Дейвид Брин
Килн хора (27)

27. Чирепи в рая

… или как зеленият узнава, че има и по-лоши неща от смъртта…

Двамата с малкия дубъл на Пал се махнахме от главния вход на „Дъгоцветния салон“ и заобиколихме сградата в търсене на друг начин да влезем вътре. Служебната алея бе оградена с висок зид, но не ни се наложи да го прескачаме. Порталът беше открехнат и зад него се виждаше голям автомобил. Промъкнахме се вътре и уж нехайно се заразхождахме около колата.

СД ПОСЛЕДНИ ВЪЗМОЖНОСТИ

Така гласеше надписът на холограмната емблема. От двете му страни се мъдреха два грациозно приведени херувима. Огромната чиния на покрива изглеждаше ръчно изработена, страшно натруфена и много по-голяма, отколкото е необходима за сносна сателитна връзка. Докато минавахме покрай нея, кожата ми изтръпна — почти същото усещане, което изпитах след подмладяването си.

— Доста енергия има натрупана в тази кола — коментира палоидът и изви гръб. Козината му настръхна.

— Да си чувал за тези момчета? — попитах го.

— Малко. Оттук-оттам. — Гласът на палоида бе тих и изразителен.

Студени криогенни пари се носеха около дебели изолирани кабели, виещи се между колата и задната врата на сградата, откъдето се чуваше кичозна музика на орган. Предпазливо прекрачих кабелите и пристъпих в подобното на пещера помещение, в което няколко десетки закачулени фигури се олюляваха под приличащите на погребални звуци.

— Какво става тука? — подигравателно попита Пал — Да не би да снимат поредната серия на „Театъра на Винсент Прайс^[1]“?

Много добре знаех какво бе станало тук вчера, когато тези създания бяха успели да измамят един от най-добрите сиви на Албърт и бяха инсталирали дяволската бомба в търбуха му. Щом бяха успели да направят това, по-добре едно нещастно франки като мен да си отваря очите на четири. Все пак под маскировката си оставах най-обикновен зелен.

Очите ми привикнаха с тъмнината и видях, че всички фигури са в същия характерен червеникав оттенък, като онази на главния вход на клуба. Всички, с изключение на централната фигура, положена на висока платформа. Тя бе толкова бледа, че отначало я помислих за бял дубъл.

Но не, лежащото тяло се оказа истински човек. Редки кичури сива коса стърчаха сред прикрепените към главата й електроди. По-голямата част от тежкото, отпуснато тяло бе покрита с червена копринена дреха. Повечето от хората се стремят да поддържат органичните си тела в добра форма. (И се стараят да придобият достатъчно тен, за да не ги бъркат с големи за удоволствия!) Но някои ги използват само за едно-единствено нещо — да служат като хранилища на памет, предавана от днешната серия дубъли на утрешната. Очевидно Ирена бе на върха на тази тенденция. Нищо чудно, че бе съдържателка на подобно модно свърталище!

А от погребалните звуци, изпълващи помещението, не беше трудно да се досетя, че животът на Ирена е към края си. Гърдите й се издигаха и спускаха неравномерно под покривалото. От многобройни тръби капеха някакви лекарства, а медицинските монитори тихо иззвъняваха.

Не видях никаква пещ. Никакви редици дубъли-заготовки. Значи не се занимаваше да прави призраци, както постъпват някои малко преди да умрат — бълват последния рояк автономни дубликати, които да се погрижат за последните детайли… или да кажат всичко онова, което никога не биха посмели да изговорят приживе. Повечето от копията на Ирена изглеждаха доста стари. Може би дори бяха съществували по времето, когато сивАлбърт е бил „поправян“.

Дали Ирена бе престанала да произвежда дубликати точно тогава, или малко след това? Много странно съвпадение, ако наистина беше съвпадение.

Скрит в сенките, видях една от Ирените да стои настрана от погребалната церемония и да разговаря с пурпурен голем, чиято глава с огромните си очи и стилно извит нос приличаше на глава на сокол.

— Хор — промърмори Пал.

— Какъв хор?

— Хор! — Той посочи ярката роба на посетителя, покрита с надписи и заплетени фигури. — Египетски бог на смъртта и отвъдния свят. Доста превзето за моя вкус.

„Естествено“ — помислих си: Последни възможности. Едно от онези предприятия, предлагащи специализирана помощ при смъртта или непосредствено преди нея. За която и услуга да се досетиш, винаги ще се намери някой от милионите отегчени до смърт безработни, който с радост ще ти я предложи.

Прокраднах се по-близо, докато онзи с птичето лице коментираше разни неща от някаква лъскава брошура.

— … Това е една от най-популярните опции. Пълна криогенна суспензия! Разполагам с апаратура, с която мога да вкарам в органичното тяло на архетипа ви подходяща комбинация от научно балансирани стабилизиращи агенти и ще понижим температурата му, докато го доставим в главното хранилище в Редланд. То е оборудвано със собствени геотермални енергийни източници и е така укрепено, че може да устои и на пряко метеоритно попадение! Оригиналът ви само трябва да впечата разрешение…

— Криогенната суспензия не ни интересува — отвърна един червен голем от името на рояка. — Многократно се е доказвало, че замразеният човешки мозък не може да задържи Постоянна Вълна. Тя просто изчезва.

— Но има спомени, запазени в почти квадрилион синапен и междуклетъчни…

— Спомените не са хомологични — не са същото, като осъзнаването кой си ти. А и достъп до повечето от тях може да получи единствено функциониращо копие на Постоянната вълна.

— Добре, тогава дубълите могат да се замразяват. Да предположим, че един от тях придружи главата на оригинала в хранилището. Тогава някой ден, когато технологиите са напреднали значително, една комбинация от…

— Достатъчно — прекъсна го червената Ирена. — Научната фантастика не ни интересува. Нека другите да ви плащат, за да ви бъдат опитни морски свинчета. Ние искаме една съвсем проста услуга и именно заради нея се обърнахме към фирмата ви. Избрахме антената.

— Антената — кимна пурпурният човек-сокол. — По закон съм длъжен да ви уведомя, че технологията е непроверена и няма доказан успех, независимо че мнозина твърдят, че резонантните…

— Имаме причина да смятаме, че провалите ви се дължат на липса на съсредоточеност, желание и концентрация. Ние ще ги осигурим, ако си свършите работата така, както твърдите в рекламите си.

Хор се изправи.

— Добре, нека бъде антената. Въпреки това ми трябва разрешение. Моля, нека архетипът ви направи впечатване тук.

Той извади тежък плосък правоъгълник от гънките на робата си и скъса тънката опаковка, под която излезе гъста, тежка пара. Червеният дубъл внимателно пое таблета с двете си ръце, като внимаваше да не докосне влажната повърхност.

— Ще се върна след няколко минути. Трябва да довърша подготовката. — Хор се обърна и тръгна към колата, развявайки ярките краища на робата си.

Гледахме как червената пълномощничка мина през тълпата свои сестри, които й направиха път, без някой да им дава сигнал, пристъпи към платформата и задържа таблета точно над лежащото тяло. Оригиналът реагира с вдигане на едната си ръка, след това на другата. „Тя е в съзнание“ — досетих се аз.

Два други дубъла внимателно пристъпиха от двете й страни, за да я подкрепят.

Таблетът се спусна още по-ниско към бледото жълтеникаво лице, докато от дъха по повърхността не се образуваха капчици. Оригиналната Ирена пое дълбоко дъх и червеният дубъл притисна глинената плочка към лицето й — бързо и достатъчно силно, за да я обвие около главата й… и да я задържи няколко секунди, докато не се оформи почти съвършена маска. Устата й бе полуотворена.

Само за няколко мига суровата глина се промени пред очите ни и бързо премина през няколко цветови спектъра — включително и през някои тонове, които древните отшелници обикновено са търсели в отдалечените кътчета на света по време на тъмната ера преди солистиката. Стори ми се, че най-ярките отблясъци бяха в областта на устата.

После вече твърдата маска беше махната и истИрена остана да лежи трепереща, но без да й бъде причинена никаква вреда.

— Винаги съм го мразел — промърмори палоидът. — Проклети адвокати.

— Подписите могат да се фалшифицират, Пал. Същото се отнася до пръстовите отпечатъци, криптошифрите и сканирането на ретината. Но не и отпечатъкът на душата.

Ирена вече бе сключила договор с „Последни възможности“ и през последните мигове на органичния си живот можеше да купи нещо, което смяташе за най-ценно. Леле, леле. Поредната последица от Голямата дерегулация. Държавата не се намесва между теб и духовния ти наставник, особено що се отнася до избора ти как точно да напуснеш този свят.

Жалко, но бедният Албърт бе лишен от право на мнение по тази тема. Обзалагам се, че отчасти благодарение и на Ирена.

Палоидът се завъртя напрегнато на рамото ми. Обърнах се и видях към нас да приближава някаква фигура. Друг червен дубликат, който изглеждаше малко по-износен от останалите, но въпреки това достатъчно заплашителен.

— Господин Морис — леко склони глава тя. — Вие ли сте? Или друго копие? Трябва ли да се представя?

— Нито едното — отговорих аз, без да ме е грижа дали неясният ми отговор я е объркал. — Познавам ви, Ирена. Но не съм нещастникът, когото взривихте снощи.

Тя примирено сви рамене.

— Когато ви видях, в мен се породи надежда…

— Надежда ли? За какво?

— Че новините по някакъв начин са излъгали. Надявах се да сте същият дубъл, който беше тук вчера.

— Какво искате да кажете? Много добре знаете какво, стана с онзи сив. Вие го убихте. Взривихте го в „Универсални пещи“! Само благодарение на последната му героична постъпка нямаше жертви и поражения.

— Да, бомбата — примирено кимна тя. — Така ще твърдят всички. А всъщност си мислехме, че имплантираме шпионска апаратура, настроена да усеща и оценява експерименталните душевни полета в изследователския отдел…

— Стига дрънканици — коментира палоидът.

— Не, наистина! Вестта за атаката срещу УП беше пълна изненада. Разбрахме, че сме били използвани. И предадени.

— Правилно. Хайде разкажете ми за това предателство!

Тя кимна, без да забележи сарказма.

— Разбира се. Веднага разбрахме, че някой от съюзниците ни е нагласил нещата така, че вината за атаката да падне върху нас — като част от многопластовата защита, предназначена да запази истинския извършител. Дори тактиката на сивия да беше перфектна — дори да беше успял да заличи следите си и да прекъсне всички преки връзки, водещи към работодателите му — престъпление с такъв размер не би могло да остане неразрешено. „Универсални пещи“ не биха пожалили никакви средства, за да намерят виновника. И така крайното обвинение щеше да се стовари върху нас. Вие ли сте първият предвестник на възмездието, дубМорис?

— Е, може и да съм предвестник, но не съм Морис — промърморих толкова тихо, че тя не ме чу.

— Малко сме изненадани да видим вас — продължи червеният дубъл — вместо охраната на „Универсални пещи“ или полицията. Може би са на път? Няма значение. Скоро няма да ни има. Ще тръгнем веднага след като решим по какъв точно начин да го направим.

Не се вързах.

— Значи твърдите, че не сте виновни за прионната бомба. А какво ще кажете за ракетното нападение срещу истАлбърт, което унищожи къщата му?

— Не е ли очевидно? — попита тя. — Главният мозък зад всичко това — изглежда, нашият общ враг — е трябвало да покрие собствената си роля, след като ни е използвал. Това означава да не оставя нищо на случайността. Е, уби ви малко по-бързо, отколкото мен, но също толкова безскрупулно. С две думи, нас вече ни няма. Тоест, не и в тази плоскост на реалността — добави тя.

Хвърлих поглед към платформата, която бе придвижена по-близо до колата. Съскащите криокабели бяха закачени за пипалата на сифтера, поставен на бледата глава на истИрена.

— Ще направите някакво завързано самоубийство. И така няма да можете да свидетелствате като цялостна личност пред съда. Сигурни ли сте, че искате да го направите? Няма ли това само да помогне на бившия ви партньор, който ви е предал? Не мислите ли, че трябва да помогнете да бъде заловен?

— Защо? Отмъщението няма значение. Така и така умираме… оставаха ни само няколко седмици. Участието ни в плана му беше отчаян ход, продиктуван от надеждата, че ще можем да избегнем съдбата си. Доверихме се, рискувахме и изгубихме. Но поне имаме право да изберем начина, по който да си отидем.

Палоидът се озъби.

— Отмъщението може да няма значение за вас, но Албърт ми беше приятел. Искам да пипна копелето, което направи това.

— Желаем ви късмет — въздъхна червеният дубъл. — Но той е прочут с това, че е майстор в потулването.

— За вайс Колинс ли става дума? Онзи, когото срещна сивият?

Тя кимна.

— Вие го познавате и под друго име.

Краката ми се подкосиха.

— Бета!

— Именно. Между другото, беше доста ядосан от нападението срещу Телър Билдинг. Излезе му много скъпо. Но планът му да използва Албърт Морис зрееше преди това.

— Заедно с плана да убие и вас.

— Така е. Ние виждахме в съучастието опит за хитър промишлен шпионаж. Възможност да откраднем последните новости в дубъл-технологията, преди да са минали през тромавата процедура на лицензирането.

— Нова дубъл-технология. Да нямате предвид дистанционно копиране? — Това беше версията, която бяха развили пред сивия.

— Моля ви. Това заинтересува маестра Уоммейкър, но беше използвано само колкото да хвърли прах в очите ви. Подозирам, че вече знаете какво търсехме ние.

— Подмладяване на големите — предположи палоидът. — Начин да се запазят. Искате ли да позная защо? Паметта на архито ви е пълна, Или почти пълна.

— Пълна ли? — не разбрах аз.

— Прекалено много прехвърляния, Албърт. Ирена се е дублирала прекалено много и е сваляла спомените на всяко направено копие. И е достигнала границата, за която повечето хора само предполагат. Кажете ми — обърна се той към червената, — колко века живяхте в субективно време? Хиляда години?

— Какво значение има?

— Може и да има. За науката — отговорих аз. — За да могат другите да се поучат от вашите грешки.

Но още докато говорех, виждах колко безполезни са всички алтруистични апели. Независимо колко бе стара, тази личност не се интересуваше от нищо друго освен от самата себе си.

— Значи сте чули слухове за подмладителния процес и сте си помислили, че по-дългото съществуване на дубълите ще…

— … ще помогне да се отложи неизбежното, така ли? — прекъсна ме палоидът. — И участието на Бета в съюза също изглежда логично. Така би могъл да удължава времето на съществуване на образците си. Би могъл дори да се преориентира от търговията към даването под наем!

— Точно това ни обясни и той. Бета изглеждаше съвсем естествен съюзник за кражбата на технологията. Аз… ние все още не можем да си представим какво би могъл да постигне с разрушаването на „Универсални пещи“.

— Е, само че не успя! — озъби се палоидът. — Благодарение на Албърт. Надхитри го в последния момент.

Прииска ми се да изсумтя. Доста съмнително бе доколко сивият е „надхитрил“ когото и да било! Но си замълчах.

— Каквито и да са поводите му, несъмнено ще опита отново.

Ирена кимна.

— По всяка вероятност. Но скоро това няма да ни засяга.

През рамото й видях, че приготовленията почти са завършили. Студени пари се носеха около платформата, големи високочувствителни сифтери се приближаваха до сивокосата глава на истИрена. Тя дишаше трудно, но очите й бяха отворени и ясни. Разнасяха се някакви тихи звуци и се запитах дали не се опитва да каже нещо… естествено, ако все още бе запазила тази способност. От прекалено много години бе използвала други очи, уши и ръце, с които да общува със света.

Хор се бе върнал, преоблечен в друга роба — синя, с кръгли мандали по нея. Суетеше се около многобройните пипала на сифтера, докато червените дубъли лягаха на земята като цветни листенца. Всички носеха стандартните покрити с мрежа електроди шапки.

— Иха! — обади се палоидът. — Ще се прехвърлят всички наведнъж! Не мога да си представя какво главоболие бих имал, ако бях на нейно място.

— Сигурно е свикнала — отговорих аз и се обърнах към червената, с която разговаряхме. Но нея я нямаше! Без да каже нито дума, без дори да се сбогува, беше тръгнала да се присъедини към останалите. Настигнах я и я задържах за ръката.

— Чакайте малко. Имам още няколко въпроса.

— Имам важна среща — кратко каза тя. — Побързайте.

— Ами Джинийн Уоммейкър? Тя беше ли съучастничка в заговора? Или някой се е маскирал като нея?

Тя се ухили.

— О, не е ли чудесна тази наша съвременна епоха? Не мога да ви кажа със сигурност, господин Морис. Не и без извършване на структурен душевен анализ. Но определено изглеждаше и се държеше като маестрата, не мислите ли? А сега трябва да вървя…

— Стига, длъжница сте ми! — настоях аз. — Поне ми кажете как да намеря Бета.

Тя се разсмя.

— Сигурно се шегувате. Сбогом, господин Морис.

И понечи да тръгне, но рязко се завъртя, когато отново посегнах да я сграбча за ръката. Изгледа ме заплашително. От върховете на кървавочервените й пръсти се подадоха блестящи игли, намазани с течност… с нещо, което сигурно бе доста по-силно от зашеметяващо масло. Забелязах, че церемонията наближава своята кулминация. Хор мърмореше някакви дивотии — за това как всяка душа трябва накрая да се слее с истинския Оригинал, източника на всички души, намиращ се някъде из вселената. Внезапно ме осени вдъхновение.

— Чакайте малко. Вие все още търсите някакъв вид безсмъртие, нали, Ирена? Опитът да откраднете подмладяваща технология от УП бе провал и ченгетата скоро ще пристигнат и тук. Значи искате да опитате нещо друго. Да изстреляте Постоянната си вълна нанякъде. Право в ефира, с цялата мощност на микротермоядрена електроцентрала! Да засилите електрическия поток от мозъчната смърт. И същевременно да използвате дубълите като ракети, които да изстрелят духа. Прав ли съм?

— Нещо такова — каза тя, като предпазливо отстъпи назад, където я очакваше последната шапка, висяща до платформата. — В космоса има сурови ритми, господин Морис. Астрономите засичат субспектрални подобия на Постоянната вълна на душата, но груби и необработени. Също като прясна голем-глина. Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни, биха могли…

— Биха могли да се уголемят неимоверно, да станат Бог! Да, чувал съм за тази идея. — Палоидът скочи от рамото ми и се понесе напред, като крещеше. — Трябва да видя това!

Продължих колкото се може по-бързо.

— Ирена, нима всички стари религии не обещават отвъден живот като награда за добродетел? Вие мислите, че технологиите са в състояние да я заместят. Чудесно. Но ако грешите? Никога ли не сте се замисляли, че предците ни може да са били поне отчасти прави? Ако ви тежи някакъв вид карма или грях, като например късането на крил…

— Опитвате се да посеете съмнения! — изсъска тя.

— Те вече са посети в дубъла, който стои пред мен! — отговорих аз. — Може би не трябва да предавате такива мисли на рояка. Можете да останете и да ми помогнете. Да намалите малко злините, които сте сторили. Да намалите поне малко товара. Да помогнете на рояка, като останете и изкупите…

Нещо в думите ми предизвика взрив от емоции.

— Не!

Тя изкрещя проклятие, замахва към мен с ноктите си и се обърна да побегне към платформата… и се закова на място при вида на малкото, подобно на пор същество, захапало с блестящите си зъби шапката с електродите. Със скъсан кабел.

Червеният дубъл нададе такъв отчаян вой, че нямаше начин да не се възхитя.

„А аз си мислех, че «пчелата работничка» ще има слабо чувство за самоличност, подобно на мравка. При Ирена е точно обратното! Всяка част от нея отчаяно иска континуитет. Огромното, френетично его е било източникът на силата й. И на краха й.“

Хор изглеждаше объркан от суматохата. Някои от другите червени започнаха да отварят очи.

— Хайде — умолявах единствената стояща червена дубъл, която трепереше, докато палоидът разкъсваше шапката на парчета. Тъмните й очи бяха разширени от ужас. — Помогни ми да намеря Бета. Това може да наклони равновесието на кармата…

Тя с писък се обърна (трябваше да отскоча, за да избегна блестящите й нокти) и с всички сили хукна покрай кабелите към алеята. След малко се чу думкане.

— Какво става? — изкрещя Хор. — Хей, какво правиш? Разкарай се от колата ми!

Пурпурният хукна след нея и остави машинариите си включени. Разнесе се остър вой, издигащ се към някакво неизбежно кресчендо. Преместих се по-близо, за да видя какво става навън и същевременно да погледна истИрена — органичната жена, която лежеше на платформата, жадуваща да умре по правилния начин, така че Постоянната й вълна да се извиси и да стигне до рая.

Как се беше изразило червеното копие?

„В космоса има сурови ритми… подобни на Постоянната вълна… също като прясна голем-глина… Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни…“

О, Господи!

Приближих до платформата. Отчаяното червено копие се катереше на покрива на колата! Хор беше по петите му, робата се развяваше покрай голите му крака по твърде недостоен начин. По пипалата, обгърнали главата на истИрена, прескачаха искри.

— Господин Морис…

Едва успях да чуя влажния хрип сред воя на машините. Наведох се към умиращата жена, като внимавах да не докосна нещо. Бледото й лице бе цялото на петна и покрито е малки пъпчици. За момент се зарадвах, че нямам обоняние.

— Албърт…

Не беше личност, която ми харесваше особено. Но все пак страданията й бяха истински и предполагам, че заслужаваше съжаление.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах я, като се чудех кога ли точно машинариите ще отприщят цялата потисната в тях енергия. Не беше особено здравословно да стоя тук.

— Чух… какво… казахте…

— Какво, онова за кармата и прочее? Вижте какво, не съм свещеник. Как бих…

— Не… прав сте… — Тя тежко поемаше дъх между думите. — Зад бара… махнете кетонния капак… пипнете… пипнете…

Клепачите й затрепериха.

— По-добре да се разкарваме оттук, приятел — подкани ме палоидът. Вече беше застанал до вратата и слънцето светеше в гърба му. Побързах да се присъединя към него и се обърнах точно навреме, за да видя как започна избухването на малки мълнии. Тялото на Ирена конвулсивно се сгърчи. Обкръжаващото я съцветие от червени големи направи същото. В перфектен синхрон. Нямаше да продължи дълго.

Докато отстъпвахме по алеята, погледнахме към суматохата на покрива на колата. Последният дубъл на Ирена, който скоро щеше да осиротее, здраво стискаше голямата антена и ридаеше съвсем реалистично, а Хор я държеше за глезена. Той, от своя страна, се държеше за багажника и се мъчеше да я смъкне долу.

— Пускай! Ще я счупиш! Имаш ли представа колко дълго съм спестявал за лиценз…

Палоидът скочи на рамото ми и забързах, за да увелича разстоянието между нас и… и каквото там щеше да се случи.

От задното помещение на „Дъгоцветния салон“ се разнесе гръм, подобен на барабанен бой… или по-скоро на квакането на милион преграквали гигантски жаби. Добре де, сравненията ми куцат, но всеки, роден в този век, би познал басовия каданс на неимоверно усилената Постоянна вълна. Може би на тромава карикатура, внушителна, но лишена от финес. Или колосално уголемена версия на истинската. Кой може да каже?

„Ирена би могла… само за няколко секунди.“

Последният й голем ридаеше на покрива на колата и се мъчеше да се освободи от хватката на Хор и да сложи главата си точно пред антената.

— Не ме оставяйте! — стенеше тя. — Не ме оставяйте сама!

— Мисля, че мравките работнички не би трябвало да обръщат чак толкова внимание на собственото си аз — сухо коментира палоидът.

— Преди малко си мислех за същото. Може би в крайна сметка ще се окаже, че рояк е неточна метафора. Човешката личност, най-добре пригодена за начина на живот на Ирена, е цялото его. Никога не би допуснала да изгуби и частица от себе си. Сигурно стремежът да бъдеш голям може да е също толкова наркотик, колкото…

— Започва се! — прекъсна ме дубълът на Пал.

От дъното на алеята гледахме как ярката светлина се излива през задната врата на клуба, от помещението, където лежеше Ирена и копията й.

Светлината изгаряше и хвърляше сенки дори върху огрения от слънцето асфалт. Инстинктивно вдигнах ръка пред очите си.

Борбата на покрива на колата свърши, когато Хор с вик скочи долу. В същия миг нещо се понесе през свръхпроводимите кабели. Последният червен дубъл изкрещя и отчаяно сграбчи антената, от което стойките й изскърцаха. Колата бе обгърната от блестяща вълна. Искри покриха нея и чинията…

Изригна видим лъч и удари глиненото тяло, което се разтресе, втвърди се, увисна на антената и я наклони надолу, изтръгвайки металните й подпори. Ние с Пал (и с виещия Хор) гледахме как антената се отчупи… и падна на земята до колата.

Безшумна, ослепителна вълна от чиста светлина блесна покрай нас с Пали. По гърба ми преминаха гърчове. Ушите ми изпукаха силно и болезнено. Разреждания на статично електричество последваха светлината, взривиха задните врати на буса и разпиляха някакво оборудване по земята.

Излъчването приключи, насочено не към космоса над главите ни, а към пясъчната алея под нас.

Хор се свлече на земята и отчаяно застена във внезапно възцарилата се тишина.

— Нали знаеш, Зелчо — обади се малкият ми приятел от рамото ми, когато най-сетне успяхме да дойдем на себе си от този спектакъл. — Нали знаеш, този град е построен върху богати залежи от чиста глина. Това е една от причините преди години Енеас Каолин да построи първата си лаборатория именно тук. Няма да е прекалено пресилено да си представиш…

— Млъквай, Пал.

Не исках да слушам поредната извратена идея, която му бе хрумнала. А пък и димът вече бе започнал да се разсейва и не видях никакви признаци на пожар. Никой не би могъл да ни попречи да влезем в „Дъгоцветния салон“.

— Хайде — казах аз и потърках челюстта си. Болеше ме точно под ушите. — Да видим що за подарък ни е оставила Ирена.

— Хм? За какво става дума?

Не бях съвсем сигурен. „Кетонен капак“ ли бе казала? Или нещо за „изкупление“?

Както й да е, опитах се да не мисля с лошо за Ирена. Независимо от всичко, което ми бе сторила, просто не ми се струваше почтено. Особено когато се промъкнахме вътре и минахме покрай изпържените останки върху платформата и заобикалящите ги тлеещи парчета от теракотени статуи.

Никога не бях виждал някой да умира така издъно.