Върнър Виндж
Огън от дълбините (32)

Тридесет

Тайратект чувстваше, че постепенно губи битката със самата себе си. Битката с Фленсер. О, не, съвсем не можеше да се каже, че това е краят. По-скоро отново прииждаше голямата приливна вълна. В началото й се струваше, че всичко става, както го е замислила. Именно тя уреди Амдиджефри да има неограничен достъп до предавателното устройство на кораба, макар децата изобщо да не подозираха това. Но оттогава изминаха много декади и ето сега… Имаше дни, в които владееше напълно тялото и мислите си. Друг път обаче само й се струваше, че се контролира напълно.

Още не можеше да определи какъв ден щеше да е днешният.

Тайратект крачеше покрай огражденията, с които беше увенчана новата стена. Това място наистина изглеждаше ново и различно от всичко останало, но трудно би могло да се нарече замък. Стийл го беше издигнал набързо, преследван от безумна паника. Южната и западната стена бяха много дебели, с прокопана в тях гъста мрежа от коридори. Но от северната страна имаше места, които приличаха по-скоро на обикновена ограда, укрепена с чакъл. Ала за краткото време, с което разполагаше Стийл, нищо повече не би могло да се направи. Тя поспря за миг, душейки с широко отворени ноздри аромата на прясно нарязано дърво. Гледката от върха на Хълма със звездния кораб бе по-завладяваща от всякога. Дните ставаха все по-дълги. Беше дошло времето на белите нощи и между залеза и изгрева цареше сив полумрак. Наоколо отново останаха само мръсни ивици сняг, които не изчезваха дори в най-топлото лято. По откритите и огрени от слънцето поляни зеленееше буйна папрат. От мястото, където стоеше, Тайратект можеше да вижда на километри наоколо — чак докъдето синевата на морето се смесваше с крайбрежните острови.

От гледна точка на здравия разум би било истинско самоубийство да се атакува новата крепост дори сега, когато още не бе довършена изцяло. Тайратект горчиво се усмихна на себе си. То се знае, кралицата на дърворезбарите щеше да пренебрегне всичко, което й повелява здравият разум. Старата владетелка си мислеше, че разполага с всесилно тайно оръжие, което би разбило крепостните стени даже от няколкостотин метра разстояние. До последния момент шпионите на Стийл докладваха, че кралицата се е хванала на уловката и нейната малобройна армия заедно с недодяланите оръдия настъпват по суша към техните владения.

Тайратект се спусна по стълбата към вътрешния двор. Докато слизаше надолу, дочу отнякъде слаб тътен. Сякаш идваше от север, откъм долчинките покрай брега. Артилеристите на Стийл бяха започнали утринното учение. Когато времето беше ясно, шумът се чуваше чак до хълма. Беше наредено ученията да не се провеждат близо до нивите. Никой освен шепа слуги и неколцина полски работници не знаеше за новите оръжия. Вече разполагаха с трийсет оръдия и достатъчно барут за тях. Обхватът им стигаше почти петнадесет километра, три пъти по-голям от този на дърворезбарите. Бяха произвели дори барутни „бомби“, които избухваха при удар. Недалеч отвъд северните хълмове гората беше повалена изцяло, а взривовете изровиха земята чак до скалите отдолу.

Съвсем скоро — може би още днес — фленсериерите щяха да разполагат и с радиостанции.

Мътните да те вземат, кралице на дърворезбарите! Тайратект, естествено, никога не я беше виждала, но Фленсер познаваше добре тази глутница. По-голямата част от него имаше кръвна връзка с нея. „Нежната кралица“ го роди и въздигна до върховете на властта. Именно от Дърворезбаря Фленсер наследи свободата на мислене и склонността си към експериментиране. Кралицата сигурно е подозирала каква надменност дреме в него. Трябва да е знаела, че наследникът й ще стигне до крайности, каквито неговата родителка не би дръзнала да помисли дори. Когато чудовищната му природа най-сетне изскочи наяве и се разбра за първите му „експерименти“, кралицата трябваше да го убие. Или поне да го разчлени на отделни части. Вместо това го пратиха в изгнание… Където той създаде същества като Стийл, а те на свой ред започнаха да произвеждат други чудовища. Бяха решени да създадат едно царство, управлявано от безумци.

Едва след няколко века старият Дърворезбар беше решил най-сетне да поправи грешката си. И сега кралицата настъпваше със своята армия и оръжия като детски играчки. С всяка крачка тя се приближаваше към подготвения капан от стомана и огън. Само ако имаше начин да предупреди кралицата! Единствената причина Тайратект да е още тук бе клетвата, която даде пред самата себе си — да унищожи Движението на фленсериерите. Ако кралицата знаеше какво я чака тук, ако само подозираше за предателите в собствения си лагер, тя би имала шанс да оцелее. Миналата есен Тайратект едва не изпрати анонимно послание на юг. Имаше търговци, които снабдяваха със стока и двата кралски двора. Спомените на Фленсер й подсказваха кои от тях са независими. Тя беше готова да предаде по някой бележка върху един-единствен лист копринена хартия. В нея се съобщаваше за кацането на звездния кораб и оцеляването на Джефри. Забавянето на този план спаси живота й. Точно тогава Стийл й показа рапорт от своите шпиони при дърворезбарите, в който се говореше за другото човешко същество и за напредъка на дърворезбарите в изучаването на „компютъра“. В този доклад имаше неща, които би могъл да знае само някой от най-доверените на кралицата хора. Въпросът бе кой е той. Тайратект не го зададе, но и сама би могла да се досети, че предателят е Вендейшъс. Частите на Фленсер в глутницата на Тайратект добре помнеха своята глутница-близнак. Те все още поддържаха… взаимоотношения. Вендейшъс не притежаваше нито една от чертите на техния общ родител, но в него дремеха други скрити способности.

Стийл й показа доклада, само за да се изфука и да й докаже, че бе сполучил в нещо, което Фленсер никога не би дръзнал да предприеме. А това наистина беше страхотен удар. Тайратект поздрави Стийл по-сърдечно от обикновено… И тихомълком отложи плановете си да предупреди противника.

Тайратект тръгна да се разхожда из вътрешния двор. Навсякъде Стийл строеше дървени заслони. Повечето от тях приличаха на празни черупки. Той се надяваше да придума Равна да кацне на специалната площадка до централната кула.

Докато ситнеше из двора, един чифт от очите на Тайратект не спираха да оглеждат внимателно кулата. Стийл имаше намерение да я облицова отвън с най-качествения розов мрамор, който можеше да бъде намерен по земите им. Така щеше да се забелязва на километри височина от въздуха. Смъртоносните капани в нейната вътрешност обаче бяха най-съществената част от плана на Стийл. Те трябваше да гарантират неговия успех, дори спасителите да не кацнеха на мястото, което им беше приготвил.

 

 

Шрек и двама от главните слуги стояха на стълбите към заседателната зала. Те застанаха мирно, когато тя приближи. Тримата се отдръпнаха раболепно и коремите им се повлякоха по пода. Но в поведението им не личеше предаността и страхопочитанието, с което се отнасяха към нея миналата есен. Вече знаеха, че останалите части на Фленсер са били унищожени. Тайратект едва удържа усмивката си, докато преминаваше покрай тях. С цялата си слабост и всичките си проблеми, тя пак беше уверена, че ги превъзхожда.

Стийл вече беше в залата, сам. Най-важните срещи протичаха винаги така — само те двамата със Стийл. Тя си даваше ясна сметка за същината на техните взаимоотношения. Отначало Стийл беше ужасен от нейното пристигане. За него тя все още беше единственото същество, което не бе способен да убие. Десет дни след идването й той се разкъсваше от колебания дали да се преклони или да я разчлени. После обаче дойде вестта за смъртта на останалите части от Фленсер. Тайратект вече не беше Фленсер-в-очакване. Оттогава насетне се готвеше да посрещне смъртта. Но нейната слабост изведнъж се оказа и най-силната й защита. Стийл вече не се боеше. Освен това можеше да получи от нея разумен съвет по всяко време, без да се страхува, че тя застрашава властта му. Тайратект се превърна в духа от бутилката — мъдростта на Фленсер, лишена от ужасяващата му власт.

Този следобед той изглеждаше почти спокоен и кимна небрежно за поздрав, когато Тайратект влезе в залата. Тя отвърна на поздрава му. В много отношения Стийл беше нейното — на Фленсер — най-съвършено творение.

— Готово ли е всичко за голямото изпитание? — започна Тайратект. Най-сетне радиостанциите като че ли бяха завършени.

— Всеки момент ще сме готови. Но преди това искам да те питам как е най-добре да действаме. Моите хора ми казаха, че дърворезбарите вече са тръгнали насам. Ако се движат безпрепятствено, ще са тук след пет декади.

— Значи поне три декади преди пристигането на кораба на Равна.

— Точно. Ще успеем да се отървем от твоя стар враг много преди да е започнала играта с големите залози. Но… има нещо странно в последните съобщения на двукраките. Как мислиш, дали подозират нещо? Дали е възможно Амдиджефри да им казва нещо повече, отколкото знаем?

Точно тази своя неувереност се опитваше да прикрие Стийл, докато още мислеше, че пред него е Фленсер-в-очакване. Преди да отговори, Тайратект приседна на задните си хълбоци.

— Отговорът на този въпрос, драги Стийл, щеше да ти е известен, ако си беше направил труда да научиш по-добре езика на двукраките. Или да ми позволиш аз да го науча.

През зимата Тайратект отчаяно търсеше възможност да си поговори с децата насаме и да ги предупреди за клопката, подготвяна за спасителите на Джефри. Сега обаче размисли. Амдиджефри бе толкова доверчив и наивен! Ако подозираха коварството и измамата на Стийл, те не биха могли да го скрият от него. Пък и какво ли щеше да се промени, ако спасителите бяха известени за злодействата на Стийл. Тайратект вече беше виждала полета на звездния кораб. Самото му кацане можеше да се превърне в ужасно оръжие. Освен това… Ако замисълът на Стийл успееше, той нямаше да има нужда от помощта на пришълците.

След тези мрачни размисли Тайратект продължи на глас:

— Докато се преструваш така умело, няма от какво да те е страх. Не виждаш ли, че то те обича.

За момент Стийл изглеждаше много поласкан, но после подозренията му го връхлетяха с нова сила.

— Не знам какво да кажа. Постоянно ми се струва, че Амди ме подозира за нещо, сякаш разбира моята скрита цел.

Горкият Стийл! Амдиранифани беше неговото най-велико постижение, а той никога нямаше да проумее това. Именно с този експеримент наистина надмина своя Повелител. Успя да открие и усъвършенства метод, който досега принадлежеше единствено на Дърворезбаря.

— Гарантирам ти, че ако продължаваш да се отнасяш все така внимателно към тях, и двете деца ще са ти предани до гроб. От друга страна, наистина усетих някаква промяна в посланията от Равна. Тя като че ли стана много по-уверена и вече може да определи съвсем точно времето на пристигането им, въпреки че с тях очевидно се е случило нещо. Не бих казала, че са по-подозрителни от преди. Явно приеха за чиста монета съобщението, че именно Джефри, а не Амди е предложил промяната в устройството на радиостанциите. Тая лъжа между другото беше много добър ход. Погъделичка самочувствието им на по-висши същества. Ако се срещнем при равни условия, ние със сигурност ще сме по-добрите, но те още не бива дори да подозират за това.

— Защо тогава изведнъж станаха толкова напрегнати и нервни?

Останките свиха рамене.

— Търпение, драги ми Стийл! Сигурно и Амдиджефри е забелязал това. Опитай се да му внушиш да ги попита на какво се дължи тяхната нервност. Лично аз подозирам, че двукраките си имат и други грижи. — Тайратект млъкна и извърна всичките си глави към Стийл. — Възможно ли е твоят „източник“ при дърворезбарите да открие отговор на този въпрос?

— Твърде е възможно. Тоя компютър е най-голямото им предимство. — Стийл постоя мълчаливо, хапейки нервно лапите си. После рязко се отърси, сякаш искаше да се отърве от многото страхове, които го връхлитаха непрекъснато. — Шрек!

Дочу се топуркане на лапи. Вратата се отвори и Шрек промъкна една от главите си вътре.

— Да, сър!

— Донеси радиостанциите тук, а после попитай Амдиджефри дали може да слезе, за да поговорим.

Радиостанциите наистина изглеждаха много красиво. Равна твърдеше, че основните им части могат да бъдат открити от всяка цивилизация, която в своето развитие е стигнала нивото на фленсериерите. Това обаче беше трудно за вярване.

Пристигна и Амдиджефри. Те запрепускаха игриво из залата, навираха носове в уредите и подвикваха на Стийл и Останките от Фленсер. Понякога дори беше трудно да се повярва, че не бяха една глутница и че Двукракото не е сред нейните членове. Стояха толкова плътно един до друг, сякаш представляваха едно неделимо цяло. Много често Амди отговаряше на въпроси, отправени към Джефри и казваше „аз“, имайки предвид тях двамата.

Днес обаче между човешкото същество и глутницата беше възникнало някакво противоречие.

— О, моля ви, господарю, нека аз да ги изпробвам!

Джефри избърбори нещо на самнорск. Когато Амди не преведе думите му, той ги повтори отново, този път по-бавно. Гледаше право в Стийл.

— Не бива. Това е (неразбираема дума, неразбираема дума) много опасно. Амди е (неразбираемо) малък. Освен това (неразбираемо) разполагаме с много малко време.

Фленсер се напрягаше да схване смисъла на казаното. Мътните да го вземат! Рано или късно щеше да им излезе през носа, че не залягаха по-упорито върху езика на двукраките.

Стийл слушаше внимателно човешкото същество, после въздъхна с подкупваща кротост.

— Но, моля ви, Амди, Джефри. Какъв е проблемът?

Неговият самнорск беше малко по-разбираем за Останките от Фленсер, отколкото речта на човешкото дете.

Амди се поколеба за миг.

— Джефри мисли, че пелерините с радиопредавателите са твърде големи за мен. Но вижте сам — не ми стоят толкова зле.

И Амди заподскача около един от черните квадрати, дърпайки нетърпеливо неговата мека като кадифе материя към пода. После го наметна върху гърба и раменете на най-едрата от своите части.

Сега радиостанцията доби наистина вид на широка наметка — шивачите на Стийл бяха пришили закопчалки на раменете и под корема. Въпреки това обаче покривалото беше огромно за малкото телце на Амди. Той стоеше вътре в него като в палатка.

— Виждате ли, виждате ли! — Малката му главичка се промуши навън и се обърна най-напред към Стийл, а после и към Тайратект, стараейки се да ги убеди в своята правота.

Джефри пак каза нещо. Глутницата на Амди заквича сърдито насреща му, после продължи по-разбираемо:

— Джефри постоянно се тревожи, но все пак някой трябва да изпробва радиостанциите за първи път. Има само един малък проблем със скоростта. Радиото е много по-бързо от звука. Затова Джефри се притеснява, че то може да обърка глутницата, която го използва. Но според мен това е глупаво. Нима е възможно да е по-бързо от няколко глави, събрани накуп, които мислят заедно!

Последното прозвуча като въпрос. Тайратект Фленсер се усмихна. Глутницата кутрета още не се беше научила да лъже, затова тя се досети, че Амди вече знае отговора на този въпрос. И той не е в подкрепа на неговата позиция.

В другия край на залата Стийл слушаше с високо вдигнати глави — самото въплъщение на благостта и търпимостта.

— Съжалявам, Амди, но наистина е много опасно ти да го изпробваш първи.

— Но аз съм смел и искам да помогна!

— Съжалявам. Едва след като се убедим, че е безопасно…

Амди издаде гневен писък, който беше много по-висок от обичайния вътрешен говор на глутниците и почти стигаше височината на мисленето. Той се струпа около Джефри, бутайки гневно краката му със задните си хълбоци.

— Отвратителен предател! — извика той и продължи да обижда на самнорск.

Трябваха му десетина минути, докато престане да се муси и цупи. Двамата с Джефри седяха на пода и джавкаха нещо на самнорск един срещу друг. Тайратект ги наблюдаваше, но не изпускаше от поглед и Стийл в другия край на залата. Ако иронията можеше да се чува, то в момента всички те бяха глухи за нея. През целия си живот Фленсер и Стийл бяха експериментирали върху други живи същества и опитите обикновено довеждаха до тяхната смърт. Сега обаче имаха доброволец, който направо молеше да бъде пожертван в името на експеримента… въпреки това неговото желание щеше да бъде отхвърлено. Дори Джефри да не се беше възпротивил, глутницата на Амди беше твърде ценна за тях, за да я пожертват толкова лесно. Нещо повече, Амди е осморка. Беше същинско чудо, че толкова многобройна глутница изобщо се държи нормално. Рисковете, които съпътстваха употребата на радиостанциите, щяха да са много по-големи за такъв като него.

Ето защо им оставаше да намерят по-подходяща жертва за този опит. Някой от многобройните клетници наоколо. Как ненавиждаше Фленсер и неговата премерена жестокост! Аз съм много по-лоша от Стийл. Аз създадох Стийл. Тя отново си припомни какво я терзаеше още от самото начало. Това се оказа един от лошите й дни, когато същността на Фленсер се надигаше от тайните кътчета на съзнанието й. Една достатъчно силна и волева душа би била способна да се откаже от долната си природа и да се превърне в съвсем нова личност… Докато накрая не стане отново самата себе си.

— Аз ще изпробвам радиото. — Тя сякаш изрече думите още преди да ги е помислила. Слаб и глупав самохвалко.

— Какво? — невярващо попита Стийл. Но казаното беше достатъчно ясно и той много добре разбра неговия смисъл.

Останките от Фленсер се усмихнаха хладно.

— Искам сама да се убедя какво може това радио. Позволи ми да опитам, драги Стийл.

Радиопредавателите бяха изнесени навън в двора. Невероятните лапи на Джефри му помогнаха да намъкне наметките и да ги нагласи, както трябва по телата си.

 

 

Преди двадесет години, когато Тайратект още беше млада новосформирана глутница, тя обичаше да си играе със своя родител, от когото се беше отделила, сред обраслите с остра трева дюни около езерото Китчери. По на юг се намираха Скалистите брегове. Там речните ръкави си бяха пробили път към голямата вода направо през камъка. Понякога Тайратект тръгваше нагоре срещу течението по речните ръкави, заобиколени от изгладени до блясък от водата скали. Налагаше си нещо като наказание — по този път имаше места, където камъкът притежаваше кристална твърдост и изобщо не поглъщаше звуците. От всички страни кънтеше ехо, което можеше да лиши от разум всеки преминаващ. Тя се чувстваше така, сякаш е заобиколена от свои двойници, а те самите също възпроизвеждаха копия. Всички разсъждаваха с нейните мисли, но не синхронно, а в канон.

Радиото на Амдиджефри беше почти като скалите на Китчери. Във всеки случай усещането бе достатъчно познато, че да оцелее в тези условия. Тайратект се съвзе и се видя, струпана на купчина. Трябваше да изминат няколко дълги секунди преди да успее да задейства радиото. Амди и Стийл я наблюдаваха през цялото време. Човешкото същество разтърсваше едно от телата й и говореше безспир. Тайратект близна лапата на момчето и после изправи на крака почти всичките си части. Чуваше само собствените си мисли, но те отекваха много по-бързо, отколкото ехото сред скалите.

Тайратект отново се повлече по корем. Няколко от нейните части започнаха да повръщат в прахта. Имаше чувството, че наоколо всичко искри — нестройно и объркано. „Но мисълта ти е още ясна! Вкопчи се в нея! Дръж се!“ Всичко беше въпрос на координация и синхрон. Тя си спомни, че Амдиджефри я беше предупредил колко бързо е радиото. По някакъв начин беше същото като крещящите скали при езерото.

Тайратект разтърси глави, опитвайки се да се съвземе от свръхестествените усещания.

— Дайте ми малко време — каза тя и гласът й прозвуча почти спокойно. Огледа се наоколо. Бавно. Ако се концентрираше и не правеше резки движения, би могла да мисли. Тя внезапно усети наметките с цялата им тежест — те плътно притискаха всичките й уши. Явно предназначението им е да я оглушат, да я изолират. Мислите й вече не бяха по-объркани, отколкото след някой от редовните кошмари нощем.

Тя бавно се изправи на крака и се поразходи в свободното пространство между Амди и Стийл.

— Чувате ли ме? — попита неуверено.

— Да — отвърна Стийл и нервно отскочи от нея.

Точно така. Наметките изолираха шума също като най-стабилната тапицерия. Всеки звук в честотите на мисленето щеше да бъде напълно погълнат. Но вътрешния говор на глутницата на самнорск се състоеше от нискочестотни звуци — те трудно биха могли да бъдат заглушени. Тя замръзна на място, задържайки дъха си. Можеше да чуе пеенето на птиците и как някъде в задния двор режеха дърва. А и Стийл беше едва на деветдесетина сантиметра от нея. В друг случай шумът от мислите му би я подлудил. Тя се напрегна да ги дочуе… В главата й звучаха само нейните собствени мисли и непрестанното жужене, което сякаш идваше от всички посоки.

— Значи ние се надяваме, че това нещо ще ни помогне да контролираме битката — учудено рече тя. После всичките й части се обърнаха и тръгнаха към Амди. Приближи се на шест метра, после между тях останаха само три. И въпреки това не дочуваше нито звук от неговите мисли. Очите на Амди се разширяваха все повече и повече. Кутретата обаче не помръднаха от мястото си — в един момент дори й се стори, че всичките осем части се наклониха още повече към нея.

— Ти си знаел за това отпреди, нали? — обърна се към него Тайратект.

— Надявах се, че ще е точно така! О, как се надявах! — Той пристъпи още по-близо. Помежду им останаха само сто и петдесет сантиметра. Миг по-късно осморката вече наблюдаваше нейните пет части само от една педя разстояние. Той протегна нослета и отърка муцуни о Тайратект. Шумът от мислите му долиташе приглушено през покривалата, все едно кутретата се намираха поне на петнайсет метра разстояние. Няколко мига се гледаха един друг, вцепенени от почуда. Муцуните им се опираха, а въпреки това те продължаваха да разсъждават съвсем нормално. Амди нададе тържествуващ вик и се втурна сред частите на Тайратект, препускайки назад-напред между краката й.

— Виждаш ли, Джефри! То работи, то работи! — закрещя на самнорск той.

Тайратект потрепна при внезапното нарушаване на нейната цялост и почти изгуби контрол върху мислите си. Това, което беше станало току-що… Откакто свят светува такова нещо не беше се случвало. Какво ли би станало, ако мислещи нормално глутници започнат да работят рамо до рамо! Умът й дори не можеше да обхване всички възможности, които се разкриваха пред тях.

Стийл се престраши да приближи още малко и получи няколко бързи прегръдки от Джефри Олсъндот. Лордът се постара да се присъедини, доколкото може, към бурната радост, но все още не осъзнаваше напълно какво точно се е случило. Разумът му не беше способен да обеме бъдещите перспективи.

— Прекрасен резултат като за първи опит — пророни той. — Но въпреки всичко използването му изглежда доста болезнено. — Две от неговите части се взираха втренчено в Тайратект. — Затова трябва да свалим тези устройства и да ти позволим да си поемеш дъх.

— Не! — извикаха почти в един глас Амди и Тайратект. Тя се усмихна на Стийл. — Та ние дори не сме го изпробвали, както трябва, нали така? Неговото най-важно предназначение всъщност е за връзка от голямо разстояние. — „Или поне си мислехме, че това е главната ни задача.“ Сега обаче се оказа, че това устройство може да доведе до революционни промени, дори да работеше само на нормалните говорни честоти.

— А, така ли? — усмихна се криво Стийл към Амди, но в същото време правеше свирепи физиономии към Тайратект с муцуните, които кутретата не можеха да видят. Джефри продължаваше да стиска два от вратовете му. — Е, щом е така — продължете, но по-предпазливо. Никой не би могъл да знае какво ще се случи, ако надхвърлите прекалено нормалния обхват.

Тайратект освободи две от частите си от възторжения Амди и те отстъпиха няколко крачки встрани. Мисленето й продължаваше да е съвсем ясно като досега, но въпреки това чувството беше много объркващо. Тя постепенно започна да чува собствените си мисли. Почти без усилие поддържаше равновесието между отделните си части. Внимателно се раздели на две и отдалечи двете групи с още девет метра. Това беше максималното разстояние за частите на една глутница, без нейната личност да се разпадне. Но в нормални условия вече се чувстваха затруднения в мисленето.

— Чувствам се така, сякаш главите ми продължават да са прилепени една до друга — смаяно произнесе Тайратект. — Още колко мога да се отдалеча? — прошепна тя към Амди.

Кутретата изхихикаха почти като човешко същество и той притисна глава към една от нейните.

— Не съм сигурен, но можеш спокойно да отидеш чак до външната стена.

— Добре тогава — каза отново с нормалния си глас тя, за да може и Стийл да я чуе. — Нека да видим дали мога да се отдалеча още малко. — Две от частите й изминаха още три метра. Сега глутницата беше разполовена и двете групи се намираха на цели осемнайсет метра разстояние!

Стил не можа да овладее изумлението си.

— И сега?

Тайратект се разсмя.

— Мисълта ми е ясна като преди.

Двете й части обърнаха гръб на останалите и тръгнаха решително напред.

— Чакай! — изрева Стийл, скачайки на крака. — Толкова далече… — После обаче си спомни, че наоколо има и други свидетели и яростта му изведнъж се превърна в загриженост за нейното добро психическо здраве. — Толкова голямо разстояние е твърде опасно при първи опит. Върни се обратно!

Частите на Тайратект, които седяха до Амди, му се усмихнаха обезоръжаващо.

— Но аз изобщо не съм тръгвала на някъде, Стийл! — каза тя на самнорск.

Амдиджефри вече се заливаше от смях.

Частите от глутницата на Тайратект вече бяха разделени на четиридесет и пет метра. Двете, които постепенно се отдалечаваха от двора, предпазливо преминаха в тръс. Останалите с удоволствие наблюдаваха как Стийл се опитва да преглътне яростта си. Мисълта й продължаваше да бъде кристално ясна, сякаш и петте й глави все още стояха събрани една до друга. Колко бързо всъщност беше това радио?

Тя премина съвсем близо до Шрек и стражите му, които охраняваха вратата.

— Ей, Шрек, какво ще кажеш за това? — обърна се една от частите й към него, наслаждавайки се на глупавото му изражение. Някъде отзад, където бяха останалите й членове и Амди, се дочуха виковете на Стийл, който нареждаше на Шрек да я последва.

Лекият тръс се превърна в свободен бяг. Двете части се разделиха — едната се спусна на север към вътрешния двор, а другата пое на юг. Шрек и неговите подчинени се опитваха да я следват, подгъвайки крака от смайване. Глутницата на Тайратект вече беше разделена от плътната каменна маса на централната кула. Внезапно нейните мисли, предавани по радиото, се превърнаха в неясно жужене.

— Не мога да разсъждавам — изфъфли тя към Амди.

— Дръпни каишките с уста. Направи така, че мислите ти да се усилят.

Тайратект го послуша и жуженето се изгуби. Тя възвърна самообладанието си и дръзко заобиколи звездния кораб. Една част от нея вече стигаше недовършения строеж. Занаятчиите спряха работа и загледаха изумено след нея. Един-единствен член от глутница беше знак за непоправимо нещастие или пък показваше, че глутницата е изпаднала в амок. В подобни случаи останалите залавяха самотника, но сега частта от глутница беше облечена в господарска златотъкана наметка. Освен това зад нея тичаха Шрек и неговата охрана, които крещяха на всички да се отдръпнат от пътя й.

Тайратект обърна глава към Стийл и в гласа й прозвуча нескрита радост.

— Аз летя!

Тя препусна покрай скупчените в пълно изумление работници и се устреми към крепостната стена. Намираше се едновременно навсякъде, разпростирайки се все повече и повече. Триумфът на тези няколко секунди щяха завинаги да бележат нейната душа. За тях поколенията щяха да разказват легенди дори след хиляда години.

Стийл приклекна безсилно. Даде си сметка, че вече не владее положението. Шрек и подчинените му вече бяха чак от другата страна на централната кула. Единствената информация за онова, което става оттатък, идваше от самата Тайратект. Можеха да съдят за случващото се и по ужасените викове на свидетелите.

Амди заподскача нетърпеливо около Тайратект.

— Кажи ми къде се намираш! Къде си сега?

— Намирам се почти до външната крепостна стена!

— Не отивай по-далеч — хрисимо рече Стийл.

Тайратект обаче почти не чу неговите думи. Тя се опиваше от миговете слава, които съдбата й предопредели да изживее. Започна да се катери по стълбата от вътрешната страна на стената. Стражите наоколо търтиха да бягат, а някои от тях като обезумели направо взеха да се хвърлят долу в двора. Шрек продължаваше неотклонно да я следва, надавайки викове, за да й разчисти път.

Двете части, една след друга, се озоваха до парапета на крепостната стена.

Тайратект си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита я Амди.

— Аз… — Тайратект се огледа, търсейки да съзре собствената си глутница. От мястото си върху южната част на крепостната стена можеше да види своите останали членове, наклякали във вътрешния двор. Малката купчинка долу, около която проблясваха златисти искри, всъщност бяха трите нейни части и Амди.

Войниците на Шрек се промъкнаха още по-близо. Той изпрати неколцина, за да получат нареждания от нея.

— Слизам след няколко минути. Само още няколко минути… — Тайратект изрече тези думи едновременно на войниците върху крепостната стена и на Стийл, който клечеше до нея долу в двора. После отново се обърна, за да хвърли последен поглед на своите владения.

Засега беше отделила две от частите си на по-малко от половин километър от глутницата и въпреки това не усещаше никакви затруднения, докато мислеше. Координацията между частите й си оставаше същата, сякаш всички те стояха скупчени една до друга. А освен това имаше допълнителна възможност да затегне ремъците и да усили връзката между членовете си. Какво ли щеше да стане, ако и петимата се пръснат на километри разстояние един от друг? Тогава целият Север можеше да се смали до размера на нейните покои!

Ами Фленсер? Вярно, Фленсер. Къде ли беше отишъл той? Тя все още различаваше неговите спомени, но въпреки това… Тайратект си припомни, че за миг изгуби съзнание, точно когато радиото започна да работи. Наистина се искаше невероятно усилие и свръхумения, за да продължиш да мислиш с такава скорост. Май лорд Фленсер никога не беше преминавал между кънтящи скали! Тайратект се усмихна. Изглежда отново можеше да бъде самата себе си, докато използва радиопредавателите. В такъв случай… Тайратект отново огледа пейзажа пред себе си. Фленсер беше създал велика империя. Ако новото изобретение проработеше нормално, тогава бъдещите победи и завоевания щяха да я превърнат в световна сила за вечни времена.

Тайратект се извърна към войниците зад нея.

— Е, вече съм готова да се върна при лорд Стийл.