Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (24)

Глава двайсет и трета

Център бойни групи,

164-ти гвардейски бомбардировъчноавиационен полк

 

Изтребител-бомбардировачът Су-34 — модификация триплан с двойна опашка — се спусна зашеметяващо ниско над слабо хълмистия терен, сетне двигателите му изреваха мощно, отнасяйки го в югозападна посока през катранената нощ със скорост близо осемстотин километра в час. Машината се тресеше и вибрираше спорадично, периодично пресичайки турбулентни потоци по-студен и по-топъл въздух.

В голямата кабина бе двучленният екипаж — настанени един до друг: пилотът командир отляво и навигаторът и оръжеен офицер отдясно. И двамата се потяха в подобните на скафандри костюми, изцяло съсредоточени в изпълнението на нелеката задача, впили очи в меко пламтящите многоцветни дисплеи на уредите за управление на различните контролни системи. На всеки десетина секунди пилотът — майор от руските ВВС, набит здравеняк на средна възраст, внимателно оглеждаше в монтирания към шлемофона му инфрачервен дисплей небето и терена отпред.

За да не бъдат засечени от неприятелски радари, летяха на височина не повече от двеста метра, което беше самоубийствено, защото при тази скорост нямаше никакво място и за най-малка пилотска грешка или за отклонение на вниманието дори и за десета от секундата. Калейдоскопично под тях се мяркаха мънички басейнчета бяла светлина — отделни селца или стопанства, те изскачаха като на лента из зеленикавия мрак отпред и се губеха също така светкавично отзад.

— Двайсет километра до главната мишена — най-накрая тихо докладва навигаторът — млад капитан — и натисна бутон на един от дисплеите пред дясното му коляно. — Включвам водача.

— Отлично — измърмори капитанът и припряно замига, за да прогони попадналата в дясното му око капчица пот.

На дисплея се появи прозорче — над и на няколко градуса вляво от кривата на сегашния им летателен маршрут. Това бе автоматично включен от бордовия компютър навигационен указател — визуален водач към главната земна мишена. Отривисто дръпна щурвала назад и рязко вдигна машината на около две хиляди метра, сетне леко коригира курса, докато прозорчето застана точно в центъра на дисплея.

Отпред грейнаха по-ярки светлини — това беше вече град, който се простираше почти на целия хоризонт пред устремената към него машина. Гъста мрежа пътища и жп линии пресичаше това истинско море от светлини, продължаваше и извън него — в затъмнения околен пейзаж. Постепенно на изток се появи и широка тъмнееща лента — това бе Днепър. Пилотът се усмихна: седмици наред най-усилено бе изучавал множество карти и сега работата му даваше резултат — ясно разпознаваше крайните източни предградия на украинската столица Киев.

— Петнайсет километра — доложи навигаторът и пръстите му заиграха по панел с бутони. — Бойните направляващи системи активирани, координатите заложени!

Внезапно в командирския шлемофон тънко писна предупредителен сигнал.

— Засекли са ни — ядно отсече навигаторът, а очите му препуснаха по дисплеите. — Ето — радарно следене в десния заден сектор!

— Блокирай! — изръмжа майорът.

Ясно бе, че са ги прихванали украински радари, може би от големия противовъздушен комплекс край Конотоп. Презрително изпухтя. Според изложения на брифинга за мисията график тайно проникнали спецназ отряди би трябвало да са обезвредили тези радарни инсталации, и то още преди петнайсетина минути. Майната им на онези арогантни фукльовци командосите! — изруга мислено.

Сетне сви рамене философски. Въпреки революцията в техниката на боя, свръхмодерните спътникови съоръжения и електронно насочваните оръжия все така си беше в сила старото правило, че влезеш ли в схватка с противника, предварителните планове вече са невалидни. Във всяка война ключова роля винаги играят случайният шанс, несигурността, човешкият фактор и грешката на машината.

До него навигаторът трескаво извършваше поредица от операции, опитвайки се да блокира мощния украински радар с помощта на защитните бордови устройства. Чудо би било да успее, но все пак всяка спечелена от него допълнителна секунда бе направо безценна. Индикаторът на вградения дисплей показваше дванайсет километра до мишената. Сега прозорчето промени цвета си и замига в червено. Вече бяха почти в рамките на нормалния боен обхват до главната мишена — военновременната главна квартира на Украинския съвет на отбраната.

В командирските слушалки бръмна нов, по-различен, но по-силен сигнал.

— Изстреляни са две ракети земя-въздух — докладва навигаторът — … засечени сме радарно на автоматичен режим, системата ги разпознава като С-300. Започвам активни и пасивни отбранителни действия!

— Мамка му! — изруга майорът тихо.

Типът С-300 са сред най-модерните дългобойни ракети земя-въздух в украинския арсенал, на практика еквивалент на американските „Пейтриът“.

Машината затрептя, докато бордовите противоракетни автомати започнаха да изстрелват контейнерите с отражателните ленти. Това е вид взривяваща се недалеч зад самолета защита, тя просто за секунди образува облаци от малки свръхтънки пластмасови лентички с намагнетизирана повърхност и характеристики прецизно изчислени спрямо използваната от вражеския радар дължина на вълната. Заплетени в причудливи форми като фантасмагорични цветя, те постоянно се уголемяват, а задачата им е да отклоняват преследващата целта ракета. Дано да залъжат летящите след тях две С-300 — мислено си рече майорът.

— Давай! Давай! — думите излязоха в същия миг почти неволно от устата му и той упорито задържа машината в курса въпреки неимоверното изкушение незабавно да започне маневри, за да избегне двете смъртоносни преследвачки отзад.

Сега прозорчето светна в зелено. Оттук вече имаха диапазонен радиус на действие.

— Огън! — изръмжа той и натисна вградения в щурвала спусък, а машината тутакси олекна с няколко хиляди килограма и мощно отскочи нагоре в мига, когато изпод крилата й се отделиха четири автоматично насочващи се бомби. Без да чака и секунда повече, майорът завъртя щурвала рязко вляво и поведе машината в мощен многократен лупинг, който я отправи за миг и към земята.

От тази маневра излезе буквално в последния миг — на разстояние стотина метра от земната повърхност, така че за миг дървесни върхари, постройки, къщи и електростълбове като че излетяха с огромна скорост от земята и в следващата стотна от секундата се смалиха рязко, а пищенето в слушалките изчезна.

— Мамка му! — дълбоко въздъхна навигаторът. — Избягахме, мушнахме се отдолу!

Този път майорът извърна глава и огледа терена отзад. Някъде на хоризонта проблеснаха няколко последователни взрива, мярнаха се бели огнени стълбове, за миг превръщайки тъмната като в рог нощ в бляскаво зарево.

— Поразихме целта — тихо се обади навигаторът. — Според компютърната прогноза попаденията са четири, значи всички са отишли на място.

Внезапно отвън притъмня, сетне падна гъст мрак. В кабината на Су-34 двамата мълчаха.

В шлемофоните прозвуча глас на руски.

— Симулацията приключи. Приготви се за слизане.

Чу се силно хидравлично съскане, кабината се отвори, разкри се просторен хангар, в който бяха разположени още няколко големи, подобни на кутии тренажори Су-34. В другите машини очевидно също имаше екипажи, но те все още извършваха съответните симулирани мисии. Тренажорите се клатеха и люлееха динамично, а вътре ръководените от компютърни програми летци изпълняваха задачите си в изключително реалистична обстановка.

Майорът смръщи лице, замисляйки се за преживяното през последния час.

— Пренастройте програмата, моля — заговори той в микрофона под брадичката си. — Този път ще пролетим по друг маршрут. Ще опитам да избегнем засичане от неприятелските радари в Конотоп, преди да поразим целта.

Навигаторът се огледа и се усмихна кисело.

— Сергей Николаевич, че това ни е петата атака днес… така? Вече три дни наред сме в тренажорите по дванайсет часа наред. Навъртели сме всички пермутации и възможности. Няма ли днес да отдъхнем мъничко, а? Колкото да си раздвижим краката…

Майорът завъртя глава.

— Не, Владимир, още не се полага — рече той с твърд глас. — Ти сам видя заповедта и предупрежденията от Москва. Имаме само още два дни за тренировки, сетне целият полк ще бъде прехвърлен в Брянск. И недей да си мислиш, че това ще бъде просто извънредно учение с проверка на бойната готовност…

И командирът на ескадрила Су-34 изгледа подчинения с най-сериозно изражение.

— Запомни какво ще ти кажа: стигне ли се до реално изпълнение на удара срещу Киев, няма да имаме място за грешки и неточности. Издъним ли се в реалната мисия, втори шанс просто няма да ни дадат. Няма да има как, защото ще бъдем на оня свят. Затова ти казвам, че е по-добре да сме готови, ама стопроцентово.