Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (37)

Глава трийсет и шеста

Баку, Азербайджан

 

Километри наред по крайбрежието на Каспийско море се простират широките булеварди и по-тесните улици на Баку — най-големия и най-модерния град в Кавказкия регион. И макар че във финансирането на новите му петролни и газови начинания се изливат милиарди долари и евро, Баку все повече се превръща в град на поразителни контрасти. Той безспорно е процъфтяващ център на двайсет и първия век с бляскави небостъргачи от стомана и стъкло, а в същото време е и древна столица с грандиозни палати, джамии и множество пазари, разположени сред същински лабиринти от калдъръмени улички.

На хълма току пред стените на стария град се издига грозна бетонна постройка, където се помещават президентството, неговият титуляр и административният му апарат. По околните улички патрулират смръщени азербайджански войници. Те не разрешават да се спира в този район и ревностно следят движението на любопитните туристи и множеството бизнесмени от различните чужди петролни компании, обичайно насочили се към недалечната сграда на Филхармонията и различните музеи с произведения на изкуството.

Някъде дълбоко в търбуха на голямата президентска сграда от централния асансьор излезе служител от домакинството. Буташе голяма и тежка количка, натоварена с множество покрити блюда. В момента вървеше извънредно заседание на Републиканския съвет на отбраната, свикано поради опасения във връзка със струпването на руски войски в съседен Дагестан. И тъй като времето бе много напреднало, генералите и министрите си бяха поръчали вечеря от президентската кухня.

Когато човекът с количката приближи залата, където заседаваше съветът, към него пристъпиха двама силно намръщени мъже в черни костюми.

— Охрана — рече кратко единият и показа служебна карта. — Оттук нататък поемаме ние. Влизането става само със специално разрешение.

Домакинският служител сви рамене безучастно.

— Добре, ваша си работа. Само гледайте да не объркате поръчките — рече той и подаде листа със заявките на участниците в заседанието, а сетне с прозявка закрачи обратно към асансьора.

Двамата охранители забутаха количката към вратите на залата и влязоха в малкото преддверие. Тук единият бързо започна да сверява съдържанието на чиниите с дадения му списък с ястия и имена. Спря се на едно с пити — тлъста яхния с овнешко и грах.

— Това е — тихо рече той на другаря си.

— Вкусно изглежда — рече другият с кратка цинична усмивка.

— Точно така — съгласи се първият и се огледа за всеки случай.

Съседните врати бяха затворени, други хора в преддверието нямаше. Тогава бързо бръкна в джоба, извади мъничко шишенце и изля съдържанието му в яхнията, сетне я разбърка. Шишенцето се върна в джоба, а колегата отвори една от вратите и бавно вкара количката. Още един вариант на ХИДРА бе на път към избраната мишена.

 

 

В Белия дом

 

Местата около конферентната маса в ситуационната зала на Белия дом бяха изцяло заети, а израженията на насядалите — откровено тревожни. Президентът Сам Кастила огледа присъстващите, обърна повече внимание на хората от екипа за национална сигурност. И те изглеждаха доста мрачни. Повечето си мислеха за приближаващия сблъсък на САЩ с Русия, но на базата на наличната информация никой не можеше да даде солидни предложения как да се пристъпи към назряващата дипломатическа и военна криза с евентуално ужасяващи последици.

Президентът съзнаваше, че на всички им е омръзнало да си блъскат главите на тъмно — без да разполагат с истинската картина и контекста на събитията. Засега знаеха отделни нещица и тук и там някой данни — смъртни случаи на ключови хора в чужбина, но и в САЩ, почти винаги жертва на загадъчно скоротечно заболяване, слухове за интензивни военни приготовления от страна на Русия, постоянна пропаганда в руските медии с един и същи рефрен — „опасна дестабилизация“ в страните около границите й, тоест в бившите съветски републики. За съжаление никой не бе успял досега да свърже тези отделни елементи в обща, поддаваща се на анализ картина, така че да се разберат истинските планове на Дударев и генералите му. Защото за съжаление без такава яснота никой в Европа или другаде в света не би пожелал да се опълчи срещу Русия.

Кастила се обърна към Уилям Уекслър, новия директор на националното разузнаване.

— Не е ли възможно да се промени орбитата на втория ни спътник „Лакрос“, така че той да даде повече информация за ситуацията около руските граници, за които става дума?

— Опасявам се, че не, господин президент — отвърна стройният, мъжествен бивш сенатор с неохота. — „Лакрос-5“ беше значително по-нов, докато „Лакрос-4“ е в орбита доста отдавна и няма достатъчно гориво за подобна орбитална пренастройка.

— Какво време е нужно за извеждане на нов спътник в орбита? — отново запита Кастила, макар и да знаеше отговора.

— Прекалено много време ще отнеме, сър — намеси се Емили Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност. — Според ЦРУ са нужни най-малко шест седмици. Но ако става въпрос за сериозна в реалистично отношение преценка бих казала, че за извеждане в орбита и получаване на качествени резултати ще са нужни между три и пет месеца.

— Боже мой — въздъхна президентът.

За това време руснаците биха могли да придвижат танкове и войски чак до Сибир и да ги върнат обратно. Кастила огледа другите насядали и погледът му се спря върху адмирал Стивън Броуз, председателя на съвета на началник-щабовете.

— Каква е вашата преценка за взрива в космоса, адмирале? Това случайност ли е или нарочен акт с цел да ни заслепят?

— Не зная със сигурност, сър — отвърна едрият, добре сложен морски офицер. — Космическото командване успя да анализира някои от снимките, които получихме от съседни сателити в системата за ранно предупреждение, но това е само част от предварителната проверка. В същото време генерал Колинс и неговият екип докладваха, че експлозиите на борда на руския КОСМОС-8В са били извънредно силни.

— Толкова ли са били силни, че да разрушат друг спътник, който се намира на стотици километри разстояние?

— Честно казано, съмнявам се, сър. Като имаме предвид различните им орбити, вероятността толкова много части от руския спътник да ударят нашия изглежда най-малкото извънредно слаба — отвърна Броуз и сви рамене. — Но това са само предположения. На този етап не разполагаме с твърди факти, за да докажем било едното, било другото.

Кастила кимна мрачно, а вътрешно кипеше. Без доказателства, че руснаците са действали целенасочено, САЩ практически не разполагаха с никакъв аргумент и просто трябваше да отпишат своя сателит, а това бе и загуба на стойност милиарди долари. Устата му се изви в ядна гримаса.

— Не разполагаме и със снимки от обикновените разузнавателни спътници, така ли? — запита той отново.

— Имаме вече множество опити за снимки от въпросните райони — отвърна Емили Пауъл-Хил. — За съжаление там проблемът са плътните облаци. Времето сега е много лошо и над Украйна, и над Кавказ. Сниманият материал няма качество въпреки термосензорните филтри. Отново тежки облачни маси закриват обектите.

Кастила тъжно поклати глава. Отлично знаеше, че никой не се осмелява да спомене другия изключително важен факт: дори и най-добрите снимки пак ще трябва да бъдат разчетени и анализирани от опитни специалисти. А най-добрите в САЩ бяха вече покойници или на смъртно легло.

От другия край на масата се обади Чарлс Аурей, шефът на президентския екип.

— А защо да не опитаме с въздушно разузнаване? Имаме съоръжени с радарна техника самолети? Не можем ли да ги пуснем над руските граници?

— Практически можем — незабавно отвърна държавният секретар Паджет. — С други думи, физически — да, но дипломатически — не. В момента почти всички ключови политически и военни лидери в Украйна, Азербайджан и Грузия са мъртви или тежко болни. И по тази причина нито едно от тези правителства няма да посмее да дразни Кремъл, като ни разреши да използваме въздушното им пространство с цел разузнавателни полети. Всъщност вече опитвахме да получим такива разрешения, и то по най-различни канали, само че навсякъде ни отказаха най-учтиво.

Кастила слушаше и все по-мрачно кимаше. Кошмарният сценарий, който бяха обсъждали с Клайн през последните няколко дни, се приближаваше все повече, за да се превърне почти в реалност. И ако зад тази нова болест стояха руснаците, както сочеха множество факти, то видимо успехът сега бе на тяхна страна — объркването и хаосът се увеличаваха повсеместно.

Големият въпрос бе: до каква степен ще се възползва Дударев от сегашната ситуация и предимствата, които тя дава на Русия? Ще се задоволи ли само да отслаби крехките демокрации около Руската федерация? Или има предвид нещо далеч по-амбициозно?

Вратата на залата се отвори, влезе една от Уекслъровите асистентки — млада жена с очила и сериозно изражение. Пристъпвайки тихо, тя се приближи до шефа си, наведе се към него и зашепна в ухото му. Кастила забеляза как загорялото му лице пребледня и не се стърпя.

— Не става ли дума за нещо, което и аз трябва да науча, Бил? — обади се президентът остро.

Уекслър се прокашля и го погледна с неудобство.

— Да, г-н президент, мисля, че да. Страхувам се, че ЦРУ току-що е загубило един от работещите си под прикритие чуждестранни екипи. Става дума за хора от берлинската агентура. Първите доклади са доста неясни, но изглежда, че агентите са попаднали на устроена от група тежковъоръжени хора засада направо на градска улица. Използвани са били и експлозиви. Шефът на берлинското бюро на ЦРУ е в момента на път към мястото на събитието, но нещата изглеждат много зле. Много зле наистина — оцелели нямало.

— Боже мой! — възкликна Чарлс Аурей.

Кастила въздъхна тежко и плещите му увиснаха, сякаш на тях легна отговорността и за тези поредни жертви — още няколко златни звездици в мраморния мемориал в Ленгли. Сетне се смръщи. Първо „Лакрос-5“, сетне и това жестоко убийство на американски разузнавачи. Нямаше ли връзка помежду им? Побърза да се обърне към Уекслър.

— С какво се е занимавал този екип?

Директорът на националното разузнаване изглеждаше объркан.

— За мисията ли питате, г-н президент? — откликна той несигурно и заби поглед в папките пред него, опитвайки се да спечели време.

Настъпи тежка, неудобна пауза. Всъщност никой от насядалите около конферентната маса в ситуационната зала на Белия дом не изпитваше някакви особени симпатии или уважение към бившия сенатор. Някои го смятаха за безличен човек. Други бяха на мнение, че той е още един рисков фактор и бюрократична пречка във и без това доста тромаво функциониращата разузнавателна общност. След минута Уекслър се изчерви и открито призна, че не знае нищо.

— Не съм сигурен, че съм запознат с подробностите на задачата им, сър — рече той и запита застаналата чинно зад него жена: — От Ленгли не дадоха ли повече подробности по случай, Каролин?

— Съобщиха, че екипът следял бивш източногермански учен — специалист в областта на биологичните оръжия — веднага отвърна тя. — Човек на име Вулф Ренке.

Кастила се облегна на стола и за миг му се стори, че сърцето му сякаш спира. Ренке! Мили боже! — рече си той мислено. Нали именно Ренке беше онзи ренегат и негодник, когото московският екип на Фред Клайн подозираше като автор на странната болест, по чиито следи вървяха сега?

Кастила се изправи и побърза да се извини. Нареди на Аурей да поеме ръководството на заседанието и напусна ситуационната зала. Още не затворил вратата, чу как повечето хора в салона заговориха високо и вкупом. Смръщи се още повече, но закрачи напред, без да се обръща. Като колектив Съветът за национална сигурност бе изключително компетентен, но видимо търпението на отделните хора вече съвсем беше се изчерпало. Излишно беше да им се сърди — налагаше се да вземат решения и евентуално да действат, без да разполагат с адекватна информация. А сега лично той не разполагаше с времето да ги успокоява и укротява.

Качи се направо в Овалния кабинет, където вдигна слушалката на специалния телефон и набра номер, който само той знаеше.

— Клайн слуша — още след първия сигнал тихо се обади гласът на шефа на Първи отдел.

— Запознат ли си с новините от Берлин? — без предисловия запита президентът.

— Запознат съм — мрачно отвърна Клайн. — Тъкмо съпоставях първите доклади на ЦРУ и на местната полиция.

— И какво?

— На първо място се натрапва връзката с Вулф Ренке — рече Клайн бавно. — Както и екстремната реакция срещу опитите на ЦРУ да научат повече за него.

— Искаш да кажеш, че руснаците се опасяват от това, че можем да научим някои неща за него ли? — отново запита Кастила.

— Или по-точно от самия него — рече Клайн. — Защото те не биха имали основания да се безпокоят чак толкова много, ако Ренке си работи в дълбока тайна в някоя от техните свръхсекретни лаборатории от системата „Биоапарат“. И да се опасяват да не би да научим, че той е все още жив и на свобода.

— Значи допускаш той да ръководи своя собствена лаборатория някъде извън Русия?

— Нека предположим, че това е доста вероятно — отвърна шефът на Първи отдел. — Аз имам тук досие на Ренке, отдавна го проучвам и обогатявам. Той прави впечатление на човек, който никога не би позволил да изпадне в положение на силна зависимост от други фактори и хора. Или да се остави други да имат прекалена власт върху него. И ако той е разработвал оръжия за руснаците, почти съм сигурен, че е действал от безопасно разстояние спрямо самите тях.

— Подполковник Смит запознат ли е с тази теория? — попита Кастила.

— Не, сър — отвърна Клайн. — За съжаление налага се и аз да докладвам много лоши новини. Някъде през последния час загубихме връзка с московския ни екип. По неясна за нас до този миг причина Джон Смит, Фиона Девайн и Олег Киров са изчезнали някъде и не се обаждат…