Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Vector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo(2016)
Допълнителна корекция
moosehead(2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин

Московски вирус

 

Редактор: Галена Георгиева

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2006 г.

История

  1. —Добавяне

Глава трийсет и девета

Извън Москва

 

Владик Фадеев измина пътя до хълма сравнително бързо, изкачи се по склона и избра удобно място за паркиране на банкета отляво. Загаси фаровете и изключи двигателя на ладата, но той продължи да киха още няколко мига. През годините служба на групата „Брант“ Владик бе спечелил добри пари и можеше да си позволи далеч по-добър автомобил. Обаче жилавият и строен снайперист с хлътналите бузи предпочиташе тази ръждясала и доста очукана таратайка въпреки десетките й недостатъци. Новите коли привличат внимание, особено скъпите западни марки, а Фадеев бе свикнал да бъде максимално незабележим — колкото се може по-анонимно да се слива с околната природа.

Извади дълъг и тежък ръчен фенер от жабката, отвори вратата и тихо се измъкна на пътното платно — здраво замръзнала пръст и лед. За минутка остана неподвижен на място, внимателно заслушан в околните шумове, сетне запали фенера и освети отсечката и гората от двете й страни. Опитното му око различи бързо какво се бе случило тук. Личаха следи от гуми, където бяха спирали трите коли от конвоя на Брант, а под дърветата, откъдето хората му бяха стреляли из засада, под лъча на фенера лъснаха купчинките изстреляни гилзи, полузаровени в отъпкания сняг и пръст.

Фадеев изсумтя с досада и презрение. Така не се прави, рече си той. Да оставиш гилзите нехайно по този начин, че да ги види който и да мине оттук, е мърлява работа. Истинските професионалисти се измъкват, без да оставят следи. За да не може никой да ги свърже с извършеното. Сетне поклати глава и си рече, че сигурно Брант е бързал много и е заповядал незабавно отпътуване, вместо да нареди на хората си да разчистят нещата както подобава.

Огледа се и отново поклати глава. Не му харесваше особено последната задача, която бе приел Брант. Потайният, мистериозен работодател все бързаше, все изискваше нещата да бъдат свършени за нула време и за да получи бързи резултати, едрият сивоок германец поемаше ненужни рискове за живота на хората си. Фадеев се намръщи още повече. Не, тази постоянна бързина не бе на хубаво. Не е безопасно да се работи така. Предпочиташе старото време, когато групата „Брант“ вършеше добре платената си работа дискретно, изпилваше нещата, никога не се вдигаше ненужен шум — тук ще елиминира устат политически дисидент, там ще отвлече и убие неудобен някому бизнесмен и няма да остави никаква следа.

Извърна се в другата посока и забеляза дълбоките следи в снега и пръстта, водещи надолу по стръмния скат. Там бе излязла от шосето газката на мишената, която самият Фадеев бе прихванал в началото, за да полети към тъжната си участ. Следата по склона се виждаше веднага — по разораната заснежена земя между дърветата лежаха изпочупени клони, парчета от разбит автомобил. Пътека към смъртта, рече си снайперистът, представяйки си преобърнатия под урвата автомобил.

Извърна се към ладата и от седалката си взе пистолета — беше ТТ или токарев, 7,62-милиметров. Макар че занаятът му бе да убива от разстояние, за тази задача надолу по склона пистолетът бе по-подходящо оръжие. По-лек и удобен за действие от дългата и доста по-тежка карабина СВД. Особено на близки разстояния и ако се наложи да доубива евентуално тежко ранен обект. Това можеше да очаква при дадените обстоятелства, но напълно възможно бе и онзи вече да е мъртъв, кой да знае? Фадеев напъха пистолета в джоба на зимния камуфлажен комбинезон и пое към целта.

Заслиза бавно, постепенно придоби самочувствие и пое надолу по склона все по-бързо, избирайки пътя си между дърветата, докато съвсем наближи урвата. Тук се спря, извади оръжието от джоба, сетне запристъпва бавно, хванал в едната ръка фенера, в другата — пистолета.

Стигна до ръба, внимателно надникна в пропастта, насочи лъча на фенера.

Разбитият джип лежеше странично върху група широки, назъбени скали на дълбочина десетина метра. Прекършени фиданки и смачкани храсти показваха пътя, по който газката се бе търкаляла и преобръщала отново и отново, за да стигне до сегашното си място — в средата на назъбеното скално образувание.

Сега фенерът освети добре цялата каросерия и шасито. Дори и оттук Фадеев добре виждаше множеството дупки от куршумите в огънатата и разкъсана ламарина. Тук-таме бяха останали парчета стъкло, иначе прозорците зееха като черни отвори към потъналия в мрак, изпотрошен интериор.

Снайперистът въздъхна.

Никак не му допадаше да се спуска сам в тази стръмнина, и то в плътния нощен мрак. Ама хич. Съвсем друго си е да го направи през деня. В края на краищата мъртвецът в колата няма къде да ходи, нито пък ще избягат някъде разните му документи и други материали, ако изобщо има такива, нали? Обаче заповедта си е заповед, а Брант не е от онези, дето забравят или обичат да прощават. Тц, рече си Фадеев, давай да свършвам работата сега и докато съм тук. Сетне ще се качи на колата и ще отпраши към Москва, където се намира и комфортният му апартамент.

Няколко минути му бяха нужни като време да стигне почти до автомобила.

Осветявайки терена пред краката си, снайперистът уверено приближаваше. Прекачи през двете странични, по-високи скали и с лекота се озова в средата — в малката падина сред скалната група. Опря се на шасито и се наведе с протегнат напред врат, взирайки се във вътрешността с помощта на фенера.

Очите му се разшириха.

Вътре нямаше никой. Шофьорското място бе празно, коланът висеше свободно. Че и кръв не се виждаше. Което означаваше, че…

Внезапно Фадеев застина на мястото, където беше. В тила му някой допря студено като лед пистолетно дуло, чак го заболя.

— Хвърли оръжието! — строго нареди онзи отзад.

Снайперистът се подчини, пистолетът изтрака в скалите под краката му.

— Добре — рече гласът. — Хайде сега и фенера.

Фадеев изпълни и това нареждане, напълно удивен от провала си. Досега не му се бе случвало подобно нещо — неприятел да го изненада и обезоръжи. Винаги се бе проявявал като ловец, а ето го сега в разменена роля — той да е жертвата. Фенерът също тупна върху скалата и се изтърколи по нея, за да спре в някакви храсти встрани. Фадеев преглътна с мъка, устата му съвсем беше пресъхнала.

— Чудесно — обади се пак гласът с нотка на мрачен хумор. — Току-виж си останал и жив тази нощ, а?

— Какво искате от мен? — попита снайперистът и изненадано установи, че гласът му трепери.

— О, доста неща ще поискам — отвърна онзи рязко. — Ще започнем, значи, с няколко основни и леки за отговор въпроса. И помни, това е игра с две прости правила. Първото: казваш ли ми истината, няма да те убивам. Правило номер две: излъжеш ли ме, ще ти изкарам гръбначния прешлен направо през гърлото. Няма да е трудно. Ясно ли е?

Фадеев закима неспокойно.

— Съвсем ясно…

— Добре — потвърди другият и още по-силно притисна дулото в тила на снайпериста. — Тогава да започваме…

 

 

Главна квартира

Военновъздушна отбрана,

Киев, Украйна

 

В командния бункер дълбоко под Министерството на отбраната около голяма маса с формата на подкова седяха група старши офицери, натоварени с отбраната на Украйна срещу въздушни и ракетни нападения. Внимателно слушаха доклада на полковник на средна възраст, който ги информираше за най-новите събития. Под тяхно командване се намираха няколко полкови звена Миг-29 и бойни машини Су-27, континентални ракети земя-въздух и радарни инсталации за ранно предупреждение.

— Имаме сведения за системно активизиране на изтребителни и бомбардировъчни подразделения от базите, които са в огневи обсег за нанасяне на удар срещу нашата страна — загрижено говореше докладващият. — Засякохме комуникации въздух-земя и отговори от наземните ръководни пунктове. Те са вероятно свързани с разполагането на нови авиационни съединения по летищата в линията Брянск, Курск, Ростов и други.

Един от офицерите се наведе напред и остро запита:

— Заключенията ви окончателни ли са?

— Не, господин генерал, не са — отвърна докладващият. — Но няколко пъти са подслушани разговорите на новопристигащи звена, чиито командири се представят и искат разрешение за кацане на въпросните бази. И при всеки такъв случай дежурният на ръководство движение отдолу рязко им напомня да пазят стриктна радиотишина и да се ориентират по дадените им предварително визуални ориентири.

— Това е само по себе си достатъчно показателно — мрачно се намеси друг генерал-майор — командир на един от разположените около Киев полкове Миг-29. — Никой нормален командир не би искал пилотите му да сменят базата си, спазвайки стриктна радиотишина, и то за учебни цели. Още повече зимно време. Кой би рискувал да загуби летци и машини в ненужни инциденти? Напълно логично е да зададем въпроса: защо руснаците ще го правят по този начин, освен ако не искат да скрият разместванията на бойни части от нас?

Докладващият полковник кимна с глава.

— Точно така, господин генерал. При това през последните двайсет и четири часа всичките им военни комуникации намаляха драматично — и тези на ВВС, и на ракетчиците, и на мотострелковите съединения…

Лицата около масата бяха смръщени, съсредоточени. Всички присъстващи си мислеха едно и също: такава мярка за сигурност — пълна радиотишина — най-често се предприема, за да се прикрие съсредоточаването на големи бойни сили с цел предстоящи военни действия. А в мирно време е далеч по-бързо, по-лесно и безопасно авиацията, бронираните части и пехотата да комуникират помежду си и с щабовете с радиосигнали.

— Имаме ли други индикации за евентуално нападение? — тихо запита един от командирите на ракетните комплекси.

— Руснаците постоянно изпълняват разузнавателни полети близо до общата ни граница и по нейно протежение — отвърна полковникът. — А в няколко случая я нарушиха уж „случайно“, навлизайки в дълбочина дори и до двайсет-трийсет километра.

— Изпитват нервите ни — тежко рече един от генералите, мъж с дебел врат, на възраст около петдесетте, който командваше ключова радарна инсталация недалеч от източния украински град Конотоп. — Освен това проверяват отбранителната ни готовност и възможностите за бърза реакция срещу навлизане на вражески машини на наша територия. Най-вероятно по време на тези „случайни“ нарушения пускат разузнавателни самолети с електронна апаратура да следят нашите радарни честоти и другите ни връзки, да засичат сигналите и кодовите методики.

Докато говореше, бе извърнал лице към челото на масата, където над дебела папка бе навел глава сивокосият главнокомандващ Военновъздушната отбрана генерал-лейтенант Лисенко, който очевидно слушаше доклада и обсъжданията, но в същото време четеше и подготвените от щаба му сводки.

— Какво бихте казали вие лично, господин генерал? — запита дебеловратият.

Лисенко не отговори.

Генералите се спогледаха. Друг от тях се обади пак:

— Господин генерал!?

Отново последва тишина. Тогава един от седналите в съседство офицери се наведе и учтиво докосна Лисенко по рамото. Сивокосият мъж залитна напред, главата му клюмна върху разтворената папка със сводките. Косата му се разпиля, по темето блеснаха червеникави изриви. Тялото му се разтресе в силна треска.

Разтревожени и объркани, всички заговориха един през друг.

Офицерът, докоснал Лисенко, се взря с ужас в ръката си, грабна слушалката на най-близкия телефон и трескаво заговори.

— Свържете ме с медицинския център! И незабавно, това е спешен случай!

Час по-късно нисък капитан от ВВС стоеше пред прозореца на малкия си кабинет с поглед към вътрешния двор на министерството и с нескрито задоволство следеше трескаво паническата дейност в него. Лекари и сестри в специални костюми и маски извеждаха генералите с разтревожените лица от подземието и ги качваха на линейки. Толкова много политици и военни лидери бяха заболели и починали напоследък от незнайна, но смъртоносна болест, че никой от горните етажи на властта в Киев не искаше да рискува дори и на дребно. Изведените от заседанието в бункера на министерството бяха незабавно поставени под карантина и подложени на редица изследвания.

Капитанът се усмихна. Само преди дни лично бе изсипал съдържанието на мъничко шишенце в обичайната закуска на генерал Лисенко — любимата му каша. И в настоящия момент резултатите от този извънредно прост, единичен акт бяха налице, при това значително надминаваха всичките му очаквания. На практика украинската Военновъздушна отбрана бе току-що обезглавена, всъщност лишена от най-старшия и най-опитния й офицер, и то в най-лошия възможен момент, а заедно с него за неопределено време бяха отстранени и най-близките му помощници.

Капитанът — украинец от юридическа гледна точка, а всъщност руснак по лоялност и етнически произход, се отдръпна от прозореца и посегна към телефона на съседното бюро. Набра таен номер, който му бе даден миналата седмица.

— Да? — запита тих глас отсреща.

— Говори Рибаков — спокойно рече капитанът. — Докладвам, че имам добри новини.

 

 

Кремъл

 

Руският президент Виктор Дударев вдигна глава от документа, който четеше, и погледна към застаналия пред бюрото му едър и набит сивокос мъж.

— Значи Кастила организира среща със съюзниците, за да обсъждат начини за конфронтация с нас, така ли? — запита той намръщено.

Алексей Иванов кимна безучастно.

— Докладът идва от наш сигурен агент в Белия дом. Достатъчно е подробен, както виждате, а се потвърждава и от други източници от поканените да участват в срещата правителства.

— За кога е насрочена?

— До два дни — отвърна шефът на Тринайсето управление.

Дударев се изправи и излезе иззад бюрото. Запъти се към един от прозорците в личния си кабинет, спря се пред него и се загледа в силно осветения вътрешен двор. След малко отново се извърна към Иванов.

— Колко и какво точно знаят американците?

— Не е достатъчно — увери го Иванов и сви рамене. — В най-добрия случай имат информация на базата на слухове и спекулации. Обаче знаем, че търсят, продължават да търсят липсващите им отговори, и то най-отчаяно.

Руският президент кимна отривисто и присви очи, като още повече се намръщи.

— Пристигнал ли е в САЩ вашият куриер с варианта ХИДРА?

— Да, пристигна — отвърна Иванов и си позволи кратка усмивка. — Вече е в Ню Йорк, оттам на път за Вашингтон, окръг Колумбия.

— Добре — кратко рече Дударев и отново се извърна към прозореца, откъдето го гледаше собственото му навъсено лице.

Сега изви уста в още по-кисела гримаса.

— Дай знак на твоята къртица — Кастила трябва да бъде изваден от играта максимално бързо. Искам го мъртъв или на смъртно легло преди началото на тайната му среща с американските съюзници.

Изведнъж се извърна рязко към Иванов и отсече:

— Добре ли разбираш какво ти говоря?

— Напълно — тихо отвърна другият. — Ще бъде изпълнено.