Антъни Бруно
Лоша кръв (14)

14.

Тоци се чувстваше като глупак. Болеше го и се чувстваше като глупак. Ръцете му бяха ожулени, гърбът — натъртен, не можеше да се съсредоточи върху хватките, които Нийл Чейни показваше, а това го караше да се чувства още по-глупаво винаги щом застанеше за упражнение с някой от групата. Нямаше полза, че Нийл назоваваше всяка техника с японското й име — това само дообъркваше Тоци. Не помагаха и постоянните корекции от страна на останалите в групата. Знаеше, че го правят за добро, но нямаше настроение да слуша, че стои неправилно, че седял неправилно, ставал неправилно, падал неправилно, атакувал неправилно, та даже и удрял неправилно. В толкова юмручни схватки бе участвал през живота си, че трудно можеше да се изчислят, а сега някакво осемнадесетгодишно момиченце ще му разправя, че не удрял правилно! От гледна точка на логиката знаеше, че е права, че в айкидо нещата се правят по определен начин, че е новак и просто трябва да се учи. Обаче точно сега не му беше много до логика и всичко го вкисваше.

Щеше му се Господ да му беше дал поне част от търпението на Гибънз. Гибънз знаеше как да подхване едно разследване, да остави фактите да назреят, да се връща към дадено обстоятелство пак и пак, докато разбере какво се крие зад него. Тоци беше като дете. Очакваше незабавен резултат. Намираш някаква улика, тръгваш по нея, откриваш решаващото доказателство и щрак — разгадаваш случая, просто ей така. Логически погледнато, знаеше, че в действителността не се получава така, обаче логиката никога не е била от силните му аргументи. Предпочиташе да се появи изневиделица, да създаде объркване, да предизвика развитие на събитията. Поне така обичаше да мисли за себе си.

Нийл-сенсей, както всички го наричаха, щом стъпеха на тепиха, демонстрираше някаква техника с един от черните пояси — кокалест младеж с бледо лице. Черният пояс се опитваше да нанесе доста жестоки удари в коремната област на Нийл-сенсей. Нийл-сенсей отстъпваше встрани, хващаше леко китката на бабанката, покриваше с длан неговата, насочваше пръстите му надолу и го принуждаваше да се просне по гръб. Лесна работа.

Ха! Тоци вече имаше опит. В айкидо нещата никога не са толкова прости. Не само трябва да изпълняваш движенията точно, включително и с краката, но и да не забравяш четирите основни принципа на айкидо, докато го упражняваш. В случай че забравиш, надпис на стената ти напомняше: „Съсредоточи се в едната точка, отпусни се напълно, дръж центъра на тежестта си ниско, излъчвай «ки».“ Тоци беше научил тази вечер, че едната точка се намира някъде под пъпа и съзнанието за нея би трябвало да те прави силен и уравновесен и да помага на прилива на енергия. Да държиш ниско центъра на тежестта си му говореше смътно нещо за равновесието в смисъл, че е по-добре долната част на тялото ти да е по-тежка от горната. Пълното отпускане беше хубава идея, само че на Тоци му беше трудно да се отпусне, като знаеше, че някой се кани да го фрасне в корема. (Нийл-сенсей все му повтаряше, че напрежението му произлиза от обстоятелството, че не се съсредоточава в едната точка, което той мислеше, че прави — донякъде. Беше като омагьосан кръг.) А що се отнася до „ки“ — ами най-доброто обяснение досега получи от някакъв надраснал възрастта си ученик от последните курсове на Техническия колеж „Стивънз“, който му каза, че това е „нещо кат да излъчваш такъв дух, такова чувство, такава атмосфера, кат чи се едно почти си замаян“.

Точно така. Открехна ме, приятелче.

Как, по дяволите, с всичко това в главата можеш да изпълняваш правилно движенията при разучаване на скапаната хватка? И как можеш да научиш нещо, като през цялото време стоиш на колене в „сейдза“? Всеки от групата можеше да седи така безкрайно и даже да изглежда, че му е удобно. А той постоянно трябваше да измества теглото си, за да направи болката поносима, като се насилваше да не мисли за спазмите, които знаеше, че всеки момент ще обхванат бедрата и глезените му. По дяволите.

Беше се надявал, че този курс ще му помогне да освободи част от напрежението, не да прибави към него. Болката в краката и чувството за безнадеждна неспособност не бяха това, от което се нуждае точно сега, след като бе прекарал целия ден в двора на д’Урсо, окопавайки шибаните му безкрайни лехи с цветя, събирайки всяко току-що окапало листо изпод проклетите храсти. Роксан беше виновна. Беше действала прекалено бързо и му намери адреса на д’Урсо още рано тази сутрин. Надяваше се да прекара деня с нея, може би да отидат с колата някъде, обаче дългът го призова. Мамка му. Наистина искаше да я види. Вместо това Тоци тръгна направо към д’Урсо и пристигна точно навреме, за да види как камиончето на градинаря потегля от алеята през големия псевдофренски замък на д’Урсо. Името на градинаря беше написано на вратата на камионетката: „НИК ПАРИЗИ, ДЕКОРАТИВНО ГРАДИНАРСТВО“. Това му даде идеята. Така и така беше облечен доста небрежно с джинси, тениска и джинсово яке, та отскочи до разсадника на Фриймън в Милбърн, взе тризъбо гребло и една права лопата, после се върна в Шортхилз и паркира в пресечката зад дома на д’Урсо. Извади инструментите от багажника и се върна при къщата.

Влезе направо в задния двор, който бе заобиколен от висока два метра и половина черна ограда от железни прътове. Чувстваше се като в клетката на лъва в някой цирк. На поляната зад басейна с форма на бъбрек имаше дървена люлка и вградена в клоните на едно дърво къщичка. Люлката малко го поуспокои. Тарикатчетата вероятно не стрелят, когато децата им са наоколо. Предполагаше все пак, че да се прави на един от помощниците на градинаря е доста безопасно. Стига само да не се върне Ник.

Започна да работи по лехите — изтръгваше плевели, разкопаваше пръстта и я разрохкваше с греблото, после оформяше хубав прав ръб по цялата дължина с лопатата. Постоянно поглеждаше назад към къщата с надеждата да види нещо подозрително — като групички японски момичета, щуращи се вътре, — нещо, което да тръсне на Айвърс, та той да нареди електронно подслушване. Добрият стар Айвърс и проклетите му всекидневни рапорти. Тоци щеше да е щастлив, ако още в понеделник сутринта успее да му представи истински доклад, нещо, което да си струва, нещо, което би могъл да тикне в задника на Айвърс. Тоци се хилеше гадничко на себе си, когато стъклената врата към вътрешния двор рязко се плъзна и от нея излезе младеж с пурпурен пуловер и шалварести надиплени панталони на сиви карета.

— Хей, какво правиш там? — Той държеше главата си клюмнала на една страна, за да не влезе в очите му онова педалско кичурче коса, предположи Тоци. Определено бе застанал като тарикатче, макар че нямаше вид. Несъмнено един от тайфата на д’Урсо.

— Попитах какво правиш! — Той наблягаше на всяка сричка. Явно реши, че Тоци е имигрант.

— Оправям лехите — отвърна Тоци.

— Градинарят, как му беше името, си тръгна преди малко. Ти какво правиш тук?

— Ник ме остави тук да обработя лехите. Време им е. Погледнете това. — Тоци посочи към лехите. — Тези корени имат нужда да дишат. Почвата трябва да се разкопава, за да влиза въздух.

Беше прав — лехите не бяха пипнати цял сезон. Ник бе калпав градинар. Постепенно хлапето закима в съгласие.

— Дълго ли ще бъдеш тук?

— Колкото трябва — сви рамене Тоци. — Бая работа има тук. Погледнете бучиниша, вижте как е напълзял. Трябва да се окастри, а това е голяма работа. Няма да свърша всичко това днес, няма да успея — реши да си остави пътечка в случай, че се наложи да дойде пак.

— Да, градината наистина изглежда доста зле. — Хлапакът кимна и вдигна ръкавите на пурпурния си пуловер. — Ще свършиш добра работа, нали?

— О, да, разбира се. Само това знам да правя. — Тоци продължи да се усмихва, докато хлапакът се прибра вътре.

Сега трябваше да работи, дявол да го вземе. Винаги е мразел да окопава лехи. За него това беше по-лошо и от косенето на трева в августовската жега. След онова лято, в което работи за един градинар — между последната година в гимназията и първи курс на колежа, — се закле вече никога да не върши такава работа. Кой можеше да предположи, че след осемнадесет години пак ще окопава лехи? Има една приказка — никога не казвай „никога“.

Той работи там от десет и половина почти до три и през това време не успя да види абсолютно нищо. Никой не влезе и не излезе освен хлапака, който около обяд изчезна с мерцедеса на д’Урсо. Никакъв поток от нелегални имигранти, никакви хихикащи гейши, никаква следа от Джон д’Урсо или съпругата му. Само едно малко момиченце, което го позяпа известно време иззад плъзгащата се стъклена врата на терасата, и бегло зърване на японката, когато го дръпна от прозореца. От краткия поглед, който успя да й хвърли, тази жена му се стори малко по-възрастна от убитото момиче — навярно някъде втората половина на двадесетте. Освен това изглеждаше доста добре. Тоци все си мислеше, че гувернантките са посредствени на вид. Разбира се, очакваше да види някоя стара чанта да управлява и академия „Ийстлейк“, а Роксан се оказа нещо друго. Нещо съвсем друго. Докато работеше, непрекъснато се надяваше, че японката ще излезе с детето, за да я заговори, но това не стана. Мислеше си, че ако успее да влезе вътре, може би ще я хване натясно. Когато младежът излезе, той позвъни на вратата и помоли да ползува тоалетната. Прислужницата, която отвори, беше испано-американка и го отведе при клозета в сутерена. Остана да го чака до вратата, за да го придружи веднага обратно до изхода. Майка му стара. Мъчеше се да съчини някакъв друг план да се добере до детегледачката, но в крайна сметка всичко, което успя да направи, бе да работи и да наблюдава, и да чака нещо да се случи от само себе си. С напредването на деня стана ясно, че ще трябва да дойде пак в понеделник и да работи по този бучиниш. Мамка му! В три без петнадесет си вдигна инструментите и се запъти към колата.

Докато караше към стаята, която бе наел в Уихоукен, Тоци непрекъснато мислеше за японката в къщата на д’Урсо. Защо един човек от мафията ще разрешава на жена си да се хваща в бизнес с гувернантки? И защо японки? Дали само за да й намери някаква работа, та да му се махне от главата? Възможно е, но дори и да се приеме, че този бизнес е законен, защо ще й разрешава да развива тази дейност вкъщи? Тези типове никога не са обичали да привличат вниманието върху себе си, а домовете им са техните крепости — буквално. Не му ли е хрумвало, че домашен бизнес като този може да предизвика любопитството на Имигрантската регистрационна служба или на отдела по имиграция към ФБР? И защо само японски момичета? Няма логика. В петък Гибънз му бе казал за дихателния маркуч, който намерил в хондата. Ако д’Урсо вкарва нелегално японски работници в страната, то защо му са всичките тези усложнения? Долу на мексиканската граница можеш да намериш с камиони нелегални чужденци от Централна Америка. При това сами влизат в страната, а това трябва да е по-евтино, отколкото да ги превозваш един по един от Япония. И въпреки това Роксан мисли, че съпругата на д’Урсо й подбива цената. Каква възможност за печалба биха могли да имат от тези японски гувернантки? Д’Урсо никога не би се захванал с каквато и да е операция, която няма да му донесе едричък пай. Просто нямаше логика.

Продължаваше да мисли за гувернантката на д’Урсо, като се мъчеше да си спомни лицето й. В изражението й имаше нещо различно, по-уморено от живота, отколкото у онези азиатски детегледачки, които бе видял из Милбърн. Нищо от онази весела невинност като в „Чайната на августовската луна“. Видът й говореше, че знае много повече, отколкото би казала.

Тоци излезе от локалния път и изви по серпантината към Главен път 3-Изток, поклащайки глава на себе си. Пак започваше старата история. Беше я зърнал само за двадесет секунди. Правеше цялостно описание на характер, основаващо се на двадесетсекунден поглед от десет метра разстояние през дебелото стъкло на вратата? Доста несериозно. Отново съчиняваше истории, изкривявайки действителността, за да я изкара такава, каквато той я иска да бъде. Така си навлече неприятностите преди. За този род дивотии Гибънз постоянно го предупреждаваше. Е, сигурно Гибънз е прав.

Докато караше по магистралата, той се замисли за двете мъртви хлапета, за разрезите в телата им и ударите от карате по вратовете и изведнъж си спомни, че от четири следобед в Хобокен провеждаха урок по айкидо. Погледна часовника си и счете, че има време точно да се поизмие, да грабне някой анцуг и да отскочи дотам. Реши, че хвърлянето на хора по тепиха може да се окаже добър начин за отърсване на част от тази нервност, която, изглежда, постоянно го владееше. Да, да се освободи малко от разочарованието. Точно каквото му трябваше след пропилян ден като този.

Беше сбъркал.

Нийл-сенсей приключи с демонстрацията и се поклони на черния колан с бледото лице. После каза на групата да се разпредели по двойки и да се упражняват. Едричкият ученик от „Стивънз“ го потупа по рамото:

— Ще потанцуваме ли?

— Разбира се. — Тоци забеляза, че той бе със син пояс — средна класа. Добре. Тоци реши, че момчето има достатъчно опит да го научи на нещо, но не е толкова майстор, че да го направи смешен.

— Казвам се Крис. Вие сте…

— Майк.

Той свали очилата си и им сложи ластик.

— За първи път ли сте тук?

— За първи път се упражнявам, да.

Крис се усмихна и кимна, докато пак си слагаше очилата.

— Така си и мислех. Изглеждате малко объркан. Няма проблем. На мен ми бяха необходими шест месеца, докато спра да се чувствам като глупак.

— Шест месеца, а? — Страхотно. Точно каквото ми трябва — шестмесечен комплекс за малоценност.

— Добре. Тази техника се нарича Цуки Коте Гаеши, което горе-долу означава извиване на китката при атака с юмрук. Ти ще нанесеш удара. Прицели се някъде тук — Крис посочи гръдната си кост. — Ще го направим бавно.

Тоци зае позиция, застанал в ханми^[1], с издаден напред крак, завъртян на деветдесет градуса спрямо задния. Той стисна юмрук с дланта нагоре, както бе виждал да го прави черният пояс, и си припомни как онзи нанасяше ударите към Нийл-сенсей по време на демонстрацията — с извъртане на юмрука и отсечено движение като при карате. След като го критикуваха два пъти този ден за неправилните му атаки, бе решен да нанесе поне един свестен удар. Крис го погледна в очите и кимна. Тоци пое дъх, пристъпи решително напред и замахна рязко… във въздуха. Крис се бе обърнал странично, за да избегне удара и ръката на Тоци остана протегната точно пред него, а самият Тоци бе изваден от равновесие. Крис бързо се възползва от слабостта му, сграбчи китката и я изви обратно така, че Тоци нямаше друг избор, освен да се тръшне по гръб.

Тоци забрави да подгъне крака назад, за да омекоти падането, както го бяха учили. Удари се в тепиха толкова силно, че го усети в бъбреците си.

Крис стоеше изправен над него и бърникаше очилата си.

— Предполагам, че никой не ти е казвал, Майк. Силата на твоята атака винаги определя силата на хвърлянето. Ето защо казах да го направим бавно.

Тоци кимна и се изправи на крака.

— Ясно.

— Добре. Хайде да опитаме от другата посока.

Тоци знаеше, че това означава да размени краката си и да удари с другата ръка. Този път замахна с бавно движение и Крис го хвърли съвсем леко.

Когато дойде ред на Тоци да хвърля, Крис нетърпеливо му обясни всички движения и посочваше основните моменти, докато ги изпълняваше. Така се разменяха — Крис хвърляше два пъти, после два пъти Тоци. Когато Тоци го премяташе, при падането Крис удряше силно по тепиха, нещо, което правеха опитните хора. Целта бе да се намали инерцията от падането. Резониращият екот от пляскането на Крис по тепиха правеше удоволствие на Тоци, макар да знаеше, че това е като при професионалните борци, които блъскат по кухия под на ринга за ефект, а не защото е треснал силно Крис върху тепиха.

Продължаваха да се упражняват, като повтаряха отново и отново хватката, и не след дълго Тоци започна да усеща, че наистина я усвоява. Повечето пъти успяваше да се отдръпне, а на няколко пъти помисли, че почти я е научил, хвърляйки Крис, без да употреби много енергия, като просто използваше силата от атаката на Крис срещу самия него.

— А сега какво ще кажеш за малко по-реалистични удари, Майк? — каза Крис. — Прави се, че наистина те е яд на мен, че действително искаш да ме удариш.

— Добре — отвърна Тоци. Той зае позиция, твърдо решен този път да не спира ръката си. Крис знае какво прави, ще се отдръпне. Сега ще бъде истинско.

Тоци направи крачка напред, стъпвайки леко. Погледна Крис в очите, кимна и изстреля юмрука си с всичка сила към корема му. Крис отново се отдръпна, сграбчи го за китката и използвайки неравновесието му, завъртя силно. Тоци падна с трясък по гръб върху тепиха и макар да бе подгънал крака си надолу, пак се удари толкова силно, че му издрънчаха ребрата.

Крис стоеше над него и клатеше глава.

— Какво има? — попита Тоци.

— Не беше както трябва. Може ли да опитаме пак? От същата страна.

— Не било както трябва… Добре, както кажеш.

Тоци стана и нанесе същия удар. Крис го просна долу с шумно тупване. Този път май беше малко по-силно.

— По-добре ли е? — изпъшка Тоци, подпирайки се на лакти.

— Да, усещам, че беше по-добре. — Крис изглеждаше доволен. — Твой ред е.

Тоци бавно се вдигна на крака с решението да направи най-доброто изпълнение на идиотското Коте Гаеши, което някой е виждал от новак. Наистина мислеше, че ще успее този път. Можеше да изпълни цялата техника, без да се съсредоточава в детайлите на всяко отделно малко движение. Зае позиция, изправен в ханми, очаквайки Крис да замахне за удара. Крис сви ръка в юмрук. Тоци бе готов. Крис започна да се движи напред. Вече го чуваше как се тръшва на тепиха. Хайде. Сега…

— Хай — извика Нийл-сенсей откъм предната част на залата.

Крис незабавно спря атаката си и се поклони на Тоци:

— Благодаря ти, Майк.

— А… да, благодаря. — Тоци се чувстваше като ограбен. Всички се втурнаха по местата си и насядали на два реда в сейдза, очакваха Нийл-сенсей да започне следващата техника. Тоци погледна към Крис и се намръщи. Беше подготвен. Чувстваше, че този път ще го направи както трябва. Направо го измамиха. Дявол да го вземе.

Тоци седна бавно на колене. Можеше да го направи, по дяволите. Следващия път. Прехвърли теглото си върху петите и моментално бедрата го заболяха. Нийл започна да показва. Следващия път. После усети, че по прасеца му запълзяват мравки. Мамка му! Измъкна краката си, седна на задник и бързо започна да масажира схванатото. Да… може би следващия път.