Дейвид Брин
Килн хора (53)

53. Душевен пейзаж

… сивият и червеният се обединяват, за да проучат дъгата…

Кой казва, че Йосил трябва да бъде ездачът?

Побърканият му призрак продължава да дърдори, използвайки помпозното си самохвалство като средство да убеди самия себе си, че все още командва тук, но вече не го слушам. Горкият стар дубЙосил все още няма ни най-малка представа, че с плана му е станало нещо неочаквано и ужасно.

Машината ме усили от мизерния детектив, които бе заловен в имението на Каолин. Безброй бозон-дубликати се събират в едно, подобно на капчици в могъща вълна. И целият този аз трябва да бъда проста рекета носител, след като цялата ми индивидуалност бъде изтрита.

Но аз съм тук! Взирам се в нови измерения. Уча се бързо.

Например изучих онези „отгласи“, които бях забелязал. Те са други хора. Виждах ги как мъждукат нервно на някакво неопределимо разстояние от мен.

Ето един гори с горчива нотка, която ми напомня на гняв. Там блещука играещ пламък с киселия цвят на съжалението. Но общото между тях сякаш е болката от изолацията — всеки е самотен, безнадежден, затворен, самотна искрица, горяща сред безплодна равнина.

Дори когато попадам на милиони (близкия град?), основната черта сред тях е меланхолията. Градските пейзажи винаги изглеждат изпълнени с тълпи — всички онези щъкащи тела от плът и глина, тела с дрехи, инструменти и нахални гласове. Но сега, когато ги виждам съблечени до сърцевината им, разбирам, че няколко милиона души се равняват на почти нищо, сякаш отделни разпръснати тревички отчаяно претендират да бъдат наречени ливада.

Не, те са дори нещо по-малко. Представете си водораслите, изхвърлени на пустия бряг, докосващи само ръба на огромен празен континент. Това е суровият вид на човешкото състояние. И въпреки това намирам тази панорама за въодушевяваща. Защото мога да я докосна!

 

 

Една част от мен все още се чувства длъжна да диктува и описва, въпреки че зная, че метафорите на образите и звуците лъжат. Йосил беше прав — възприятията се нуждаят от друг речник. Пространството и близостта имат различни качества тук, където местоположението се базира на влечението. Любовта, омразата или фиксидеята могат да сближат за известно време две душевни светлинни. Една до друга, двойката понякога създава нова светлина, която се заражда във внезапен прилив на надежда. Брак, мисля си аз, опитвайки се да дам на феномена някакво познато име. И деца.

Не всички от тези сътрудничества са продължителни или щастливи. Въпреки това от някои се носят нежните аромати на радостта.

Това дава ново значение на фразата „душевен партньор“. Колко изпълнени с копнеж младежи са мечтаели да срещнат онзи специален партньор, с когото да се съчетаят в съвършено единство? Романтичната страна винаги е изглеждала глупава, защото игнорира усилията и компромисите, които изисква истинската любов. Но докато гледам този странен пейзаж, забелязвам мотиви и текстури от характери, които, изглежда, могат да се допълват един друг в хармонична връзка, стига да се срещнат.

Каква възможност за бизнес, ако някой предприемач някога реши да използва тази техника за нова и подобрена услуга за запознанства…

… но Йосил Махарал е имал предвид нещо много по-дълбоко, когато е проектирал своя прозорец към по-дълбокия пласт на реалността. Вижте какво става, когато пламъчето започне да трепти и угасне. В така наречения истински свят това си има име. Смърт.

Отделни единици от тези угасващи въглени тлеят с непогрешим кураж, докато при други мога да открия единствено онова, което може да се нарече отчаяние. А в последния миг някои правят кратък, екстатичен опит да отидат другаде.

Ето една! Умираща искрица се изстрелва през простора, подобно на семето на глухарче, което щастливо блести…

… преди да се строполи обратно в безплодната равнина и да угасне, оставяйки след себе си прашен отпечатък. Огромно количество изгорели стръкчета маркират пейзажа във всички посоки. Повече, отколкото бих могъл да преброя. Повечето от тях се усещат като стари.

Това се повтаря отново и отново. Умирането повтаря безплодния опит. Защо се опитват, щом никога не успяват? Нима усещат цел, към която си струва да се стремят независимо колко малки са шансовете им?

Има нещо… сигурен съм с новите си сетива. Трябва да е същата съблазън, на която се крепят религиите — възможност за някаква фаза отвъд яйцето и детето, отвъд ларвата и младостта. Отвъд възрастния мъж или жена. Надежда за продължаване, за пъпкуване — а може би дори за безкрайно размножаване в огромното ново пространство. Възможност, която вече виждам в действителност!

Какво тогава ги държи назад? Липса на вяра? Божествена присъда?

Не. Тези стари извинения не са достатъчни. Никога не са били. Каква е логиката спасението да се основава на капризните прищевки на Създателя или на молитвите за награда? Или на молитвите и заклинанията, които варират от култура на култура? Това не е логично, нито научно. Това не е начинът, по който действа останалата част от природата.

Мисли, Албърт. Обърни поглед назад към всички трагедии, помрачавали живота на хората още от смътното начало. Болестите са отнасяли любимите ти. Гладът покосявал племето. Поради невежеството и грубия си език. Не си можел да споделиш дори малкото, което си успял да научиш. Или вземи например отчаяната непохватност на ръцете и бавните крака. Или проклятието да бъдеш само на едно място в определено време, когато трябва да се свършат безброй неща! Никой от тези проблеми не е бил решен чрез предписанията на шамани и жреци. Нито пък от покровителствени мистици или благосклонни монаси.

Технологиите. Именно те са направили нещата по-добри! На пресекулки — и често с ужасни злоупотреби — именно чрез тях сме намерили отговорите — верни, сигурни, постоянни. Отговори, които са еднакви за господаря и за васала. Отговори, които са направили живота по-добър и никога не са подвеждали.

Защо тогава да не се използват технологиите за решаването на най-великата и стара загадка — безсмъртието на душата?

Признавам, че започвам да разбирам каква е движещата сила на Йосил Махарал. Небето да ми е на помощ, мога да схвана мечтата му.

 

 

С всеки миг се уча все повече и повече. Ясно формулирани факти и абстрактни теории се трупат, измъкнати от дубЙосил, докато той работи, без да подозира нищо, жадуващ да приключи преди нападателите да проникнат и тук. Знанието му, делото на живота му, идва при мен незаслужено и объркано. Например мога да оценя красотата на машината на естетическо ниво преди да получа и най-смътна представа за уравненията, на които се базира. Неравномерното темпо на разбирането е една от причините, поради които се въздържах от намеса. Засега.

Докато изучавам всички крехки светлинни някъде там започвам да разбирам какво ги кара да се държат поотделно — суровият ужас да не загубят собствената си индивидуалност! Да не бъдат изличени. Изгубени. Хората се доближават и след това се отбягват един друг в луд танц, уплашени едновременно от прекалената изолация и от прекалената близост.

Спомням си много добре този танц. Но страха вече го няма, изгорен от изпитанието ми в инквизиторската машина на Махарал. Ставайки множество, вече не се боя от перспективата да споделя Постоянната вълна.

Нима в такъв случай съм като някой бодхисатва, завърнал се от нирваната от съчувствие към непросветените? Наистина ли е съчувствие това, което ме кара да жадувам да се намеся?

Жадувам да се протегна, да прегърна всички обезсърчени светлинни, да ги пробудя, окуража и освободя. Да подхраня слабите им пламъчета и да ги накарам да осъзнаят празнотата, около себе си.

Това не е смиреното съчувствие, на което са ни учили да се възхищаваме. За разлика от Буда, аз съм преизпълнен с амбиции за себе си и за всички от моя тънещ в невежество вид!

Някаква почтена част от мен ме нарича „арогантен“.

И какво от това? Нима самата почтеност не ме определи за тази работа?

Със сигурност ще се справя по-добре от дубЙосил.

 

 

Водорасли на пуст бряг. Тази метафора ми се струва все по-точна. Защото приличаме именно на онези първи същества, които тромаво са изпълзели от океана, за да колонизират пустата суша, под лъчите на палещото слънце.

Душевният пейзаж примамва като нов предел. Изпълнен с много повече потенциал, отколкото стерилния космос с жалките му планети и галактики. Науката и религията само са загатвали за този потенциал! Ако можем да го осъществим…

Аз мога да го осъществя! Подозирам го с все по-нарастваща увереност. Има само малко неща, които трябва да изясня преди това…

 

 

Момент. Сега разбирам! Истината, която професор Махарал бе разбрал преди седмици. Призракът му се опита да ми я обясни с аналогиите от квантовата механика. Така и не го разбрах тогава, но сега ми се вижда толкова ясно…

Тялото е котва.

Този венец на органичната еволюция, чудото на човешката плът и мозък, направило възможно себесъзнаването, абстрактното мислене и Постоянната вълна. Тялото е чудесно екипирано за всички тези чудеса, но е също обременено от животински инстинкти и нужди като индивидуализма, жадуването за изолация на „аз и ти“ по начина, по който рибата се нуждае от водата около себе си.

За да успеем да изпълзим на брега, да оставим морето, ние трябва да изоставим черупката на плътта!

Това разбиране трябва да е ужасило професор Махарал и е предизвикало разкола между човека и голема, копието и архетипа, дубъла и господаря. ИстЙосил е видял как убийството на самия себе си се издига като естествено следствие от собственото му изследване. На абстрактно ниво може би дори се е съгласил. Но тялото му се е помъчило да се защити и е изпълнило истинския му мозък с хормоните на паниката, които са го накарали да се хвърли през пустинята в сляпо и безполезно бягство.

Разбира се, че в такъв случай и истАлбърт е трябвало да го последва в смъртта му. И ездачът, и огледалата трябва да са свободни от котвите си. Ниска цена за обожествяването. Сега го разбирам.

Но внезапно проумявам и нещо друго.

Няма да е достатъчно да се отрежат само две връзки с тялото.

Не след дълго трябва да се освободят още души, за да се подхрани ненаситния процес на брациера.

Още убийства… в огромен мащаб.

Образите нахлуват в мен… мисли, които дубЙосил е скрил дълбоко в ъгълчетата на съзнанието си. Зървам символ — трилистник от кървавочервени коси, придружени от думите „въздушнопреносима зараза“. След това друго бързо впечатление за ракети… стройни ефективни ракети, откраднати и готови да бъдат изстреляни към града. В момент, който наближава все повече и повече.

 

 

Трябва да знам още!

Каквото и да е намислил дубЙосил, то може и да бъде оправдано. Еволюцията не напредва без болки и загуба. Много риби са измрели, за да могат само някои да изпълзят навън. Цената може и да си заслужава…

… но само ако наистина могат да се постигнат ползи!

Йосил вече показа, че е много нехаен. Експериментът е излязъл от планирания си ход — иначе защо чувствам тази растяща вълна от сила и амбиция като сбор от мои съвършени копия, продължаващи да се умножават и да събират енергия, подобно на магмата под вулкан? Аз съм онзи, който е готов да яхне Голямата вълна… нещо, което Йосил никога не е очаквал.

Ако е направил една грешка, би могъл да е направил и други. По-добре да проверя, и то бързо.

Не трябва да му се позволи да избие толкова много невинни.

Поне не и докато не съм сигурен, че изгледите за успех са високи.