Дейвид Брин
Килн хора (61)

61. Крайности

… зеленият е в опасно положение…

Някога да сте се опитвали да си откъснете крака? Нужна ви е мотивация.

Помага, ако вече и бездруго се разпадате.

Но дори да е така, здравото дърпане с една-единствена ръка не ми помага особено, а в същото време ракетната установка извършва последна проверка на системите.

Нека ти предложа нещо.

Колкото и да беше нахален, гласът досега ме бе насочвал. Усетих докосване по напуканата си кожа. И вътре в мен.

Израстъкът вече не е част от теб.

Представи си го.

Изтегли се назад от него.

Същевременно задействай ензимите.

Ето така…

Познанията ми по химия бяха в най-добрия случай откъслечни. Но въпреки това тези инструкции някак си имаха смисъл, сякаш си припомнях забравено умение. „Естествено, ето как трябва да се направи — помислих си, игнорирайки за момент факта, че инструкциите ми бяха дадени от някакъв въображаем приятел. — Проста работа. Трябва да я запомня.“

Цялата болка и изтощение в крака изчезнаха. Сред тази растяща вкочаненост всяка частица от останалата ми енергия се пожертва, но без да се разтече, а втвърдявайки се, сякаш кракът ми бе поставен в нажежена пещ.

Следващото напъване бе възнаградено с рязък пукот. Дръпнах отново и кракът се счупи под бедрото, разпръсквайки лепкави частици разкъсана и проблясваща душевна тъкан.

В ръката ми се намираше почти съвършено копие на човешки крайник, пречупен в коляното. Беше красиво, но едва ли можеше да се твърди, че е и аеродинамично.

ЦЕЛТА Е НАБЕЛЯЗАНА — обяви екранът на контролния панел. Ракета номер едно се плъзна в дюзата с ужасната си кървавочервена бойна глава.

УСТАНОВКАТА ЗАРЕДЕНА. ГОТОВА ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ.

Бръмченето на машината преминаваше във вой. Знаех, че имам само един шанс.