличават случилото се.

Тироле се отдръпна от навигационната апаратура.

— Но как е възможно тук, долу, да постигнете нещо, което би могло да засегне Заразата?

Думите бяха прями, а големите му сериозни очи очакваха нейния отговор. Той се опитваше да намери някаква разумна причина за безумните разрушения и масовите убийства. Дирокимите не бяха най-многочислената общност в Сяндра Кей, но ги признаваха за най-старата раса в нейната цивилизация. Преди милиони години изскочили от Изостаналата зона и колонизирали три звездни системи, които хората по-късно нарекли Сяндра Кей.

Расата им се състояла от безнадеждни мечтатели, потънали в своите видения много преди появата на човешката раса. Охранявали населяваните от тях звездни системи чрез стара и несъвършена техника и благодарение помощта на млади, приятелски настроени раси. След още половин милион години тяхната раса сигурно щеше да се изсели от Отвъдното или пък да се разрасне и да се превърне в нещо съвсем различно от това, което е. Такъв беше обичайният път — приличаше на нещо като смърт, макар и не чак толкова драстичен.

Явно имаше допуснато някакво недомислие при сътворението на расите-дълголетници. Техните членове също живееха ужасно дълго. Едва когато ареалите им ставаха твърде пренаселени, започваха да търсят изход за спасение. Сред тях винаги се намираха такива, които копнеят да посетят и останалите светове. Повечето дори се заселваха по новите места. Човешкият род вече дълго време живееше мирно и в хармония със събратята на Тироле и Глимфреле.

Бергсъндот разбра истинския смисъл на въпроса.

— Някой от вас чувал ли е за Божиите останки?

Отговори й Кйет:

— Не.

В същия момент забеляза, че двамата дирокими едновременно отвориха уста да заговорят и известно време подсвирваха един срещу друг.

— Да — най-сетне отвърна на самнорск Тироле, а гласът му издаваше благоговение, каквото Кйет нито веднъж досега не беше забелязвал в подчинения си. — Знаете, че дирокимите живеят в Отвъдното вече доста дълго време. Изпратихме много колонизатори в Трансцендентното, а някои от тях дори станаха Сили… Веднъж обаче… Нещо се върна обратно. Разбира се, то не беше точно Сила, а приличаше по-скоро на умствено увреден дироким. За сметка на това знаеше толкова много неща и извърши такива чудеса, че успя коренно да промени живота ни.

— Да не говориш за Фентролар?! — изумено попита Кйет, когато си спомни тази история. Случката датираше отпреди сто хиляди години, много преди хората да стъпят на Сяндра Кей, когато обитателите на тази колония все още са били главен противник на дирокимите.

— Да — отвърна Тироле. — И досега не сме сигурни дали Фентролар е бил за нас провидение или пък проклятие. Въпреки това той си остава основателят на земите на нашите мечти и основоположник на Старата религия.

Равна кимна с глава.

— Тази легенда, с която е закърмен всеки обитател на Сяндра Кей, ще ви помогне да разберете какво се случва в момента.

И тя им разказа за падането на Рилай, за онова, което стана с Древния и в какво се беше превърнал Фам Нувен. Дирокимите престанаха да обсъждат чутото и замръзнаха неподвижни на местата си.

Най-накрая се обади Кйет.

— Тогава какво знае Ну… — Той се запъна на името, което беше твърде необичайно за него, както и всичко останало около този чужденец. — Нувен знае ли изобщо какво търси на Дъното? Пък дори да го намери, какво ще прави с него?

— Нищо не зная, полковник Кйет. Дори самият Фам Нувен няма ясна представа за това. Трябва да мине още малко време и интуицията сама ще му подскаже. Вярвам в това, защото съм присъствала на други подобни случаи, но… Не зная как да накарам вас да повярвате.

Тя потръпна и пое дълбоко въздух. Кйет изведнъж си даде сметка какво ужасяващо място трябва да е „Единак II“. Съществото, способно да се опълчи срещу Заразата, наистина трябва да е не по-малко отвратително от нея, но пък и да обладава свръхестествени сили. Кйет се почуди как би се чувствал самият той, ако е затворен в един кораб с такова чудо.

— Милейди Равна — започна високопарно и официално той. „Та това, което предлагам, в края на краищата си е чисто предателство.“ — Ъ-ъ-ъ, хм… Имам приятели от флагманския кораб на Управлението за защита на търговията. Бих могъл да проуча дали подозренията ви относно нашите лидери наистина почиват на реални факти… — „Кажи го най-после, де!“ — Напълно е възможно да ви окажем съдействие, независимо от мнението на нашия щаб.

— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

Глимфреле наруши възцарилото се мълчание.

— Сигналът от „Единак II“ започва бързо да отслабва.

Очите на Кйет пробягаха по мониторите. Следите от ултрасветлинния трафик бяха станали съвсем объркани и неразгадаеми. Каквато и буря да вилнееше отвън, тя май наистина щеше да се окаже опасна.

— По всичко личи, че няма да можем да говорим още дълго, Равна Бергсъндот.

— Да, наистина губим връзка… Полковник Кйет, ако нито един от плановете не проработи, ако не е възможно да се биете на наша страна… Хората ви са единствените живи същества, оцелели след Сяндра Кей. Толкова ми беше приятно да се срещна с вас и дирокимите… След толкова много време да видя познати лица… Вие сам разбирате, аз… — Още докато говореше, образът й върху екрана се разми и разпадна на отделни цветни квадратчета.

— Фю-ю-ют! — възкликна Глимфреле. — Връзката току-що излетя през прозореца. Проблемът не е в „Единак II“, комуникацията с него е нормална. Но бурята отвън принуди процесорите в кораба да превключат на по-елементарен код.

— Ей, вие там на „Единак II“! Имаме проблеми с канала за връзка. Предлагам да приключваме!

Екранът посивя и върху него започна да тече надпис на самнорск:

Да. Това е нещо повече от комуникацио…

 

 

Глимфреле се опита да задържи, колкото се може по-дълго дори тази несъвършена връзка.

— Енергията падна на нула. Вече не различавам никакъв сигнал — каза той.

Тироле вдигна очи от навигационния панел.

— Това е нещо повече от комуникационен проблем. Компютрите ни вече двайсет секунди не могат да подготвят кораба за скок в пространството.

Досега правеха по пет скока в секунда и изминаваха малко повече от светлинна година за час, но какво ли щеше да е оттук нататък…

Глимфреле се оттласна от пулта.

— Е, добре дошли в Изостаналата зона.

 

 

Изостаналата зона. Равна Бергсъндот прегледа данните от уредите на контролния пулт в „Единак II“. В представите й зоната беше нещо като горещ и задушлив мрак, осветяван едва-едва от мъждукащи фенери. Тук се намираше царството на умствено недоразвити същества, разполагащи единствено с механични калкулатори. Но сега, когато попадна в нея, тя не усети някаква особена разлика. Таваните и стените в кораба продължаваха да излъчват светлина, както и допреди малко. Звездите пак грееха от илюминаторите, само че трябваше да мине много дълго време, преди някоя от тях да помръдне.

Някои от мониторите обаче показваха съвсем очевидна промяна. Скалата за отчитане на ултрасветлинната скорост мигаше монотонно; върху нея с червена легенда се отчиташе времето от последното въвеждане на данни. Навигационните екрани бяха изпълнени с данни от уредите за диагностика, които усилено проверяваха състоянието на процесорите в двигателите. Из кабината непрекъснато се повтаряше едно и също съобщение на трисквелайн: „Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете обратен скок! Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете…“

— Изключи това! — Равна нервно се освободи от предпазните колани. Главата й започна да се замайва, макар да беше възможно това да е само паника.

— Все пак това е кораб, пригоден за полети на Дъното! А се оказва, че когато навлизаме в Изостаналата зона, единственото, на което е способен, е да ни предупреди за опасността!

Зелено стебло се примъкна по-близо до нея, като се опитваше да „ходи на пръсти“ по тавана с помощта на връхчета на клоните си.

— Дори дънните кораби не могат да избегнат подобни смущения, лейди Равна.

Фам каза нещо на кораба и изображението върху повечето от екраните се изчисти.

— Дори най-големите бури в Зоните обикновено не се разпростират на територия, по-голяма от няколко светлинни години — продължи Зелено стебло. — Ние сме на двеста светлинни години над териториите на Зоните. Това, което ни засегна, може да бъде единствено исполинско вълнение, за каквото сме чели само в архивите.

Това обаче беше слаба утеха.

— Знаем, че такива неща са се случвали и преди — каза Фам. — А през последните няколко седмици играта съвсем загрубя.

Тоя път той като че ли не изглеждаше особено разтревожен. Ето това вече е нещо ново!

— Така е — съгласи се тя. — Очаквахме забавяне, но не и да попаднем в самата Изостанала зона! — Попаднахме в капан! — Къде е най-близката обитаема звездна система? На десет светлинни години? Или пък на петдесет?

Сега заобикалящият ги мрак придоби нов смисъл, а звездите през прозорците вече не грееха така приветливо, нито внушаваха чувство за сигурност и безопасност. Бяха обкръжени от безкрайно небитие и се движеха в него едва-едва със скоростта на светлината… Живи погребани. Храбростта на Кйет Свенсъндот щеше да отиде на вятъра, а Джефри Олсъндот никога нямаше да бъде спасен.

Ръката на Фам докосна рамото й. Това беше първият физически допир от много време насам.

— Все още можем да стигнем до Света на остриетата. Това е дънен кораб, забрави ли? Не сме хванати в капан. Двигателите на тая машинка са по-добри от всичко, което някога съм имал на разположение в Кюенг Хо! А тогава се смятах за най-бързият и независим човек в цялата Вселена!

Пътешествия, продължавали десетилетия наред, предимно в условията на летаргичен сън. Ето такъв е бил светът на Кюенг Хо, светът от спомените на Фам Нувен!

Фам най-сетне се освободи от непосилното напрежение, което го караше да се разкъсва отвътре. Поне временно. Сега можеше отново да бъде човек.

— Какво ти е толкова смешно? — попита той.

Равна поклати глава.

— Смея се на всички нас. Както и да е, това вече няма значение. — Тя направи няколко бавни и дълбоки вдишвания. — Ето, готово. Сега мисля, че бих могла да разговарям спокойно и разумно. И така, в Зоните има вълнение. Дори по време на буря на него обикновено му трябват хиляди години, за да помръдне на разстояние една светлинна година, а сега внезапно се е разпростряло на двеста светлинни години разстояние. Хм! Това поне е гаранция, че и след милиони години хората ще четат за това извънредно събитие в архивите. Не, благодаря! На мен не ми трябва такава слава… Вярно, знаехме за надигащата се буря, но и през ум не ми е минавало, че ще потънем.

Бяха погребани в тези дълбини, на светлинни години под повърхността.

— Сравнението с морска буря не е точно — включи се Синя раковина. Ездачът все още стоеше в най-отдалечения край на командното табло, където се оттегли след разговора с капитана от Сяндра Кей. Той все още изглеждаше разстроен, въпреки че се опитваше да говори смислено и разумно. В момента Синя раковина изучаваше екрана с навигационните данни и по всичко личеше, че се е задълбочил в записите отпреди вълнението. Той стопира картината, взе дистанционното за навигационните уреди и бавно се затъркаля по тавана към тях. Връхчетата на Зелено стебло лекичко го докоснаха, когато минаваше над нея.

Синя раковина бутна в ръцете на Равна дистанционното и продължи с назидателен тон.

— Дори при голяма морска буря водната повърхност никога не е така мътна като при силните мъртви вълнения отдолу. Последните съобщения в новините отчитат силно раздробена повърхност… Все едно е пяна или пък малки пръски.

Очевидно дори той не можеше да избегне сравнението с морските стихии.

Звездното небе зад прозорците продължаваше да е ясно и тихо. Най-големият шум идваше от корабната вентилационна система. Независимо от привидното спокойствие обаче, те бяха засмукани от водовъртеж. Синя раковина махна с клонче към екрана.

— Само след няколко часа може да сме отново в Отвъдното.

— Какво?

— Ето виж. Картината върху екрана е ориентирана спрямо положението на флагманския кораб от Сяндра Кей, корабът, с който влязохме в директна връзка, и нашите координати. — Трите точки образуваха остроъгълен триъгълник, а тези от корабите на Лименде и Свенсъндот бяха съвсем близо една до друга. — Маркирал съм момента, когато изгубихме контакт. Обърнете внимание — връзката с щаба на Управлението за защита на търговията е прекъсната 150 секунди преди да бъдем засегнати. Съдейки по постъпилия сигнал и настояването да извършим промени в протокола, стигам до заключението, че и двата кораба — нашият и този на Свенсъндот — са били погълнати по едно и също време.

Фам кимна с глава.

— Така е. Най-отдалечените страни последни губят връзка. Това означава, че вълнението се е изместило.

— Правилно!

Синя раковина се протегна от мястото си върху тавана и посочи екрана.

— В момента трите кораба служат като сонди за установяване на параметрите на Зоните според картографските техники. Няма съмнение, че ако отново прегледаме записа на движението ни, той само ще потвърди това заключение.

Равна погледна към екрана. Най-отдалечената точка от триъгълника, с която беше обозначен „Единак II“, сочеше точно в центъра на Галактиката.

— Сякаш има нещо огромно, подобно на голяма скала, което се спуска перпендикулярно на останалата повърхност.

— Отстрани се приближава чудовищна вълна — намеси се Зелено стебло. — Това е още едно доказателство, че вълнението няма да трае дълго.

— Да, обикновено радиалните промени продължават повече. Това нещо тук оставя след себе си широка следа. Би трябвало да минем през него за няколко часа и после отново ще се озовем в Отвъдното.

А там ги чакаше едно надбягване, което трябваше или да спечелят… или да изгубят всичко и завинаги.

 

 

През първите няколко часа се чувстваха много особено. „Само няколко часа“ — толкова мислеше, че ще трае престоят им в Изостаналата зона Синя раковина. После отново трябваше да се озоват в Отвъдното. И четиримата се навъртаха около командното табло, следейки под око часовника. Всеки премисляше току-що проведения необичаен разговор. Фам стоеше изопнат като тетива. Всеки момент трябваше да се озоват в Отвъдното. Ами после? Ако само няколко кораба са заразени, тогава Свенсъндот все още можеше да организира атаката. Но щеше ли да има изобщо полза от нея? Фам отново и отново преглеждаше записите от движението на флотилиите, проследявайки траекторията на всеки от засечените кораби.

— Само да се измъкнем оттук, само да се измъкнем… Тогава вече знам какво да правя. Нямам представа защо, но виждам стъпка по стъпка всяко наше действие.

Той не можа да обясни нещо повече на своите спътници.

Поне засега нямаше смисъл да пренастройват системите на кораба, което би наложило незабавно преинсталиране на всички програми за управление.

След осем часа обаче се примириха с мисълта, че може би ще престоят в Изостаналата зона цял ден. Вече бяха преровили доста от наличната историческа литература. Дизайнът на „Единак II“ беше пригоден едновременно и за Отвъдното, и за Изостаналата зона, но пренастройката не ставаше автоматично. Под надзора на Синя раковина Фам изключи интелигентните системи, които досега управляваха кораба. Операцията мина без усложнения. Изключение направиха само няколко уреда, които се задействаха с глас, но вече бяха изгубили способността си да проумяват казаното и не разбраха заповедта да се самоизключат.

Преминаването към ръчно управление предизвика у Равна същия смразяващ страх, сякаш бяха изгубили всички двигатели за ултрасветлинна скорост. Представата й за Изостаналата зона като мрачно пространство, осветено от мъждукащи светлини, все още си оставаше фантазия; но че бе царството на слабоумни създания с механични калкулатори май постепенно се превръщаше в реалност. Скоростта на „Единак II“ по пътя им към Дъното постепенно намаляваше, но сега…

Минаха двайсет часа. После станаха петдесет. Четиримата постоянно се уверяваха един друг, че още няма за какво да се притесняват. Накрая обаче Синя раковина си призна, че е било твърде прибързано да говори „само за няколко часа“. Като се има предвид височината на „цунамито“ (а тя беше двеста светлинни години), тогава то сигурно се простираше на няколкостотин светлинни години по ширина. Ако изобщо можеше да се вярва на някаква закономерност при подобен прецедент. Това беше най-голямата им тревога — вече се намираха отвъд всякакви правила и закони.

На стотния час, откакто бяха попаднали във вълнението, Равна забеляза, че Фам и Синя раковина проверяват мощността на двигателите… Май имаше опасност почивката им да продължи вечно.