Дейвид Брин
Килн хора (35)

35. Гланциран и объркан

… сивият от вторник получава порив…

По дяволите. Какво беше това?

Дали не съм си въобразил, че някаква вълна мина през мен като горещ вятър?

Като едното нищо. Прикован към масата, неспособен да помръдна, осъден на възможно най-лошата присъда.

Да мисля.

От момента, в който Махарал ме принуди да впечатам онова малко червено-оранжево копие и ме остави да се сварявам тук, се мъча да измисля хитроумен план за измъкване. Такъв, за какъвто предишните заловени Албъртовци не са се сетили. Или ако не успея, да пратя по някакъв начин съобщение до истинския си аз. Предупреждение за технохорър шоуто на Йосил.

Да, зная. Невъзможно е. Но кроенето на планове, независимо колко безнадеждни са те, помага да мине времето.

Едва сега започвам да усещам приливи на странна тревога. Проблясващи образи, прекалено кратки, за да ги разпозная, като фрагменти от сън. Когато ги следвам, използвайки свободни асоциации, всичко, което ми идва наум, са огромни редици мълчаливи фигури… като статуите на Великденския остров. Или фигури от гигантски шах.

На всеки няколко минути изпитвам изблици на дива, клаустрофобична потребност. Да се махна от този затвор. Да си ида вкъщи. Да избягам от това задушаващо се тяло, което нося, и да се върна в онова, което е важното. От направеното от почти безсмъртна плът.

А нещо като гаден слух ми нашепва: „Вече няма «аз» и няма място, където да отида.“