Дейвид Брин
Килн хора (18)

18. Радваш ли се, оранжев?

… Франки сменя цвета си…

Не е вярно, че Пали не може да прави дубъли. Всъщност той е доста добър в тази област и има много гъвкава представа за собствения си аз, която му позволява да задвижва всякаква голем-форма — било то четириного, орнитроп или стоножка. Тази рядка дарба да впечатва в нехуманоидни форми би могла да му позволи да стане астронавт, дълбочинен водолаз и дори шофьор на динобус. Но дубълите на Пал не могат да се справят с бездействието, тъй като засилват присъщата му неуморност. Един детектив трябва да може да остане търпелив и съсредоточен (например при продължително дебнене), но неговите копия не могат. С невероятна интелигентност и въображение, те винаги успяват да намерят удобно извинение да превърнат бездействието в екшън.

Именно затова през онази нощ преди три години той лично отиде на срещата с онези злодеи. Неговото разбиране за предпазливост, предполагам.

Така че трябваше да натоварим истинското му тяло заедно с нас в автомобила на Лум. Креслото на Пал се плъзна отзад, а лидерът на манципатите седна зад волана. След това с лукава усмивка ми предложи аз да седна до него — явно неуважение по отношение на Гадарен, който зловещо изсумтя. Тъй като не исках неприятности между двамата съюзници по неволя, отстъпих пред едрия консерватор и не пропуснах почтително да му се поклоня. А и без това предпочитах да пътувам с Пал, притиснат отзад между корпуса на колата и една очукана преносима пещ.

Когато седнах отгоре й, тя ми се стори топла. Някой бе готвил. Но бях лишен от обоняние и не знаех какво точно.

Потеглихме. Оптически активното керамометално купе усещаше погледа ми с точност до милисекунда и автоматично превръщаше тясно петънце от матово в прозрачно навсякъде, накъдето погледнех. Всеки, който би погледнал колата отвън, би видял четири малки неясни кръгчета, носещи се напред-назад, подобно на малки лудо местещи се светлини на фенери. Страничният наблюдател нямаше какво толкова да види вътре. А за нас колата бе сякаш изцяло от стъкло.

Лум улови навигационен лъч, който регистрира четирима пътници (трима от които истински) и ни даде път с предимство. Движехме се на север, към високотехнологичните квартали, заради предчувствието ми, че там ще открием нещо обезпокоително. Странно, как Лум и Гадарен бяха готови да се доверят на инстинктите на едно франки. Сякаш знаех какви ги говоря.

Различни течности капеха през интравенозните туби и разни лампи примигваха често-често, докато проверявах медицинската конзола на Пали. Апаратът му бе много ядосан заради използването на стимулатори.

— Също като в доброто старо време, а? — намигна ми Пал. — Ти, Клара и аз заедно се справяме със силите на злото. Ум, красота и психика.

— Е, това описва Клара. А ние двамата?

Той се изкиска и сви жилавата си ръка.

— Добре де, не бях чак толкова зле с мускулите. Но преди всичко осигурявах цвят. Който, за жалост, липсва на съвременния свят.

— Хей, да не би да не съм зелен?

— При това чудесно зелен, Зелчо. Но не това исках да кажа.

Много добре знаех какво иска да каже — имаше предвид цвета, който са имали нашите предшественици в пикантния двадесети и началото на двадесет и първия век, когато хората всеки ден са поемали рискове, срещу които днес малцина биха се осмелили да се изправят със скъпоценната си плътокръв. Странно е колко по-скъпоценен може да стане животът, когато разполагаш с все повече и повече от него.

А на мен ми оставаха около шестнадесет часа или някъде там. Прекалено малко време за амбиции и дългосрочни планове. Съвсем спокойно бих могъл и да се откажа от тях.

… Обърнах се към Гадарен, който следеше портала на Световното око на лаптопа си.

— Някакви новини за проследяването на сивия?

Едрият мъж ме изгледа навъсено.

— Хората ми пуснаха същинска хайка. Предложили сме най-добрите цени за проследяване, но не разполагаме с нищо. Нито следа, откакто е забелязан за последен път в „Студио Нео“.

— Няма и да има — казах аз. — Албърт знае как да изчезва, когато му се наложи.

Гадарен се ядоса.

— Тогава се свържи с оригинала си. Кажи му да повика дубъла!

Лидерът на органо-шовинистите изглеждаше съвсем полудял. Не ми се искаше да го провокирам.

— Сър, вече говорихме за това. Сивият е преминал на автономен режим. Няма да се свърже с истАлбърт, защото с това би нарушил сключения договор. Ако сивият е останал скрит от експертите, те ще направят всичко възможно, за да остане скрит.

— Обзалагам се, че първата им грижа е била да изключат възможността да бъде призован в импланта му — каза Пали.

— Ще сложат и електронни шпиони в къщата на Ал — добавих аз. — Нел рано или късно ще ги открие, но все пак ще мине известно време. Така че не можем да се свържем пряко с Морис. Ако заговорниците се усетят, могат да се покрият или да променят плановете си.

— Все още не разбирам. Какви планове? — измърмори Гадарен.

— Да ни представят във възможно най-лоша светлина — обади се Лум, който бе свалил обичайната си слънчева маска. — Както вашата група, така и моята. Нарочени сме да бъдем жертвите.

— Бас държа, че зад всичко това стоят „Универсални пещи“ — продължи той. — Ако успеят да убедят света, че сме терористи, могат да поискат и забрана на пикетите и демонстрациите. Край на законите за публичност и на тормоза от страна на групи, които се противопоставят на неморалната им политика.

— Да не искате да кажете, че саботират себе си, за да обвинят нас?

— Защо не? Ако сензацията породи обществена симпатия — какво по-добро! Може дори да се стигне до отхвърлянето на онези антимонополни закони, които се подготвят, и дори да се опитат да се върнат към Голямата дерегулация.

Пал отново се изкиска.

— Какво е толкова смешно? — озъби се Гадарен.

— Само си мислех колко невинно звучите в момента. Да не би да репетирате за пред камерите?

— Какво искате да кажете? — попита Лум.

— Че вие, използващите ненасилие протестиращи, се мъчите да прокарате някакво собствено мошеничество, обзалагам се. Ефектен начин да обявите отрицателното си отношение към „Универсални пещи“. Моралистите винаги могат да оправдаят престъпването на закона, когато това отговаря на възгледите им в момента.

Гадарен се намръщи враждебно.

— Това е нещо различно.

— Така ли? Няма значение. Не ме интересуват предварително скалъпените ви обяснения. Просто ми кажете докъде сте стигнали с подготовката си.

— Не разбирам защо…

— Защото сте на път да излезете от играта, господа! — Прекъснах го аз, може би малко по-рязко, отколкото подхожда на един почтителен зелен. Но бях схванал накъде бие Пал, така че си заслужаваше. — С цялата работа са се заели професионалисти и днес завършват план, който е бил подготвян отдавна. Точно в момента няма абсолютно никакво значение дали тайният мозък зад него са „Универсални пещи“, или някой техен враг. Каквито и да са ходовете им през следващите няколко часа, вината ще се стовари върху вашите глави.

— Но може би ще успеем да ви помогнем, ако изясните нещата — предложи Пал. — Само не ми казвайте, че не сте мечтали и кроили планове как да ударите УП. Така че ни кажете още сега дали има нещо повече от мечти! Захващали ли сте се с нещо, което би могло да се използва срещу вас? Нещо, което би могло да ви уличи в престъпление?

Двамата хвърлиха яростни погледи към нас двамата — и помежду си. Почти подушвах взаимната им неприязън. Вътрешната им борба да намерят изход.

Гадарен заговори пръв. Може би бе по-свикнал с неприятните признания.

— Ние… копаехме тунел.

Лум зяпна стария си противник.

— Така ли? Е, мога да си го представя. — Примигна няколко пъти, след което кисело се изсмя. — Ние също.

 

 

Трите купола на централата на УП блестяха като подпалени от западната страна под лъчите на късното следобедно слънце. Неизбежно си ги представих като гигантски перли, поставени на върха на огромен мравуняк — затревените склонове скриваха още по-голям подземен завод. Но облечена в зелената си дреха, фабриката приличаше повече на университетски кампус, спокоен и мирен, ограден от почти безобидно изглеждаща ограда.

За съвременните хора мястото бе легендарно, направо титанично. Рог на изобилието, изсипващ съкровища, едва ли може да бъде причина за гняв. Но не всички бяха на това мнение. Пред главния вход, преди кордона от дървета, се бе разположил цял къмпинг, който бе очертан още преди години съгласно закона за открития протест, когато Енеас Каолин се установи това място. Всеки отцепник или радикална група си имаше свое собствено кътче в него — с павилиони и каравани, откъдето се организираха демонстрациите.

Но защо да се продължават агитациите в полза на кауза, която е отдавна изгубена? Защото евтините дубъли правят подобно нещо лесно… е, повечето радикали са прекалено сериозни, за да забележат иронията.

ИЗКУСТВЕНИТЕ ХОРА СА ХОРА

Така твърдеше един голям транспарант, който показваше къде се намира щабът на Лум и зелотите на толерантността, по-малки плакати обозначаваха отделните секти и подсекти, а мотото на всяка следваща бе по-шантаво от това на предишната. Естествено бих искал да не се кланям пред Гадарен само защото съм зелен. Но аз съм франки. За другите обаче нали е само въпрос на редуване? Понякога си щурец, а понякога — мравка. Дори и след посещението ми при ефемералите не успях да разбера за какъв вид общество си мечтаят тези хора.

Но въпреки това те са наследници на една традиция, която бе спасила света. Рефлексът за толерантност и включване беше много силен, и то основателно — необходими са му били векове страдания, за да бъде изработен. Объркани или не, поддръжниците му стояха на стабилна морална основа.

Не много далеч друг лозунг блестеше с холограмните си букви и още по-радикалното искане:

РАЗКРИЙТЕ ПАТЕНТИТЕ!

Движението за „открит изходен код“ настояваше всички технологии и запазени марки на УП да бъдат отворени за всеобщ достъп, така че всеки гаражен хобист да може да експериментира в техниките на дублиране и да създава безумни варианти на големи, като обещаваше взрив на всеобща творческа активност. Някои дори си представят епоха, в която ще можеш да впечаташ Постоянната си вълна във всичко около теб — в колата, в тостера, в стените на къщата си. А и защо не в някой друг? За тези ентусиасти — ревностни, свръхобразовани и ужасно отегчени — всяка граница между аз-а и всичко останало бе просто въображаема. Съвсем малка крачка е необходима, за да бъдеш не на няколко места едновременно, а навсякъде едновременно. И през цялото време.

Тези техно-трансценденталисти гледаха да стоят настрана от една друга групичка, чиито последователи защитаваха съвсем друго становище — че светът и без това вече е достатъчно пренаселен и без населението му да се удвоява и утроява всеки ден с нови тълпи консуматори-еднодневки. Облечени в зелените роби на Църквата на Гея, те настояваха, че човечеството трябва да се подкастря, а не да му се правят нови присаждания. Дубълите не ядат и не отделят, но въпреки това ползват ресурси по други начини.

Пал изсумтя от удоволствие, хвана ме за ръката и посочи.

Непосредствено до къмпинга стърчеше една самотна фигура, която демонстрираше срещу демонстрантите!

САМОДОВОЛСТВОТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ,

КОЕТО ВОДИ ДО ПРИСТРАСТЕНОСТ.

РАЗБЕРЕТЕ ЖИВОТА!

— укоряваше ги плакатът, носен от създание с изключително дълги космати ръце и глава като на чакал. Вероятно външният вид на дубъла бе някакъв вид изкуство, някакво сатирично твърдение. Ако бе така, не го разбрах.

Някои хора — повечето хора — имат твърде много свободно време.

Някога, преди години, това място е било пълно с по-прагматични и много по-яростни протестиращи. Професионални синдикати, вдигнали се заради сгромолясването на пазара на работна ръка, довело до лудистки движения из цялата планета. Избухвали бунтове. Фабрики били поглъщани от пламъци. Работници-големи били линчувани. Люлеели се и падали правителства…

… докато един ден страстите не се уталожили. Как можеш да попречиш на технология, която позволява на хората да правят каквото им скимне, при това в едно и също време?

На път през тълпата забелязах и последния плакат, носен от брадат мъж. Неговото послание — изписано с красиви калиграфски букви в курсив — бе същото, което бях видял само преди час или два:

ПРОПУСКАТЕ НАЙ-ВАЖНОТО.

ИДВА ВРЕМЕТО ЗА СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА.

Бандата на Гадарен бивакуваше настрана, отделена от останалите групи от бездна от взаимна враждебност. Вместо да пращат тук всеки ден евтини дубъли, последователите му бяха истински хора. Всички до един.

Докато слизахме от колата, от големите каравани излязоха десетина мъже и жени, съпровождани от група шумни деца. Облеклото им бе разноцветно, но евтино, очевидно купено с помощите, осигуряващи социалния им минимум.

Срещал съм и преди въздържатели, но никога толкова много наведнъж. Така че нямаше начин да не ги зяпна. Пред мен стояха хора, които категорично отказваха да се копират. При никакви обстоятелства. Сякаш гледах създания от друга епоха, когато жестоката съдба е карала хората да водят живот, изпълнен с лишения. Само че тези тук го бяха избрали доброволно!

Щом видяха Лум, хората замърмориха заплашително. Но Гадарен ги накара да млъкнат само с едно рязко движение на главата и заповяда на двама млади здравеняци да измъкнат Пал. Други измъкнаха преносимата пещ и последвахме лидера им в най-голямата каравана.

— Все още не съм съвсем убеден, че трябва да ви показвам това — измърмори той. — Работим върху него от години.

Пал прикри прозявката си.

— Не бързайте. Имаме цяла вечност да вземем решение.

Сарказмът понякога може да бъде ефективен. Но все пак често се чудя как така приятелят ми се е изхитрил да оживее толкова дълго.

— А откъде знаем, че вече не е прекалено късно? — обади се Лум.

— Обзалагам се, че врагът няма да предприеме нищо до падането на нощта — отвърнах аз. — Ако е бомба, ще искат да постигнат максимален визуален ефект при максимален брой жертви.

— Защо?

— Убийството на архита обикновено кара хората наистина да побеснеят — каза Пал. — Престъпленията срещу собствеността са нещо друго. Дерегулирано. А и конспирациите имат склонността да се разкриват, когато се стигне до масови убийства. Нещата ще се обърнат срещу тях. Не, ще изчакат следващата смяна, когато тук има само дубъли, за да предизвикат множество зрелищни разчленявания, без да рискуват да извършат престъпление.

— А това означава, че все още разполагаме с време за действие — заключи Пал. — Стига да престанете да се запъвате и да ни покажете с какво разполагате.

Гадарен все още не бе готов да се предаде.

— Защо не попитате първо Лум? Той също има тунел.

— Ще използвам него — кимна Пал. — Но проходът на господин Лум ще е твърде малък за Албърт… искам да кажа, за Франки. Вашият трябва да е по-голям, нали, Гадарен? Достатъчно, за да мине истински човек.

Едрият консерватор сви рамене. Най-накрая се беше предал.

— Копахме го на ръка. Отне ни години.

— А как избегнахте сеизмичните детектори? — попитах аз.

— С активна обшивка. Всяка звукова или друга вълна, която попадне от едната страна, се предава на отсрещната. Използвахме четириполюсна дробилка долу и така заглушавахме шума само на няколко метра.

— Умно — отбелязах аз. — И колко сте близо до крайната цел?

Гадарен отмести поглед. После каза толкова тихо, че едва го чух:

— Приключихме… преди две години.

Пал избухна в смях.

— Нямам думи! Какво търпение само! Да копаете като къртици, за да се доберете до омразния враг. И после — нищо! Какво е станало? Да не би да сте изгубили тръпката?

Ако погледите можеха да убиват… Но Пал вече бе преживял и по-лоши неща.

— Не успяхме да стигнем до общо мнение, че действията ще са… подходящи.

Открих, че малко му симпатизирам. Едно нещо е да работиш със смътната или далечна цел да накажеш лошите. И съвсем друго е да го направиш по начин, който да послужи за назидание на света, да предизвика поддръжката на общественото мнение и същевременно да запазиш скъпоценната си истинска кожа извън затвора. Поддръжниците на „Движението за освобождение на Гея“ бяха научили този урок по трудния начин по време на продължителната си война срещу генните технологии.

— И вие ли имахте същия проблем? — попитах Лум.

Лидерът на манципатите поклати глава.

— Наложи се да направим шахтата си с много извивки и отклонения, но все пак успяхме. Целите ни обаче са различни. Ние искаме освобождаване на робите, а не да саботираме рожденото им място.

Пал сви рамене.

— Е, това обяснява защо се случва тъкмо сега. И при двама ви има изтичане на информация или шпиони. Или пък в крайна сметка са ви засекли. Във всеки случай някой знае. Ще използват тунелите, за да хвърлят вината за онова, което стане, върху вас. Снощните събития с фалшивите Морисовци са били само за да се уверят, че сте глазурата на тортата, която сами сте направили.

Не добавих, че създателят ми Албърт се оказва на мушката на най-лошото изпичане.

Възцари се мрачна тишина. Накрая Лум заговори.

— Объркан съм. Нима вие двамата не искате да използвате тунелите, да влезете вътре и да потърсите изчезналия сив?

— Искаме.

— Но ако врагът знае за тунелите, няма ли да попаднете в капан?

Жизнерадостната усмивка на Пал е най-заразителната, която познавам. Той наистина е в състояние да те убеди, че знае какво прави!

— Доверете ми се — каза той и вдигна длани нагоре. — Попаднали сте в добри ръце.

 

 

След десет минути, докато се взирах в тясната дупка в земята, дубълът му излъчваше същата увереност. Аз пък се чудех дали краткият ми живот няма да приключи точно на това място.

— Спокойно, Франк — каза ми миниголемът с тънък гласец, който перфектно имитираше нехайния тон на Пал.

— Аз ще поведа парада. Просто следвай яркия ми задник.

Създанието приличаше на пор с удължена, получовешка глава. Най-странната част от него обаче бе козината му, която блестеше с малки светлинни през цялото време, докато вървяхме, сякаш бе пълна с някакви паразити или нещо подобно.

— Ами ако там наистина ни чака капан?

— О, не се и съмнявам, че ще има — отговори Малкия Пали. — Остави това на мен. Готов съм на всичко!

И това го чуваш, от някой, чиито дубъли почти никога не успяваха да се завърнат цели и непокътнати вкъщи. Искаше ми се истПал също да е тук, за да мога да го сдъвча за последен път. Но той отиде в лагера на манципатите заедно с преносимата си пещ, за да изпрати още свои копия в техния тунел — хитроумно направен така, че да напомня мрежа от тунели на безобидни подземни животни, пресичащи почти произволно гигантския индустриален комплекс. Пали с радост би могъл да прати дузина или повече дубъли-камикадзета, всеки от който горящ от желание да изиграе ролята си в самоубийствената мисия. И за него, и за тях това си бе чист купон.

Ако тялото ми бе пригодено да изпитва и най-малкото удоволствие, бих се обърнал и бих тръгнал да го търся още на момента, оставяйки цялото това безумие зад гърба си. А може би нямаше да го сторя.

— Хайде, Зелчо — каза ми псевдопорът със зъбата усмивка. — И недей да се страхуваш от мен. Така и така си обречен. Къде другаде би могъл да идеш с този цвят?

Погледнах ръцете си, сега боядисани (както и цялото ми тяло) в цвета, известен повече като УП оранжево. Цвят за вътрешно ползване, от години запазена марка на Енеас Каолин. Ако този номер не свършеше работа, нарушаването на авторските права щеше да е най-малката от грижите ми.

„Е, поне вече не съм зелен.“

— Хайде де! — изпищя миниатюрният дубъл на Пал. — Никой не живее вечно!

И с този жизнерадостен възглас се гмурна в дупката.

„Не — помислих си аз. — Не вечно. Но няколко часа повече не биха ми се отразили зле.“

Отново проверих ролерите на китките, лактите, бедрата, коленете и петите си. След това коленичих, за да се плъзна надолу. Без да се обръщам, усещах едрата нервна фигура на Джеймс Гадарен, която стоеше зад мен и наблюдаваше.

След това стана нещо, което някак странно ме трогна. Намирах се вече на около два метра навътре в ужасния проход, когато чух как грамадният зелот промърморва нещо като благословия.

Може би не е била предназначена за ушите ми. Но все пак, освен ако не греша, Гадарен помоли Бог да е с мен.

През цялото време, прекарано на тази Земя, това бе най-хубавото нещо, което ми е казвал някой.