Метаданни
Данни
- Серия
- Приют Едно (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moscow Vector, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлозар Николов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин
Московски вирус
Редактор: Галена Георгиева
Художник на корицата: Веселин Цаков
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ИК „Прозорец“, 2006 г.
История
- —Добавяне
Глава шеста
Прага
Преметнал през рамо пътната чанта и тази с лаптопа, Смит застана на входа на участъка. Насреща му вървеше малка тълпа униформени полицаи и регулировчици, които се връщаха на работа след кратка почивка за по едно кафе или сандвич. През отворената врата на „Конвикска“ нахлу хладен въздух, примесен с наситени бензинови и дизелови пари от ауспусите на колите в истинския лабиринт от тесни улички, каквито в Старе Место имаше много.
Джон излезе на тротоара и тутакси усети мразовития пражки зимен вятър, чиито ледени струи го опипваха досущ като ръце. Спря и дъхна в дланите си, за да ги позатопли, искрено съжалявайки за загубата на коженото яке. За нещастие се оказа непоправимо разкъсано и замърсено. Преди да подпише формуляра за освобождаването от полицията, се бе избръснал и преоблякъл в джинси и черно поло, но тънкото сиво шушляково яке върху него не бе нужната защита срещу всепроникващия мраз. Междувременно, духайки в дланите си, очите му вещо обходиха уличния хоризонт.
— Ето! — рече си той.
Много едър, възпълен и брадат мъжага с кръстосани на гърдите ръце се бе облегнал небрежно на спряно на отсрещното платно на улицата такси — точно срещу участъка. Автомобилът беше чешка „Шкода“, много окаляна и вероятно отдавна немита, иначе бе покрита с драскотини, а тенекиите на калниците и вратите бяха огънати на доста места, множество пъти лепени и пребоядисвани. Всъщност трудно бе да се каже коя е оригиналната боя и изобщо дали от нея е останало нещо. Мъжагата изгледа Смит от глава до пети, прокашля се и се изхрачи шумно на улицата, сетне бавно се изправи в цял ръст.
— Хей, господине! — подвикна той на доста завален английски. — Да ви трябва такси?
— Може би — отвърна Смит, като прекоси улицата внимателно, питайки се: този ли тип с мечешко телосложение е обещаният му контакт. — Колко ще ми излезе до летището?
Въпросът бе повече от естествен. Видят ли неопитен или наивен чуждестранен турист, независимите, неорганизирани пражки таксиметрови шофьори си удвояват, дори утрояват тарифите. По този начин понякога дори и недългият път до единственото пражко международно летище може да се окаже солен и прескъп.
Едрият мъж се ухили широко, разкривайки редица покафенели от тютюна зъби.
— Зависи за кого. За богат бизнесмен вземам хиляда крони. Но за учен човек като вас… не е същото, нали така? За беден професор — нищо, ще ви возя ей така. Без пари.
Смит си позволи кратка, незабележима въздишка на облекчение. Учен бе думата за разпознаване — избраната от Клайн парола. И независимо от външния вид и автомобила, този възгруб, недодялан таксиджия бе местен човек на Първи отдел. Би трябвало да е достатъчно добре подготвен, за да му помогне да се измъкне от Чешката република жив и здрав. Затова кимна бързо и рече:
— Добре тогава, съгласен съм. Давайте да вървим.
Сетне хвърли последен поглед наоколо и без да се бави повече, се настани на задната седалка. Едрият шофьор обаче с мъка се наместваше на мястото зад волана, а неголямата кола пъшкаше под тежестта му.
Преди да включи на скорост, мъжагата се извърна с мъка към американеца и го изгледа в очите.
— Казаха ми, че искате да пристигнете на летището дискретно и безпроблемно.
— Точно така.
— И че може би ще има други хора, на които това няма да им хареса. Правилно ли съм разбрал?
Този път Смит само кимна.
Чехът се ухили отново.
— Няма страшно, професоре. Всичко ще мине добре, на Вацлав Машек може да се разчита.
Сега свали ципа на огромното по размери червено яке и Смит веднага зърна дръжката на пистолета в раменния кобур. Чехът намигна театрално и добави:
— А има ли неприятности, и на дребното приятелче ей тук също може да се разчита.
Смит се насили да потисне разочарованието. Клайн бе казал, че ще направи каквото може — да не очаква прекалено много. А този дърдорко тук дори още не беше и потеглил.
„Навреме мога да ти изпратя само един човек, Джон — беше му казал по телефона Фред Клайн. — Нямам избор. Той е куриер, на парче работи, не е оперативен агент, но иначе е достатъчно надежден.“
Рече си, че ще каже на Клайн да актуализира досието си за агент Машек. Брадатият гигант изглеждаше прекален самохвалко, готов да размахва показно скритото си оръжие. Това бе потенциално рисково поведение, недопустимо за истинския професионалист. В същото време можеше да означава и други неща: Машек е силно изплашен и говори високопарно, за да прикрие неспокойствието си, или че е прекалено агресивен и се надява да получи шанс за изява в далеч по-тежки, но и носещи по-щедро възнаграждение задачи.
Американецът не проговори, докато Машек шофираше през безкрайния уличен лабиринт в Старе Место. Сетне прекосиха Вълтава и тръгнаха по осеян със завои път покрай масивни черкви, манастири, кули и правителствени сгради, строени още преди векове. По целия път едрият чех непрекъснато ломотеше, коментираше обстановката, обясняваше забележителностите, покрай които минаваха, здравата псуваше другите участници в движението и постоянно уверяваше Смит, че се движат отлично и ще пристигнат навреме.
Определено става дума за безпокойство и опънати нерви, заключи Смит. Въпреки големия си ръст и нафуканите приказки Машек беше човек, скроен на дребно и истински изплашен. Може би като таен куриер си върши работата добре и компетентно, но Клайн не би трябвало да го натоварва с такава задача, изкарвайки го от дълбоката сянка. Бъди честен, Джон. Бъди по-безпристрастен, напомни му вътрешният глас. Човекът вероятно знае, че екип наемници се е опитал да те ликвидира веднъж, напълно възможно е да опита пак.
Въздъхна. По дяволите, той да не е много по-спокоен, просто отлично владееше изражението си, иначе и него го свиваше стомахът. Насили се да следи околните гледки: взря се през прозореца към отлично оформените и окосени градини от двете страни на пътя. Ето я и Белведере, прекрасната кралска лятна резиденция. Строена през ренесансовия период, тя се издигаше сред китна обстановка с високи дървета, медта на покривите блестеше мътно в синьо-зелени тонове.
Няколко минути по-късно вече слизаха надолу, северно от района с повечето забележителности. Шкодата се движеше добре, Машек умело вземаше завоите в натовареното движение. Минаха по задръстен с коли кръгов участък и се насочиха на запад към широк булевард. Тук Смит се поизправи на седалката, оглеждайки околните коли още по-внимателно. Вече бяха на „Европска“ — модерна магистрала чак до летището. Отляво се виждаха разпрострени на значително разстояние провинциален тип къщи, училища, паркове. Отдясно изпъкваше покрито с вечнозелени гори трихълмие. В подножието му имаше къщи и магазини, разположени сред множество вечнозелени дървета, дъбове и брези. Хълмистите райони се простираха далеч на север и изток и почти достигаха реката отвъд тях.
По едно време Машек натисна газта повечко — стигна ограничението, дори го надхвърли. Сега вече множество указателни знаци показваха, че летището е близо — само на няколко километра.
Между голите клони на дърветата откъм северната страна на булеварда Джон зърна тясно езеро. Отвъд него теренът бе вече силно неравен, тъмнееха гори и сиви варовикови скали. Машек улови погледа на Смит и тутакси отвори уста.
— Прочуто историческо място, наричат го Долината на буйната и кротка Шарка. Има една свързана с насилие легенда за него — говореше чехът с апломб, кимайки с голямата си глава към сенчестата теснина отвъд сиво-зеленикавите води. — Тя разказва как в незапомнени времена, още в зората на историята, тук избухнал кръвопролитен конфликт между мъжете и жените. Голяма война било, за абсолютна власт и първенство. Според една история красива девойка на име Шарка примамила военачалника на мъжете в онези гори ей там. Любила го, дала му да пие силно вино, а когато заспал, то заклала. Амазонска работа, знаеш, май беше от единайсети век.
Смит се усмихна криво.
— Значи мястото не е много приветливо.
Машек сви широките си рамене и продължи да говори:
— Е, днес е природен резерват, не може да се каже, че е негостоприемен. Множество хора от Прага го посещават през лятото — плуват, разпъват палатки, летуват, когато времето е приятно. Ние, чехите, може и да сме романтици, но иначе сме и практични хора, нали така?
В същия миг Смит усети промяната в движението. Колите намаляваха скорост, отпред пламнаха множество стопсветлини. Поредица оранжеви конуси отделяха водещото на запад ляво скоростно платно, а извън пътя бе поставен портативен електронен знак, който мигаше червено. Имаше и надпис на чешки.
— Мамка му! — изруга Машек, отпусна газта и натисна спирачката на шкодата. Скоростта рязко падна. В същото време, мръщейки се и мърморейки нещо под нос, чехът рязко сви вдясно, където имаше доста коли, вклинявайки се доста грубо в тясното място между старо волво и чисто ново ауди. Отзад водачите натиснаха клаксоните в гневен знак на колективен протест. Смит се размърда разтревожено, наведе се напред.
— Пътя ли поправят? — попита той. — Или има катастрофа?
— Нито едното, нито другото — изръмжа Машек и нервно захапа долната си устна. — На онзи знак там пише, че полицията е установила извънреден контролен пункт и всички са длъжни да спират за проверка.
— Какво търсят? — запита Джон и веднага съжали за думите си.
Машек раздразнено поклати глава.
— Откъде да знам? Може би проверяват за алкохол. Или за дрога. Може и за крадена стока. Често спират за изтъркани гуми и счупени стопове — рече той и здраво стисна кормилото, чак кокалчетата му побеляха. — За всичко могат да спират. Ченгетата си умират да раздават глоби и да прибират лесни пари.
Сега се движеха едва-едва, просто лазеха. Смит се загледа през прозореца, бяха някъде на стотина метра разстояние от изхода, обозначен като „Буйна Шарка“. Той извеждаше встрани, към доста по-тесен път, който на свой ред водеше към горите. На него стоеше един-единствен полицай с фуражка, дебело черно яке и син клин — зимната униформа на чешката пътна полиция — и ритмично размахваше оранжевата си палка към колите да продължават напред. От време на време обаче пристъпваше напред и спираше колоната, давайки знак на поредния автомобил или камион, а понякога и на няколко коли заедно да отбият зад него. Махаше със стоппалката авторитетно и бързо, с умение си вършеше работата.
Американецът се загледа в него с интерес, търсейки логиката в начина, по който пътният полицай подбираше превозните средства за проверка. И бързо се смръщи, защото не можа да открие такава. Ченгето имаше полусърдито, скучаещо изражение и, изглежда, пускаше повечето превозни средства да минават напред, а отклоняваше по-рядко, и то най-много по две-три коли. Може би проверката бе произволна.
Може би.
— Мамка му! — изръмжа Машек, когато униформеният махна с палката и към неговото такси.
Намръщен, чехът сви вдясно и влезе в изхода, нареждайки се на неголямата опашка отклонени от „Европска“ коли и камиони.
Смит отново огледа обстановката. Зад тях по тесния път свиваше чисто нов мерцедес с опушени стъкла. Обърна лице напред. Вече влизаха сред дърветата. Тук светлината бе по-слаба, короните им й пречеха, но сред мрежата от голи клони все пак пробиваше някой и друг лъч. Импровизираният контролен пункт бе съвсем близо. Видя две немаркирани с полицейски знаци коли, бяха чешки шкоди, спрени на банкета, недалеч от друга поредица оранжеви пътни конуси. Тук имаше още двама униформени пътни полицаи. Те задаваха по няколко въпроса на водачите, сетне им махаха с ръка да продължат.
Единият се приближи до таксито. Изглеждаше доста възрастен за младшия си чин, лицето му бе изпито, възбледо. Под козирката на фуражката очите му бяха безизразни, сиви. Наведе се и рязко потропа на шофьорското стъкло.
Машек побърза да го свали.
Полицаят протегна ръка.
— Покажи си шофьорската книжка. И разрешението за таксито — изстреля думите на чешки.
Видимо разтревожен, едрият чех изпълни нареждането, подаде исканите документи. Взрян в ръцете му, зачака неспокойно резултата, докато онзи прелистваше страниците. След малко очевидно прочел необходимото, полицаят презрително захвърли книжката и разрешителното в скута на Машек. След това се наведе отново и огледа вътрешността, а очите му се спряха на Смит, едната вежда се повдигна въпросително.
— Кой е този човек? Чужденец ли е?
Смит реши да си държи устата затворена.
— Ами… не е важна птица. Бизнесмен, американец е, мисля. Да изкарам някоя крона до летището, нали така… — мърмореше Машек объркано.
Вече се потеше и това личеше. По челото му се стичаха капки, самият Смит осезаемо усещаше излъчващия се от шофьора страх, който разстройваше самоконтрола и увереността му.
— Той… хм, полетът му е сега, след малко… та…
— Няма страшно — незаинтересовано сви рамене полицаят. — Има време, ще си хване самолета.
— Значи мога да потеглям? — с надежда в гласа рече чехът.
Полицаят поклати глава.
— Не още, приятел. Опасявам се, че днес ще имаш кофти ден. Нови нареждания излязоха за обезопасеността на такситата. Ще трябва да те проверяваме изцяло.
Извърна се към колегата си и викна:
— Хей, Едуард, ела тук. Давай да се захващаме с този.
Смит присви очи. Шестото му чувство се обаждаше. Нещо в профила на този човек му бе познато, някъде в подсъзнанието му светна червена лампичка, изпрати слаб, но настоятелен алармен сигнал. Загледа се по-внимателно в него, сега различи фината дупчица в меката част на ухото му. Странно, нали? Колко ли чешки ченгета на средна възраст носят обеци?
Полицаят се обърна към Машек отново, посочи му към пространството между двете немаркирани коли.
— Давай ей там. И изчакай малко. Ще те проверим по бързата процедура и те пускаме да си ходиш.
— Да, да. Разбира се — заговори угоднически едрият чех, чак съумя да се усмихне насила и бързо закима с едрата си лъвска глава.
Включи на скорост и бавно намести шкодата в указаното място, сетне посегна към ключа и понечи да загаси двигателя. Ръцете му трепереха.
— Не изключвай — рязко нареди Смит, наблюдавайки през прозореца какво правят полицаите. — Остави мотора да работи.
Сега двамата униформени се бяха навели към шофьорския прозорец на мерцедеса. Други коли не се виждаха. Пътят отзад бе пуст, дърветата прикриваха големия булевард.
Поклати глава, ядосан на самия себе си. Но пък какво би могъл да направи? Иначе не беше толкова трудно да предположи, че са попаднали в капан. Аларменото звънче в главата му писна още по-силно. По-добре да поеме инициативата. Наведе се напред, потупа шофьора по рамото.
— Дай ми пистолета си, Вацлав — рече му тихо. — Веднага.
— Моя пистолет ли? — изненадано зяпна едрият мъж и разтревожено се извърна, поглеждайки го през рамо. — Че защо?
— Да речем, че искам да избегна евентуални грешки — отвърна Джон, като се стараеше да говори максимално спокойно.
Нямаше никаква полза да плаши повече този и без това доста стреснат мъж. Всъщност не и преди да е взел окончателно решение. Усещаше натиска на вътрешния глас, а интуицията вече подаваше въпрос: сблъсък или бягство? При това вече изцяло в сферата на съзнателното. Замисли се отново.
— Имаш ли разрешително за оръжието?
Машек неохотно поклати глава.
— Браво! Прекрасно — изсумтя Смит. — Виж, тези ченгета и така вече търсят нещо, за което да се хванат. Глоба за неработещ стоп е неприятно, разбирам, но се случва. Обаче какво ще стане, като те пипнат, че носиш незаконно оръжие?
Машек пребледня още повече, разрошената му брада потрепери, преглътна трудно и запелтечи:
— Лошо ще стане, м-м-много лошо. Наказанията са м-м-много тежки…
— Точно така — рече Смит и сега тонът му бе повелителен. — Давай го бързо, аз ще се оправям.
Този път Машек охотно разкопча голямото си яке и измъкна пистолета от кобура. В този миг ръцете му трепереха още повече.
Джон се пресегна през облегалката и пое оръжието, преди чехът да го е изпуснал. Пистолетът бе CZ-52, чешко производство, автоматичен, използваше 7,62-милиметрови патрони, както и съветският ТТ от времето на Втората световна война. Навремето бе на стандартно въоръжение в някои от страните от Варшавския договор, а сетне хиляди такива бяха разпродадени като „военни излишъци“ на цивилни лица — къде законно, къде не. Погледна отблизо, за да се увери, че предпазителят действа, сетне извади магазина. Съдържаше обичайните осем патрона, типично за тази марка. Върна магазина на мястото му и отново надникна през прозореца.
Отвън двамата чешки полицаи тъкмо се отделяха от мерцедеса. Размениха си няколко тихи думи и се запътиха към таксито.
Смит притаи дъх. Започваше се.
Вървяха вдървено, с присвити очи, като че някой им бе поставил маски — безизразни, безчувствени. Сякаш всемогъща сила бе изтрила всичко човешко, оставяйки само гънките по изпънатата кожа на лишените от характер и живец лица. По-възрастният, същият, който бе вече проверявал документите на Машек, протегна небрежно ръка и намести кобура си по-напред, на по-удобно място.
Сега Джон бе вече сигурен. Същият беше, от Карловия мост. Видя го в съзнанието си ясно — гъвкаво отстъпващ пред отчаяните опити на Валентин Петренко да го удари с куфарчето, нанасящ смъртоносна рана в корема на руския учен. Също както и двамата други от екипа, този човек с изпитото бледо лице тогава бе носил обеца под формата на мъничък човешки череп. Мъртвешка глава, висяща от едва забележимата дупка на ухото му. Същият.
Полицейският „контролен пункт“ бе капан — грижливо подготвено и организирано лобно място.
Мина дълъг, ужасяващ момент, през който времето сякаш спря, сетне рефлексите си казаха думата, дългогодишният опит и подготовка се включиха в играта автоматично, връщайки му усета за време и действие. Замръзналият за миг свят се отприщи и Смит кресна на Машек:
— Измъквай се оттук — това е капан! Давай, давай!
Ужасен, грамадният мъж включи на скорост, натисна газта и трескаво даде назад, опитвайки се да направи нужната маневра, за да изкара шкодата на тесния път. Смит свали предпазителя на взетия от Машек пистолет с палец, дръпна затвора назад, вкара патрон в цевта.
В следващия миг инерцията го хвърли напред, Машек бе блъснал таксито в паркирания отзад празен автомобил. Чу се скърцане на смачкани ламарини и звън на счупено стъкло, от удара двигателят на шкодата се задави и угасна.
Машек отчаяно опитваше да запали, но не се получаваше, в същото време безсмислено превключваше скоростите с неистово изражение на лицето.
Така или иначе вече бе съвсем късно. Онзи с бледото лице насочваше руския макаров към тях. Движенията му бяха размазани като на кинокадър. Вторият мним полицай направи две стъпки встрани и в ръката му също се появи пистолет.
Джон вече се плъзгаше по седалката към дясната задна врата, силно снижен, за да избегне огъня, когато стъклата от лявата страна се пръснаха. Няколко бързи изстрела изтрещяха един след друг, стотици дребни парченца се посипаха в таксито.
Един от първите куршуми намери Машек точно над лявото ухо. Главата на едрия чех буквално се пръсна, когато в нея проникна облечения в мед, движещ се поне с триста метра в секунда метал. Кръв, мозъчни и костни частици опръскаха предното стъкло и таблото на шкодата.
Разярен куршум писна над главата на Смит, проби покритата с плат облегалка, звънна в лабиринта от пружини и ребра, оттам рикошира в автомобилната рамка и се върна сред рояк искри, отнасяйки парченца разкъсан плат и нагорещени парченца тел. Боже мой, късмет! Джон намери дръжката, отвори вратата с тласък и се претърколи на земята отвън.
Светкавично застана на коляно, успял да се прикрие зад задната дясна гума на таксито. Оттам рискува да се извърне назад. Теренът бе равен в продължение на няколко метра, сетне рязко се снижаваше в падина сред дърветата. Повечето от тях бяха доста стари дъбове и брези — високи, голите им клони протегнати като в ням вопъл нагоре към мрачното, запушено небе. Храсти нямаше, тук-там растяха съвсем млади фиданки и позавехнали бурени.
Добро прикритие няма — това бе първата му мисъл. Единствено самите дървесни стволове. Не са достатъчни, рече си хладнокръвно. Сред тях едва ли ще е трудна мишена за преследвачите. Значи иска ли да се измъкне, нужен му е бърз старт и малко преднина.
Още изстрели отекнаха, шкодата се разтресе от поредица бързи, последователни попадения. Чу се звън на строшени стъкла, писък на рикошети от блока на двигателя и шасито, мек звук на строшени клонки.
Пое дъх дълбоко. Едно. Две. Три…
Хванал пистолета с две ръце, Смит се изправи и направи крачка назад, в същия миг над тавана на шкодата присвитите му за по-добра видимост очи потърсиха неприятеля, шарейки вляво и вдясно. Светкавично заковаха мишените — двамата опитващи се да го ликвидират мними полицаи. По-възрастният бе съвсем близо, само на няколко метра разстояние, методично прострелваше кабината на таксито отзад напред и обратно.
Дулото отскочи към него, не беше трудно да го закове на мушката на чешкия пистолет. Натисна спусъка, стреля в гърдите му. Оръжието изтрещя веднъж, отскочи нагоре, затворът се върна назад, изхвърли гилзата, вкара следващия патрон. Джон коригира мерника, стреля повторно.
Кръв плисна във въздуха, улученият два пъти мъж със слабото лице залитна, но успя да се извърти към американеца, устата му зяпнала в нямо удивление. Сетне коленете му бавно се подгънаха и той рухна напред по очи. Черният асфалт се обагри в тъмночервено, изтичащата кръв постепенно се насъбра в локвичка.
По-младият му колега, доста по-едър, тежък мъж с мрачно лице, незабавно залегна и отвърна на огъня, без да се прицелва. Очевидно стреляше напосоки и по интуиция, принуждавайки американеца да потърси прикритие.
Куршум от неговия макаров изсвири във въздуха недалеч от ухото на Смит. Втори звънна в багажника на шкодата, доста встрани, разлетяха се искри и парченца стара боя, третият бе по-точен — почти закачи ръкава на шушляковото яке.
Джон не им обърна внимание и противно на очакванията, излезе иззад прикритието, за да има свободна линия на огъня. Оттам стреля два пъти последователно в проснатата на пътя фигура. Първият куршум пропусна, отцепи само парченца асфалт и ситни камъчета от настилката. Вторият обаче отнесе върха на черепа на „полицая“.
Над пътя легна тежка, странна тишина.
Смит пое въздух бавно, не вярваше, че е жив. Чуваше туптенето на собственото си сърце — биеше лудешки. Пое въздух дълбоко няколко пъти, опита се да нормализира дишането и да успокои пулса. А сега какво?
Тогава чу шум на отварящи се автомобилни врати. Веднага разбра: онези имат подкрепление в мерцедеса. В следващия миг ги видя — излизаха двама. Пристъпи обратно зад надупчената като решето „Шкода“, оглеждайки обстановката в движение. Бяха в дебели кафяви връхни палта, кожени шапки и ръкавици, вече заемаха позиция зад голямата луксозна кола. Само че тези двамата имаха доста по-тежко оръжие — компактни автомати „Хеклер и Кох“ MP5K.
Джон преглътна, направи гримаса. Единият бе с превръзки и лепенки по лицето, най-вече на носа. Без съмнение същият, когото бе ударил предния ден на Карловия мост. Още двама противници, отлично въоръжени, а той нямаше дори и предимството на изненадата.
Погледна пистолета в ръката си. Нищо работа — четири патрона. Само още четири изстрела. Поклати глава. Не бяха достатъчно. Не и срещу две мощни автоматични оръжия, които можеха буквално да нацепят таксито, зад което се прикриваше. Нулев шанс.
Нулев, ако продължаваш да стоиш тук — рече тъничък вътрешен глас. Да, време беше да се изпарява.
Приклекна зад разбитата „Шкода“, запълзя като гущер назад, светкавично прекоси равния терен и се шмугна в падината, поемайки надолу по стръмния горист склон към сенчестата долина на Буйната Шарка.