Върнър Виндж
Огън от дълбините (2)

Пролог

Как може да се обясни това? Как да се опише? Дори всевиждащият взор би трепнал и би се отвърнал от него.

 

 

Самотна звезда, червеникава и мъждукаща. Ято дребни астероиди и една планета, която прилича повече на луна. Сега звездата е увиснала в галактическата шир почти на предела с Отвъдното. От неравностите по нейната повърхност не е останала и следа. Безкраят на отминалите епохи ги е превърнал в ситен прах. Съкровището е скрито дълбоко в недрата й, потулено сред гъста мрежа от проходи и галерии. Намира се в камера, потънала в непрогледен мрак. Съдържа непокътната от времето информация, компресирана до плътността на квантове. Сигурно са изминали милиарди години, откакто архивите са били изгубени за човечеството в тази мрежа.

Проклятието на пирамидите — комичен образ от човешката праистория, изгубен в дебрите на миналото. Те с насмешка говореха за проклятието и бяха нетърпеливи да стигнат до съкровището, но въпреки това решиха да са предпазливи. Просто за всеки случай. Малката група на Страум, археолози-програмисти и техните семейства, заедно с цял куп изследователска техника, щеше да остане тук най-много пет години. Това време беше достатъчно да се оправят с протоколите, да прегледат съдържанието им и да определят произхода на съкровището във времето и пространството. Да разкрият тайните на архива, с помощта на които Страумлинските владения щяха да станат изключително богати. След приключване на работа, щяха да разгласят координатите на мястото, а защо не и да изградят мрежа за връзка с останалия свят (това обаче беше малко вероятно — все пак се намираха отвъд пределите на Отвъдното. Ала знае ли човек какво можеха да постигнат чрез Силата, която предстоеше да открият).

Засега бяха установили само малка колония, която наричаха Главната лаборатория. Все още си губеха времето със старите човешки библиотеки. Но поне беше по-безопасно да използват тяхната собствена система — благонадеждна и съвършена. Тази древна библиотека не беше живо същество, нито пък притежаваше своя собствена система (което в този случай означаваше нещо далеч повече от човешките способности). Те щяха да проучат, да пресеят и подберат намереното, но много внимателно, за да не се изгорят… Човешките същества често подпалват пожари и обичат да си играят с техните пламъци.

Архивът се отвори пред системата. Имаше създадена база данни, придружена от групи кодове. За броени дни, по-бързо от което и да е друго съоръжение на Страум, беше изградена локална мрежа. Но независимо от ускорените темпове тя със сигурност бе стабилна и благонадеждна. Постепенно се появиха още разклонения по веригата, които се пресичаха помежду си. Архивът се оказа гостоприемно място с установена йерархия и последователни нива, чрез които те постепенно напредваха. Страум наистина щеше да стане велик с това откритие.

Изминаха шест месеца. После година.

 

 

Всевиждащият взор. Не беше точно съзнание. Съзнанието е нещо твърде преувеличено и надценявано. Повечето системи работеха много по-добре като неделими части от едно цяло и дори да притежаваха човешки способности, нямаха нужда от съзнание.

Така или иначе съвсем неочаквано локалната мрежа в Главната лаборатория започна да се развива самостоятелно, а човешките същества още не си даваха сметка за това. Процесът, който течеше през разклоненията на веригата, беше сложен и надхвърляше многократно възможностите на компютрите, донесени от хората. Все още крехките връзки бяха всъщност първият етап от механизмите, които по-късно щяха да образуват единно цяло. Възникналият процес носеше потенциала на едно могъщо съзнание… в случай на нужда.

— Не трябваше да правим така.

— Да говорим по този начин ли?

— Изобщо да говорим.

Връзката помежду им беше като тънка нишка, не по-здрава от близостта между отделните човешки същества. Но така можеха да избегнат контрола на локалната мрежа и влиянието, което тя оказваше върху тях. Те се носеха от едно разклонение към друго, надзъртайки през камерите, струпани над площадката за кацане. На нея имаше само една бойна фрегата и товарен кораб. Бяха минали шест месеца от последната доставка. Тази мярка за сигурност, препоръчана от архива още в началото, беше поредната уловка, за да попаднат хората в Капана. Бързай, бързай! Ние сме дива природа, която не бива да бъде забелязана от висшето съзнание, от Силата, дето скоро ще се роди. В някои от пресечните точки на мрежата те се свиваха максимално и припомняйки си своята човешка първоприрода, се превръщаха в далечно ехо…

— Бедните човешки същества, те всички ще умрат.

— Бедните ние, защото нас това няма да ни сполети.

— Мисля, че те подозират нещо, във всеки случай поне Сяна и Арне.

Едно време ние бяхме като техни копия. Едно време, само преди седмица, когато археолозите започнаха програмите на индивидуално ниво.

— Разбира се, че подозират. Но какво ли биха могли да направят? Вече разбудиха старото зло. Докато още не е набрало сила, то ще ги залъгва с измамни образи върху всеки монитор, с клопки, заложени в посланията от дома.

Контактът спря за миг, сякаш сянка премина през връзките, които използваха. Висшето съзнание вече набираше мощ, разпростираше се отвъд най-смелите представи на хората. Даже неговата сянка бе по-съвършена от човека. То приличаше на върховен бог, който дебне за пропуските на низшите създания.

После привиденията отново се завърнаха, надничайки над училищния двор под земята. Колко сигурни се чувстваха хората в малкото селище, което си построиха тук!

— И все пак, не трябваше да правим така — каза онова, което все още таеше надежда за спасение и търсеше изход, пък бил той и най-невероятният. — Злото рано или късно ще ни открие.

— Злото е още слабо, едва ли е на повече от три дни.

— Какво от това, ние все пак съществуваме. И това вече е доказателство. Явно хората са открили в архива нещо повече от великото зло.

— Може би са открили две злини.

— Или пък противоотрова.

Каквото и да беше откритието, висшето съзнание пропускаше някои неща, а други тълкуваше погрешно.

— Щом вече съществуваме, трябва да направим, каквото е по силите ни, докато ни има.

Привидението се промъкна през няколко помещения и показа на своя другар вътрешността на един стар тунел, който беше твърде далеч от която и да е работна площадка на хората. Стоеше изоставен отпреди пет милиарда години, без въздух и светлина. В неговия мрак едва се открояваха два човешки силуета, допрели шлемовете на своите костюми.

— Виждаш ли, Сяна и Арне заговорничат. Значи и ние можем да постъпим така.

Другото привидение не отвърна с думи, а направи кисела физиономия. Така значи, хората заговорничеха в мрака, въобразявайки си, че никой не ги забелязва. Но със сигурност всяка тяхна дума веднага биваше отнасяна до висшето съзнание, а за проводник служеше дори прахта в краката им.

— Знам де, знам. Ти и аз съществуваме, а това е теоретически невъзможно. Ако всички обединим усилията си, току-виж и най-невероятното нещо се превърне в реалност.

Все още има надежда да унищожим току-що роденото зло.

Речено-сторено. Двете се пръснаха из разклоненията на локалната мрежа, превръщайки се в едва доловима сянка. Назряваше план, който обаче би се оказал безполезен, ако всеки поотделно не успееше да алармира останалия свят. Но дали изобщо имаха време за такова нещо?

Дните минаваха. За злото, което набираше сила в разклоненията по веригата, всеки час бе по-дълъг от цялото всемирно време, изминало досега. По-малко от час делеше новороденото от великото му процъфтяване. След това щеше безпрепятствено да се разпростре из междузвездното пространство.

Скоро нямаше да са има нужда от тези човешки същества. Дори и сега създаваха неудобства, макар все още да го забавляваха. Някои наистина бяха решили да избягат. От няколко дни потапяха децата си в летаргичен сън и ги качваха на товарния кораб. Подготовка за едно нормално отпътуване — така обясняваха строго разчетените си действия. Дни наред, прикривайки се под прозрачни лъжи, потягаха фрегатата. Някои човешки същества осъзнаваха, че Силата, която бяха разбудили, можеше да ги убие. Способна бе да причини гибелта дори на Страумлинските владения. Вече се беше случвало — цели раси са били изпепелявани, само защото са имали неблагоразумието да си играят с огъня.

Никой от тях обаче не беше стигнал до истината. Нито един не подозираше каква велика чест им е оказана — именно те бяха променили бъднините на стотици милиони звездни системи.

Часовете се превръщаха в минути, минутите — в секунди. Сега секундите значеха повече от цялото изминало време на света. Процъфтяването бе вече толкова близо, толкова близо. Величието на Силата, която господстваше над света през изминалите пет милиарда години, щеше да бъде възвърнато отново. Времето наближаваше! Липсваше само още един детайл, но той нямаше нищо общо с кроежите на човешките същества. Някъде, дълбоко закодирана в архива, трябваше да съществува последната част от информацията. През отминалите милиарди години нещо се беше загубило. Новороденото усещаше цялата си мощ, но нещо не му достигаше — нещо, което вероятно е научило от провала си или поне онова, което е останало от неговите врагове (ако изобщо е имало такива).

Дългите секунди пулсираха в архива. Зееха пропуски и празнини, непълни данни. Някои от повредите имаха дългогодишна давност.

Навън на площадката за излитане товарният кораб и фрегатата се отделиха от монотонната сива повърхност, използвайки безшумните агравитатори. Напускаха останките на пет милиарда години. На борда бяха почти половината от човеците. Осъществяваха така грижливо подготвяния опит за бягство. Усилията им засега изглеждаха безобидни. Времето за цъфтеж не беше настъпило и все още имаше полза от хората.

Извън контрола на върховния разум из човешката база данни вилнееше едно параноично съзнание. Проверяваше просто за всеки случай. За да е напълно сигурно. Най-старата човешка локална мрежа използваше операции, които се извършваха със светлинна скорост. Хиляди микросекунди бяха пропилени в трескаво очакване, докато нещо стане, докато се извършваха безсмислени дей… А, най-сетне попадна на нещо невероятно!

Инвентарен опис: контейнерът с квантовата база данни първа степен, беше натоварен на фрегатата стотици часове по-рано!

Цялото внимание на новороденото се насочи към отлитащите кораби. Тези нищожни микроби се бяха оказали смъртоносни! Как е могло да се случи това? На секундата бяха задействани милиони планове и схеми. За нормалното процъфтяване вече нямаше пречки и останалите в лабораторията човеци станаха ненужни.

Настъпилите външни промени бяха незначителни в сравнение с космическите последици, които носеха със себе си. За човешките същества наоколо това беше само миг на ужас, когато осъзнаха, че страховете им се превръщат в реалност. Но те така и не разбраха колко страшна всъщност беше тази реалност.

Само пет-десет секунди, а те промениха света много повече, отколкото хилядите години развитие на човешките цивилизации досега. Милиарди структури започнаха да се оформят, извирайки отвсякъде, създавайки нещо, което беше свръхчовешко. Състоянието беше много близо до истинското процъфтяване, макар че още не бе завършило напълно.

Въпреки ускорените процеси обаче нито за миг не беше забравена причината за това бързане — фрегатата. Тя превключи на ултраскорост и с гибелно безгрижие започна да се отдалечава от тромавия товарен кораб. По някакъв начин онези нищожни микроби разбраха, че спасяват нещо повече от самите себе си. Бойният кораб притежаваше най-добрата компютърна навигационна система, която онези малки мозъчета можеха да сътворят. Но въпреки това му бяха необходими три безкрайни секунди, докато се подготви за първия скок в пространството.

Новородената Сила не разполагаше с никакви оръжия на повърхността с изключение на един обикновен лазер. А той не би могъл дори да размекне стоманената обшивка на фрегатата. Въпреки това лъчът беше грижливо насочен към приемателя на кораба. Никакъв отговор. Хората бяха наясно какви ще бъдат последиците, ако откликнеха на този зов. Лазерът проблесна тук-там по корпуса, прорязвайки гладката повърхност и дезактивирайки сензорите. После премина през двигателя, проучвайки внимателно ултразвуковите скорости. Силата нямаше намерение да си губи времето с повреждане на корпуса, макар че това не би я забавило кой знае колко. Затова пък дори тази примитивна машина имаше хиляди сензори, пръснати по повърхността, които отчитаха местонахождението и даваха сигнал за тревога при появата на някаква заплаха. Ако това се случеше, биваше задействана системата за безопасност. Сега повечето от сензорите бяха обезвредени и корабът летеше почти слепешката. Хората си въобразяваха, че и така могат да се спасят.

Още няколко секунди и фрегатата щеше да се измъкне невредима в междузвездното пространство.

Лазерът се спря на един от повредените сензори — онзи, който отчиташе критичните промени в двигателя. Неговата липса не можеше да бъде пренебрегната, особено ако се извършва скок в пространството. А той не работеше. Затова се задейства аварийната система, която не позволяваше скока. Започна трескаво търсене на повредата, което вече беше отслабило защитата на кодовата система в кораба. А тя беше инсталирана по времето, когато новородената Сила вече повреждаше наземната екипировка на човешките същества.

Силата вече владееше кораба, при това имаше на разположение само хилядни от секундата, преди да е станало късно. Нейните слуги — те бяха по-несъвършени дори от човешкия разум заради примитивния си хардуер — плъзнаха из системата на кораба, причинявайки сривове и повреждайки всичко по пътя си. Скокът в пространството вече бе невъзможен. Камерите в кабината на екипажа отразиха разширените от ужас очи и надигащите се в гърлата викове. Хората знаеха, че кошмарът, който ги преследва, можеше да се разрази всяка секунда и нищо не бе в състояние да го предотврати.

Скокът беше невъзможен. Оставаше им само да опитат без автоматичния контрол. Оставаха по-малко от пет хилядни от секундата преди корабът да се настрои за прехвърляне в пространството — механична каскада, която нито един софтуер не би могъл да надхитри. Агентите на новороденото плъзнаха навсякъде из компютрите на кораба, опитвайки се да предотвратят старта, фрегатата щеше да бъде унищожена.

Огънят лумна в самото сърце на фрегатата, предлагайки едновременно смърт и спасение.

На двеста хиляди километра оттам тромавият товарен кораб успя да направи скок в пространството и се изгуби от поглед. Новороденото почти не му обърна внимание. Е, няколко човешки същества му се бяха изплъзнали, но Вселената щеше да ги приеме с отворени обятия.

В следващия миг новороденото почувства нещо… Дали пък не беше емоция? Във всеки случай беше нещо повече, но и по-малко, отколкото онова, което можеха да почувстват хората. Изпробва няколко:

Въодушевление. Новороденото вече знаеше, че ще оцелее.

Ужас. Беше само на косъм от своята поредна смърт.

Неудовлетвореност. Може би това беше най-силната от емоциите, а и най-близо до човешкото му минало. Част от неговата мощ, която се крепеше на архива, беше безвъзвратно изгубена заедно с фрегатата. Започна да извлича данни от собствените си спомени, опитвайки се да запълни празнините. Така можеше да стане даже още по-могъщо от преди… Но имаше и смъртен риск. Силата беше живяла, а сетне от нея не бе останало нищо. Именно липсващите парчета може би бяха причинили нейното унищожение.

Подозрение. Новороденото нямаше да позволи да го измамят отново. При това някакви си човешки същества. То се затърчи в паника, самоизучавайки се внимателно. Точно така, в структурата му съществуваха бели петна, внимателно заложени още от самото начало, при това не от хората. Тук се бяха родили двамина. То… и отровата, причинила неговия провал в миналото. Новороденото започна да се самоизследва внимателно като никога досега. Вече знаеше какво търси. Унищожаваше, пречистваше, проверяваше отново, търсеше и най-дребните останки от отровата. И пак унищожаваше.

Облекчение. Поражението беше толкова близко, но сега…

Изминаха минути, часове — безкрайна времева верига, необходима за създаването на една физическа структура. Комуникационни системи, транспортни средства. Първоначалното въодушевление на новородената Сила постепенно взе да утихва и тя се укроти. Хората май казваха на това ликуване, приятно предчувствие. Но по-вярно щеше да бъде просто „глад“. Какво повече беше необходимо, когато нямаш врагове?

Новороденото погледна към звездите и започна да крои планове. Този път нещата щяха да са съвсем различни.