Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (51)

Глава петдесета

В същото време Смит се промъкваше тихо в гората сред сенките под редиците вековни борове гиганти. След малко излезе на края на малък обществен парк, сред който изпъкваха останките на етруски храм. Не се бе запазило повече от няколко каменни стъпала, издигаща се над тях тревясала платформа и цилиндричните основи на някогашни исполински колони. Главният път минаваше до парка, извиваше се и продължаваше със силен наклон, влизайки в Орвието.

Американецът погледна в южна посока и махна с ръка на идващите след него Киров и Фиона да се приближат. Те се плъзнаха като призраци сред дърветата и застанаха до него.

Средновековният град се виждаше добре от сегашната им позиция — вдясно се виеха лабиринти от тесни улички и ниски постройки с неправилни и разнообразни форми, на възраст между осемстотин и деветстотин години. На много места над улиците се извиваха древни сводове, свързващи отсрещните къщи по двойки. Тесните пространства между тях бяха осветени от слабата и сребриста лунна светлина, но имаше и потънали в задгробна мрачина отсечки.

Източната част на платото оставаше вляво и там теренът се снишаваше стръмно към светлините на Долния град. По ръба на платото минаваше широка тераса, стигаше чак до високите, закръглени и отворени на върха бастиони и масивните външни стени на папската твърдина, строена през четиринайсети и петнайсети век.

— Накъде тръгнаха Малкович и Брант? — веднага запита Киров. — Сигурно на запад и в стария град?

— В никакъв случай не е в стария — възрази Фиона. — Това е капан без изход. Единственият начин да се измъкнат от него е пътят към комплекса на ЕЦПН, а там сега гъмжи от италиански полицаи и спасителни отряди.

— Значи напред — твърдо рече Киров и махна към малък указателен знак със стрелка, сочеща пътя на юг по широка улица с три платна към площада и станцията на свързващата Орвието с Долния град въжена линия. — Единствената им реалистична надежда е да си купят или откраднат кола, а единственото място, където пък това може да стане по безопасен за тях начин, е ей там — някъде около централната станция. Въжената линия сигурно е затворена нощем, обаче стопроцентово има други пътища или пътеки, които водят надолу от тази част на града.

Смит кимна в знак на съгласие и се изправи.

— Звучи логично. Добре, аз поемам по левия фланг. Олег, ти хвани десния.

— Аз пък ще вървя по средата като послушното малко момиченце — откликна Фиона и се усмихна приятно, за да тушира хапливата си забележка.

И развърнати по този начин, тримата прекосиха малкия парк, заобикаляйки издигнатата платформа на разрушения храм. Насочиха се на юг, като се придържаха максимално близо към лявата страна на широкия път, който водеше към открития площад.

 

 

— Но къде е професор Ренке? — запъхтяно запита по едно време Константин Малкович.

Финансистът вървеше приведен, дишаше тежко и се давеше от усилието на бързия ход, все така притиснал куфарчето към гърдите си. Стигнаха до заключените врати на станцията на въжената линия, тук той се отпусна тежко на земята и седна с гръб, опрян в стената на сградата. Пот струеше по ужасеното му прашно лице, достолепната му гъста бяла коса бе замърсена и влажна.

— Или е пленник, или не е вече жив — отсече Брант. — Трябваше да върви с нас, ама на…

Силно разгневен и на самия себе си, и на страхливия си, треперещ работодател, Брант се замисли, преценявайки възможностите. А те за беля все повече и повече се свиваха. С отстраняването на Ренке и унищожаването на лабораторията ХИДРА самият той вече преставаше да бъде полезен за руснаците. И щяха да го толерират само докато американците научат за плановете им относно окупацията на Украйна и другите бивши съветски републики. А този момент вече наближаваше. Сивоокият погледна крадешком към куфарчето на Малкович. То съдържаше информация, която в никакъв случай не биваше да попада в американски ръце. В същото време и самият милиардер се превръщаше във все по-рисков фактор.

В този миг, мислеше си Брант, единственият начин да си възвърне доверието на руснаците и може би да си запази живота бе да елиминира Малкович и да им предаде куфарчето със съдържанието му. Посегна към валтера, сетне свали ръка. Не беше подходящо мястото тук. Площадът бе прекалено просторен и отворен, звукът на изстрела ще отекне надалеч в града, а ехото ще го връща отново и отново. Не, ще убие този страхливец по-късно, реши бившият офицер от Щази. Ще има такава възможност веднага след като се разкарат от този проклет средновековен лабиринт и стъпят на по-сигурно място. Само веднъж да стигнат в Апенините, там ще бъде съвсем просто да го ликвидира и скрие надупченото с куршуми тяло. Подходящи места колкото си искаш, никога няма да го намерят.

Наведе се към Малкович, хвана го за ръката и грубо го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай — сопна му се той и даде знак на останалите с него двама главорези. — Ей там, зад ъгъла на крепостта има още един път надолу…

Все така люлеещ се от умора и страх, по-възрастният мъж се подчини.

В същия миг се обади единият от охраната:

— Хер Брант! Американците! Тук са, настигат ни! — и с дулото на узито посочи към отсрещния край на площада.

Стреснат, Брант се извъртя и в движение измъкна валтера. На слабата светлина ясно различи три смътни фигури, които тъкмо стъпваха на площада. Разстоянието помежду им не беше повече от стотина метра.

— Убийте ги! — заповяда той.

 

 

Смит също зърна фигурите около станцията на въжената линия — неголяма модерна сграда, разположена в източния край на площада. Бяха четирима. Двамата тъкмо заемаха позиции зад големи каменни вази с декоративни растения и оръжията в ръцете им вече сочеха към него и другарите му. Брант бе клекнал зад тях, а в същия миг Константин Малкович тромаво побягна встрани. Сравнително бързо се отдалечи от осветената станция и потъна в мрака, но Смит успя да види, че се насочва към високата сводеста порта на папската крепост.

— Залегнете! — изрева Джон, опитвайки се да предупреди Киров и Фиона и сам се просна по корем. — Лягайте!

В същия миг хората на Брант откриха огън и оръжията им зачаткаха скорострелно.

Куршуми засвириха около Смит, няколко изсвистяха току над ушите му. Други удариха в паважа и рикошираха със зловещо бръмчене като разгневени оси, отлитайки в различни посоки. Наоколо се разлетяха отчупени ситни парченца.

Смит отчаяно се затъркаля встрани, опитвайки се да излезе от зоната на огъня.

На няколко метра от него Фиона Девайн, която също беше залегнала, внезапно извика и се сви на кравай, като скърцаше със зъби да надвие болката и държеше удареното си дясно бедро. Между притиснатите към мястото на попадението пръсти избликна кръв. С посивяло от тревога лице Киров се хвърли към нея, не обръщайки внимание на свирещите около него деветмилиметрови куршуми.

Внезапно и двете узита замлъкнаха. И двамата бяха изстреляли двайсетпатронните си пълнители. Приведени ниско, те трескаво ровеха по джобовете, за да заредят с нови.

Смит използва момента и застана на коляно. Съзнаваше, че не отвърнат ли на огъня незабавно, вероятно и тримата ще загинат тук. Присвил очи, той се прицели внимателно към каменните вази и натисна спусъка. Продължи да стреля максимално бързо на автоматичен огън, като движеше дулото дъговидно, покривайки целия ред на декоративните съдове пред гарата. Оръжието затрака високо, изпращайки смъртоносни редове към Брант и хората му. Един от откосите пръсна по-малка декоративна ваза от теракота със зимни растения. Наоколо се разлетяха пръстени парчета, листа и цветове.

Застаналият малко встрани стрелец се килна, падна назад и застина, а узито изтрака върху настилката.

Един по-малко — мрачно си каза Смит и прехвърли огъня върху втория от главорезите, който току-що сменяше пълнителя. Брант бе заел позиция до него и насочваше пистолет към американците.

Тримата откриха огън едновременно.

Отново заваля градушка от куршуми в двете посоки, във въздуха засвистяха късчета отчупен бетон, замириса на озон. Джон отчетливо чу свирналите над дясното му рамо огнени оси и потрепери. В следващия миг още един куршум го перна по жилетката, но и сега извади невероятен късмет — оловото само лизна плата, отнасяйки със себе си големия джоб заедно с ръчния апарат за лазерно наблюдение. Смъртта го отмина и този път, но пък страничен рикошет изфуча някъде отляво и го удари в дясната страна на гръдния кош. Силата бе достатъчно голяма и болката се оказа просто непоносима.

С огромно усилие на волята Джон надмогна неистовото желание да побегне или отново да се затъркаля някъде встрани, по-далеч от надвисналата смърт. Но устоя и остана на място, яростно отвръщайки на отсрещния огън. Цевта на MP5 се загря, оръжието подскачаше в ръцете му и риташе. Смит стискаше челюсти, скърцаше със зъби, така донякъде преодоляваше разкъсващата болка и с омерзение и гняв продължаваше да стреля.

Фасадната базалтова стена на станцията заприлича на решето от попаденията на тежките деветмилиметрови куршуми, които изравяха същински малки кратери в нея. Изпотрошени бяха всичките предни стъкла, разбита бе заключената врата. Пръсна се още един декоративен съд, падна и вторият от мъжете на Брант, в следващия миг рухна и самият той, свличайки се на земята върху другия.

Затворът на автомата в ръцете на Джон изтрака и остана в крайна задна позиция. Свършили се бяха трийсетте патрона в пълнителя. Смит трескаво извади нов от жилетката и изхвърляйки стария на земята, презареди. Дръпна затвора, вкара патрон и бързо се огледа.

С пръст на спусъка се взря в станцията отсреща. Очите му потърсиха признаци за живот. Но не — и трите тела лежаха неподвижни върху раздрания от куршуми и рикошети паваж. Нищо не се помръдваше. Падна тежка, плътна тишина. Странно бе това отсъствие на шум и звук след постоянния тътен и чаткащите автоматични откоси в наситената престрелка.

— Джон! — обади се Киров.

Руснакът, все така приведен над Фиона Девайн, отчаяно се опитваше да спре кръвотечението от бедрената й рана.

— Имам нужда от помощ — рече той с угаснал глас.

Смит се изправи на крака, залитна, сетне успя да се стабилизира, но нова вълна на силна болка протече като електрически ток по дясната му страна. Скръцна със зъби и волево закрачи към двамата си другари. Ранената бе в съзнание, но бе силно пребледняла и започваше да трепери ситно. Настъпваше типичният шок.

Джон погледна Киров. И той бе пребледнял.

— Догони Малкович, Олег. Той тичаше към онази крепост там… вероятно се е скрил в нея — тихо рече американецът. — Аз ще се погрижа за нея.

Киров гневно поклати глава.

— Но аз…

— Аз съм лекарят — настойчиво каза Смит. — Забрави ли? Остави ме да си свърша работата. А ти иди и свърши твоята. Ако и сега Малкович ни избяга, значи всичко, което направихме досега, ще е било напразно. Хайде тръгвай, какво чакаш!

Киров го погледна гневно. Сетне въздъхна, смръщи се още повече, но кимна и без да каже дума повече, приклекна и внимателно докосна челото на Фиона. Тогава се изправи с автомата в ръка и затича към крепостта.

Смит застана на колене край Фиона и грижливо разгледа раната. Внимателно разкъса плата на панталона й, за да си освободи място за работа, отново и отново огледа входното и изходното отверстие на куршума. Опипа внимателно крака, на места натискайки по-силно, за да разбере има ли счупена кост или раздробени парчета. Фиона изпъшка силно няколко пъти, сетне стисна зъби и само дишаше тежко през тях.

— Съжалявам, налага се — успокоително говореше Джон.

От джоба на жилетката извади превързочни пакети, измъкна марли с дезинфектанти и бинт, изчисти раната и я превързва. Сетне смъкна своята жилетка, нави я на топка и я подложи под крака, за да го повдигне.

— Лоша ли е раната? — запита го тя.

— Чист късмет — равно отвърна Джон без повече обяснения.

— За втори път го казвате тази нощ, подполковник — опита се да се усмихне тя. — Без да зная защо обаче, съвсем не се чувствам късметлийка в момента.

— Късметът е нещо относително, госпожице Девайн — отвърна на усмивката й Джон, но веднага след това заговори сериозно. — Ето на — този куршум някак си е пропуснал всички важни кръвоносни съдове, а и самата кост. Бедреният мускул е доста разкъсан, обаче тези неща се оправят. Всичко ще зарасне нормално, само веднъж да ви отведем в свястна болница.

В това време силно възбуденият глас на Ранди Ръсел прозвуча в слушалките.

— Джон — възкликна тя — Ренке е мъртъв, обаче взех материалите, които носеше със себе си. Невероятни неща… Тръгвам нагоре към вас. Какво е положението там?

Смит изви микрофона към устата си.

— И Брант е мъртъв. Обаче Малкович се измъкна, а Девайн е ранена.

Продължи да говори бързо, описвайки ситуацията и последните събития, както и местонахождението им.

— Колко време ти е нужно, за да дойдеш тук?

— Дай ми пет минути и съм при вас — обеща тя.

— Разбрано — отвърна Смит. — Бързай колкото можеш. Но първо се свържи с хеликоптера. Използвай кодовите сигнали, които ти дадох, и предай да са готови да ни изведат по всяко време.

— Къде ще бъдете? — запита Ранди.

— В момента тръгвам подир Малкович. Ще държим радиовръзка.

Взе автомата от земята и се изправи, отправяйки очи към Фиона.

— Ранди скоро ще бъде тук. Ще издържите ли, докато дойде?

Тя кимна, но все още бе силно бледа.

— Ще се оправя, не се безпокойте, подполковник. Вие вървете, помагайте на Олег и задръжте онзи мръсник.

— Отивам. А вие не мърдайте и не се опитвайте да вървите с този крак — твърдо нареди Смит. — Приемете това като заповед.

Сетне се обърна и хукна през площада към крепостта.

 

 

Ерих Брант се бореше с унеса и жестоката болка, която притъпяваше сетивата му. По едно време примигна с очи и почти дойде на себе си. Лежеше на паважа, отчасти върху трупа на своя подчинен. Миришеше силно на прясна кръв, в устата си усещаше метален привкус. Извърна леко глава, примига от непоносимата болка, която това движение предизвика. Видя, че по паважа потече още кръв.

Ръката му бе попаднала под гърдите на другия — очевидно мъртъв, прострелян на множество места.

Брант я измъкна полека и внимателно опипа чело. Премаля от болката — имаше порезна рана, — куршумът бе разкъсал кожата чак до костта, която, изглежда, беше счупена, защото чу хрущене, обгърна го бяла вълна и отново за миг загуби съзнание. По-късно излезе от това състояние и първата му мисъл бе, че е най-добре да не мисли за раната в главата — каквото и да означава тя.

Чу нечии стъпки. Някой бързаше, приближаваше се към него. Присви очи и затаи дъх. През притворените клепачи зърна висок и строен чернокос мъж, който тичешком мина покрай него.

Това беше Смит! — помисли Брант удивен. Значи този проклет американец е успял някак да се измъкне от Русия и да ги последва чак до Орвието! Явно е подушил следите на Малкович. Това му подейства шоково, изглежда, доста по-силно от самата му рана. Този път успя да излезе от унеса и да се мобилизира. Бавно, с огромно усилие на волята запълзя встрани и успя да намери пистолета си наблизо. С още малко пълзене стигна до едни дървета, оттам намери прикритие в жив плет и други храсти, които растяха около високата сводеста порта на папската крепост. Тук почувства известна увереност, изправи се бавно, сетне, залитайки, тръгна по следите на Смит.

 

 

С помощта на двете си ръце Фиона успя да седне, като внимаваше да не движи превързания си крак и да го държи изпънат пред себе си. От усилието обаче й се зави свят. Изчака малко световъртежът да спре, сетне изправи глава и огледа обления в лунни лъчи площад. В далечината зад нея се чуваха изплашени гласове — гражданите на Орвието разтревожено коментираха експлозията и престрелките около стария град.

Фиона смръщи чело и погледна часовника си. Къде ли се бави агентката на ЦРУ? Защото пристигне ли местната полиция преди Ръсел, тя — Фиона — ще изпадне в истинска беда. Съществуването на Първи секретен отдел бе грижливо пазена държавна тайна и нито Клайн, нито президентът Кастила щяха да я нарушат, за да обяснят нейните и тези на другарите й действия. А пък италианските власти едва ли ще погледнат снизходително на въоръжена до зъби жена, която се разхожда и на воля стреля из страната им, представяйки се за журналистка на свободна практика. Ами труповете отсреща на площада и отзад на пътя…? Боже мили!

Погледна към надупчената от куршумите фасада на станцията на въжената линия и въздъхна. Отпред на паважа пред разбитите прозорци и издънената врата се търкаляха двата трупа на… Внезапно се сепна, очите й се присвиха. Защо два трупа? Нали трябваше да са три?

За миг замръзна, по гърба й полазиха ледени тръпки. Значи един от хората на Брант, а може би и самият той не е убит, а вероятно е тръгнал след Олег и подполковника. Боже мой, пък радиото й е повредено! Няма възможност да предупреди другарите си. Е, като не може по друг начин, тогава… и тя се изправи с огромно усилие и още по-мъчително закуцука през площада в посока на крепостта.

 

 

Смит завари Киров и Константин Малкович застанали един срещу друг в горната част на крепостния вал. Стените на крепостта се извисяваха величествено над скалната маса, върху която бе построена, а под нея обраслият тук-таме с жилави дръвчета и шубраци скат се спускаше почти вертикално надолу към светлините на Орвието и магистралното шосе. Финансистът бе вдигнал ръце високо във въздуха, а в краката му лежеше отвореното куфарче.

Руснакът държеше автомата небрежно насочен към по-възрастния беловлас мъж. Когато Джон се приближи, Олег извърна глава през рамо и иронично рече:

— Господин Малкович се съгласи да ни сътрудничи. Изглежда, че той вече горчиво съжалява за неразумното си решение да помага на президента Дударев в различните му конспирации.

— Сигурен съм, че е точно така — отвърна Смит сухо. — А в куфарчето какво има?

— Информация, която нашето правителство ще намери за извънредно важна — бързо заговори Малкович. — Всичко, абсолютно всичко, до което успях да се добера относно военните планове на Русия.

За пръв път от доста дни наред Смит усети, че от раменете му се свлича непосилно бреме. Отведат ли Малкович жив където трябва, даде ли той показания, плюс доказателствения материал, показващ намеренията на Дударев да окупира по-слабите си съседи… е, всичко това може би ще помогне САЩ да избегнат откритата военна конфронтация с Русия.

— Хвърлете оръжията — неочаквано се обади зад тях пресипнал, изпълнен с болка глас. — Незабавно или ще стрелям!

Смит замръзна. Познаваше гласа. Но Брант бе мъртъв, нали? Лично бе застрелял този копелдак. Или… Ех, защо не бе проверил по пътя към крепостта!

— Имате три секунди — с леден глас изръмжа Брант. — Едно, две…

Напълно омаломощен психически от този ужасяващ обрат на съдбата, Смит хвърли автомата и той изтрака силно, удряйки се в парапета. Застаналият пред него Киров направи същото, само че внимателно се наведе и леко постави своя MP5 на каменния вал.

— Отлично — обади се отново германецът. — Сега се обърнете към мен… бавно, съвсем бавно. И дръжте ръцете горе, да ги виждам добре.

И двамата се подчиниха.

Брант стоеше недалеч от тях, на няколко метра от бойниците на стената. Лицето му бе кървава маска, русата коса — потъмняла и слепена. На челото му кожата червенееше грозно разкъсана, костта отдолу белееше страшно. Държеше пистолета в една ръка, постоянно променяйки прицела — ту към единия, ту към другия.

— Ерих! — възкликна радостно Малкович и се затича към него с широка усмивка на лицето. — Слава тебе, Господи! Знаех си, че ще ме спасиш от тези хора.

— Стой! Не се приближавай! — изръмжа Брант и размаха дулото на пистолета към приближаващия се финансист.

Усмивката на Малкович угасна и той се спря.

— Но, Ерих, аз…

— Какво аз? Мислиш, че ще останеш жив, а? Е, този път спекулативният ти ум се е издънил. Да, опасявам се, че на финансов език това се нарича грешна прогноза — изкриви устни Брант и хвана оръжието с две ръце. — Дударев може и да не ме награди, но вашата смърт сто на сто ще смекчи страшния му гняв…

— Всички ли ще ни убиеш? — остро запита Киров.

— Естествено — кимна Брант и отстъпи няколко крачки назад и встрани към парапета, увеличавайки разстоянието, за да избегне евентуална внезапна атака от тяхна страна. — Единствено стои въпросът кой си отива пръв…

Дулото на валтера отново се раздвижи, бавно обикаляйки и тримата. Сетне се спря на Смит и остана там.

— Ти, подполковник — хладно рече Брант. — Ти си ми любимецът.

В същия миг Джон забеляза бледото, измъчено лице, което сякаш изплава от мрака зад Брант. Тогава заговори.

— Няма да стане — рече той спокойно. — Помниш ли какво ти обещах там, в манастира? Че си вече мъртвец…

— Вярно бе, подполковник, вярно, как само съм забравил — ехидно отвърна Брант и се прицели в главата му. — Така беше. Само че ти май бълнуваш, бъркаш реалностите… както и всичко друго…

Тогава дойде изстрелът отзад, оглушителен поради близостта и ехото в каменната крепост.

Усмивката на Брант замръзна и той се извърна бавно, много бавно, а сетне политна странично към ниския парапет. Тялото му се удари в него и се преметна отвъд, описа къса дъга и полетя надолу. След секунди се чу тъп и плътен удар на падащ предмет.

Смит грабна автомата и направи две крачки до парапета, наведе се, погледна надолу. Там, на дълбочина може би двайсетина метра от бойниците на вала, по гръб върху опасваща крепостната стена камениста пътека лежеше трупът на Брант с широко разперени встрани ръце и крака.

— Е, не съм казвал, че ще умреш точно от моята ръка — промърмори Джон към мъртвия долу.

Сетне се извърна.

Наблизо стоеше Фиона, все още с насочен напред глок. Превръзката около дясното й бедро бе потъмняла от прясна кръв.

— Спомням си, че ви наредих да не мърдате от мястото си — тихо рече Смит.

Тя се усмихна, а в очите й наред с болката светнаха и дяволити пламъчета.

— Вярно, подполковник. Дори ми заповядахте. Само че аз съм цивилна и не съм свикнала да изпълнявам заповеди от военните.

— За наше щастие — задавено рече Киров и като се приближи, я пое в мечешките си обятия. — Благодаря ти, моя мила, мила Фиона — емоционално добави той и се наведе да я целуне.

Ухилен, Смит им обърна гръб, за да се приближи към разтреперания финансист. В същия миг в далечината се чу приглушеният рев на хеликоптерните двигатели. Той ставаше все по-силен, машината приближаваше. Беше време да поемат пътя за дома.