Антъни Бруно
Лоша кръв (24)

24.

Тоци премести телефона в другия край на леглото и се облегна на стената.

— Лорейн, чуй ме — сложи слушалката на другото си ухо. — Обясних ти. Опитах се да го убедя, но той изобщо не искаше да чуе за това.

Той погледна часовника си. Бяха на телефона вече двадесет минути:

— Но ти ми обеща, Майкъл. Обеща ми, че ще го накараш да дойде тук.

— Казвам ти, че се опитах, но трябва да разбереш, че сега точно е много чувствителен. Не иска да го третират като инвалид и честно казано, не го обвинявам.

— Не го третирам като инвалид. Искам само да си почине, дявол да го вземе. Той трябва да отдели това време — докторът каза така.

— Да, знам всичко това, но Гиб е бил специален агент през целия си живот. Това е човек, който никога не е вършил чиновническа работа. Той работи на улицата — това знае, това прави. Тревожи се, че може да не е способен да го прави още дълго.

— Той ли каза това?

— Не, но го познавам. Това мисли. Не иска да си отиде преждевременно.

— Какво ви е и на двамата? Вие сте от един дол дренки. Упорити и горди, и всичко това за какво? За по-голямата слава на ФБР?

— Не, не, не разбираш. — Тоци отдръпна слушалката от ухото си. Сега и то се беше изпотило. — Той мисли, че искаш да се пенсионира. Ето какво го смущава.

Защо й казваше всичко това? Гибънз трябва да проведе този разговор, не той. Гибънз трябваше да й го каже много отдавна. Част от него считаше, че братовчедка му е абсолютно права. Тогава защо, по дяволите, спореше в защита на Гибънз? Мамка му!

— Отдавна съм се отказала от надеждите, че изобщо ще се пенсионира. Всичко, което искам да направи, е да се възстанови, преди пак да пострада. Чак такава трагедия ли ще бъде, ако този път си стои вкъщи? Кажи ми истината. Ако този вманиачен каратист узнае, че Гибънз се разхожда насам-натам, няма ли да се опита да довърши започнатото?

— Не съм екстрасенс. Не мога да чета мисли, Лорейн.

За момент настъпи напрегната тишина по линията. Тоци чуваше собственото си дишане в слушалката.

— Отговори ми на въпроса, Майкъл. Не се ли съгласихме, че той трябва да си почине, че не бива да работи поне докато докторът не разреши?

— Да, смятам, че трябва да си почива. — Не искаше да каже колко време. Вече бяха спорили за това колко трябва да си почива Гибънз — няколко дни срещу няколко месеца.

— Тогава, щом се разбираме, че той трябва да почива, защо, по дяволите, го взимаш утре да наблюдава с теб?

— Не е нужно да крещиш, Лорейн. Чувам те. — Защо ми блъскаш топките с това? Аз само се опитвам да направя така, че и двамата да сте доволни.

— Защо, Майкъл? Кажи ми защо го взимаш на работа един ден след изписването му от болницата.

Чак не му се вярваше колко прилича на майка си, когато я хванеха бесните. Все едно разговаряше с леля Филомина — друг голям душевадец.

— Преди всичко, Лорейн, следенето на дома на д’Урсо беше негова идея, не моя. Аз се самопоканих да отида с него, за да мога да го наблюдавам заради твоето спокойствие. Разбра ли ме? — Като че ли си нямам друга работа.

— Е, аз не съм спокойна.

— Чуй ме. Всичко, което ще правим, е да седим в колата му и да наблюдаваме къщата на онзи мафиот, и толкова. Ще си носи шината за врата, ще си вземе възглавници. Може да си легне на задната седалка, ако се измори. Ще бъде същото, като да си стои вкъщи на дивана.

— Това са дивотии, Майкъл, и ти го знаеш. Ще бъдете в един богопротивен квартал в Нюарк или някъде другаде и ще си търсите белята.

— Не е вярно. Ще бъдем в едно приятно богато предградие, което е толкова тежкарско, че дори не можеш да видиш хора да разхождат кучетата си. Повярвай ми, нищо няма да му се случи. Гарантирам ти.

— Как можеш да гарантираш нещо? Ти обеща да го доведеш тук, а не го направи.

Да, лельо Фил.

— Къде точно ще бъдете утре? — продължи тя. — Искам да знам.

— Разбираш, че не мога да ти кажа това.

— Дявол да те вземе, Майкъл. Как можеш да се държиш така с мен? Сменявала съм ти посраните гащи, за бога. Защо постъпваш така с мен?

Не знам, лельо Фил. Сигурно съм много лош.

— Теб обвинявам за това, Майкъл. Ако не беше ти, нямаше да му дойдат тези безумни идеи. Той се опитва да се равнява с теб. Това ти е ясно, нали? На неговата възраст той не бива изобщо да се занимава с оперативна работа.

Съветвам те да му го кажеш в очите.

— Лорейн, мисля, че твърде много преувеличаваш нещата.

— Свършвам с приказките, Майкъл. Направих всичко възможно. Това, което мога да кажа, е, че ако утре той пострада, ще търся отговорност от теб. Това е всичко.

Чудесно.

— Не се тревожи, Лорейн. Няма да пострада.

— Ще ми се наистина да вярвам в това. — Тя затвори телефона.

Тоци погледна слушалката и въздъхна:

— Лека нощ, лельо Фил.

Страхотно. Сега и двамата му се сърдеха. Гибънз си мислеше, че той се е съгласил с Лорейн за необходимостта да си вземе малко отпуск за възстановяване и да преразгледа решението си за пенсията. Лорейн пък беше сигурна, че той не дава пет пари за здравето на Гибънз, че всичко, което го интересува, е да си поиграе пак на стражари и апаши със старото приятелче. Опитай се да бъдеш добър, и веднага ставаш лош. Ега ти.

Той се излегна на новото легло и се загледа в тавана. Беше приятно и твърдо, но миришеше на ново. Направо му призляваше от тази нова миризма. Хвърли едно око на часовника си. Беше само шест и половина. Роксан си бе отишла в офиса след пристигането на леглото. Беше оставила бележка с покана да отиде в нейната квартира тази вечер, за да гледат конкурса „Мис Галактика“. Той се обади, че ще пропусне конкурса, но обеща да я вземе около единадесет и да я изведе някъде да хапнат сандвичи или нещо друго. Още не можеше да повярва, че обича да гледа конкурси за красота.

Той наблюдаваше сенките по стените и протегна краката си, докато чу глезените да изпукат. Още го боляха от седенето в сейдза. Някои можеха да седят така безкрайно. Нийл Чейни може. Онзи тип Маширо сигурно също може и без съмнение — на гол под. Сигурно така прави, когато се упражнява със сабята или други неща. Трябва да е голям катил. Гибънз никога не се дава на когото и да е, но този Маширо явно се е справил набързо с него. Тоци погледна към сгъстяващия се мрак от външната страна на прозореца и се запита какво ли ще трябва да стори, ако се наложи да мери сили с Маширо. Естествено, да застреля това копеле. Обаче Гибънз не е имал възможност да го гръмне. Маширо най-напред му е отнел пистолета. Как можеш да победиш този тип, ако трябва да се биеш сам с него без оръжие? Спомни си за бледото безжизнено лице на Гибънз, докато лежеше в полусъзнание в болницата и мониторът пукаше над леглото. Тогава Тоци го почувства — в дъното на стомаха си, като малък нагъл вирус, проникващ в организма му. Страх. Не беше свикнал с това чувство и не му харесваше, че го има. Пак погледна часовника си, после стана и се пресегна за маратонките на пода. Реши да се поразходи.

Той разпозна самотния чифт джапанки в края на тепиха още с влизането си в „дожо“-то. Там беше Нийл Чейни. Упражняваше се сам с дървения меч — бокен, — застанал на едно място, като се обръщаше във всички посоки и нанасяше посичащи удари с меча. Тоци се сети, че това наподобява друго упражнение от айкидо, което правеха — вдигаш ръцете си нагоре и после ги спускаш от едната страна, като упражнението се повтаряше с обръщане в осем посоки. Беше чувал японското му наименование, но не можеше да си го спомни.

Тоци не разбра дали Нийл забеляза, че стои до вратата, понеже не спря заниманието си. Вместо това той ускори ритъма, като броеше до осем все по-бързо и по-бързо, докато се превърна в една мъглявина от вертикални удари. Скоростта, с която го правеше, изглеждаше почти неестествена, но Тоци знаеше, че това се дължи на отпуснатата стойка. Поне така му бяха казали.

Когато най-после Нийл спря, Тоци отиде до тепиха, преди да е започнал отново.

— Здравей. Нали не те притеснявам?

Нийл поклати глава и само го погледна, като че очакваше да обясни защо е дошъл. Тоци бе забелязал, че Нийл говори само толкова, колкото се налага, и често оставяше дълги, неловки паузи точно като тази сега. Това му беше особеност. Може би тя бе част от това да бъдеш сенсей. Или просто си беше странен. Трудно е да се каже.

— Видях, че лампите светят — обясни Тоци. — До известна степен се надявах да те намеря тук.

Нийл кимна с някаква смешна полуусмивка на лицето.

— Ами… нали ти казах, че съм в силите по опазване на законността?

Нийл кимна.

— Така… — Тоци не знаеше как да се изрази. — Има едно лице, което разследвам. Той е доста агресивен и много опасен и аз… имам предчувствие, че рано или късно ще се сблъскам с него. Мислех си, а… че може би ще ми покажеш няколко хватки, които бих могъл да използвам срещу него. Никакви секрети, просто малко основно практическо айкидо.

Нийл затвори очи и поклати глава.

— Виж, разбирам, че това сигурно ти звучи доста обидно. Идвам аз — новакът — взел съм само два урока досега — и те карам да правим съкращения. Глупаво е, знам, но наистина се нуждая от помощта ти. — Ако видиш какво направи Маширо с Гибънз, ще разбереш.

Нийл поклати глава.

— Човече, не знаеш срещу какво съм се изправил. Този тип е… самурай, да си го кажем без увъртане. Той е каратист пети дан, черен пояс и професионално обучен сабльор. Вече нарани партньора ми и усещам в червата си, че е въпрос само на време, докато ме намери. Нужно ми е нещо в случай, че застана срещу него. — Хайде, не ме връщай, моля те.

Нийл кимна замислено:

— Колко бързо можеш да бягаш, Майк?

— Хайде, говоря сериозно.

— Аз също. Защото, ако не можеш да избягаш от него, нямаш шансове срещу обучен буши.

— Това какво е?

— „Боец“. Самурай.

— Няма ли нещо, което можеш да ми покажеш?

Лицето на Нийл се вкамени:

— Обиждаш ме, Майк. Обиждаш всички, които се занимават с бойно изкуство. Нужни са години всеотдайно обучение, за да излезеш срещу някой с такива способности, каквито казваш, че има този самурай. Аз съм втори дан, черен пояс. Учил съм айкидо осем години. Не съм сигурен, че аз ще се справя срещу този човек.

Тоци се почеса по извивката на носа. Мамка му! След още една неловка пауза той погледна Нийл в очите.

— Спречквал съм се с доста хора навремето — с пищови, юмруци, ножове, каквото ти хрумне. Налагало се е да се изправям срещу убийци, гангстери, наркотрафиканти, психопати, социопати. Обаче знаеш ли какво? Това е първият път, когато някой ми изкарва ангелите, преди още да съм го срещнал. Не искам моментално да стана черен пояс. Просто не искам да ме е страх, когато се срещна с този тип, защото изплаша ли се, свършено е с мен. Ето какво се надявах, че можеш да направиш за мен. Само ми покажи някои неща, които ще ми дадат вяра, че това може да бъде и равностоен двубой. Хайде, Нийл, умолявам те.

Нийл отпусна бокена на рамото си и се почеса по брадата:

— Айкидо те учи как да останеш спокоен, когато те нападнат. Показва ти как да поддържаш ки, как да насочиш агресивността на нападателя срещу него. Показва ти как да си създаваш ясна представа за всичко около теб и как да предвиждаш намеренията на противника. Мога да те науча на част от това. Обаче не тази нощ.

— Защото са нужни години — каза Тоци. Да, да, знам.

— Точно така. Имаш прекалено много вредни навици, които трябва да пречупиш, преди айкидо да заработи за теб. Правило номер едно: никога не се бий, когато си ядосан. На Запад хората се бият единствено в такива случаи. Трябва да се научиш как да бъдеш спокоен, да се концентрираш — не само при бой, а през цялото време. Само по начина ти на говорене мога да кажа, че ти си много агресивен и войнствен. Искаш да препарираш кучия син още преди да се е доближил до теб. Айкидо не е това. Трябва да чакаш търпеливо, да оставиш противника си да започне пръв, за да можеш да използуват този първи удар срещу него. Това изцяло противоречи на естествените ти инстинкти, нали?

Тоци стисна устни и кимна:

— Но нищо ли не можеш да ми покажеш? Съвсем нищо?

Нийл се взря в него за един безкраен момент:

— Докога можеш да останеш тази вечер?

Не може да бъде! Тоци се ухили:

— Докогато ти пожелаеш — спомни си за обещаното на Роксан, но това беше по-важно. Надяваше се, че тя ще разбере.

— Като начало мога да започна да ти показвам как да се отдръпваш, а това ще е само докосване до повърхността. — Нийл изглеждаше обзет от съмнения.

— Страхотно! Чудесно! Каквото и да е, ще е повече от това, което знам сега. — На Тоци не му харесваше съмнението в гласа на Нийл. Съзнателно се опитваше да не му обръща внимание, за да поддържа надеждите си. Трябва да докаже на Нийл, че наистина се интересува, че иска да се учи. — Не можеш ли да ми покажеш и онази хватка, при която хвърляш гонещия те с бокен нападател?

— Коя от всички?

— Не знам как се нарича. Онази, дето човекът те гони, опитвайки се да те прасне отзад по главата, а ти се обръщаш бързо срещу него. Отстъпваш встрани и докато мечът се спуска надолу, ти някак си хващаш ръцете му и го премяташ по гръб, като му взимаш и меча. Видях те да го правиш първата вечер, когато дойдох.

Нийл, изглежда, не беше сигурен. Той подаде бокена на Тоци.

— Покажи ми какво имаш предвид. — Той се обърна и побягна през тепихите.

Тоци бързо изрита обувките си и ги остави до джапанките, после веднага хукна след него, криволичейки по тепихите, докато го настигна на достатъчно за удар разстояние.

— Спомни ли си я?

— Давай — извика Нийл. — Удряй.

Тичайки, Тоци вдигна дървения меч над главата си, поколеба се за момент и после го засили надолу към главата на Нийл. Ненадейно Нийл спря рязко и се обърна към него. Следващото, което Тоци усети, бе, че е проснат по гръб и гледа нагоре към него. Очите му се разфокусираха за миг.

— Шомен-учи кокю-наге. Тази ли имаш предвид?

— Да… тази. — Ооу, бива си я.

Тоци с мъка се вдигна на крака, като дишаше тежко, но все още усмихнат:

— Е… ще започнем ли?

Нийл сви рамене и кимна отново с малката смешна усмивка.

Тоци пое въздух дълбоко, подготвен да изкара една дълга нощ. Все пак вече се чувстваше по-добре само защото е с някого, който знае толкова много и е готов да го сподели. Ако случайно срещнеше Маширо, когато излезе оттук през нощта, пак щеше да е много, много предпазлив с него, но няма да позволи на злодея да го уплаши. В никакъв случай.