Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зони на мисълта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fire Upon the Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2016)
Корекция
NomaD(2016)
Корекция
sir_Ivanhoe(2016)

Издание:

Върнър Виндж

Огън от дълбините

 

Превод: Анелия Янева

Редактор: Валери Манолов

 

Формат 16/56/84

 

Издателска къща „Пан“ — 1999 г.

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: „Балкан прес“ АД

История

  1. —Добавяне

Част първа

Едно

Летаргията е лишена от сънища. Само преди няколко дни още се стягаха да заминават, а ето че вече бяха стигнали дотук. Малкият Джефри мрънкаше, задето не е видял нищо от приключението, но Джоана Олсъндот бе доволна, че го проспа. Тя познаваше някои от възрастните на другия кораб.

Сега Джоана се скиташе сред камерите на спящите. Топлината, излъчвана от охладителните системи, поддържащи необходимата за летаргията ниска температура на телата, правеше околния мрак непоносимо жежък. Нещо подобно на сивкаво желе започваше да покрива стените. Охладителните камери бяха плътно наредени една до друга. На всеки десети ред имаше тесни проходи. През някои от тях обаче можеше да се провре само Джефри. Наоколо лежаха триста и девет деца — всичките хлапетии от колонията с изключение на нея и брат й Джефри.

Охладителните камери бяха преносими модели от полевите болници. При правилна вентилация и добра поддръжка можеха да действат стотици години, но… Джоана избърса лицето си и се зачете в данните на най-близката камера. Както повечето във вътрешната редица, и тази беше в лошо състояние. До двадесет дни щеше да поддържа живота на момчето вътре, но само ден след това щеше да го убие. Охладителните отвори бяха чисти, ала момичето пак ги избърса. Беше по-скоро за нейно успокоение.

Майка й и баща й не бяха сгрешили, макар да подозираше, че двамата са разкъсвани от чувството за вина. Бягството беше подготвено само с подръчни средства, при това в последната минута, когато се разбра, че експериментът излиза извън контрол. Екипът в Главната лаборатория стори, каквото беше по силите му да спаси децата и да се предпази от още по-голямо зло. Въпреки пропуските обаче нещата можеха да завършат благополучно, ако…

— Джоана, татко казва, че няма време. Нареди да приключваш тук и да се качваш горе.

Джефри беше проврял глава през люка, за да я извика.

— Дадено!

И без това мястото й не беше долу. Нямаше какво повече да направи, за да помогне на своите приятели.

Тами, Гиске и Магда… Дано са невредими! Джоана се запровира през прохода и почти се сблъска с Джефри, който идваше насреща й. Той вкопчи ръката си в нейната и се притисна плътно, докато двамата се промъкваха към изхода. Не беше плакал през последните два дни, но за сметка на това изгуби самостоятелността, придобита през последната година. Сега очите му бяха широко отворени насреща й.

— Спускаме се към Северния полюс с онези острови и леда!

Родителите им вече затягаха коланите. Търговецът Арне Олсъндот се обърна към нея и се засмя.

— Здрасти, хлапе. Сядай! Кацаме след по-малко от час.

Джоана отвърна на усмивката. Неговият ентусиазъм почти се предаде и на нея. Забрави за миг суматохата около излитането и миризмите от двайсетдневното стоене в това тясно затворено пространство. Баща й изглеждаше пъргав и енергичен като някоя реклама за околосветско пътешествие. Светлината от илюминаторите блещукаше по повърхността на скафандъра му. Той току-що се връщаше отвън. Джефри я избута назад и се намърда на мястото до майка им. Сяна Олсъндот провери неговия колан, а после и този на Джоана.

— За теб ще бъде интересно, Джефри, ще научиш нещо ново.

— Да бе, всичко за леда.

Сега той стискаше ръката на майка им. Тя се усмихна.

— И за него, но не днес. Говоря за кацането. То няма да е с помощта на агравитатор, нито по балистичния метод.

Агравитаторът отдавна вече не съществуваше. Баща им току-що бе отделил техния корпус от товароносача. Иначе никога не биха могли да се приземят. Арне забърника нещо из тюрлюгювеча, който сам беше забъркал в бордовия компютър. Телата им прилепнаха към седалките. Корпусът на товарния кораб взе да пука и да скърца, подпорите на охладителните камери започнаха да стенат от напрежението. Нещо изтрополи и се удари с трясък в обшивката на кабината, където се намираха. Джоана предположи, че охладителните камери са били изтръгнати от местата им под въздействието на гравитацията.

Погледът на Джефри премина от илюминатора към лицето на майка им, после се върна обратно.

— Какво беше това? — В гласа му звучеше любопитство, но се усещаше и леко треперене. Джоана едва удържа усмивката си. Джефри знаеше, че го баламосват и се опитваше да поддържа играта.

— Ще наблюдаваш истинско приземяване. Виждаш ли средния монитор? Той гледа право надолу. Можеш да видиш как постепенно намаляваме скоростта.

Планетата сигурно можеше да се види и с просто око. Джоана предполагаше, че са на не повече от няколкостотин километра височина. Арне Олсъндот използваше тягата на ракетата, прикрепена към задната част на товарния кораб, за да убие космическата скорост. Нямаха друг изход. Спускането по инерция от стотици километри бе сигурна смърт.

Оставиха само товарния кораб. Никакви криле, никакъв агравитатор, никакви задкрилници. Корпусът приличаше на стотонна яйчена черупка, която се управлява само от един двигател.

Майка им не обясни на Джефри ситуацията точно с тези думи, но все пак каза истината. Накрая успя да го накара да забрави опасността. Нали преди да дойдат в Главната лаборатория Сяна беше работила като археолог на поп литературата в Страумлинските владения! Какъв специалист щеше да е, ако не успее да омае едно дете!

Баща им изключи основния двигател и те започнаха да падат почти свободно. Джоана почувства пристъп на гадене. Обикновено не страдаше от космическа болест, но този път беше различно. Гледката на суша и море постепенно изпълваше долния илюминатор. Имаше само няколко перести облака. Брегът представляваше начупена ивица от острови, проливи и заливи. Тъмна зеленина покриваше брега, пълзеше през равнините и ставаше черна или сива в планините. Тук-там имаше сняг — а може би това беше ледът, за който говореше Джефри — прострян върху огромни пространства или разпокъсан на малки парчета. Всичко беше толкова красиво… И те се носеха неудържимо право срещу него!

Момичето чу удари върху метала на корпуса, когато и помощните двигатели замлъкнаха. Сега земята се виждаше през десния илюминатор. Двигателят заработи отново, изпълнявайки ролята на спирачка. Илюминаторът потъмня от нажежения въздух, който блъвна от дюзата.

— Уау — изтръгна се от Джефри, — това прилича на асансьор — все надолу и надолу, и надолу…

Сто километра все надолу, но достатъчно бавно, та корпусът да не се разпадне на парчета.

Сяна Олсъндот беше права — това бе някакъв невиждан способ за приземяване от космоса. При нормални обстоятелства никой не би рискувал да го използва.

Тази ситуация със сигурност не беше предвидена в плановете за бягство. Отдавна трябваше да са се скачили с фрегатата на Главната лаборатория. Но от нея нямаше и следа — бяха сами в безкрайния Космос.

Очите й се извърнаха отчаяно към тавана над главите на родителите й. Приличаше на сивкава гъба, обрасла по гладкия корпус. Родителите й не говореха за случилото се дори сега, опитвайки се да предпазят Джефри. Но Джоана веднъж ги подслуша — гласът на баща й беше пълен със сълзи и гняв.

— И всичко това за нищо! — тихо простена той. — Ние създадохме чудовище, побягнахме от него и сега сме изгубени в дълбините на Вселената.

Гласът на майка й беше още по-тих.

— За хиляден път ти повтарям, Арне, не е било за нищо. С нас са децата — тя махна с ръка към струпаните покрай стената камери. — Ами мечтите, ами възможностите, които се откриваха пред нас… Мисля, че това е най-доброто, на което можехме да се надяваме. По някакъв начин притежаваме отговорите на всички въпроси, необходими на злото, което разбудихме.

Джефри беше нахлул и родителите им млъкнаха. А на Джоана не стигна кураж да продължи дочутия разговор. Странни работи ставаха в Главната лаборатория, а в последните дни се случиха и доста страшни неща. Даже хората не бяха вече същите.

Минутите минаваха. Вече бяха навлезли дълбоко в атмосферата. Около корпуса свиреше вятър. Или пък беше турбуленцията на двигателя? Повечето от илюминаторите бяха почернели от нажежения въздух на дюзата. Джоана се чудеше дали някой някога се е приземявал така урбулешката като тях. Нямаха нито телескопични камери, нито радари.

На първи поглед планетата приличаше на райско кътче — голям късмет след всичко онова, което им се струпа на главата. Беше идеална в сравнение със скалистото и лишено от атмосфера място, където трябваше да се състои скачването.

Но затова пък тук имаше признаци за съществуването на разумни същества — бяха забелязали пътища и градове. Нямаше обаче никакво доказателство за технически прогрес — нито следа от летателни апарати, радиовръзки или източници на изкуствена енергия.

Спускаха се над най-рядко населената част на континента. При повечко късмет никой нямаше да забележи приземяването им сред зелените долини и черно-белите върхове. Арне Олсъндот можеше да не се притеснява, че ще погуби живи твари; щяха да пострадат само околните лесове и поляни.

Крайбрежни островчета преминаваха през окото на страничния илюминатор. Джефри нададе вик, сочейки натам. Образът изчезна бързо, но и тя успя да го мерне. На един от островите имаше неправилен многоъгълник, образуван от стени и сенки. Напомни й за замъците от Епохата на принцесите на Нийора.

Вече различаваше и отделни дървета, които хвърляха издължени сенки под косите слънчеви лъчи. Ревът на турбините беше по-силен от всичко, което бе чувала досега. Навлизаха все по-дълбоко в атмосферата и не можеха да избегнат шума.

— … работата се усложнява — извика баща й. — А нямам никакви подходящи програми, за да се справя. Сега накъде, любов моя?

Майка й огледа поред илюминаторите. Доколкото беше известно на Джоана, те не можеха да сменят гледната точка на камерите, нито пък да монтират нови.

— … онзи хълм над върховете на дърветата, но… май мярнах група животни да бяга от шума на… запад.

— Да! — извика Джефри. — Вълци!

Джоана мерна само някакви движещи се петна. Вече стояха неподвижно във въздуха на около хиляда метра над хълмовете. Грохотът беше оглушителен и неспирен. Не беше възможно да се разговаря. Бавно се понесоха над земята — искаха да поогледат още, пък и да се измъкнат от нажежения въздух, който ги обгръщаше.

Релефът бе заоблен, никъде не се забелязваха остри контури, а зеленината се оказа мъх. Арне Олсъндот все още се колебаеше. Основната турбина беше пригодена само да уравновесява кораба след скок в междузвездното пространство, но не и да го приземи на твърда почва. Можеха да повисят така още известно време, но когато решаха да кацат, трябваше да го направят по всички правила. Момичето беше чуло родителите си да говорят и по този въпрос, когато Джефри се занимаваше с охладителните камери. Ако почвата беше мочурлива и пропита с твърде много вода, при кацането щеше да се образува гореща струя пара с огромна сила, която можеше да пробие корпуса. Приземяването сред дървета имаше някои съмнителни предимства — растителността можеше да го омекоти и да ги предпази от разбиване. Сега обаче трябваше да действат, колкото се може по-скоро, без много мислене. Поне виждаха къде кацат.

Триста метра. Баща им обърна кораба с долната част към земята. Всичко под тях сякаш избухна. Секунда по-късно се озоваха сред непрогледен облак пара. Долната камера изгърмя. Макар да се спускаха с дюзата надолу, постепенно трясъкът утихна. Явно огнената струя от турбината беше попаднала на воден басейн или на масивен лед. Въздухът в кабината ставаше все по-горещ. Баща им завърши кацането, ориентирайки се по страничните илюминатори и шумът от ударите. Накрая угаси двигателя. Последва смразяващо половинсекундно падане, а после трясък от сблъсъка на кораба със земята. Машината успя да се задържи, а после подпорите от едната страна леко поддадоха.

Тишина, нарушавана от свистенето на парата около хълма. Бащата погледна уредите за налягане, а после се усмихна:

— Никакви пробойни. Обзалагам се, че отново ще успея да вдигна тази сладурана!