Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зони на мисълта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fire Upon the Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2016)
Корекция
NomaD(2016)
Корекция
sir_Ivanhoe(2016)

Издание:

Върнър Виндж

Огън от дълбините

 

Превод: Анелия Янева

Редактор: Валери Манолов

 

Формат 16/56/84

 

Издателска къща „Пан“ — 1999 г.

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: „Балкан прес“ АД

История

  1. —Добавяне

Епилог

Над владенията на Фленсер се възцари мир и спокойствие. Поне нямаше активни военни действия. Който и да беше заповядал на вражеската армия да се оттегли, беше го направил изключително умно и съвсем навреме. Постепенно местните селяни и работници взеха да излизат из полето. Онези, които успяха да се отърсят от преживяния шок, изглеждаха доволни, че са се отървали от стария режим. Животът по фермите постепенно възвръщаше предишния си ритъм. Селяните хвърлиха всички сили да заличат следите от летните пожарища и последната война. Лека-полека се съвземаха от най-страшната битка, позната в тяхната история.

Кралицата прати вестоносци на юг, за да разнесат новината за победата. Но иначе по нищо не личеше, че бърза да се върне в своята столица. Дърворезбарите помагаха на работниците в полето и правеха всичко, което е по силите им, за да не са в тежест на местните жители. Продължаваха обаче зорко да охраняват Хълма със звездния кораб и стария замък на Тайния остров. Неговите подземия още пазеха спомена за нечувани ужаси, дали храна за легенди и предания през последните няколко века.

От избягалите войници все още нямаше и следа. Селяните охотно разказваха своите версии за онова, което може да се е случило. Повечето от тях бяха зловещо достоверни.

Една привечер, двайсетина дни след края на битката, когато слънцето пълзеше към северните склонове, във въздуха се разнесе звук от бойни рогове. Равна и Джоана се събудиха и за миг се озоваха върху крепостната стена на замъка. Великолепният залез най-напред грабна очите им.

Равна подаде бинокъла си на Джоана.

— Някой идва насам.

Рязко очертан силует на фона на яркото небе — някаква глутница развяваше знаме, прикрепено на дръжки за всяка една от частите й.

Изправена на крепостната стена, кралицата също се взираше през два телескопа, които вероятно бяха много по-силни от съоръжението на Равна. Към това се прибавяше и острото зрение на глутницата.

— Да, виждам го. Между другото, флагът означава, че се предава. При това май вече знам кой го носи. — И тя изскимтя нещо към Пилигрима. — Мина доста време, откакто за последен път разговарях с него.

Джоана все още се взираше през бинокъла. Накрая промълви:

— Той е създал Стийл, нали?

— Да, скъпа.

Момичето отпусна бинокъла.

— Смятам да пропусна срещата с него.

Гласът й звучеше студено и далечно.

 

 

Срещата се състоя осем часа по-късно върху един хълм на север от замъка. Разузнавачите на дърворезбарите използваха времето, за да проверят долината за вражеска засада. Но не само опасността от предателство ги държеше нащрек. Пристигаше една много специална глутница, а мнозина от местните биха дали мило и драго да я видят мъртва.

Накрая кралицата се упъти към полянката, където стръмният склон на хълма завършваше с гъста гора. Равна и Пилигрима я следваха толкова близо, колкото позволяваше природата на Остриетата — десет метра.

Една самотна глутница идваше по пътя между стражите. Теглеше малка каручка, в която се намираше един от собствените й членове. Той стоеше прав вътре, а задните му хълбоци бяха покрити с одеяло. С изключение на белите петна около очите в него нямаше нищо кой знае колко особено.

Четиримата членове на Фленсер изтикаха количката напред и помогнаха на онзи с белите петна да слезе на земята. Сега Равна забеляза, че задните му крака бяха извити под неестествен ъгъл и се влачеха безчувствени по земята. Частите на петорката се разположиха плътно една до друга. Вратовете им се извиваха нагоре-надолу почти като крайниците на едно тяло. Глутницата изчурулика нещо, което прозвуча на Равна като приглушена птича песен.

Пилигрима веднага преведе казаното. Сега говореше с различна интонация. Използваше гласа на злодея от детските приказки — скърцащ и язвителен.

— Приветствам те… родителко. Отдавна не сме се виждали.

Кралицата не отговори веднага. След малко изкряка нещо към него, а Пилигрима преведе:

— Нима ме позна?

Една от главите на Фленсер изломоти насреща й:

— Разбира се, аз не познавам твоите нови части, но духът ти е останал непроменен.

Последва ново мълчание. Перегрин обаче се обади в ухото на Равна:

— Бедната ми кралица. Не съм и подозирал, че толкова ще се притесни.

Той внезапно млъкна, а после се обърна към Фленсер на самнорск:

— Е, не мога да кажа същото и за теб, моя бивша спътнице. Помня те като Тайратект, малката срамежлива учителка от Дългите езера.

Няколко от главите тутакси се обърнаха към Равна и Перегрин. Съществото отговори на самнорск, но с детско гласче.

— Здравей, Перегрин. Здравей, Равна Бергсъндот. Прав си. Фленсер Тайратект съм аз.

Главите се сведоха надолу. Всяка от тях бавно примигваше с очи.

— Разкаян лицемер — измърмори Перегрин.

— Амдиджефри добре ли е? — внезапно попита Фленсер.

— Какво? — възкликна Равна, която отначало не позна името. Когато осъзна въпроса, продължи: — Да, чувстват се добре.

— Хубаво.

Сега всички глави отново се обърнаха към кралицата и съществото продължи на езика на Остриетата:

— Като всяко покорно създание и аз съм дошъл да моля моя родител за прошка и примирие, скъпа кралице.

Кралицата изкряка в отговор и Перегрин подхвана думите й, използвайки нейния човешки глас:

— Мир? Съмнявам се в това, Фленсер. По-скоро искаш да си осигуриш спокойствие, докато събереш сили за нова война с моя народ.

— Не крия, че наистина искам да се съвзема и да събера хората си. Но аз се промених. „Срамежливата учителка“ ме направи малко… по-мек. Нещо, което ти не успя да постигнеш, родителко.

— Какво? — Перегрин се опита да предаде обидата и изненадата във въпроса на кралицата.

— Никога ли не си мислила за това, кралице? Ти си най-съвършената жива глутница в този край на света. Няма да е пресилено ако кажа, че никога не е имало по-съвършена от теб. И глутниците, които си създала, и те са почти съвършени. Но не си ли се питала каква е причината, довела до промените в най-съвършената от тях? Ти пренебрегна родителската топлота и… (тези думи не бих могъл да преведа точно)… създаде мен. С всичките мои… чудатости, които ти донесоха толкова огорчения през последния век.

— Мислих много върху тази своя грешка и оттогава се стремя да я поправя при другите си наследници.

— Да, като при Вендейшъс например! Както и да е. Това сега няма значение. Вендейшъс може би е просто друг тип грешка. Въпросът е, че ти създаде мен. Доскоро мислех, че си превъплъщение на божествения гений. Сега вече не съм убеден в това. Искам да се променя. И да заживея в мир. — Една от главите се втренчи в Равна, а другата — в „Единак II“ на Тайния остров. — Във Вселената съществуват много предизвикателства, достойни за усилията на нашия гений.

— Долавям предишната ти арогантност. Защо изобщо трябва да ти вярвам?

— Аз помогнах на децата да се спасят. Запазих кораба непокътнат.

— Ти винаги си умеел да прецениш кое ще е по-изгодно за теб.

Една от страничните глави на Фленсер се дръпна назад. (Това е нещо като да присвиеш небрежно рамене.)

— Тук ти имаш предимство, родителко, но моята войска стои на север и само чака знак. Нека сключим мир. В противен случай ще последват десетилетия взаимно дебнене и войни.

Отговорът на кралицата беше пронизителен вик. („Това е знак за голямо раздразнение, ако още не си се досетила.“)

— Какво безсрамие! Мога да те убия още сега и така ще си осигуря поне един век мирен живот!

— Готов съм да се обзаложа, че дори няма да ме докоснеш. Ти ми осигури защита, докато идвах насам. Освен това една от най-силните черти на душата ти е омразата към лъжата и предателството.

Възрастните части на кралицата приклекнаха на задниците си, а кутретата пристъпиха няколко крачки напред към Фленсер.

— Измина много време, откакто се видяхме за последен път, Фленсер. Щом ти си се променил, защо да не го направя и аз?

За миг всички части на Фленсер замръзнаха по местата си. После половината бавно станаха на крака и лека-полека тръгнаха към кралицата. Стрелците от двете страни надигнаха арбалетите и се прицелиха. Фленсер спря на около шест метра от владетелката. Главите му се полюляваха уж разсеяно насам-натам, но вниманието им беше приковано в нея. Накрая се разнесе учуден, почти засрамен глас:

— Наистина, всичко е възможно. Но как така след шест века… изневери на своята душа, кралице? Тези новите са…

— Точно така, не всичките са мои.

Фленсер се върна на предишното си място.

— Аз все още искам мир.

— Ти също изглеждаш променен. (Този път кралицата наистина е много изненадана.) Колко части от теб всъщност са Фленсер?

Дълга пауза.

— Две.

— Много добре. Ако е вярно, значи наистина ще има мир.

После извадиха картите на двете владения. Кралицата настоя да разбере точното разположение на войските на Фленсер. Освен това постави условие той да разоръжи армията си и към всеки взвод да бъдат прикрепени две или три от нейните глутници. Те трябваше да й докладват редовно за всяка промяна. Фленсер се задължаваше да предаде радиопелерините. Оттук нататък щеше да бъде под постоянното наблюдение на дърворезбарите. Тайният остров и Хълмът със звездния кораб преминаваха във владение на кралицата. Двамата очертаха новите граници на своите територии. Те дълго и шумно спориха доколко владетелката на дърворезбарите ще упражнява контрол върху останалите земи на Фленсер.

Слънцето вече се беше изкачило високо в южното небе и показваше пладне. Фленсер се изправи на крака. Частите му се струпаха около сакатия, за да му помогнат да се качи на количката. После той се поколеба.

— И едно последно нещо, скъпа кралице. Чиста формалност. Аз убих двете части на Стийл, когато той се опита да взриви кораба на Джефри. При тебе ли са останалите от него?

— Да.

— Добре тогава — продължи Фленсер. — Бих искал да поема настойничеството върху неговите останки. Аз…

— За нищо на света! Той беше умен почти колкото теб, въпреки че дързостта му понякога стигаше до лудост. Затова се опита да ни се опълчи. Дори не си помисляй да го възстановиш отново!

Фленсер се събра в плътна група. Всички очи бяха вперени в кралицата. „Гласът“ му беше тих и умолителен.

— Моля те, кралице. Това е нещо незначително, но аз съм готов да забравя за сключеното примирие — и той посочи към картите, — ако не получа, каквото искам.

— Щом това е толкова незначително, тогава защо рискуваш всичко заради него?

— Това си е моя работа! Искам да кажа… Стийл е моето най-велико творение. Аз се гордея с него. Освен това нося отговорност за съдбата му. Не чувстваш ли и ти същото към Вендейшъс?

— Аз вече съм решила какво да правя с него — процеди неохотно кралицата.

(„Всъщност глутницата на Вендейшъс все още е цяла и непокътната; боя се, че кралицата даде доста прибързани обещания и вече трудно ще се справи с него.“)

— Бих искал поне малко да облекча нещастието, което причиних на Стийл. Предполагам, че ме разбираш добре.

Двете глутници дълго и мълчаливо се изучаваха взаимно. Равна прехвърляше поглед ту на едната, ту на другата, опитвайки се да разгадае изражението им. Никой не пророни нито дума. Дори коментарите на Пилигрима за това дали Фленсер просто лъже или наистина душата му се е променила, секнаха в ухото й.

Накрая кралицата се реши.

— Добре тогава, можеш да го вземеш.

 

 

Перегрин Уиккукракрана летеше. За пилигрими се говореше в легендите още отпреди хиляда години, но нито един от тях не беше преживял подобно нещо! Той беше готов да запее от възторг, но навреме се сети, че това ще причини физическа болка на спътниците му. И без това бяха достатъчно наплашени от лудешкото му пилотиране, за което мислеха, че се дължи единствено на неговата неопитност.

Перегрин издигна совалката до облаците и се гмурна сред тях. Дори успя да потанцува с една гръмотевична буря. Колко пъти беше наблюдавал облаците, опиянен от техния бяг.

 

 

Откакто напуснаха обагрените в мораво висини и започнаха да летят сред облаците, Равна изглеждаше все по-притеснена. След като стомахът й се сви в спазъм при поредния лупинг, тя най-накрая не издържа и рязко каза:

— Може ли вече да се приземим? Сигурно ще трябва да отложим всичко това… — Уф! — … Докато се научиш да пилотираш по-добре.

— О, да, да, разбира се! Водата долу ей сега ще свърши.

На хоризонта се очерта тъмен кръг, а след него се появи и още един.

— Скоро ще стигнем твоя прибой, Зелено стебло.

— Това ли са островите, за които ни говореше? — попита Равна.

Перегрин се консултира с навигационните карти на совалката и положението на слънцето.

— Да, те са.

Всъщност нямаше никакво значение дали са те или не са. Западният океан се простираше на дванайсет хиляди километра и цялото му протежение около тропиците беше осеяно с островни вериги. Единственото, което различаваше групата под тях, бе, че е малко по-настрана от останалите; най-близкото поселище на островитяните се намираше на две хиляди километра.

 

 

Малкият необитаем остров беше заобиколен от безкрайна водна шир. Двамата с Равна помогнаха на Зелено стебло да се спусне на земята. Макар да знаеше, че скродерът й е само несъвършено копие на истинските, Пилигрима беше много впечатлен от него. Всяко от четирите колела имаше самостоятелна ос. Зелено стебло можеше да се добере почти до билото на кораловия остров съвсем сама, без ничия помощ.

Най-накрая превалиха билото и пред тях се ширна океанът. Една от частите на Пилигрима се втурна напред под предлог да намери просека в гъсталака, по която да се спуснат надолу. Всъщност жадуваше да стигне час по-скоро до водата, да вдиша соления й мирис и дъха на гниещите водни растения. Сега отливът беше оголил дъното и върху него имаше милиони малки локви, някои от тях не по-големи от скалисто изворче.

— Къде искаш да те оставим? — обърна се Перегрин към ездача. — Ако сега те заведем чак до водата, когато дойде приливът, ти ще се озовеш доста надълбоко в океана.

Зелено стебло не отговори, но всичките й клонки сочеха към водата. Колелата на скродера се пързаляха и въртяха без никаква координация помежду си.

— Хайде да я заведем по-близо до водата — каза след малко Равна.

Стигнаха до един сравнително равен коралов риф, прорязан от плитки дупки и канали.

— Намери някое хубаво място, а аз отивам да поплувам — каза Перегрин.

Застана в края на кораловия риф и погледна надолу. Събра частите си плътно една до друга и несръчно цопна във водата.

След няколко минути попадна на едно закътано местенце, покрито с пясък и защитено срещу мощните морски течения.

— Ей, елате насам! — извика той към Равна и Зелено стебло.

Докато те преодоляваха внимателно белите заоблени камъни по брега, Пилигрима приседна и започна да облизва драскотините, оставени от острите коралови ръбове.

Зелено стебло започна да си тананика нещо. След малко песента й премина в говор.

— Прекрасно море, красив бряг. Точно това ми трябва сега. Просто да си седя и да си мисля с моите темпове.

— Колко дълго ще останеш тук? — попита Равна. — Ще ни липсваш.

Това не беше обикновена любезност. Зелено стебло наистина щеше да липсва на всички. Дори с нейната разсеяност и къса памет, тя беше единственият експерт, владеещ системите за самосъхранение на „Единак II“.

— Боя се, че ще бъде доста дълго, ако изчисляваме времето с вашите мерки. Нужни са ми поне няколко десетилетия… — Тя гледа мълчаливо вълните още няколко минути. — Равна, ти знаеш, че моите спомени сега са в безпорядък. Прекарах двеста години със Синя раковина. Понякога беше дребнав и малко злобничък, но затова пък го признаваха за ненадминат търговец. Двамата сме имали прекрасни мигове. А накрая и ти се увери колко е смел и самоотвержен.

Равна кимна с глава.

— По време на нашето последно пътуване пред нас се разкри една ужасяваща тайна. Мисля, че това му причини болка, почти равна на тази от огнената стихия, която го уби. Аз съм ти безкрайно благодарна, че ни защити в критичен за нас момент. Сега искам да поразмисля на спокойствие и да оставя времето и прибоя да подредят моите спомени. Може пък несъвършеният ми скродер да се справи с тази задача. Каня се да направя дори хроника за нашия поход.

Тя докосна две от главите на Перегрин.

— Имам да ви кажа нещо важно, сър Пилигрим. Оказвате ми огромно доверие като ми позволявате да живея свободно във вашите морета… Но трябва да знаете, че аз и Синя раковина бяхме бременни. Сега нашите общи яйца са вътре в мен. Ако ме оставите тук, само след няколко години край тези острови ще има нова колония на ездачите. Моля, не приемайте това като предателство. Никога не сме се проявявали като лоши съседи… Освен в един-единствен случай, който Равна подробно ще ви опише. Но за щастие това не може да се случи тук.

Оказа се, че Зелено стебло изобщо не се интересува от тихото и закътано местенце, открито от Перегрин. Вместо това тя настоя да я оставят там, където прибоят беше най-буен и вълните се разбиваха шумно в брега.

След известно време можеха да видят само връхчетата на Зелено стебло. Досега Перегрин си мислеше колко тънички и нестабилни са нейните вейки, но вече започваше да се убеждава, че за сметка на това са много жилави.

Равна се обърна и погледна към глутницата. Върху лицето й все още стоеше онази загадъчна усмивка. Дали се учудваше на нещо, или просто й беше хубаво?

— Знаеш ли за каква тайна говореше Зелено стебло?

— Кралицата ми разказа онова, което е научила от вас.

— Аз съм щастлива, но и безкрайно изненадана, че позволи на Зелено стебло да дойде тук. По-присъщо на средновековните умове — съжалявам, това всъщност се отнася до всички видове — е да убият съществото, което представлява дори незначителна заплаха за тях.

— Тогава защо не скри това от кралицата? Искам да кажа — за скродерите и опасността те да бъдат заразени…

— Защото това е вашият свят, Перегрин. Додея ми да се правя на божество, което пази голямата Тайна. Освен това Зелено стебло настоя да го направя.

Перегрин се разположи около Равна. Сега само един чифт от очите му бяха обърнати към вейките, подаващи се от пяната. Най-добре е все пак да й даде някакво обяснение. Той вдигна глава към Равна.

— О, въпреки всичко ние си оставаме средновековни същества, Равна. Независимо, че напоследък се развиваме доста бързо. Възхитихме се от смелостта на Синя раковина, когато се хвърли в огъня да спаси децата. Освен това ние от средновековието сме свикнали с дворцовите заговори и предателства. Какво значение има, ако поетият риск е от космически размер? За нас той не е по-опасен, от което и да е друго земно предизвикателство. Ние, нещастните примитивни души, рискуваме живота си всеки ден.

— Аха!

Усмивката й стана още по-широка заради лекомисления тон, с който говореше той.

Пилигрима се изкиска, а главите му се залюляха. Обяснението му беше достоверно, но нито съдържаше цялата истина, нито пък нейната най-съществена част. Той си припомни деня преди да дойдат на острова. Тогава двамата с кралицата решиха как да постъпят със Зелено стебло.

Отначало кралицата се изплаши. Като опитен държавник тя ставаше особено предпазлива, когато насреща й се изпречеше някакво мистично зло. А на всичко отгоре възрастта на това беше милиони години.

— Няма да сторя нищо лошо на Зелено стебло. Но въпреки това ме е страх. Остане ли тук, поетият от мен риск вече ще засяга и Вселената около нас.

Перегрин се засмя. Това сигурно беше безразсъдството, присъщо на пилигримите, но…

— Така и трябва да бъде, кралице. Големите цели изискват голям риск. На мен ми харесва да общувам с хората. Дори да ги нямаше звездният кораб и компютърът, човешките същества пак щяха да променят света ни. Забелязала ли си… колко е лесно за нас да усвоим тяхното познание? Равна още не може да свикне с нашите способности. Тя не си дава сметка колко добре сме усвоили информацията от компютъра. А устройството на техните кораби е още по-лесно, кралице. Не казвам, че схващам точно как са направени. Дори сред звездните хора малцина познават всеки детайл от тях. Но уредите и системите им лесно могат да бъдат изучени, дори след авариите, които са претърпели и двата кораба… Подозирам, че Равна никога няма да управлява совалката така, както аз вече го правя.

— Хм, така е, но ти можеш да достигаш едновременно всички уреди за управление.

— Това е само част от моите предимства. Ние, Остриетата, имаме по-гъвкав ум от този на бедните двукраки. Представяш ли си какво би станало, когато всички започнем да носим радиопелерините и направим свои собствени летящи машини?

Кралицата се усмихна, но сега усмивката й бе малко тъжна.

— Ти се размечта, Пилигриме. Забравяш, че сме в Изостаналата зона. Агравитаторите ще се износят след няколко години. Каквото и да постигнем, то ще е незначително в сравнение с възможностите, които току-що описа.

— Че какво от това? Нали виждаш каква е историята на човечеството. На Нийора са трябвали по-малко от два века, за да възстанови отново междузвездните полети. Ние разполагаме с много по-богата информация от техните археолози. Заедно с човешките същества представляваме чудесен екип; те ще ни помогнат да разгърнем всички свои способности.

Сигурно след век щяха да имат свои орбитални станции, а след още сто години ще започнат да строят междузвездни кораби. Някой ден щяха да излязат от Изостаналата зона.

— Значи и ти като Стийл мислиш, че ние сме някаква по-особена раса, на която е отредена щастлива съдба в Отвъдното? Много интересно. Но единствените представители на Отвъдните светове, които познаваме, са човешките същества и ездачите. Не знаем какво представляват те в сравнение с останалите раси там. Дори Компютърът не дава задоволителен отговор на този въпрос.

Ето защо Зелено стебло е толкова важна за нас, кралице. Ние се нуждаем от опит в отношенията с другите раси. По всичко личи, че ездачите са най-разпространеният вид в Отвъдното. Необходимо е да общуваме с тях, колкото се може повече.

 

 

Мислите на Перегрин отново се върнаха към настоящия момент и към Равна, която седеше до него. Тя все още се усмихваше насреща му. Протегна ръка и погали най-близката глава.

— Наистина имаш средновековен начин на мислене.

Двамата поседяха под сянката на папратите още няколко часа. Приливът отдавна заля Зелено стебло и навлезе в сушата трийсетина метра по-навътре от мястото, където я оставиха. Лунният сърп неотклонно следваше слънцето по пътя му към хоризонта. Водата нямаше да стигне по-далече. Равна се изправи и засенчи очи срещу светлината на залеза.

— Май дойде време да си вървим, а?

Тя кимна с глава.

 

 

Лятото взе бавно да се оттегля от земите около Тайния остров. Започна все по-често да вали и вече нямаше опасност от горски пожари. Селяните се готвеха за жътва, въпреки последиците от войната и сушата. След всяко денонощие слънцето потъваше все по-дълбоко зад северните хълмове. С течение на времето здрачът траеше все по-дълго и истинският мрак настъпваше едва към полунощ. После се появяваха звездите.

Не го бяха мислили предварително, но през последната лятна нощ се случиха много неща. Равна изведе децата в полето край Замъка на звездния кораб, за да погледат звездите.

Тя се загледа надолу към подножието на хълма. Беше твърде тъмно, за да различи островите под тях. Само факлите по бойните кули на Тайния остров показваха къде се намира той. Там бяха струпани всички камери, поддържащи летаргичния сън. В тях спяха сто петдесет и едно деца — последните оцелели от полета на страумляните. Джоана твърдеше, че повечето от тях могат да бъдат съживени отново. Колкото по-скоро го направеха, толкова по-големи бяха шансовете да спасят децата. Кралицата също се запали от тази идея. Голяма част от помещенията в замъка бяха ремонтирани и пригодени за потребностите на човешките същества. Тайният остров щеше да им осигури добра защита през зимата. Дори да падне дълбок сняг, поне нямаше да ги брулят свирепите зимни ветрове. Ако всичко минеше успешно, децата щяха да се чувстват добре на острова. Равна се беше привързала към Джефри, Джоана и Амди, но дали можеше да се справи с още сто петдесет и едно деца? За разлика от нея кралицата изобщо не се колебаеше. Тя вече замисляше да основе училище, където малките Остриета да изучават човешките същества, а децата да усвояват особеностите на света, в който им се налагаше да живеят. Наблюдавайки Джефри и Амди, Равна лесно можеше да си представи какво би се получило от това. Тези двамата бяха по-близки от останалите деца, които познаваше. При това заедно притежаваха много по-висок интелект от другите. Причината не бе единствено математическият гений на кутретата; способностите на двамата се простираха и в много други области.

Човешките същества и глутниците си подхождаха и кралицата беше достатъчно мъдра, за да извлече полза от това. Равна харесваше кралицата, а Пилигрима й допадаше още повече. Но в края на краищата глутниците щяха да се окажат истински облагодетелстваните от връзката между двете раси. Кралицата си даваше ясна сметка за слабите страни на своя вид. Историята на Остриетата датираше поне отпреди десет хиляди години. Макар да имаха високоразвит интелект, те притежаваха един основен недостатък, който спъваше техния прогрес — не можеха да работят близо един до друг, без да изгубят способността си да разсъждават. Цивилизацията им беше изградена от единични, изолирани един от друг умове, които бяха затворени по принуда в себе си. Това ги обричаше никога да не надхвърлят определени граници. „В по-далечна перспектива ние бихме могли да измъкнем остриетата от това безизходно положение.“

Равна вдигна глава към небето. Сега галактичният диск приличаше по-скоро на сияние. Не можеше да се разбере неговата истинска форма. По-далечните части бяха затъмнени от ярките петна на близките звездни рояци. Те приличаха на купчина скъпоценни камъни, пронизани от светлинни лъчи. Но там, близо до южния хоризонт, се виждаха два светли облака с неправилна форма. Магеланите! Внезапно всичко си дойде на мястото и Вселената вече не изглеждаше толкова чужда и непозната. Флотата на Аниара трябваше да бъде…

— Чудя се дали оттук могат да се видят Страумлинските владения — каза Джоана. Повече от година се бе чувствала в ролята на възрастен. След утрешния ден вече никога нямаше да стане отново дете. Но сега гласът й звучеше слаб, несигурен и беззащитен.

Равна тъкмо отвори уста да обясни, че това би било съвсем невероятно, когато…

— Възможно е да ги видим, твърде е възможно.

Беше Амди. Глутницата му стоеше сгушена между телата на човешките същества. Чувстваше се прекрасно, обгърнат от тяхната топлина.

— Порових се в Компютъра и се опитах да разбера кои светове е възможно да зърнем оттук.

Две от муцунките му се очертаха на фона на небето. Също като човешки ръце те се простряха нагоре и започнаха да сочат.

— Най-ярките петна са близки източници на светлина. Те не стават за ориентиране.

После посочи няколко ярки съзвездия, настоявайки, че с помощта на Компютъра е открил кои са те. Амди разпозна дори Магелановите галактики. Излиза, че беше схванал много повече от самата Равна.

— … И така, Страумлинските владения са били…

Били! Май тоя път съвсем я загази, малкият!

— … На Върха на Отвъдното, но по-близо до галактичния диск. Ето, виждате ли онзи звезден квадрат? — носовете се сбутаха един друг. — Ние го наричаме Великия квадрат. И така, прокарайте една мислена линия от горния ъгъл на шест хиляди светлинни години и ще бъдете точно на Страумлинските владения.

Джефри се надигна на колене и мълчаливо загледа небето.

— Но щом са толкова далече, възможно ли е изобщо да видим нещо?

— Е, няма да са точно страумлинските звезди, но само на четиридесет светлинни години от Страум има един синьо-бял гигант…

— Аха — прошепна Джоана. — Сторлис. Бяха толкова ярки, че хвърляха сенки дори през нощта.

— Това е четвъртата ярка звезда по права линия нагоре от ъгъла — нали виждате, образуват почти права редица. Аз го виждам, значи и вие можете.

Джоана и Джефри дълго време не проговориха, вперили очи в звездната пътека. Равна горчиво сви устни. Бяха толкова добри деца, а съдбата им отреди да минат през изпитания, които можеха да пречупят дори възрастен човек със силна воля. Не помогна дори това, че родителите им се бориха до последен дъх да ги опазят; бяха избягали от Заразата с намерение по-късно да я разрушат. Но…

В Отвъдното имаше още милиони раси, които в стремежа си да се доберат до Трансцендентното бяха готови да сключат сделка със самото Зло. И още колко се самоунищожаваха по този начин. Но не, и това не се оказало достатъчно на Страумлинските владения. Те нагазиха в Трансцендентното и с неразумните си действия събудиха нещо, което заплаши съществуването на цялата Галактика.

— Мислите ли, че там е останал някой? — попита Джефри. — Нима ние сме единствените оцелели?

Сестра му го притисна до себе си.

— Може… Може да не са точно в Страумлинските владения. Но в останалата част на Галактиката… Погледни само — тя е цяла и още си е на мястото. — Последва тих смях. — Татко и мама, Равна и Фам. Те спряха Заразата. — Тя махна с ръка срещу небето. — Благодарение на тях всичко това все още го има.

— Да — подхвана Равна. — Ние успяхме да спасим и нея, и себе си. За да започнем отначало.

Щом още продължаваха да се борят, значи казаното не беше самозаблуда или лъжа. Системите на „Единак II“ продължаваха да изучават зоните. Разбира се, с една-единствена отправна точка беше много трудно да се направи прецизна зонография. Въпреки това тя можеше да се закълне, че са попаднали дълбоко в новообразуваните територии на Изостаналата зона, появили се след предизвиканото от Фам Вълнение. Но много по-съществено бе, че сега „Единак II“ не отчиташе никакво размиване на границите между Зоните. Беше изчезнало дори постоянното трептене отпреди няколко месеца. Това щеше да продължи дълго — Зоните бяха стабилни като планина, чийто релеф можеха да променят единствено хилядолетията.

Покрай галактичната река имаше едно незабележимо парче небе. Тя не го показа на децата. Единственото любопитно за него бе това, че е само на трийсет светлинни години от тях. Флотата на Заразата. Беше уловена като насекомо в кехлибар. Докато скоковете в пространството все още бяха възможни, те се намираха само на няколко часа от тях. А сега? Ако притежаваха дънни кораби, пригодени за работа в Изостаналата зона, биха могли да преодолеят това разстояние за по-малко от петдесет години. Но саможертвата на Аниара не остана невъзнаградена. Без да го съзнават, те бяха обрекли на гибел флотата на Заразата. Сега в нея нямаше нито един кораб, годен да се движи в условията на Изостаналата зона. Най-много да пълзят с няколко хиляди километра в секунда. Не повече, не и тук долу. Наказателният отряд на Заразата щеше да премине покрай света на Остриетата след… няколко хиляди години. Дотогава имаше доста време.

Равна се облегна върху една от частите на Амди. Той на свой ред удобно се сгуши около врата й. През последните два месеца кутретата видимо бяха пораснали. Очевидно дотогава Стийл ги беше тъпкал с някакви лекарства, които спираха растежа.

Равна зарея поглед в мрака. Къде ли са границите на Зоните сега? Доколко Отмъщението на Фам е вдъхновено от висшите Сили? Не беше ли просто Отмъщението на Древния? Не, станалото бе много повече от обикновено отмъщение. Древния се оказа поредната жертва на Заразата. Той изигра ролята на изпълнител на отмъщението. Първопричината за него обаче най-вероятно е древна, колкото самата Зараза и е много по-могъща от Силите. Каквото и да го е причинило, Вълнението бе много повече от обикновено отмъщение.

Равна изучи внимателно данните за промените в зонографията. Макар и да не бяха съвсем прецизни, тя можеше да им вярва. А те сочеха, че в момента са заклещени някъде между хиляда и трийсет хиляди светлинни години в новообразуваната Изостанала зона. Само Силите знаеха къде всъщност Вълнението беше запратило истинската Изостанала зона. Възможно е дори някои от Силите да са пострадали от него. Случилото се приличаше на някакъв планетарен Армагедон — кошмарът, преследвал хилядолетия наред примитивните цивилизации. Само че сега той се развихри в галактични размери. Само за един следобед Изостаналата зона погълна огромен къс от Млечния път. Излиза, че не само корабите на Заразата бяха уловени като насекоми в кехлибар. Цялата видима небесна шир — с изключение на Магеланите и най-далечните райони — сега приличаше на гробница. Мнозина сигурно все още са живи, но колко ли милиони кораби са застигнати по време на междузвезден полет. Колко ли системи изведнъж са престанали да работят и са причинили смъртта на цивилизациите, зависещи от тях. Небето мълчеше. Отмъщението можеше да се окаже по-страшно от самата Зараза.

А какво ли се е случило със самата Зараза — не флотата, която преследваше „Единак II“, а истинската Зараза? Тя беше рожба на Върха на Отвъдното и на Трансцендентното. Освен това доскоро владееше почти цялото небе над тях. Дали Отмъщението на Фам е успяло да я засегне. Възможно е, само ако е открило допирна точка с нея. Тогава сигурно го е почувствала. Вълнението беше толкова могъщо, че изхвърли Изостаналата зона на хиляди светлинни години височина през Дъното и Средното ниво на Отвъдното, през великите цивилизации на Върха, та чак до Трансцендентното. Ето защо тя даваше мило и драго да ни спре. Сила, попаднала в Изостаналата зона, вече нямаше да е Сила. А най-вероятно вече нямаше да е и живо същество. Ако. Ако. Ако. Ако Вълнението на Фам беше стигнало толкова високо.

„Но това е нещо, което никога няма да разбера.“

Код: 0

Получател: …

Език: Оптима

Подател: Обществото за рационални изследвания

Тема: Аларма

Ключови фрази: Помогнете ми!

Резюме: Разпадане на Мрежата ли се получи или какво?

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дискусионна група „Управата на Обществото за рационални изследвания“

Дискусионна група „По следите на войната“

Дата: 0,412 милисекунди от разпадането на връзката

Съдържание на посланието:

Вече нямам никакъв контакт със сайтовете, с които доскоро бях свързан. Въпреки всички усилия, не мога да го възстановя. По всичко личи, че съм на прага на ужасна катастрофа.

Ако получите това съобщение, моля отговорете! Наистина ли съм в опасност?

За ваше сведение не срещам никакви затруднения за достъп до сайтовете, които не са били свързани с Мрежата. Вече разбирам какви усилия е коствало, за да се предават съобщения из Галактиката. Осъзнавам каква голяма загуба сме претърпели. Досега все още нямам никакъв отговор. Но това е по-скоро естествено, като се има предвид огромните разстояния, които трябва да измине едно съобщение и цените на услугите.

През това време ще продължавам да изпращам предупредителни съобщения, подобни на това тук. Не крия, че очаквам и други да направят същото, защото това е изключително важно. Разпратил съм директно насочени лъчи до всички, които се намират по права линия от мен. И отново никакъв отговор.

Направих дори нещо немислимо: опитах се да предавам „направо през Върха“, използвайки известните ми сайтове от Трансцендентното, което е извън опасност от катастрофа. Повечето от тях също не отговарят, но нравите на Силите са ни известни. Тревожното е, че продължавам да не получавам никакви отговори. Наоколо цари тишина, сякаш сме в Дълбините. По всичко личи, че и голяма част от Трансцендентното също е била погълната.

Пак повтарям: ако получите това съобщение, моля отговорете!

Край