Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (38)

Глава трийсет и седма

Берлин

 

Улицата пред вилата на Улрих Кеслер бе пуста. Подредените на равни разстояния по нея красиви фенери от ковано желязо хвърляха кръгове мека светлина по заснежените тротоари и паркираните тук-таме автомобили. По-навътре в градините от двете страни на „Хагенщрасе“, сред дъбовите, боровите и брезовите дървета блестяха други светлини — те бележеха входовете на къщи, строени значително по-далеч от пътя.

Някъде на стотина метра от началото на алеята към двора на Кеслер стоеше скрита в дълбоката сянка между две големи дъбови дървета офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. Дишаше бавно и равно, най-вече тихо, изчаквайки бясно туптящото й сърце да уталожи ритъма си след дългия, болезнен бяг през грюневалдската гора. Зениците й постепенно се адаптираха към слабата светлина, докато грижливо оглеждаше околността, разделяйки я на сектори. Проверяваше за евентуални наблюдатели, поставени нарочно да следят района около вилата. Но нищо дори и не помръдваше. Не забеляза и признаци за периферно движение. Не се виждаха подозрителни силуети, никой не се мяркаше сред паркираните коли или сред дърветата и храстите по ръба на притихналата улица.

Е, добре, рече си спокойно. Понякога дори и лошите правят грешки.

Прибра беретата в скрития раменен кобур, без да закопчава якето. Излезе от сенките и тръгна по тротоара, като вървеше бързо и уверено, без да прави опити да се прикрива. Всеки би си казал, че е местна жителка, която се прибира след работа, пазаруване или късна следобедна разходка.

Не след дълго забеляза сребристото ауди, паркирано край тротоара на място, откъдето имаше отличен изглед към входа на Кеслеровия дом. Отдалеч в колата нямаше нищо необичайно. Но когато се приближи, забеляза малката идеално кръгла дупка в задния прозорец. Мина покрай автомобила и с периферното си зрение огледа вътрешността. Върху волана неподвижно — сякаш си почива или спи — бе опряла глава млада кестенява жена. По таблото и по шофьорския прозорец бяха засъхнали тъмни пръски кръв.

Ранди напрегна воля и отмина, без да обръща глава и да се взира повече в колата, потискайки мъката и угризенията. Мъртвата бе нейният агент, натоварен да следи входа на Кеслер от тази позиция — умна, енергична девойка, на име Карла Вос, току-що завършила университета, а после и школата. Изглежда, че дори и не бе забелязала убиеца си.

Ранди усети лек сърбеж на тила и изпита странно чувство — сякаш всеки миг и нея ще я настигне нечий куршум. Мускулчетата около дясното й око заиграха. Спокойно, момиче, каза си тя строго и си наложи да продължи да върви напред нехайно, сякаш нищо не е забелязала. Защото ако някой от екипа убийци бе останал да следи обстановката тук, такъв подозрителен жест би я издал мигновено и вероятно би бил фатален. Какво ти вероятно, направо стопроцентово смъртоносен, рече си тя.

На около четирийсет метра от алеята пред дома на Кеслер тя поспря нехайно и започна да бърка по джобовете на джинсите, сякаш си търси ключовете. Сетне сви встрани и бутна вградената във висока каменна стена вратичка, отвори я и влезе в просторната предна градина на съседната къща. В зелената площ и между голите заснежени лехи се виеха широки, застлани с чакъл пътеки. Над вратата на къщата, наподобяваща ренесансова италианска резиденция, светеше лампа, но останалата й част тънеше в мрак. Хората, изглежда, още не се бяха върнали у дома.

Тук беше доста по-прикрито, високата стена я пазеше от погледи отвън и тя се затича напряко през градината, като се стараеше да не стъпва по чакъла, за да не вдига шум. Насочи се направо към оградата, която отделяше вилата от съседната, собственост на Кеслер. И без да спира, отскочи в движение, хвана се за ръба на каменната стена с облечените в ръкавици ръце и с лекота се качи на нея. Тук замря на място, почти легнала върху грубата повърхност на зиданите с хоросан камъни.

Усещаше туптенето на кръвта в слепоочията, лудия бяг на сърцето, но не им обръщаше внимание. Изцяло се бе съсредоточила върху обстановката и от двете си страни. След малко, напрягайки слух, се взря и в терена около Кеслеровия дом.

Отначало не чу нищо, освен приглушеното свистене на вятъра високо над нея в клоните на дърветата. Сетне започна да долавя и различава и други звуци. Първо усети лекото пращене на чакъл под нечии стъпки — беше някой, който вървеше много внимателно напред и назад, стъпваше и върху чакъл, а сетне и върху бетоново покритие. После долови и пращенето, съпровождащо кратък радиоразговор. Доколкото можеше да прецени от сегашната си позиция, тези шумове идваха от разстояние между двайсет и трийсет метра.

Тогава бавно се смъкна от стената откъм Кеслеровата къща. Леко се приземи на пръсти, приклекна с изваден пистолет и рязко се извъртя към посоката, откъдето бе доловила звука. Това стана за броени секунди с плавна, хладна, смъртоносна грация.

Присвила очи, Ранди се огледа отново и отново. Имаше известно прикритие сред дебелите дървета и засадените около вилата високи храсти. Тук бе съвсем тъмно, макар че на втория етаж светеха няколко прозореца и хвърляха удължени ромбове слаба светлина, но само върху откритите морави около дома. Все така приклекнала, започна бавно да се придвижва вдясно, като се местеше от ствол на ствол и използваше заслона на отрупани със сняг храсти, внимавайки през цялото време да не настъпи и счупи някое издайническо клонче или стара съчка.

Внезапно замръзна на място и се сниши още повече, надявайки се сенките все така да продължават да я крият. Беше забелязала движение на не повече от няколко метра пред себе си — за частица от секундата й се мярна нечия фигура, огряна от идващата от къщата светлина.

Изчака, като се вглеждаше през гъстата мрежа от увисналите ниско клони и храстите. И след малко различи чуждото присъствие — беше мъж, нисък, силно набит, с дебело вълнено зимно палто. Крачеше бавно и безшумно по алеята пред дома, а в ръка държеше портативен радиотелефон. В другата имаше пистолет със заглушител. Изглеждаше неспокоен и въпреки студа по челото му лъщеше пот.

Ранди продължи да оглежда обстановката около него. Пред вилата и гаража имаше два автомобила. Единият — тъмночервен мерцедес купе. Другият — черното беемве, по което бе стреляла след краткотрайния брутален сблъсък на „Клейалее“. Направо на земята, облегнат на беемвето с увиснала напред глава, седеше друг мъж с черни дрехи и бронежилетка. Ранди забеляза окървавените превръзки на протегнатия му встрани крак. Беше или в безсъзнание, или мъртъв.

Кимна си сама в мрака. Предположенията й бяха точни. Главорезите на Ренке бяха дошли тук веднага след кървавата баня на улицата, където загина целият й екип. Останалите от групата вероятно бяха вътре с Улрих Кеслер.

Набитият мъж, който беше на пост отвън, стигна до края на вилата, завъртя се на пети и закрачи обратно по същия маршрут към двете коли. Често си погледаше часовника и тихо ругаеше. Изведнъж вдигна радиостанцията към устата си и напрегнато заговори:

— Ланге, тук Мюлер. Колко още ще чакаме?

Веднага се обади груб глас:

— Пет минути. Кротувай там и повече не се обаждай. Край.

Ранди ясно чу разговора и внезапно взе решение. Налагаше се сама да се разправя с тези изроди. Нямаше време да вика и чака подкрепления. Не беше и добро решение да изчаква цялата група да излезе от вилата. В такъв случай с малко късмет би могла да тръшне един или двама, но пък останалите ще я засекат и ще я довършат. Защото онези с автоматите със заглушителите имат десетократно по-голяма огнева мощ от нея в открит двубой на това място. А вътре, на тясно и в битка от упор, дето се казва, имаше малко по-добри шансове да оцелее.

По слабото й, изпънато лице пробяга лека, смутена усмивка. Какво ли означава „малко по-добри“? Вероятно разликата между „никакви шансове“ и „едно на хиляда“. Е, добре, такова е положението. Усмивката й избледня. Все пак има повече шансове, отколкото бе имал всеки друг от екипа й.

Отново огледа набития, тежък мъж на име Мюлер, който нервно продължаваше да крачи напред и назад в неголямото пространство. Да се опита да го плени? Тц, не става, рече си хладно. Прекалено бе рисковано. Успее ли да се свърже по радиото с онези горе или да изреве по-силно предупреждение, и с нея е свършено. За последното нямаше никакво съмнение.

Продължавайки да следи с очи нервния ход на Мюлер, тя бръкна в джоба и извади своя заглушител. Завинти го умело на дулото на беретата и затегна. Вече беше готова.

Прицели се бавно и внимателно. Пфът. Пфът. Оръжието изкиха приглушено два пъти, стори й се, че металическият звук на ударника прозвуча ужасно силно в тихата нощ, но знаеше, че това е измамно впечатление. Реално не би го чул човек, който се намира на повече от няколко метра от нея.

Първият куршум намери Мюлер в гърдите, вторият разпра гърлото му. Тежкият мъж се срина като поразен от гръм, краката му затрепериха ситно, от гърлото му прозвуча кратко клокочене. Върху цимента потече кръв, събра се локва, но той умря след секунди.

Ранди светкавично премести мерника върху другия — същия, когото бе ранила още на „Клейалее“. Пръстът й обра спусъка, готов да стреля, сетне бавно го отпусна. Онзи дори и не помръдна. Приведена и с насочен напред пистолет, Ранди се устреми напред, притичвайки зад колите. Стигна до беемвето и падна на коляно до безмълвния мъж с увисналата глава. Той оставаше в същата поза, облегнат на черната кола, с изпънат напред крак.

С насочен в главата му пистолет тя опита да намери пулс на врата, сетне и на китката. Кожата му бе студена като лед. На цимента край него забеляза празна спринцовка и отвратено сви устни. Бяха му били свръхдоза морфин или някаква друга, подобна по действие субстанция. Хората на Ренке явно имаха заповед да не оставят никакви следи — дори и собствените си ранени другари.

Изведнъж погледът й попадна върху нещо, което лежеше на земята до ръката на мъртвия убиец — собствения му автомат.

Почти не вярвайки на късмета си, Ранди се пресегна и грабна изоставеното оръжие. Отви заглушителя от беретата, прибра я в кобура. С вещи движения и опитен поглед огледа автомата — „Хеклер & Кох“ MP5SD, свали пълнителя и го провери — беше почти пълен. Дръпна затвора, зареди, премести селектора на автоматичен огън с трипатронен откос.

Нямаше как да не е доволна при това развитие на обстоятелствата — вече не беше чак толкова беззащитна, балансът между нея и лошите се подобряваше в нейна полза. Неволно потупа оръжието с ръка и се поправи хладнокръвно — и все пак са най-малкото трима на един. При това онези са обучени убийци. Обучени убийци с бронежилетки и допълнителна телесна броня.

Сетне философски сви рамене. Да се вайка или брои враговете няма да й помогне. Пое дълбоко дъх и започна да брои обратно наум. Три, две, едно — давай!

Скочи на крака и се затича към ъгъла на вилата, като почти очакваше в същия миг някой да открие огън от прозорците на втория етаж и да я засипе с куршумен дъжд. Но наоколо цареше тежка тишина. Стигна ъгъла, залепи гръб на стената, заслуша се трескаво за някой и друг звук или нечий изненадан вик, който би означавал, че са я забелязали.

И отново не чу нищо. Само тишина.

Хванала удобно за стрелба автомата, Ранди отново се плъзна безшумно напред, зави и видя входа. Тук се поколеба, сетне се втурна към него, усещайки вълната адреналин в жилите си. Беше в трескаво възбудено състояние, чувстваше всяка фибра на тялото си, сякаш и всяко нервно окончание, абсолютно всяко помръдване около себе си. Тези усещания бяха, разбира се, преувеличени, но иначе напълно контролираше сетивата си, а старата болка от ожулванията, раните и синините сякаш изцяло изчезна. Отлично чуваше и най-слабите шумове — скърцането на подметките си по снега, тихото пукане на изстиващ под мразовития въздух двигател на близката кола, далечните шумове на пожарните, линейките и полицейските патрулки, пристигнали вече на местопроизшествието на „Клейалее“.

Бързо стигна входната врата.

И видя, че тя се открехва, макар и бавно, а нахлуващата навън ярка светлина се разпръскваше във все по-разширяваща се дъга. За частичка от секундата времето сякаш спря, околните предмети замръзнаха като на снимка. Какво да направи? Въпросът стигна съзнанието й, а в следващата секунда всичко около нея бе отново в движение. Време имаше само за действие, не за мислене.

Ранди се хвърли напред, блъсна вратата с дясното рамо с все сила и я затръшна с помощта на цялото си телесно тегло. Тежкият дървен плот се удари в нещо от другата страна. Отвътре някой високо, изненадано изпухтя и сетне се чу тъп звук на падащо тяло. Вероятно онзи зад вратата загуби равновесие и политна назад в широкото входно антре. Рамото й изтръпна за един дълъг миг, после я опари силна болка. Скърцайки със зъби и използвайки инерцията, тя влезе шеметно, като почти се пързаляше на пети по плочките на пода, спря се в лявата стена и светкавично се извъртя с насочения автомат. Всичко стана за секунди.

На пода срещу нея лежеше проснат в пълен ръст един от главорезите на Ренке — жилав строен черноок мъж с тъмноруса коса. Все още зашеметен от удара и падането, той се опита да застане на колене, а автоматът му лежеше на плочките встрани. Разтърси глава, вдигна замъглен поглед към нея и зяпна от удивление. Протегна ръка да вземе оръжието, но времето не му стигна. Ранди пусна откос почти от упор.

Два от куршумите удариха в гръдния му кош и се сплескаха в бронежилетката, без да успеят да я пробият, но инерцията го отхвърли назад и го блъсна в стената. Третият куршум обаче попадна в лицето и почти раздроби главата му.

— Карич, какво става? — долетя нечий изненадан глас от горния етаж.

Не по-малко стресната от гласа, Ранди се извърна към голямото извито стълбище към горния етаж на вилата в дъното на хола отпред. На високата площадка се мярна друг облечен в черно мъж с автомат и надникна през перилото. Той пръв вдигна оръжието и го насочи към нея.

В същия миг автоматът горе затрака равно, но тя успя да отскочи назад. Около нея изсвистяха куршуми, парченца фаянс отхвръкнаха от разбитите подови плочки. Образуваха се цели дупки, рикошети запищяха из коридора. Ранди отчаяно се хвърли към вътрешността на долния етаж и се претърколи, опитвайки се да излезе от линията на огъня. Отломка с остри краища я перна по лицето и поряза бузата й. Още един дълъг откос отгоре раздроби два старинни стола, стоящи от двете страни на огледало в позлатена рамка, и ги превърна в купчини нацепено дърво и разкъсано сукно. Самото огледало сякаш избухна и разпрати смъртоносни островърхи късчета във всички посоки. Последва още огън, който засегна една от Кеслеровите незаконно придобити ценни картини на стената и я отпрати на пода разкъсана и практически унищожена — нищо повече от закачен на надупчена от куршуми рамка парцал.

— Мамка му! — възкликна Ранди.

Онзи отгоре продължаваше да стреля, като веднъж смени в движение пълнителя, и отвореното пространство на долния етаж се превръщаше все повече в смъртоносен капан. Трябваше да направи нещо, за да промени ситуацията, и то извънредно бързо, иначе…

Спря се и отчаяно, без да обръща внимание на летящите наоколо й куршуми, вдигна автомата. Опитвайки се да се концентрира максимално, пусна бърз откос към висящия отгоре разкошен полилей. Оръжието зачатка в ръцете й, позата й бе неудобна и откатът силен, но скъпото осветително тяло се пръсна на хиляди бляскави кристални парченца, а те се разлетяха навсякъде и заваляха като ситен искрящ дъжд по пода долу.

Това донесе търсения ефект — помещението потъна в мрак. Но онзи отгоре мигом спря стрелбата, за да не издаде местоположението си в мастилената тъма.

Ранди скръцна със зъби — този тип бе достатъчно печен. Мислеше си, че ще продължи да стреля и огънчето на автоматното дуло ще го предаде. Но мъжът горе задържа огъня и застина на място. Изчакваше тя да направи фаталната грешка и първа да открие стрелба.

Ситуацията се промени все пак, сега заприлича на класически уестърн, рече си Ранди хладнокръвно. Тя не може да се качи горе, без да рискува да загине, но същото важи и за наемните убийци на Ренке — и тях евентуално ги очаква същата съдба. А може би ще издържи в тази позиция, докато пристигне германската полиция?

Сетне поклати глава и си каза, че това е прекалено оптимистична прогноза. Там горе имаше поне още двама живи убийци. И докато единият я закове на място със стрелба, другият може да излезе от друго място и да я издебне отзад. Защото в края на краищата това импозантно извито стълбище едва ли беше единствената връзка с горния етаж.

Седна на пода и се замисли.

Възстановяваше впечатленията си от проникването във вилата предния ден. Бе прекарала в нея повече от час, оглеждайки я от долу на горе най-внимателно. Беше влизала във всяка стая, бе минала по всичките й коридори, търсейки изобличителни доказателства за корупцията на служителя на ФКП, в същото време бе поставила и множество подслушвателни устройства. И тогава попадна на второто стълбище в задната част на сградата, доста по-малко по размери и далеч не така представително.

Другото стълбище, което започваше от една стая до кухнята, е било строено за нуждите на прислугата, каквато е имало всяко по-заможно семейство във Федералната република в началото на деветдесетте години на двайсети век. Домашните прислужници трябвало да се движат из къщата и да си вършат работата максимално тихо и незабележимо. И най-вече да не се появяват безпричинно на официалните места, предназначени за господарите и техните гости.

Хората на Ренке може би изобщо не се бяха натъкнали на това стълбище. Цялото им внимание сигурно беше съсредоточено върху предната, официална част на вилата.

Постави предпазителя на автомата за всеки случай и го преметна през рамо. Сетне по корем тихичко запълзя покрай стената към задната част на потъналия в мрак хол. И докато се плъзгаше по пода максимално безшумно и без да бърза, грижливо замиташе с длан от пътя пред себе си парченцата разбит фаянс, стъкло и гилзите. На всяка цена трябваше да не издава позицията си на дебнещия горе главорез. Дали планът й щеше да успее…?