Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майк Тоци и Кътбърт Гибънс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2015)

Издание:

Антъни Бруно

Лоша кръв

 

Първо издание

 

© Преведе от английски Стефан Величков

© Библиотечно оформление и корица — tandem G

© Anthony Bruno, 1989

 

Набор и печат ДФ „СОФИЯ-ПРИНТ“.

Шрифт Таймс и Универс.

Формат 32/84/108.

16 печатни коли.

София, 1992

История

  1. —Добавяне

12.

Прашната миризма на наторена ливада и хербициди навяваше спомени — не съвсем приятни спомени. Когато беше юноша, Тоци работеше лятно време с един съсед градинар. Изгърбваше се да коси ливади шест дни седмично от седем до залез, буташе проклетите косачки напред-назад, нагоре по баири и надолу по дерета, по поляни, големи колкото игрища за бейзбол. Пръстите му тръняха от постоянните вибрации, оглушаваше от шума на мотора, изливаше кофи пот под пладнешкото слънце. Спомняше си колко мразеше тези огромни скъпи къщи в Шорт Хилз, Милбърн, Саут Ориндж, Уест Ориндж, Ливингстън. Рядко се виждаха хората, които ги обитават. Единственият признак на живот беше бръмченето на климатичните инсталации, което той винаги възприемаше като закачка. Ха-ха, на тебе ти пече, а на нас ни е добре. Оттогава му беше останало някакво несъзнателно предубеждение към богатите. Естествено, той разбираше, че ако тези богаташи не наемаха градинари, децата като него не биха имали работа през лятото. Все пак, когато буташ косачката напред-назад, напред-назад, напред-назад при тридесет и пет градуса и освен това е влажно, а знаеш, че в тези къщи с климатични инсталации има хора, понеже кадилакът е на алеята, ставаш склонен да си мислиш за плантации, полковници от Кентъки в бели костюми и каторжници с вериги.

Той надничаше през прозорците на оранжерията пред разсадника и наблюдаваше как един зелен самосвал се приближава на заден ход до товарната рампа. Още със спирането на камиона градинарят изскочи от кабината и започна да крещи на хората си да побързат с товаренето на торбите тор в камиона. Имаше вид на хитрец с плътен италиански акцент, като говореше с онзи тип оперетна експанзивност, която правеше всичко казано от него да изглежда преувеличено. Фриймън — собственикът на този разсадник — го гледаше скептично през изпъкналите стъкла на черните си рогови очила и местеше дебелата пура от едната страна на устата си в другата. Той попълни разписката на градинаря върху тефтера, който висеше подпрян върху огромното му шкембе. Трябва да беше към метър и деветдесет и два и поне сто и тридесет килограма. Мършавият италианец бърбореше нещо на огромния човек, размахваше ръце, хващаше се за чатала и се смееше. Тоци не беше сигурен, но, изглежда, италианецът разказваше на Фриймън мръсен виц. Обаче Фриймън не се смееше. Той напомняше на Тоци за тъпоумния Циклоп от един стар филм за Язон и Аргонавтите, който беше гледал като малък във „Филм за милион долара“. Въобрази си, че градинарят нарочно отвлича вниманието на Фриймън, докато хората му приготвят остър кол и го забият в окото на гиганта.

После Тоци огледа по-внимателно двамата помощници на градинаря. Той се приближи до прозореца, за да вижда по-добре. И двамата бяха азиатци, най-вероятно корейци, което го изненада. Италианските имигранти обикновено наемаха други италианци или испано-американци. Тоци беше работил с един боливиец и няколко уругвайци по онова време, но никога не беше виждал азиатски помощници. Винаги си е мислел, че корейците са един твърде затворен клан, за да работят за някой друг. Вярно е, че вече като че ли бяха завладели щандовете за селскостопански продукти в района на Ню Йорк. Може би градинарството е едно логично разширение на растениевъдната им дейност.

Камионът потегли от рампата и Фриймън се дотътри обратно вътре.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — изръмжа той.

— Няма проблем — каза Тоци, връщайки се към щанда.

— Това копеле е като трън в задника ми. Все много бърза. А и с хората си се отнася като с лайна. Не съм предполагал, че някога ще ми стане жал за тези с дръпнатите очи. — Той почеса четината върху ниско подстриганата си глава и изтъркаля пурата в другата страна на устата си, където липсваха няколко долни зъба. Пурата се намести разкошно в това пространство. — Значи казвате, че сте от ФБР. Истински агент от ФБР?

Тоци кимна и се усмихна търпеливо — и преди е виждал подобна реакция.

— Мамка му! Не съм предполагал, че някога ще срещна агент от ФБР. Та какво мога да направя за вас?

— Ами…

Лицето на Фриймън изведнъж погрозня. Увеличените от стъклата очи съвсем се изцъклиха под очилата му.

— Не разследвате мен, нали?

— Не, сър. Мисля, че споменах, преди да ни прекъснат, че вие не сте обект на това разследване.

— Жена ми ли е? — Пурата се изтърколи в устата му и после се върна на мястото си.

— Не, сър. И жена ви не е.

— Много лошо. Ще ми се някой да я разкара за десет-двайсет години. Направете ми услуга.

Тоци се усмихна съучастнически, но имаше чувството, че това не е майтап.

— Семейни проблеми?

— Мамка му, не. Бизнес проблем. Не трябваше никога да я пускам тука да си върти работата. Стайни растения и подобни лайна. — Той извади пурата и се изплю на пода. — Растенията са предназначени за навън, дявол да го вземе. И тия шибани дръвчета бонзай. Смешно е да прахосваш толкова време и грижи, за да отглеждаш такова малко дръвче. Не е естествено. Я огледайте наоколо! Такова хубаво мръсно местенце си имах тука. Сега прилича на някакъв бутик с тия богати кучки, дето влизат и излизат на тумби. Ако бабичката не правеше толкова много скапани мангизи с тия глупави дребосъци, щях да я изритам и нея, и проклетите й плевели чак на майната им оттук.

— Аха — кимна Тоци. — Е, аз дойдох тук, понеже обявата ви в рекламните страници твърди, че произвеждате бонзай. Сигурно ще трябва да разговарям с жена ви.

Фриймън потри нос с гърба на показалеца си и се взря в него. Явно беше, че огромният мъж си променяше представата за агент на ФБР, след като разбра, че Тоци е дошъл тук заради проклетите дръвчета бонзай.

— Няма я тук днес. На някакъв конгрес е по бонзай в Ню Йорк.

Тоци отвори един хартиен плик и извади снимката на ножичките, които бяха намерени в убитото момиче. Той я постави на щанда.

— Какво можете да ми кажете за това?

— Какво искате да знаете? — Циклопът започваше да става войнствен.

— Този вид ножици се използува за кастрене на дръвчета бонзай, нали?

— Да.

— Продавате ли такива ножици?

Циклопът се намръщи над снимката, като че Тоци беше поставил там кучешко лайно.

— Да, продава такива неща.

— Тези са произведени в Япония. Виждате ли надписа на острието? Тези, които продавате, в Япония ли са произведени?

— По-добре да не са, дявол да ги вземе. Страшно са скъпи. Щяхме да се задръстим с тях. Поръчай евтините от Тайван, викам й. Приятелките й няма да разберат разликата. Викам й, поръчай от тия японските и ще ти натикам главата в ярмомелката, мамка му. Поне веднъж ме послуша. — Пурата подскачаше нагоре-надолу в гнездото си.

Тоци кимна и се замисли колко ли е сериозен този за главата на жена му в ярмомелката. Нямаше да е за сефте. Не много отдавна някакъв тип край езерата в северните райони на щата Ню Йорк убил жена си с брадва и после я пуснал в мелачката, та да се отърве от тялото. Можело е и да успее, ако тазът й не задръствал машината. Опитвал се упорито, но се повредили предавките. По време на процеса той я наричал по един и същ начин както за времето, когато била жива, така и за времето след това — „оная скапана путка“.

— Чували ли сте за някой наоколо, който продава японски? — попита Тоци.

— Не. Ама питайте жената, може да знае. Ще се върне утре.

— Добре, кажете й, че ще се обадя. Благодаря за сътрудничеството.

Онзи измърмори нещо, което Тоци не можа да разбере. Когато Тоци се запъти към вратата, влезе една очевидно заможна стринка от предградията. Беше голяма скица. Червена къносана коса, нефритенозелени сенки, убийствени бледоморави нокти, яке с бяла козина. Тоци се обърна към циклопа зад щанда и се замисли дали е подготвил мелачката.

Когато излезе, Тоци забеляза бял мерцедес комби, паркиран до неговата кола. На задната седалка имаше трима души: бебе на около годинка в специално столче, малко момиченце на възраст като за детска градина и тъмнокоса жена. Тоци предположи, че това е гувернантката, понеже седеше на задната седалка с децата, с глава, наведена над пакет хартия за моделиране в скута й. Докато отваряше вратата на колата си, той забеляза, че гувернантката прави животни от сгънати парчета хартия. Малкото момиченце пляскаше с ръце и пискаше весело. Бебето беше дълбоко заспало. Когато той завъртя ключа и запали мотора, гувернантката внезапно се стресна. Тя извърна глава и се взря в Тоци със страх и тревога, изписани на лицето. Тоци за миг се сети за жертвите от войните — Втората световна война, Виетнамската, забелязвайки за първи път, че тя е азиатка. Още една азиатка. Той се усмихна пресилено, за да успокои момичето, докато потегляше назад, и остави детската градина зад себе си, замислен дали срещата с трима азиатци последователно е само случайност. Може би беше нещо като да си купиш нов шевролет и изведнъж по пътищата започваш да срещаш само шевролети. Може да беше само някаква космическа ирония. Кой знае? Той включи на скорост и излезе от паркинга, без повече да мисли за това.

След като напусна разсадника на Фриймън, Тоци подкара към центъра да си вземе един сандвич. Единственото кафене в Милбърн беше от типа на тези по „Пето авеню“, където богати възрастни дами плащаха по шест долара за лъжичка извара, половин праскова от компот върху лист маруля и бишкота за мелба отстрани. Гледката на толкова много посивели коси и палта от нутрии го караше да настръхва, затова си взе риба тон върху ръжен хляб и отиде да яде на една от пейките, артистично разположени между грижливо поддържаните каменни лехи, които очертаваха отсечката от „Милбърн авеню“ с този тип магазини, където никога не би могъл да влезе.

Докато ядеше обяда си, започна да забелязва нещо много особено. Не беше необичайно да видиш млади жени да бутат бебешки колички в центъра на който и да е град, обаче от осемте, които той забеляза, докато изяде първата половина от сандвича си, пет бяха азиатки. Едната от тях буташе закрита количка, та не успя да види бебето — можеше и да е нейно, макар да изглеждаше твърде млада и с много скромна външност, за да живее в градче като Милбърн, но всички останали возеха бели деца. Всички изглеждаха съвсем млади, малко под или над двадесет години. На същата възраст като двете хлапета, които намериха смъртта си във фолксвагена. Приличаше на нещо повече от случайност.

Той изля остатъка от кафето си в бегониите, загъна отпадъците и се върна в кафенето. Докато крачеше към дъното, носът му беше ударен от лавина силни парфюми. Пое въздух през устата и отиде до телефонния автомат, където с радост видя, че има указател. В такова заведение трябва да има. Порови се из жълтите страници, като търсеше „Бавачки“, „Гувернантки“ и „Деца“. Под „Гледане на деца“ намери няколко дневни градини, една агенция по труда, наречена „Домашни услуги без ограничения“, която предлагаше момичета за къщна работа срещу квартира, готвачки, прислужници, шофьори, както и академия „Ийстлейк“ — училище за гувернантки, предлагащо „гувернантки, обучени според британските традиции, за родители с високи изисквания“. Училището беше в Мейпълууд — съседното градче. Тоци си погледна часовника и се ухили на себе си. Време е за посещение в академия „Ийстлейк“.

Тут-тут-туут.

Докато търсеше в джоба си дребни за паркинга, Тоци хвърли поглед над малката градинка до пощата към старата гара Ери Лакауана, откъдето потегляше влак. Мейпълууд вилидж, както го наричаха, наистина притежаваше нещо от атмосферата на английско село — старомодно, но без да дразни с това. Преди да наеме като временно решение потискащата стая в Уихоукен, където живее сега, мислеше да намери апартамент тук, но в крайна сметка реши, че не е място за него. Това изведнъж го подсети, че е по-добре да се обади на госпожа Карлсон и да отмени срещата тази вечер с хазяина, който „предпочита семейни наематели“. Ще й се обади по-после и ще съчини някакво извинение. Много неприятно, понеже жилището на „Адамс стрийт“ му харесваше. Беше малко, но чисто.

Мейпълууд вилидж наистина е идеално място за гувернантско училище с „британски традиции“, мислеше си той, докато крачеше покрай читалнята „Крисчън сайънс“ и магазина за канцеларски материали към входа, обозначен с „49“. Това беше двуетажна сграда от жълти тухли с магазини на първия и канцеларии на втория етаж. Академия „Ийстлейк“ беше в стая 22. Тоци се изкачи и последва стрелките, сочещи към стая 22, усмихвайки се носталгично при ненадейния спомен за нисичката и пълна мис Франсис от училището „Динг-Донг“. Може би точно такъв тип дами излизат от академията „Ийстлейк“. Възрастни, посивели, добродушни, но взискателни, непреклонни и справедливи. Мис Франсис, но с акцент.

Само че когато Тоци натисна звънеца на стая 22 и влезе вътре, това, което видя, отново беше нещо различно. Тя стоеше изправена до секретарското бюро и държеше телефонната слушалка на ухото си. Имаше крака — невероятни крака. Висока, с подплънки на раменете, приятни форми. В началото на тридесетте, тъмночервена коса, ориенталски тип очи. Смеещи се очи. Тя отметна косата си зад ухото и го погледна. Усмихна се сърдечно. Между зъбите й имаше едва забележимо разстояние. За малко да се строполи мъртъв.

— … да, госпожо Данциг, да, уверявам ви. Всичките ни гувернантки са отлично обучени да гледат деца. Нашите жени са завършили курсове по предучилищна психология и по първа помощ, както и по останалите традиционно изискващи се дисциплини… Ами, ще къпят децата, разбира се… Само ако спешно се налага… Не, мисля, че нашите гувернантки няма да мият пода и прозорците… Не… Не, страхувам се, че не… Много добре, съжалявам, че не успяхме да удовлетворим вашите изисквания, госпожо Данциг. Довиждане. — Тя затвори телефона и отново се усмихна на Тоци. — Здравейте, мога ли да ви помогна?

Съвсем приличаше на британка. Приветлива, но все пак скована горна устна — обяснимо, като се има предвид, че явно току-що беше изгубила клиент.

— Ами… интересувам се да наема… гувернантка.

— Е, дошли сте точно където трябва — тя отиде до него и протегна ръката си.

Сърцето на Тоци подскочи. Искаше му се да я сграбчи и целуне. Беше страхотна.

— Аз съм Роксан Ийстлейк — каза тя, ръкувайки се с него. — Притеснявам се, че секретарката ми точно сега е излязла да обядва. — Посочи назад към бюрото с очи. Бяха светлокафяви тъмнозлатни. — Моля, елате в кабинета ми, господин…

— А… Тоци, Майк Тоци.

— Оттук, господин Тоци — произнасяше „ц“ като „с“. И какво от това? Имаше чудесен задник. А това разстояние между зъбите… олеле!

Кабинетът й беше целият в метал и кожа с цвят на бургундско вино. Повечето жени обзавеждат кабинетите си като пудрилни. Този беше от класа — без копринени цветя, но и без модерните високотехнологични боклуци от черен лак и хром. Харесваше го. Харесваше нея.

— Сега — започна тя и разпери пръсти върху бележника си — кажете ми какви са изискванията ви за гувернантка, господин Тоци.

— Ами — трудно му беше да не зяпа в нея — аз имам дъщеря…

— На възраст?

— А… две.

— Аха — кимна тя и се усмихна, окуражавайки го да продължи. Ох, това разстояние! Толкова е секси.

— Ами разбирате ли, госпожице Ийстлейк, аз пътувам доста. Бизнес. И…

— Съпругата ви работи ли?

— Не… тя почина.

— О… ужасно съжалявам, г-н Тоци.

— Не, не, няма нищо. Беше много отдавна.

Тя свъси вежди:

— Но току-що казахте, че дъщеря ви е само на две години.

Тоци кимна, докато се мъчеше да съчини отговор.

— На мен ми се струва, че беше много отдавна. Живеехме разделени… всъщност никога не съм я харесвал.

Госпожица Ийстлейк се усмихваше толерантно, все едно че изслушва душевноболен.

— Значи приемаме, че ви е необходима гувернантка за пълен работен ден, която да живее у вас?

— Да. В действителност мислех за някое от онези азиатски момичета, дето вече са навсякъде. Имам един съсед, който…

— Гувернантките, които представлявам аз, господин Тоци, са отлично обучени във всички тънкости на грижите за децата. Това са млади американски жени, обучавани в тази страна от бивши британски гувернантки. Те са последната дума в тази област, ако може да се каже така, най-добрите. Трябва обаче да ви уведомя, че в кадровия списък нямам азиатки. Освен това трябва съвсем скромно да заявя, че в професионално отношение, доколкото ми е известно, тези японски момичета, по които всички са се побъркали, са далеч по-слаби от моя персонал.

— Е, почти навсякъде ги има.

Ноздрите й се разшириха:

— Ако вашият съсед скочи от Емпайър Стейтс Билдинг, господин Тоци, бихте ли го последвали?

Тоци потисна усмивката си. Ако вие сте съседът, госпожице Ийстлейк.

— Значи казвате, че нямате никакви японски гувернантки.

— Наистина не. И, моля ви, не ги удостоявайте с названието гувернантки. Това, което са в действителност, е чистачки, гледащи същевременно и децата.

Тоци забеляза, че колкото повече се ядосва, толкова повече избледнява акцентът й.

— Е, щом не представлявате тези японски момичета, тогава кой?

— Съжалявам, г-н Тоци, но проклета да съм, ако започна да работя като тяхна информационна служба. Току-що загубих много добра клиентка, понеже гувернантката, която осигурих, не желае да мие пода. Тази жена ми каза, че японката на етърва й миела пода, та даже и прозорците. Чистенето на прозорците не е гледане на деца, господин Тоци. Да гледаш деца, значи да се грижиш за тях и точка. Доста бизнес ми пропадна заради тези японки. На по-ниска цена са, да си говорим честно. Ако искате да минете евтино за сметка на детето си, тогава наемете японка, но ако наистина сте загрижен за дъщеря си, както предполагам, вие ще изберете една добре подготвена гувернантка.

Речниковият й избор като че ли свърши. Може би е прекарала в Америка доста време. Смесването на акцента с американската конструкция на фразата обаче беше много секси. Биваше си я.

— Госпожице Ийстлейк, трябва да ви обясня някои неща. Аз в действителност не търся гувернантка.

— Моля? — Очите й се свиха в цепки. Още малко, и щеше да изпадне в пълна ярост.

Той извади легитимацията:

— Работя във Федералното бюро за разследване. Събирам информация по един случай.

Тя погледна свирепо към легитимацията, а после и към него:

— А какво, по дяволите, наистина търсите? Защо ме заблудихте?

Съжали, че й каза истината. Видът й говореше, че вече изобщо не й допада.

— Вижте, това, че телефонът ми не звъни непрекъснато, не означава, че времето ми е изцяло на ваше разположение. Трябва да върша доста неща, за да държа този бизнес на повърхността, и не желая властите да се бъркат. Не са ми нужни такива усложнения. Аз наистина се грижа за децата. Интересувам се от нуждите им, особено на онези, зарязани от родителите им, които са толкова прекалено заети, че не могат да се притесняват и за тях. Сигурна съм, че не разбирате нищо от тази работа, но аз разбирам и мисля, че това е важно. Ето защо не мога да възприема наглостта ви да дойдете тук и да ми разправяте тази глупава история, да дрънкате за яп…

— Ау! — той вдигна ръце в знак, че се предава. — Съжалявам за историята, но тя ми беше нужна, за да разбера дали всичко ви е както трябва.

— О… и „както трябва“ ли е? — Сега беше много саркастична.

— Отлично.

— Чуйте, през цялото време, откакто сте дошли, ме зяпате като куче пържола. Не сте много хитър за агент на ФБР. Хванах ви да се взирате в пръстите ми в търсене на венчален пръстен. Нямам нужда от изгладнели за секс тайни агенти, които нахлуват в кабинета и ми досаждат.

Идеята внезапно изплува в главата му. Заговори, преди да се замисли и откаже от нея:

— Имате ли нещо против да ми направите една много голяма услуга? — каза той, прекъсвайки я, преди да започне отново.

Очите й се разшириха в недоумение.

— Каква невъобразима наглост! — прошепна жлъчно. — Вие сте истински шедьовър, господин Тоци.

— Знаете ли, може да успея да ви помогна по отношение на тази японска конкуренция — каза той, без да му е ясно какво точно може да направи за нея. — Всичко това е свързано със случая, върху който работя. Можем да поговорим за него сега, а после да излезем на вечеря. Моят вариант на извинение за натрапването. Как ви звучи?

Крайчетата на устните й се бяха повдигнали. Заинтригува се. Тоци не бе на себе си.

— А какво стана с услугата? — попита тя, като го гледаше с навъсена усмивка. — За какво става въпрос?

— О, не е кой знае какво. Ще се заемем с това, когато тръгнем за вечеря.

Тя се облегна назад и скръсти ръце върху гърдите си. Огледа го внимателно, без изобщо да бърза, дарявайки го отново с навъсената си усмивка. После тя изведнъж се засмя широко и показа пак разстоянието между зъбите си.

— Изяснете се, господин Тоци. Може да ми стане интересно.

Тоци усети горещина по бузите си. Това разстояние беше много привлекателно.