Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Vector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo(2016)
Допълнителна корекция
moosehead(2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин

Московски вирус

 

Редактор: Галена Георгиева

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2006 г.

История

  1. —Добавяне

Глава трийсет и четвърта

Северно от Москва

 

Навън бе тъмно като в рог, когато Джон Смит и Фиона Девайн се добраха до втората си цел — голяма вила, притежавана някога от Александър Сахаров. Той бе възрастният мъж, починал като втора жертва на подозрителното заболяване, по чиито дири сега вървяха двамата американци. Преди пенсионирането си Сахаров е бил влиятелен член на управляващата комунистическа партия и директор на държавен промишлен комплекс. В началните, необуздани години на „приятелския“ капитализъм след разпада на Съветския съюз Сахаров бе натрупал завидно състояние, разпродавайки „акции“ от фабрики и заводи на подчинения му комплекс.

Луксозната вила, която си бе построил с част от незаконно придобитото си богатство, се намираше на близо един час път северно от московското околовръстно шосе. Иначе пътят дотам не бе лек и шофирането се оказа трудна задача — по тесни, заснежени черни пътища, които пресичаха тъмни гори, сетне минаваха покрай селца и изоставени черкви. Смит се удивляваше защо ли богатата вдовица на Сахаров е избрала да живее толкова далеч от Москва — особено през дългите, студени и мрачни зимни месеци. Обичайно богатият московски елит посещаваше вилите си само през лятото. Това бяха провинциални кътчета за отдих, места, където човек може да се отърве от шума на голямата столица и да се поразтовари през голямата жега и тежките нощи, типични най-вече за юли и август. Малцина от заможните московчани си правеха труда да напуснат столичния лукс след падането на първия сняг. С изключение, разбира се, на редки уикенди и празници, посветени на скиорство и други зимни спортове.

Само пет минути след като бяха допуснати в елегантно обзаведената гостна, Джон и Фиона вече не си задаваха въпроса защо вдовицата на богатия бивш партиен шеф предпочита да живее в провинциална изолация. Неохотно приелата ги домакиня се оказа жена, която не обича чужда компания, още по-малко я търпи. Видимо бе свикнала на абсолютна самота в присъствието само на шепа добре подбрани прислужници, които да готвят, чистят и да се грижат за другите й дребнави и ексцентрични капризи.

Мадам Ирина Сахарова бе дребна женица с остър, подобен на човка нос и малки черни очички на същински хищник; те непрестанно се движеха — наблюдаваха, преценяваха и обичайно отхвърляха с презрение. Тясното й, нашарено от множество бръчки лице носеше постоянна кисела гримаса, всъщност това бе жлъчно начумерване на човек, който никога не е очаквал нищо от другите, има за ближния си изключително ниско мнение и не е склонен да го променя. Злоба и неприязън играеха в очичките й, докато разглеждаше подправената карта на Смит, представяща го като служител на Световната здравна организация, и някои други документи. Завърши този си оглед и ги върна с небрежно свиване на раменете.

— Е, много добре. Можете да си зададете въпросите, доктор Щранд. Не ви обещавам кой знае колко изчерпателни отговори. Честно казано, на мен лично тази история със заболяването на съпруга ми много ми досади — рече тя и още по-презрително закриви устни. — Непрекъснато се точеха разни доктори и сестри и какви ли не чиновници от здравното министерство, задавайки все едни и същи скучни въпроси: „Какво е ял напоследък? Бил ли е подложен на радиация? Какви лекарства е пиел?“ И по сто пъти на ден все едно и също, то не беше нищо друго, освен един безкраен разпит. Абсолютен абсурд.

— В какъв смисъл абсурд? — внимателно запита Смит.

— Ами поради елементарния факт, че Александър си беше нещо като крачещ справочник за болести, лошо здраве и още по-лоши навици — хладно отвърна мадам Сахарова. — Пушеше, наливаше се с алкохол като смок, ядеше като невиждал храна. Че него хиляда неща са могли да го убият — инфаркт, инсулт, рак някакъв… каквото кажете, това. Затова и резултатите — че организмът му накрая просто не издържа — не би трябвало да изненадват никого. И за мен не бяха нито неочаквани, нито пък представляваха някакъв особен интерес. И затова ви казвам, че не разбирам защо лекарите вдигнаха толкова много шум около смъртта му.

— Но и други са починали в резултат на същата непозната болест — посочи Фиона тихо. — Сред тях са и едно невинно момченце, което изобщо не е имало същите лоши навици.

— О, не знаех — небрежно отвърна Сахарова, видимо незаинтересувано. — Здраво дете иначе, така ли?

Смит кимна, напрягайки воля да прикрива силната си неприязън към тази студена, изключително егоистична жена.

— Странно — продължи мадам Сахарова с поредното си лишено от истински емоции свиване на раменете и неочаквано се засмя. — Е, тогава, предполагам, че трябва да дам най-доброто от себе си и да ви помогна, въпреки че ми създавате редица неудобства.

С огромно търпение, такова, каквото досега не подозираше у себе си, Смит задаваше същите медицински въпроси, които бе вече поставил на семейство Воронови. Както и в техния случай, така и сега Фиона внимателно записваше отговорите на Сахарова, колкото и влудяващо непълни и небрежни да бяха те.

Накрая, когато възрастната жена недвусмислено започна да показва признаци на изчерпващо се търпение, Джон реши, че е дошло времето да насочи въпросите си към друга тема. Тази, която бе главна област на техния интерес — Европейския център за проучване на населението (ЕЦПН) и кампанията му да взема ДНК проби в района на Москва.

— Много ви благодаря за времето, което ни отделихте, госпожо Сахарова. Ужасно много ни помагате по този начин — излъга Смит, облегна се на стола си и започна да прибира документацията си.

Сетне се сепна, сякаш бе пропуснал нещо.

— О, да, забравих… нали може още един последен въпрос?

— Да?

— В нашите архиви има информация, че вие със съпруга си сте участвали в голямо изследване на ДНК тенденции миналата година. Така ли е? — попита Смит уж случайно и мислено стисна палци.

— О, някакво си проучване… генетично, нали? — презрително подсмръкна тяхната домакиня. — Да, да. Правихме си натривки на устата по молба на напълно непознати хора, и то в името на науката. Отблъскващ ритуал беше това, ако мен питате. Александър обаче бе много ентусиазиран от целия този гротескно възмутителен процес.

Отново заклати глава в знак на пълно презрение.

— Моят съпруг си беше глупак. Той наистина вярваше, че този така наречен проект за генезиса на славянските народи ще докаже една от любимите му теории — че ние, руснаците, сме, видите ли, кулминацията, един вид есенцията на европейското еволюционно расово-етническо развитие.

Джон се насили да се усмихне неутрално, прикривайки задоволството си. Вече беше сигурен, че са открили важна съставна част от зародиша на въпросното смъртоносно заболяване.

След сутрешния им разговор с Воронови той и Фиона се завърнаха в тайното си убежище. Там, докато той анализираше записките и уреждаше следващия разговор по телефона, Фиона прекара няколко часа в систематично търсене в Интернет на данни относно ЕЦПН и проекта за генезиса на славянските народи. Това бе наложително, тъй като бе много рисковано да търси обичайните си източници на информация. В крайна сметка изясни два отделни елемента на загадката.

Първо: макар и въпросният проект за генезиса на славяните да бе мащабно, скъпо и амбициозно научно начинание, въпросните изследователи бяха събирали ДНК само от хиляда души. От иначе близо деветте милиона граждани, живеещи в района на Голяма Москва. За целите на оценяване на исторически промени в славянското население такава извадка би била достатъчна, особено когато се комбинира с хиляди и хиляди подобни извадки, правени в други страни от Източна Европа и в бившите съветски републики. В същото време обаче можеше да се направи друг извод: че връзката между седемгодишния Михаил Воронов и седемдесет и пет годишния Александър Сахаров беше нещо много повече от просто действие на сляпо и случаен шанс. Вероятността това да е съвпадение бе от порядъка на осемдесет и един милиона на едно.

Второ: името на Константин Малкович се бе появило отново. Беше изскочил и един много интересен факт: значителна част от издръжката на ЕЦПН идваше по линията на корпорации и фондации под негов контрол. Всъщност бюджетът на центъра бе повече или по-малко тайна — за него в общественото пространство имаше прекалено малко подробности, но Фиона бе почти убедена, че проектът за славянския генезис се финансира пряко с пари на милиардера.

Разсъждавайки по същия въпрос, Смит сви устни: една потенциална връзка с Константин Малкович — респективно линейката от медицинския център „Св. Кирил“ — би могла да бъде изключена като случайна. Две потенциални връзки обаче бяха съвсем друго нещо. Малкович играеше в тази конспирация, каквато и да бе тя. Заедно със своя приятел от Кремъл Виктор Дударев.

 

 

В гората отвъд вилата Олег Киров лежеше върху снега, добре прикрит зад огромен паднал дънер, и внимателно следеше дълбокия коловоз в недалечния черен път. Носеше взети от армейските излишъци очила за нощно виждане и те превръщаха нощта и околния мрак в ден, макар и едноцветен, главно в зелено. На двайсетина метра зад него, отлично покрит с клони и суха трева, омекотяващи острите му форми, тъмнееше почти кубичният силует на джип. Това бе ГАЗ „Охотник“, вариантът за износ е наименуван „Хънтър“ — превозно средство, което бихме могли да наречем руски еквивалент на американския джип „Ранглър“.

Киров бе пристигнал до вилата на Сахарови преди Смит и Фиона Девайн. Първата му задача бе да обиколи района, за да се убеди няма ли някаква непосредствена опасност, евентуално засада. Втората бе да си устрои въпросния таен наблюдателен пост и да се скрие в него, за да следи най-вероятните подстъпи към вилата, където Джон и Фиона задаваха въпросите си. Погледна нетърпеливо часовника си с надеждата двамата да побързат поне малко.

Широкоплещестият руснак потръпна, вече започваше да зъзне въпреки защитата на дебелото зимно вълнено палто, шапката и ръкавиците. Температурите, поначало минусови, падаха все повече с напредването на вечерта.

Отлично разбираше, че американските му приятели са длъжни да потвърдят дадената им от Воронови информация, но в същото време не одобряваше необходимостта да излизат толкова далеч извън Москва. Тук — сред грубата и сурова природа — бяха силно уязвими. Нямаше ги удобните за прикритие множества столичани. Нямаше го московското метро с безкрайно подходящите за измъкване спирки, претъпканите с хора големи универсални магазини, където винаги можеш да маневрираш. Тук имаше само дървета, сняг и няколко третостепенни пътища с безброй завои, а те опустяваха веднага щом притъмнее.

Руснакът въздъхна и погледна към спряната пред вратата на вилата кола. Мадам Сахарова държеше своя мерцедес в отоплен гараж до самата вила. А редките й гости трябваше да се задоволяват с тясната, покрита с чакъл алея. Пак погледна към тъмносинята волга, която бе успял да намери за американците. Наоколо бе тихо, жива душа не се мяркаше.

Но в следващата секунда Киров замръзна. Ясно чу шума на мощни машини, които се движеха сред дърветата. Все още бяха на известно разстояние, но явно пристигаха насам — към вилата на Сахарова. Изправи се, за да има по-добра видимост, и в следния миг рязко залегна, трескаво бъркайки в джобовете си.