Дейвид Брин
Килн хора (46)

46. Пълно изпичане

… истАлбърт става груб…

Риту все още трепереше в ръцете ми и си връщаше самообладанието след насилието, на което я бе подложил врагът ми — беше я завързал за копира въпреки желанието й. Искаше ми се да я разпитам за подробности. Да разбера защо и как Бета (ако онова наистина бе копие на знаменития похитител на дубъли) я бе открил в сърцето на строго охраняваната военна база.

Преди да започна обаче, откъм редиците скоростни пещи се разнесе серия високи тонове, обявяващи появата на следващата партида военни дубъли; те се плъзнаха напред червени и горящи от прясно запалената ензимна катализа — специални модели, които бяха държани тук с разходи на данъкоплатците, празни и готови да бъдат впечатани с душите на запасни воини като Клара, но сега отвлечени от известния престъпник по причини, за които не се досещах.

Ако бяха само един или двама, бързо щях да се справя с тях. Дори и военните големи са напълно безпомощни през тези първи мигове след излизането от активиращата пещ. Но един бърз поглед към пътеката между редицата извисяващи се машини показа, че са много — десетки, вече започващи да се изправят на треперещите си крака… крака като стволове на дървета… и разкършваха ръце, способни да смачкат малък автомобил. Само след мигове очите им щяха да се фокусират върху нас с Риту. Очи, запалени с някаква цел, с която не исках да имам нищо общо.

Последваха още звънци от високите пещи още по-нататък, възвестявайки още раждания, докато накрая звуците се сляха в нещо като вълнуващ се повик на съдбата. „Не питай за кого бие пещта“ — обади се някакъв подигравателен гласец в мен.

Време беше да се махаме.

— Да вървим — обърнах се към Риту и тя кимна; гореше не по-малко от мен от нетърпение да се махне оттук.

Побягнахме в единствената възможна посока — обратно към хранилището, където преди по-малко от половин час ме бе хванал онзи огромен тайнствен голем и бе спасил живота ми — макар и тогава да не знаех, че мотивите му са тъкмо такива. Хвърлих един последен поглед на разпадащото се тяло на благодетеля си; чудех се кой ли е той и как е разбрал, че ми трябва помощ точно в онзи момент.

След това тичахме сред тъмни, всяващи страх фигури, моделирани и подсилени допълнително за водене на война. Теракотени форми, които се обръщаха към нас и посягаха да ни сграбчат, но бяха все още бавни заради неравномерното пептидно активиране. Слава Богу. Измъкнахме се от редиците им и поведох Риту надолу към коридора между рафтовете в търсене на оръжие, достатъчно голямо, за да се противопостави на численото им превъзходство. А какво ли не бих дал просто да мога да се обадя на охраната!

Но не виждах нищо подходящо — само тонове сушени и замразени деликатеси, складирани в случай на някакъв Страшен съд, за да послужат на правителствения елит, получаващ заплати от данъците ми именно за да предотврати подобен сценарий.

Не се виждаха и никакви подходящи места, където да можем да се скрием. Още повече че фалшифицираните воини започнаха да влизат в хранилището, сумтейки и влачейки крака. „Бързо впечатани — поставих диагнозата. — Бета не е търсил качество, а бързина и брой.“

Обзе ме нахално чувство за съмнение, крещящо, че всичко случващо се около мен просто е лишено от всякакъв смисъл. Големът, който ме спаси. Внезапната поява на Бета. Двете вълни бойни дубъли, които бе създал по някаква необяснима причина. Залавянето и насилственото Впечатване на Риту. Всичко това трябваше да означава нещо!

Но нямаше време за размишления, а само за вземане на бързи решения. Като например, накъде да се бяга. Имах един-единствен избор.

Риту рязко спря пред входа на тунела.

— Накъде води това?

— Мисля, че отива под Урака Меса, към вилата на баща ти.

Очите й се разшириха, краката й се вдървиха и отказаха да помръднат. Погледнах през рамото й и видях тътрещите се псевдовойници да наближават. Засега бяха на около петдесет метра, но разстоянието се скъсяваше.

— Риту… — Въпреки растящото в мен безпокойство потиснах порива си да я дръпна за ръката. Вече бе изтърпяла повече насилие, отколкото можеше да понесе.

Накрая очите й се проясниха и се фокусираха в моите. Мрачна и напрегната, тя кимна.

— Добре, Албърт. Готова съм.

Хвана ръката ми и заедно се пъхнахме в студената каменна матка на тунела.