Дейвид Брин
Килн хора (39)

39. Само няколко приятелчета

… Зеленият прави лудория…,

Големът с жълто-кафявата спирала ми разказа някои лични неща, за да докаже, че е Бета… неща, които би могъл да знае единствено Албърт Морис от миналите си срещи с вечния си враг. Действия, измами, обиди и тайни подробности от сблъсъци, в които едва успявах да се измъкна от лапите му. Или той от моите.

— Звучи така, сякаш вие двамата сте участвали в продължителна игра на гоненица — отбеляза Лум.

— Детска му работа — отбеляза душевният консерватор Гадарен.

— Може и така да е — отговори Бета. — Но игра, в която се разиграват сериозни суми. Една от причините да разширявам бизнеса си беше необходимостта да заделям по нещо за събиращите се глоби. В случай, че Албърт в края на краищата успее да спипа истинския ми аз.

— Не обвинявай Албърт, че си избрал кариерата на крадец на дубъли — изръмжах аз. Както и да е, бих заложил цялото си имущество, че си загазил здравата. Много по-зле, отколкото цивилните глоби за нарушаване на авторските права. Сдобил си се с нови врагове, нали? Много по-опасни от всеки частен детектив.

Бета потвърди с кимане.

— От месеци усещам как някой диша във врата ми. Едно по едно начинанията ми биваха най-педантично разбивани от някой, който нападаше внезапно и използваше прионни бомби, за да унищожи копията ми (както и откраднатите образци, между другото), или пък ги поемаше за няколко дни, след което изгаряше всичко, за да си прикрие следите.

— Хм. Това обяснява една случка в Телър Билдинг — отбелязах аз. — В понеделник ти временно плени мой зелен разузнавач. Или поне си помислих, че беше ти. Но хваналите ме бяха по-жестоки, дори донякъде френетични. Всъщност дори се опитаха да използват мъчения…

— Не съм бил аз — мрачно ме увери Бета.

— Както и да е, измъкнах се на косъм. И във вторник сутринта се върнах с инспектор Блейн и с подкрепления от АП, за да разпердушиним свърталището. Всичко мина добре. Но по-късно минах зад сградата и попаднах на един разпадащ се жълтур, който твърдеше, че си ти, и смотолеви нещо от рода, че някакъв съперник е „поел“ работата в свои ръце. Имаш ли представа кой е сторил всичко това?

— Отначало смятах, че си ти, Морис. Но после разбрах, че трябва да е някой наистина компетентен. — Бета хвърли поглед към мен, но се сдържах да му се озъбя и запазих физиономията си на стар комарджия. Така че сардоничният дубъл продължи: — Някой, който бе успял да проследи пиратските ми копирни центрове един по един, независимо от всички предпазни мерки. Като крайна отчаяна мярка използвах най-добрите си методи за оттегляне, за да взема неприкосновения запас в тайни преносими пещи, програмирани да се активират след известно забавяне.

— И вие сте едно от онези предварително впечатани копия? — попита Лум. — Колко стари са спомените ви? Кога бяхте направен?

Дубълът на Бета се намръщи.

— Преди повече от две седмици! Сигурно щях вечно да спя, ако не бяха дошли новините за Албърт, които задействаха изпичането. Тогава се свързах, с господин Монтморилин, който бе така добър да ме покани на тази среща. — Спиралният голем кимна към Пал.

— Казваш „новините за Албърт“…

Другият истински човек, Джеймс Гадарен, тропна с крак.

— Чакайте! Първо да изясним дали този прочут в подградния свят Бета наистина е участвал в заговор с царица Ирена и Джинийн Уоммейкър…

— Още не сме установили дали маестрата…

Гадарен ме изгледа свирепо. Сетих се къде ми е мястото, измърморих някакво извинение и си затворих устата.

— И така — продължи той. — Ние би трябвало да вярваме, че Бета, Ирена и Уоммейкър наистина са планирали да проникнат в УП с идеята да разкрият наличието на скрити технологии. Дори това да е вярно, не ми се вярва да са искали да разгласят откритието си. По-вероятно е изнудване! Начин да принудят Енеас Каолин да купи мълчанието им.

Бета се съгласи със свиване на рамене.

— Парите в брой са хубаво нещо. Ние също искахме тази дубъл-подмладяваща техника. Органичната памет на Ирена бе на привършване и тя искаше да забави прехвърлянията. Ние двамата с Уоммейкър виждахме търговски изгоди от продължаването на трайността на копията ни — нейните легални и моите пиратски. — Бета се засмя. — Съюзът ни се градеше на временна взаимна изгода.

— Това няма значение. — Гадарен се наведе напред. — И за да извършите шпионската си акция, сте решили да наемете преследващото ви възмездие, детектив Албърт Морис. Не ви ли се стори рисковано?

Бета кимна.

— Точно затова се представих за вайс Колинс. А и защо да не наемем Албърт? Работата съответстваше на способностите му.

— Само че някакъв враг ви е спипал преди това. Той ви е заместил, след което е променил целта на акцията. И очаквате да повярваме на това?

От масата се разнесе писклива версия на гласа на Пал. Малкият голем-пор — палоидът — се въртеше около холопрожектора.

— У мен е онази филмова ролка, дето я намерихме у Ирена. Да им покажем ли какво откри, Зелчо?

Кимнах. Образите от тайните срещи в лимузината заизскачаха един след друг от прожектора. Разказах на присъстващите за анализа ми на карираните шарки на „вайс Колинс“.

Бета се ухили на комплимента ми, когато завърших:

— Използването на пиксел-емитерите за моментална смяна на мотивите е много свеж трик. Той обяснява как успяваше толкова пъти да ми се измъкнеш под носа. Очевидно врагът ти не е знаел за тази техника. Или пък не му е пукало. Защото след като те е заместил, той просто е копирал последния ти грим. Ирена така и не е забелязала. Оттук нататък не му е било трудно да промени плана ти. Вместо апаратурата, която вие тримата сте смятали да имплантирате в Албърт, той е сложил бомба и така вместо индустриален шпионаж се е стигнало до саботаж. Прав ли съм?

Големът на Бета сви рамене.

— Спомените ми са отпреди две седмици, така че не мога да твърдя нищо за последните събития… освен да кажа, че съответстват на онова, от което се страхувах. Явно врагът ми е завършил превземането на целия ми бизнес. — Той ядно плесна с ръце. — Само да разполагах с някаква следа кой е!

Неправилно ли ще бъде да призная чувството си на задоволство да видя как Бета страда по същия начин, по който бе страдал от години Албърт — и да се пита кой е истинският му враг?

— Е, не мога да твърдя, че съм компетентен, Бета. Но ако искаш просто следа…

По мой знак палоидът превключи на последното изображение, показващо една от последните версии на „вайс Колинс“ с постоянната му карирана снимка. Едва когато изображението се увеличи повече… много повече… видяхме малките драскотини, които разкриваха различното оцветяване отдолу. Блестящо, подобно на метал, но много по-ярко от стоманата. Зеленият голем на Лум се приближи до образа, търкайки брадичката си, сякаш се нуждаеше от бръснене.

— А, та това прилича на…

— Прилича на бяло злато или платина — довърши вместо него идеологическият му противник. — Хей, да не се опитвате да кажете, че Енеас Каолин… — Мъжът ахна. — Но защо ще си цапа ръцете с подобни отрепки?

Гадарен презрително посочи Бета, който обидено скочи на крака.

— И още нещо — добави Пал, чешейки истинската си двудневна четина. — Какво би спечелил от саботирането на собствената си фабрика?

— Застрахователен номер? — предположи Лум. — Начин да се отърве от застояла стока?

— Не — каза Гадарен през зъби. — Това е план да елиминира наведнъж всичките си противници.

Кимнах.

— Вземете предвид многото нива на обвинение. Първо, със завършването на идиотските си тунели към комплекса — посочих Лум и Гадарен — вие сами сте си изкопали ямата. Идеалните изкупителни жертви. Особено след като предишната нощ някой е пратил онези дубъли, напомнящи атентатора-камикадзе. Дори и да успеете да избегнете затвора или глобите, пострадахте от нещо по-лошо. Дискредитирани, вие изглеждате като глупаци.

— Хм, благодаря — измърмори Лум. Гадарен ме изгледа злобно, но си затрая.

— Значи Каолин е трябвало да се отърве и от Албърт — каза Пал. — Затова ли те взриви, стари приятелю? За да не отречеш, че си замесен? Доста грубо! Първо на първо, полицията гледа на убийството много по-сериозно, отколкото на избиването на тайфа дубъли.

— Все още не виждам особен смисъл в тази част — съгласих се аз. — А и какво изобщо му е направил горкият Албърт? Но следващото ниво съответства на всичко, което чухме днес следобед. Веднага след вестта за саботажа царица Ирена е разбрала, че всичко ужасно се е объркало. И затова е решила да излезе от играта по своя си начин и да остави вината да падне изцяло върху партньорите й вайс Колинс й Джинийн Уоммейкър.

— Освен това, тя ни остави доказателство, че Колинс е Бета — Добави палоидът.

— Именно. И точно тук следата би трябвало да свърши. С един прочут похитител и ползваща се с реномето на „извратена“ бизнесдама, уличени в пъклен съюз, който се е провалил. Така с един удар Каолин вижда сметката на всички, които е мразел — или просто се е дразнел от тях.

Спиралният голем на Бета кимна.

— И замисълът му щеше да проработи, ако не бяха снимките на Ирена и кадърното ти детективско разследване. Изненадващо кадърно, Морис.

Можех само да поклатя глава.

— Много мило, до последната дума.

Пал изтъркаля креслото си напред, за да разгледа образа.

— Това не са достатъчни доказателства за обвинение. Особено срещу трилионер.

— Не се нуждаем от убедително доказателство — сряза палоидът оригинала си. — А само от достатъчно вероятна версия, с която да предизвикаме пълно разследване. С това ще можем да изискаме данните от вътрешната мрежа камери на УП. Да предложим Хенчмънова награда. Да накараме полицията също да се намеси. Да настояваме да видим самия Каолин, от плът…

Нещо мина през мен — подобно на полъх топъл вятър, който ме накара да се обърна и да се заслушам.

Точно това й направих и веднага чух странен шум… някакво тихо скърцане по вратата.

След това тя експлодира.

 

 

Едва избегнах едно голямо парче дърво, което профуча през мястото, където само преди миг се намираше главата ми. Първият нападател се втурна през виещия се пушек, като стреляше.

Преминах на аварийна скорост и се хвърлих към широко отворилия очи Джеймс Гадарен, който изкрещя, когато го покрих с тялото си и го стоварих на пода. По време на меле може да стане какво ли не, а който и да бе нападателят ни, може и да не бе очаквал да срещне истински хора точно в тази част на града, където обичайното правило е „стреляй по всичко, което мърда“. Гадарен ме изрита панически, сякаш аз бях нападателят! Минаха най-малко четири секунди преди глупакът да се скрие под канапето. Дотогава битката вече бе в разгара си.

Нападателите бяха на кръстосани ивици — цветове на бандити. Бесните бойци, доколкото си спомнях. И биха могли да бъдат просто няколко момчета, дошли да си направят кефа — ако не бе точно избраният момент. Когато се изправих, видях, че неколцина от тях вече лежат пред вратата, свалени от необичайно бързите рефлекси на Пал — и смъртно ефективната пушка-разпръсквач, която изстрелваше широки струй високоскоростни сачми срещу входа.

Не беше сам. Малкият му дубликат-пор се бе настанил на рамото му и стреляше с минипистолет. Очевидно бяха загърбили интраперсоналните си различия. Бета също бе зает. Спиралният дубъл бе измъкнал тънка тръба с четиридесетзаряден магазин. С всеки изстрел тя пращаше самонасочващи се умни фунийки, заредени с паралитични ензими, към керамичните очи на нападателите.

Пред разбитата врата се трупаха тела, но продължаваха, да прииждат още нападатели, които се катереха по повалените си другари или ги прескачаха, без да престават да стрелят. Навсякъде летяха парчета от лампи и мебели.

— Зелчо, дръж!

Пал ми метна пушката си и грабна друга, която изскочи от някаква ниша в подвижния стол. Стреляхме заедно, точно навреме, за да отбием поредната атака.

Друг трясък ме накара да се обърна и в този миг видях движение зад, прозореца. Още нападатели се катереха по паянтовия пожарен изход и се готвеха да ни изненадат в гръб.

— Лум! — изкрещях на евтиния зелен, пратен на срещата от фетишиста-манципат. — Покрий прозореца!

Той разпери ръце.

— Невъоръжен съм!

— Върви! — викнах аз, като се метнах към предната врата и изстрелях още един заряд, докато се претъркулвах през няколко пушещи тела. Сграбчих някакво оръжие от все още трепереща ръка и го метнах във висока дъга към зеления манципат. Надявах се, че Лум ще го хване и ще знае какво да прави с него.

— Бета, помогни на Лум! — извиках отново и се метнах напред.

Притиснах се до стената непосредствено до разбитата врата и вече можех да стрелям по коридора в едната посока. Пометох цяла колона гадове, които чакаха на опашка реда си. Пушката ми ги покоси като глинени кукли, полети с маркуч. Естествено другата половина атакуващи вече знаеше точно къде се намирам.

Едно силно „дум“ ми подсказа, че някой е закрепил нещо от другата страна на стената; на която се облягах. Побързах да се махна и две, секунди по-късно взривът напълни цялата стая с отпадъци и отвори нов проход с ширина четири метра.

В същия миг се пръсна прозорецът. Навсякъде полетяха стъкла. Чух стрелба откъм него. Надявах се, че Лум ще се представи добре.

Новата ми позиция ми позволи да изненадам половината от новата вълна, изливаща се от коридора. Добро съотношение, ако ги беше грижа за загубите. Явно не им пукаше обаче, като се имаше предвид, че атакуваха, без да обръщат внимание на броя на жертвите. Минипистолетът на палоида се изпразни и без да има време да намери друг, той се хвърли напред и впи зъби в гърлото на един от враговете, който изненадан залитна назад и се стовари върху неколцина от своите. Самоубийствената атака ги задържа няколко безценни секунди, през които свалих останалите отзад. Но изходът се знаеше предварително — горкият малък палоид бе разкъсан на парчета.

Побеснях, но далеч по-малко в сравнение с Пал.

— Мамка му, исках ги тези спомени! — изкрещя той, хвърли разпръсквача и измъкна някакво друго пукало. При вида му изтръпнах. Изпарител.

Дори калените в битки членове на бандата се ужасиха и побързаха да потърсят прикритие. Единият закъсня: буца нестабилен кристал влезе в цевта й изпрати кохерентен заряд настроени микровълни, които минаха право през него — и през стената отзад.

Втора двойка дойде като подкрепление, зяпна към Пал, обърна се да побегне… само за да се изпари в небитието заедно с втората секция от стената.

— Зад теб! — изкрещях аз и станах да стрелям към прозореца, където злочестият зелен на Лум бе стъпкан от нова вълна нападатели. Нито следа от Бета. Нищо, ново.

Пал завъртя стола си и прати още един заряд дезинтегриращи микровълни към новодошлите, изпарявайки един от тях и половината от друг — заедно с рамката на прозореца и част от пожарния изход.

За мое облекчение, никой не отвърна на огъня му, въпреки че беше на открито.

„Разбират, че е истински, и не искат да се намесят ченгетата. Най-много да му вземат оръжието и да го хванат. Може и да се опитат насилствено да му дадат енфие на забравата и да изтрият последните час-два от паметта му.“

Естествено това означаваше, че всички стрелци се обърнаха срещу мен. Куршумите се сипеха около мен, приближаваха се все повече и повече, докато Пал приключи с вкарването на поредния кристал в цевта и вдигна изпарителя. Бесните се разпръснаха, което ми даде възможност да си поема дъх.

Пал ме погледна в очите и в погледа му се четеше, че ме освобождава от задължението да пазя истинските хора. Тези бандити играеха по правилата.

— В безопасност съм — изръмжа той, измъкна филма от четеца и ми го метна. — Бягай!

Бързо кимнах на приятеля, си, претърколих се на една страна, изправих се, втурнах се през стаята и се метнах зад кухненския тезгях точно в мига, когато сачмите разкъсаха талашитените плоскости и рикошираха от тенджери и тигани. Слава на небесата, че помещението се оказа обзаведено.

— Хайде, копелета! — крещеше Пал, докато зареждаше полулегалното си оръжие. — Жалки смотаняци. Убийте ме!

В гласа му имаше ридание — болка, която дори и най-добрият му приятел рядко бе чувал. Да, част от мен му съчувстваше и се надяваше Пал най-сетне да получи точно този вид смърт, който искаше. С взрив, а не със скимтене.

Приближаваха. Сигурно Голямото пукало оставаше без изстрели — бяха с размерите на юмрук. На мен самия ми оставаха само няколко заряда. Чух нападателите да приближават от три страни. Положението хич не изглеждаше розово.

Точно тогава стената зад мен внезапно се превърна в облак от горещ, разширяващ се облак газове.

— Зелчо, бягай! — изкрещя Пал.

Вече бях от другата страна, метнах се покрай изненаданите обитатели на съседния апартамент — подобие на семейство, които се взираха към мен през очилата си, докато се криеха под масата. В ъгъла от евтин телевизор гърмеше музиката от „Шоуто на Касиус и. Хенри“.

За щастие, бяха дубъли, играещи си на живот, от една по-авантюристична епоха. Така че минах покрай тях, без да изпитвам угризения на съвестта. Всякакви глоби заради това прекъсване щяха да бъдат простени. Обезщетение само за повредите. Никакви наказателни точки.

А всъщност към кого щяха да предявят иска?